Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (6)

3.

По това време Червените мечове бяха най-прочутата от онези промалазански организации, които възникваха в окупираните територии. Възприемайки себе си като прогресивен с подкрепата на ценностите на имперското единство, този полувоенен култ се беше сдобил с мрачна слава заради своя брутален прагматизъм в справянето с недоволстващите…

 

„Животът на покорените“

Илем Траут

Фелисин лежеше неподвижно под Бенет, докато той не свърши с последния тласък. После се надигна и сграбчи косата й в шепата си. Мръсното му лице се беше зачервило, очите му блестяха на светлината на лампата.

— Ще се научиш да ти харесва, момиченце.

Нещо дивашко у него винаги изплуваше на повърхността всеки път, щом легнеше с нея. Тя знаеше, че ще мине.

— Ще се науча. Той ще получи ли един ден почивка?

За миг Бенет стисна още по-силно, после я пусна.

— Ще получи, да. — Стана и започна да си връзва гащите. — Макар че не разбирам много какъв е смисълът. Старецът няма да изтрае повече от месец. — Помълча; дишаше хрипливо и я гледаше. — Кълна се в Гуглата, момиче, ама си хубава. Покажи ми малко живинка другия път. Ще се грижа добре за тебе. Ще ти намеря сапун, нов гребен, отрова за въшки. Ще работиш тука, в Кривините, обещавам ти го. Покажи малко удоволствие бе, момиче, само това искам от теб.

— Скоро — отвърна тя. — Като спре да боли.

Беше прокънтяла единадесетата дневна камбана. Намираха се в третия отсек на Крайния забой на Кривините. Отсекът беше изровен от Гнилите крака и беше висок едва колкото да пропълзиш през дължината му от четвърт миля. Въздухът беше задушен и лепкав от отатаралската прах и потната скала.

Буквално всички останали трябваше вече да са стигнали Почти светлото, но Бенет беше под покровителството на капитан Саварк и можеше да прави каквото си ще. Беше обявил изоставения отсек за свой. Това бе третото идване на Фелисин. Първия път беше най-тежко. Бенет си я беше избрал няколко часа след пристигането й в Чашата на черепа, миньорския лагер в Ямата на Доусин. Беше едър, по-едър от Баудин, и макар самият той да беше роб, бе нещо като господар на всички останали роби, вътрешният човек на охраната, жесток и опасен. И освен това беше смайващо красив.

На робския кораб Фелисин се беше учила бързо. Нямаше какво друго да продава освен тялото си, но то пък се оказа ценна стока. Предлагаше се на корабната охрана и това й носеше повече храна — за нея, за Хеборик и за Баудин. Като разтваряше краката си под подходящите мъже, беше успяла да спечели за себе си и двамата си приятели да ги оковат на рампата на кила вместо в пълната с нечистотии вода, която жвакаше до хълбока под пасажа на трюма. Мнозина бяха измрели в тази вода. Някои се давеха, след като гладът и гаденето ги омаломощаваха толкова, че не можеха вече да се задържат над нея.

Отначало й беше трудно да пренебрегне мъката и гнева на Хеборик за цената, която плащаше, и се срамуваше. Ала точно това бе откупило живота и на тримата и тази истина трудно можеше да се оспори. Единствената реакция на Баудин беше — и продължаваше да е — безизразният му поглед. Гледаше на нея като на някоя непозната, без да може да реши коя е или какво е.

Но все пак беше останал на нейна страна, а напоследък — и близо до Бенет. Някакво споразумение като че ли бяха сключили двамата. Когато Бенет го нямаше да я пази, пазеше я Баудин.

На кораба беше изучила добре вкусовете на мъжете, както и на малкото жени от охраната, които я взимаха в каютите си. Беше сметнала, че е подготвена за Бенет, и в много отношения се оказа права. „Всичко освен големината му.“

Фелисин потръпна и навлече робската си риза.

Бенет я гледаше — скулите му бяха високи и изпъкнали, къдравата му черна коса лъщеше от китовата мас.

— Ще му дам на стария Дълбоката пръст, щом искаш.

— Ще го направиш ли?

Той кимна.

— Заради теб ще променя някои неща. Няма да си взимам други жени. Аз съм кралят на Чашата на черепа, ти ще си ми кралицата. Баудин ще е личният ти охранител — на него му вярвам.

— А на Хеборик?

Бенет сви рамене.

— На него много не му вярвам. Пък и няма голяма полза от него. Май освен да дърпа количките, за друго не го бива. Количките или някое рало в Дълбоката пръст. — Той я огледа. — Ама нали ти е приятел, ще уредя нещо за него.

Фелисин заоправя косата си с пръсти.

— Точно количките го убиват. Ако го пратиш в Дълбоката пръст само за да дърпа рало, не е кой знае какво благодеяние.

Навъсеният му поглед я накара да се замисли дали не прекалява.

— Ти май никога не си дърпала количка, пълна с камъни, момиче. Да я издърпаш през половин левга дългия тунел, после да се върнеш за още една, три, четири пъти на ден. Можеш ли да го сравниш с влаченето на рало през меката, рохкава пръст? Проклятие, момиче, ако ще го махам тоя дъртак от количките, трябва да имам предлог. Всички в Чашата на черепа работят.

— Но това не е всичко, нали?

В отговор Бенет й обърна гръб и запълзя нагоре.

— Заделил съм за двама ни малко канийско винце, пресен хляб и сирене. Була е сготвила яхния за пазачите, има по паница и за нас.

Фелисин тръгна след него. Мисълта за храната напълни устата й със слюнка. Ако сиренето и хлябът се окажеха достатъчно, щеше да може да задели малко за Хеборик, макар той да твърдеше, че му липсвали плодове и месо. Но цената им тук, в Чашата на черепа, беше като на злато и бяха също толкова редки. Тя знаеше, че ще е достатъчно благодарен и за това, което му донесе.

Ясно беше, че Саварк е получил заповед да се погрижи историкът да умре. Само да не е открито убийство — политическите рискове от това щяха да са твърде големи — по-скоро бавна, изтощителна смърт от недояждане и претоварване. Това, че нямаше ръце, бе дало на капитана на Ямата достатъчно основание да го зачисли при количките. Всеки ден го връзваха в хомота и той се напъваше и влачеше натрошените камъни нагоре по Дълбокия забой до шахтата на Почти светлото. Във всички други хомоти теглеха волове. Всяко животно дърпаше по три колички, а Хеборик само една — единствената отстъпка, която пазачите му правеха затова, че е човек.

Бенет си даваше сметка за нарежданията, получени от Саварк, Фелисин беше сигурна в това. Все пак властта на „краля“ на Чашата на черепа си имаше граници, колкото и той да го отричаше.

Стигнаха до главната шахта. Оставаха им още четиристотин крачки до Почти светлото на Кривините. За разлика от Дълбокия забой с неговата дебела, богата и права жила отатарал, минаваща дълбоко под хълмовете, Кривините следваха една огъната жила, която се издигаше и пропадаше, изгърбваше се и извиваше през варовика.

За разлика от железните рудници на континента, отатарал никога не стигаше до истински, основен пласт. Намираше се само във варовик и жилите бяха плитки и дълги, като реки от прах под вкамененото някогашно морско дъно, запълнено с изкопаеми растения и раковини.

„Варовикът е само костите на някога живели същества“, беше й обяснил Хеборик на втората им нощ в коптора, който им бяха дали край улица Лопатите — преди Бенет да ги премести в малко по-уредения участък зад Ханчето на Була. „Чела съм за тази теория преди, а сега вече се убедих сама. Тъй че съм склонна да вярвам, че отатарал не е естествена руда.“

„Това важно ли е?“, попита я Баудин.

„Ако не е естествена, какво е тогава? — ухили се Хеборик. — Отатарал, проклятието за магията, е създаден от магия. Ако не бях толкова добросъвестен учен, щях да напиша трактат за това.“

„Какво искаш да кажеш?“, попита Фелисин.

„Иска да каже — намеси се Баудин, — че подканва алхимиците и маговете да правят опити сами да създадат отатарал.“

„Това проблем ли е?“

„Тези жили, които копаем — обясни Хеборик, — са като пласт стопена някога тлъстина, дълбока река, затисната между пластове варовик. Целият този остров трябва да се е стопил, за да образува тези жили. Каквато и сила да е създала отатарал, оказала се е безконтролна. Не бих искал да се окажа виновен за развихрянето на такава сила отново.“

При портата на Почти светлото чакаше един малазански пазач. Зад гърба му се изпъваше пътят за миньорското селище. Слънцето отсреща тъкмо залязваше и Чашата на черепа тънеше в сянка — сумрачна падина, предлагаща благословен хлад след целодневната жега.

Пазачът — още младеж — беше отпуснал ръце на пречките на острието на пиката.

Бенет изпръхтя:

— Къде ти е ешът, Пелла?

— Тая доусийска свиня се изниза, Бенет. Можеш да го подшушнеш на Саварк — Гуглата знае, че нас той не ни слуша. Доусийските редници нямат никаква дисциплина. Напускат постовете, когато си щат, по цял ден играят комар при Була. Ние сме седемдесет и пет, а те са над двеста, Бенет, и всички тия приказки за бунтове… Що не обясниш на Саварк…

— Не си знаеш историята — каза Бенет. — Доусийците са на колене вече от триста години. Друг начин на живот не познават. Първо са ги газили от континента, после колонистите от Фалар, сега и вие, малазанците. Успокой се, не се излагай.

— Историята утешава само глупците — отвърна младият малазанец.

Бенет се изсмя гъгниво и посегна към портата.

— Тия думи пък чии ще да са, а, Пелла? Не са твои май.

Пазачът вдигна вежди, после сви рамене.

— Понякога забравям, че си корелец, Бенет. Тия думи ли? На император Келанвед. — Леко присвитите очи на Пелла се спряха на Фелисин. — Дюйкър, „Имперските кампании“, първи том. Ти си малазанка, Фелисин, спомняш ли си какво става след това?

Тя поклати глава, развеселена от прикритата напрегнатост на погледа му. „Научила съм се да разгадавам лицата — Бенет нищо не забеляза.“

— Не съм толкова запозната с трудовете на Дюйкър, Пелла.

— Струва си да се учат — отвърна с усмивка пазачът.

Усетила засилващото се нетърпение на Бенет, Фелисин пристъпи покрай него.

— Съмнявам се, че в Черепа ще се намери и един свитък.

— Може пък да намериш някой, през чиято памет си струва да повлечеш трала.

Фелисин го погледна намръщено през рамо.

— Момчето флиртува с тебе, а? — попита я Бенет от рампата. — Внимавай, момиче.

— Ще помисля за това — отвърна тихо Фелисин на Пелла и продължи към портата на Кривините. Закрачи с Бенет по стръмния път и му се усмихна. — Не си падам по нервните типчета.

Той се засмя.

— Това ме успокоява.

„Дано да е така, благословена Кралице на сънищата.“

Стръмният път беше ограден от двете страни с ровове, запълнени с камънак, докато не се слееше с други другите два пътя при кръстовището „Трите съдби“ — широка вилка, обкръжена от двете страни от две схлупени доусийски караулки. На север от пътя за Кривините и вдясно от тях се проточваше пътят за Дълбокия рудник; на юг и вдясно минаваше пътят за Шахтата, водещ към един изоставен забой, където всяка привечер хвърляха умрелите.

Фургонът за труповете не се виждаше, което означаваше, че обикаля из рудничарското село и че телата, които изнасят, за да ги хвърлят в него, днес са повече от обичайното.

Минаха кръстопътя и продължиха по Работния път. Оттатък северната доусийска караулка се проточваше Блатясалото езеро — дълбоко тресавище с тъмнозелена вода, стигащо чак до северния скат на хлътнатината. Разправяха, че водата му била прокълната и гмурнеш ли се в нея, изчезваш завинаги. Някои вярваха, че в дълбините му живее демон. Хеборик твърдеше, че невъзможността да се задържаш на повърхността на водата било свойство на самата вода, заради многото разтворен варовик. Тъй или иначе, малко роби се осмеляваха да се опитват да бягат в тази посока, защото скатът от северната страна беше също толкова стръмен, колкото навсякъде, и водата по него се цедеше непрестанно върху варовиковата утайка, лъснала отдолу като мокри кости.

Все пак Хеборик беше помолил Фелисин да хвърля по едно око на нивото на водата на Блатясалото езеро, след като вече беше настъпил сухият сезон, и сега, докато вървяха по Работния път, тя се взираше към отсрещния му бряг, доколкото можеше да го види на смътната светлина. На една длан над водната повърхност се виждаше ивица бяла кора. Новината щеше да го зарадва, макар че тя представа си нямаше защо. Мисълта за бягство беше нелепа. Отвъд хлътнатината имаше само мъртва пустиня и камънаци, без питейна вода в която и да било посока, в продължение на дни. Робите, които успяваха да се доберат до билото и след това да избегнат патрулите по Пътя на бръмбара, обкръжаващ хлътнатината, оставяха костите си сред червените пустинни пясъци. Малцина обаче стигаха толкова далече и железните шипове, наречени „Спасението“, на стръмната стена на Кулата при Ръждива рампа показваха провала им нагледно. Не минаваше седмица, без на стената на Кулата да се появи нова жертва. Повечето издъхваха, преди да е изтекъл и първият ден, но някои се задържаха и по-дълго.

Изтърканите камъни на Работния път минаваха покрай хана на Була вдясно и дългата редица бордеи отляво, преди пътят да свърши на площада „Дупката на плъха“. В центъра на кръглия площад се издигаше цитаделата на Саварк, шестоъгълна кула, съградена от дялан варовик, на три етажа. От всички роби само Бенет беше влизал вътре.

Дванайсет хиляди роби живееха в Чашата на черепа, най-голямата миньорска яма, на трийсет левги северно от единствения град на южното крайбрежие на остров Доусин Пали. Освен тях и тристате пазачи имаше и местни: проститутки за бардаците, слуги и слугини за хана на Була и комарджийските дупки, каста от прислужници, свързали живота си и този на семействата си с малазанската военщина, продавачи и амбуланти за шумното пазарище, изпълващо Дупката на плъха в Деня за отдих, както и цяла сган окаяни бездомници, предпочели миньорското село пред пълните с боклук задни улички на Доусин Пали.

— Яхнията ще е изстинала — измърмори Бенет, щом наближиха вратата на хана на Була.

Фелисин изтри потта от челото си.

— Толкова по-добре.

— Не си свикнала още с жегата. До месец-два ще почнеш да усещаш нощния хлад като всеки друг.

— Тия ранни часове още помнят деня, Бенет. Студа го усещам, но чак след полунощ.

— Ела с мене, момиче. Ще те топля колкото щеш.

Пак го хващаше един от пристъпите му на мрачно настроение. Тя си замълча, с надеждата, че ще му мине.

— Внимавай какво отказваш — изръмжа Бенет.

— Була може да ме вземе в леглото си — каза тя. — Ти можеш да погледаш, пък ако искаш, можеш и да легнеш с нас. Тя и паниците ще ни затопли. Пък може и да ни досипе нещичко отгоре.

— Тя е толкова стара, че може да ти бъде майка — измърмори Бенет.

„Както и ти да ми бъдеш баща.“ Но чу как дъхът му се учести.

— Тя е мека и топла, Бенет. Помисли за това.

Знаеше, че ще го направи и ще престане да я подканя да иде с него. „Поне за тази нощ. Хеборик греши. Няма смисъл човек да мисли за утре. Само за следващия час. Час по час. Стой жива, Фелисин, и гледай да живееш колкото може по-добре. Все някой ден ще се окажеш лице в лице срещу сестра си и цял океан от кръв, изляла се от жилите на Тавори, няма да те насити, макар че всичко, което има в тях, ще стигне. Стой жива, само това трябва да правиш. Оцелявай всеки час. Час по час.“

Пъхна ръка в широката длан на Бенет и усети в нея потта, избила от образите, с които бе подпалила ума му.

„Някой ден. Лице в лице. Сестро.“

 

 

Хеборик все още беше буден, загърнат в одеялата и свит до огнището. Вдигна глава, щом Фелисин се качи в стаичката и затвори капака на пода. Тя взе овчата кожа от скрина и я загърна около раменете си.

— Нима ще ме накараш да повярвам, че животът, който си избрала, започва да ти харесва, момиче? И то в нощи като тая? Чудна работа.

— Мислех, че вече ще ти е омръзнало да ме съдиш, Хеборик — отвърна Фелисин, смъкна меха с вино от куката на стената и порови из купчината кратуни да си намери някоя по-чиста. — Виждам, че Баудин го няма още. Едни чаши не може да почисти. — Намери си една, която можеше да мине за чиста, стига да не я оглеждаш много, и си наля вино.

— Това ще те съсухри — отбеляза Хеборик. — Пък и бас държа, че не ти е първото за тая нощ.

— Не се дръж с мен като баща, старче.

Татуираният мъж въздъхна.

— Все едно, Гуглата да я вземе тая твоя сестра — измърмори той. — Не й стигна да те види умряла. Не, поиска да направи от четиринайсетгодишната си сестричка курва. Ако Финир е чул молитвите ми, Тавори ще си изпати повече, отколкото са греховете й.

Фелисин пресуши половината кратунка и го погледна с премрежени очи.

— Миналия месец почнах петнайсет.

Очите му срещнаха нейните и за миг изведнъж се състариха много, преди да ги извърне отново към огъня.

Фелисин допълни чашата си и отиде при Хеборик до квадратното, издигнато над пода огнище. Горящата в каменното корито тор почти не пушеше. Пиедесталът, на който бе поставено коритото, беше гледжосан и напълнен с вода. Сгорещена от огъня, водата се използваше за миене и къпане, а цокълът излъчваше достатъчно топлина, за да убива нощния мраз в стаичката. По дъските на пода бяха настлани доусийски черги и тръстикови рогозки. Цялата колиба беше вдигната на колове, на пет стъпки над пясъците.

Фелисин приседна на едно от ниските дървени столчета и придърпа премръзналите си стъпала към цокъла.

— Днес те видях при количките — заговори малко завалено. — Гънип вървеше до тебе с един камшик.

Хеборик изсумтя.

— Това ги разсмиваше целия ден. Гънип им разправяше, че трепел мухите.

— Скъса ли ти кожа?

— Да, но белезите на Финир ме лекуват, знаеш го.

— Раните — да, но едва ли и болката. Виждам го, Хеборик.

Той я изгледа кисело.

— Изненадвам се, че изобщо можеш да видиш каквото и да било, момиче. Това, дето го надушвам, дъранг ли е? Внимавай, пушекът му ще те натика в по-дълбока и тъмна шахта, отколкото може да стигне и Дълбокият забой.

Фелисин му подаде едно черно топче.

— Аз ще се оправям с моите болки, ти — с твоите.

Той поклати глава.

— Оценявам жеста ти, но тоя път не. Това в ръката ти струва колкото месечната заплата на един доусийски пазач. Бих те посъветвал да го продадеш.

Тя сви рамене и прибра дъранга в кесийката на колана си.

— Не ми трябва нищо, което Бенет да не може да ми даде. Достатъчно е само да му го поискам.

— И си въобразяваш, че ти го дава безплатно.

Тя отпи.

— Почти. Преместиха те, Хеборик. В Дълбоката пръст. От утре. Край с Гънип и с бича му.

Той притвори очи.

— Защо думичката „благодаря“ толкова горчи в устата ми?

— Помътнелият ми от виното ум нашепва „лицемерие“.

Видя как лицето му пребледня. „О, Фелисин, прекали с дъранга, и с виното прекали. Нима правя добрини за Хеборик само за да мога да сипя още сол в раните му? Не искам да съм жестока.“ Извади храната, която беше заделила за него, наведе се и остави вързопчето в скута му.

— Езерото на удавника се е смъкнало с още една педя.

Той не отвърна нищо, свел очи към чуканчетата на китките си.

Фелисин се намръщи. Искаше да му каже още нещо, но паметта й изневери. Допи виното, изправи се и оправи косата си с ръце. Темето й беше изтръпнало. Спря се, забелязала как Хеборик се озърна крадешком към гърдите й, кръгли и пълни под изпънатата риза. Остана така малко повече от нужното, след което бавно смъкна ръцете си.

— Була си фантазира за теб — провлече тя. — Това, което я интригува, са… възможностите. Би могло да ти помогне, Хеборик.

Той се извърна рязко и недокоснатият вързоп с храната падна на пода.

— В името на дъха на Гуглата, момиче!

Тя се изсмя и го изгледа как се скри зад чергилото, отделящо нара му от останалата част на стаичката. Смехът й секна. „Исках само да те накарам да се усмихнеш, Хеборик. И не исках смехът ми да прозвучи толкова… грубо. Не съм това, което си мислиш.“

„Дали?“

Тя взе вързопчето и го сложи на лавицата над коритото.

След час, докато Фелисин все още лежеше будна на нара си, а Хеборик — на своя, се върна Баудин. Разрови жарта в огнището, без да вдига шум. Не беше пиян. Тя се зачуди къде ли е бил. Зачуди се къде ли ходи всяка нощ. Но едва ли си струваше да го пита. Малко думи имаше Баудин за всекиго, още по-малко — за нея.

След малко премисли, като чу как едрият мъж отмести лекичко чергилото, отделящо Хеборик. Той веднага му каза нещо — толкова тихо, че тя не можа да чуе какво, а Баудин също му прошепна нещо. Разговорът им продължи още около минута, после Баудин изпръхтя — онова, което при него минаваше за смях — и отиде до постелята си.

Двамата замисляха нещо, но не това я потресе толкова, колкото, че я изключват. Обзе я гняв. „А аз ги опазих живи! Направих живота им по-лек — още от транспортния кораб! Була е права — всеки мъж е кучи син, става само да го използваш. Е, добре, сами ще разберете какво е Черепа за всички останали. Приключих с услугите. Пак ще те върна при количките, дъртак, заклевам се!“ Усети, че се бори със сълзите, и разбра, че не може да направи такова нещо. Да, Бенет й беше нужен и си беше платила, за да го задържи. Но Хеборик и Баудин също й бяха нужни и отчасти се беше вкопчила в тях като малко дете в родителите си, за да надмогне трудностите, с които беше изпълнен целият свят. Да изгуби това — тях да изгуби — беше все едно да изгуби… всичко.

Явно бяха сметнали, че ще продаде доверието им толкова лесно, колкото беше продала тялото си, ала не беше истина. „Не е истина, кълна се.“

Сълзите потекоха от очите й. „Сама съм. Само Бенет ми остана. Бенет и виното му, и неговият дъранг, и тялото му.“ Още я болеше между краката, откакто Бенет най-накрая легна с нея и Була в грамадното легло на ханджийката.

И си каза, че е въпрос само на воля да превърне болката в удоволствие.

„Оцелявай всеки час.“

 

 

Пристанищният пазар беше започнал да притегля сутрешните тълпи, подсилвайки илюзията, че и този ден с нищо не е по-различен от всеки друг. Смразен от страх, който дори изгряващото слънце не можеше да надвие, Дюйкър седеше кръстосал крака на стената на вълнолома. Погледът му се рееше над залива към Саулско море — искаше му се да види как се връща флотата на адмирал Нок.

Ала това бяха заповеди, които дори Колтейн не можеше да отмени. Уикецът нямаше никаква власт над бойните кораби на Малазан, а в заповедта си Пормквал бе настоял Саулският флот да отплава от залива на Хисар същата тази утрин за едномесечното си пътуване до Ейрън.

Въпреки преструвките, че всичко си е както обикновено, отплаването му не остана незабелязано за гражданите на Хисар и сутрешният пазар все повече се огласяше от смях и възбудени гласове. Потиснатите бяха спечелили първата си победа и единственото, което щеше да я отличи от следващите, щеше да е нейната безкръвност. Такова поне беше преобладаващото чувство.

Единственото утешение, което Дюйкър можеше да измисли, беше това, че Върховният жрец на Джистал Малик Рел беше заминал с флотата. Не му беше трудно да си представи обаче доклада, който жрецът щеше да приготви за Пормквал.

Някакво платно в пролива привлече погледа му — малазански кораб, влизащ от североизток. „От Доусин Пали ще да е, на острова, или някъде от по-далече по крайбрежието.“ Пристигането му бе непредвидено и затова предизвика любопитството на Дюйкър.

Чу стъпки, обърна се и видя Кълп — той се покатери на ниската широка стена и провеси крака над мътната вода на десетина крачки надолу.

— Свърши се — рече той все едно, че думите съдържаха признание за гнусно убийство. — Пратих съобщението. Ако приятелят ти все още е жив, ще получи указанията.

— Благодаря, Кълп.

Магът помръдна неспокойно, отри лице и примижа към навлизащия в пристанището кораб. Към него се приближи лоцманската лодка. Екипажът вече смъкваше единственото платно. На палубата стояха двама мъже с лъскави брони и следяха с очи приближаващата се лодка.

Единият от мъжете се наведе и подвикна нещо на пристанищния лоцман. След малко гребците на лодката започнаха с явна припряност да завиват покрай кораба.

— Видя ли? — изсумтя Дюйкър.

— Да — изръмжа Кълп.

Корабът се плъзна право към Имперския кей, подкаран от долния ред гребла, показали се почти над ватерлинията. След малко редицата гребла откъм кея се прибра. Пристанищни работници се разтичаха да хванат хвърлените въжета. Заприготвяха за спускане широкия трап, а на палубата се появиха и коне.

— Червени мечове — промълви Дюйкър, щом на палубата излязоха още въоръжени мъже и почнаха да се редят до конете си.

— От Доусин Пали — потвърди Кълп. — Първите двама ги познах: Бария Сетрал и брат му Мескер. Имат още един брат, Орто. Командва частта им в Ейрън.

— Червени мечове — повтори замислено историкът. — Никакви илюзии не хранят за положението на нещата. Чух, че се опитват да наложат ред в други градове, а тук в Хисар май ще удвоят присъствието си.

— Интересно дали Колтейн го знае.

Пазарът се беше смълчал; глави и очи се извърнаха към Бария и Мескер, които поведоха бойците си по кея. Червените мечове бяха снаряжени като за битка. Настръхнали, с извадени оръжия, с плетените ризници, падащи до глезените, и със смъкнати забрала на шлемовете. Изпъваха се лъкове, стрели се охлабваха в колчаните. Дългите мечове бяха извадени от ножниците и бляскаха до хълбоците на конете им.

Кълп се изплю ядосано и измърмори:

— Не ми харесва тая гледка.

— Все едно, че…

— Канят се да щурмуват пазара — каза Кълп. — Това не е само за показ, Дюйкър. Копитото на Финир да ме ритне дано!

Историкът преглътна и погледна мага.

— Разтворил си Лабиринта си!

Без да отвръща, магът се смъкна от стената на вълнолома; погледът му беше прикован в Червените мечове, които се трупаха и строяваха в края на кея срещу около петстотинте граждани, вече смълчани и отстъпващи заднешком в тесните пролуки между коли и навеси. Свиването на тълпата щеше да предизвика паника, а точно това беше намерението на Червените мечове.

С провиснали от кожените каишки на китките пики, Червените мечове започнаха да зареждат стрели; конете под тях тръпнеха, но стояха на място.

Тълпата на няколко места като че ли се размърда все едно, че земята отдолу се бе разтърсила. Дюйкър забеляза, че няколко фигури се движат, но не назад, а към предната линия.

Фигурите стигнаха до челния ред на сбитата тълпа, смъкнаха наметалата телаба и качулките и под тях се откриха кожени ризници, покрити с черна пластинчата желязна броня. В облечените в ръкавици ръце блеснаха дълги ножове. Тъмните очи по загорелите татуирани лица на уикците загледаха хладно и твърдо Бария, Мескер и техните воини.

Срещу четиридесетте войници вече се бяха изправили десетима воини на Уик. Множеството зад тях се бе смълчало, всички се бяха вкаменили като статуи.

— Махайте се! — изрева Бария с потъмняло от гняв лице. — Или умрете!

Уикците се изсмяха дръзко и предизвикателно.

Дюйкър се вдигна от мястото си и тръгна след Кълп, който вече крачеше припряно към Червените мечове.

— Не ставай глупак, Бария! — изсъска магът.

Командирът присви очи.

— Само да си хвърлил магия срещу мен, ще те посека на място.

Вече бяха близо до тях и Дюйкър забеляза отатаралските брънки, вплетени в ризницата на Бария.

— Ще посечем тази шепа варвари — изръмжа Мескер, — след което ще възвестим пристигането си в Хисар както подобава… с кръвта на предателите.

— И пет хиляди уикци ще отмъстят за смъртта на своите родственици — рече Кълп. — И не с бързия удар на меча. Не, ще висите живи от шиповете на стената на вълнолома. Играчка за чайките. Колтейн вече не е вашият враг, Бария. Приберете си оръжията и се представете на новия Юмрук, командире. Всичко друго означава да пожертвате живота си и живота на войниците си.

— Пренебрегваш ме — изръмжа Мескер. — Бария не ми е настойник, магьоснико.

Кълп се озъби.

— Млъкни, пале такова. Където води Бария, Мескер го следва. Или сега ще кръстосвате мечове с брат си?

— Престани, Мескер — избоботи Бария.

Тълварът на брат му изсвистя от ножницата.

— Смееш да ме командваш!?

Уикците заподвикваха окуражително. Няколко поокопитили се души в тълпата зад тях се изсмяха.

Лицето на Мескер бе прежълтяло от яд.

Бария въздъхна.

— Братко, не му е сега времето.

Над главите на множеството се появи конник от Хисарската гвардия и си запробива път към челото по проходите между пазарните сергии. Хор от оживени викове изригна вляво от тях, Дюйкър се обърна натам и видя три отряда уикски стрелци, със заредени стрели и лъкове, насочени към Червените мечове.

Бария бавно вдигна лявата си ръка и я завъртя отсечено. Воините му снишиха оръжията си.

Мескер изръмжа от безсилен яд и тикна извития си меч в дървената ножница.

— Ескортът ви дойде — подхвърли сухо Кълп. — Изглежда, Юмрукът ви е очаквал.

Застанал до мага, Дюйкър загледа как Бария поведе частта си напред, за да посрещнат хисарския страж, и поклати глава.

— Кълна се в дъха на Гуглата, Кълп. Това мятане на кокалчетата беше повече, от рисковано.

— Винаги може да разчиташ на Мескер Сетрал — изсумтя Кълп. — Безмозъчен като котка и също толкова лесно можеш да го подведеш. За миг се надявах, че Бария ще приеме предизвикателството — какъвто и да беше изходът, щеше да остане един Сетрал по-малко, а това си е пропусната възможност.

— Тези предрешени уикци — каза Дюйкър — не бяха от официалната свита по посрещането. Колтейн ги е внедрил на пазара.

— Хитро псе е нашият Колтейн.

Дюйкър поклати глава.

— Само че вече се разкриха.

— Е, да. И показаха, че са готови да дадат живота си, за да защитят гражданите на Хисар.

— Ако Колтейн беше тук, съмнявам се, че щеше да им нареди да излязат напред, Кълп. Те просто горят от желание да влязат в бой. Защитата на тълпата няма нищо общо с това.

Магът потърка чело.

— Дано хисарците да са повярвали в обратното.

— Хайде — подкани го Дюйкър. — Да му ударим по някое вино. Знам едно добро място на Имперския площад, а пътьом ще ми кажеш колко топло прие Седма новия си Юмрук.

Тръгнаха. Кълп се засмя.

— С респект — може би, но чак топло не бих казал. Той изцяло промени ученията им. Откакто е дошъл, сме упражнили само веднъж боен строй, а той пое командването още същия ден.

Дюйкър се намръщи.

— Чух, че изтощава войниците до смърт, че дори не му е нужно да налага вечерния режим, защото всички били толкова капнали за сън, че до осмата камбана войнишките бараки ставали тихи като гробници. Но ако не упражнявате колела, костенурки и стени с щитове, какво тогава?

— Онзи порутен манастир на хълма южно от града, нали го знаеш? Останали са само основите, освен централния храм, но цялото му било е покрито с високи до гърдите стени, като малък град. Сапьорите ги вдигнаха, сложиха покриви на някои. То поначало си беше гмеж от криви улички и проходи, но Колтейн накара сапьорите да го превърнат в кошмар. Готов съм да се обзаложа, че още има войници, които се въртят из тях, напълно изгубени. Уикецът ни изкарва там всеки следобед — имитация на улични боеве, налагане на контрол, нападения на сгради, пробивна тактика, извличане на ранени. Войниците на Колтейн играят ролята на бунтуващите се тълпи и мародерите и, казвам ти, историко, направо са родени за това. — Замълча, колкото да си поеме дъх. — Всеки ден… се печем на слънцето, пръснати по отделения, и всяко отделение получава неизпълними задачи. — Намръщи се. — При този нов Юмрук всеки войник на Седма е умирал поне десетина пъти, ако не и повече, в играта на уличен бой. Дотук ефрейтор Лист го убиват на всяко учение, побърка се горкото момче, а през цялото време уикците се смеят дивашки и реват.

Дюйкър не каза нищо. Продължиха към Имперския площад. Чак когато навлязоха в Малазанския квартал, историкът заговори:

— Е, а някакво съперничество между войската на Седма и уикския полк има ли?

— И още как. Тактиката му е ясна, но прекалява според мен. Ще видим след няколко дни, когато се включат и уикските пиконосци. Ще има свади, помни ми думата.

Излязоха на площада.

— А ти? — попита Дюйкър. — Каква задача е възложил Колтейн на кадровия маг на Седма?

— Шашми. По цял ден правя илюзии. Черепът ми направо ще се пръсне.

— Илюзии? В играта на боеве?

— Да, и това прави задачите неизпълними. Повярвай ми, доста ругатни се изсипват по мой адрес, Дюйкър. Не са една и две.

— И какво правиш с магиите си, дракони?

— Де да бяха дракони. Създавам малазански бежанци, историко. Стотици. И понеже на Колтейн не му стига войниците да мъкнат хиляда тежки плашила, тия, дето ги правя аз, бягат не накъдето трябва или отказват да напуснат домовете си, или мъкнат мебели и друга покъщнина. Заповедта на Колтейн: моите бежанци да създават суматоха и така да причиняват повече загуби от всеки друг вражески елемент в упражненията. Не съм популярен напоследък, Дюйкър.

— А със Сормо Е’нат какво става? — попита историкът и устата му внезапно пресъхна.

— С чародея ли? Няма го никакъв.

Дюйкър кимна замислено. Вече бе предположил какъв ще е отговорът. „Ти си броиш камъните из пясъка, Сормо. Докато Колтейн кове Седмата за стража на малазанските бежанци.“

— Маг?

— Е?

— Да умреш десет пъти в игра на битка не е нищо. Когато е истинско, умираш веднъж. Сръгай я Седмата, Кълп. По всякакъв възможен начин. Покажете на Колтейн на какво е способна Седма — поговори с всеки командир на отделение. Още тази вечер. От утре почнете да си изпълнявате задачите си, а аз ще поговоря с Колтейн за един ден почивка. Покажете му какво можете и той ще ви я даде.

— Откъде си толкова сигурен?

„Защото времето изтича, а вие сте му нужни. Страшно му трябвате.“

— Изпълнете си задачите. Юмрука го остави на мен.

— Добре. Ще видя какво мога да направя.

 

 

Ефрейтор Лист „загина“ още в първите минути на сражението-игра. Бълт, който командваше развилнялата се тълпа уикци по най-широката улица на „града“ от руини, лично цапардоса нещастния малазанец в слепоочието толкова силно, че момчето се просна в несвяст в прахта. След това воинът ветеран метна Лист на рамо и го изнесе от полето на битката.

Ухилен, Бълт дотича по черния път до възвишението, от което новият Юмрук и неколцина негови офицери наблюдаваха учението, и хвърли ефрейторчето в прахта в краката на Колтейн. Дюйкър въздъхна.

Колтейн се огледа.

— Лечител! Погрижи се за момчето!

Един от касапите на Седма коленичи до ефрейтора.

Присвитите очи на Колтейн се спряха на Дюйкър.

— Не забелязвам някаква промяна в днешните действия, историко.

— Още е рано, Юмрук.

Уикецът изсумтя и отново насочи вниманието си към изпълнените с прахоляк развалини. От хаоса се появяваха войници, бойци от Седма, както и уикци, и се тътреха нагоре с по-дребни рани или с по някой счупен крак или ръка.

Бълт стисна кривака си и се намръщи.

— Прибързано се изказа, Колтейн. Това май е по-различно.

Дюйкър се загледа и скоро сам се увери, че между жертвите има повече уикци, отколкото войници от Седма — и това съотношение се усилваше с всяка минута. Някъде сред хаотичните облаци прах приливът се беше обърнал.

Колтейн повика да доведат коня му, метна се на седлото и погледна сърдито Бълт.

— Ти остани тук, чичо. Къде са пиконосците ми? — Изчака нетърпеливо, докато четиридесетимата конници се изкачат по склона. Пиките им бяха затъпени с увити около остриетата им кожени ивици. При все това, знаеше Дюйкър, всичко по-силно от плъзгащ страничен удар можеше да счупи кости.

Колтейн ги поведе в тръс към развалините.

Бълт изплю прахта от устата си.

— Крайно време беше.

— За кое?

— Седма най-после си спечели включването на пиконосците. От седмица го чакахме, историко. Колтейн все очакваше да се стегнат, но те се спаружваха още повече. Откъде тогава намериха изведнъж кураж? От теб ли? Внимавай, да не те направи Колтейн капитан.

— Колкото и да бих искал да получа такава похвала, не съм аз. Това е работа на Кълп и отдельонните.

— Кълп улеснява нещата значи? Нищо чудно, че са обърнали битката.

Историкът поклати глава.

— Кълп изпълнява точно заповедите на Колтейн, Бълт. Ако търсиш причина, с която да обясниш поражението на уикците, трябва да я потърсиш другаде. За начало в това, че Седма започва май да показва истинския си дух.

— Ще видим — отрони ветеранът и малките му тъмни очи блеснаха.

— Юмрукът те нарече „чичо“.

— М-да.

— Е? Такъв ли си?

— Какъв?

Дюйкър се предаде. Беше започнал да схваща уикското чувство за хумор. Сигурно щяха да последват пет-шест такива резки реплики, преди Бълт да отстъпи най-сетне с отговор. „Мога да го отиграя. Или да оставя кучия син да чака… всъщност да чака вечно.“

От облаците прахоляк се появи тълпа „бежанци“. Трепереха странно, като в мъгла, докато вървяха, изгърбени под тежестта на невероятни вещи — гардероби, скринове, шкафове, стари оръжия и броня. Във фланг от двете страни ги придружаваха и пазеха бойците на Седма — мъжете се смееха, викаха, удряха с мечовете по щитовете си и продължаваха изтеглянето.

Бълт се изсмя.

— Предай поздравите ми на Кълп, като го видиш, историко.

— Седма си заслужи един ден почивка — подхвърли Дюйкър.

Уикецът го изгледа изненадано.

— Само заради една победа?

— Трябва да й се понасладят, командире. Освен това лечителите ще имат доста работа, докато оправят строшените кокали — не искате да са изтощили Лабиринтите си в неподходящия момент, нали?

— А неподходящият момент наближава, викаш.

— Сигурен съм — отрони Дюйкър. — Сормо Е’нат щеше да се съгласи с мен.

Бълт отново се изплю на земята.

— Племенникът ми се връща.

Колтейн и пиконосците му се бяха появили, осигурили прикритие за оттеглящите се войници, много от които влачеха или мъкнеха на гръб тежките „бежанци“ — плашила. Дори само от броя им се виждаше, че победата на Седма е неоспорима.

— Дали не зърнах усмивка на лицето на Колтейн? — попита Дюйкър. — Само за миг. Стори ми се, че…

— В грешка си, несъмнено — изръмжа Бълт, но Дюйкър беше започнал да опознава уикците и бе доловил нотката на хумор в гласа на ветерана. След малко Бълт продължи: — Предай на Седма, историко. Спечелиха си деня.

 

 

Фидлър седеше в тъмното. Занемарената градина беше обрасла гъсто около кладенеца и каменната скамейка с форма на полукръг до него. Над главата на сапьора се виждаше само малка кръпка огряно от звезди небе. Луна нямаше. След малко той килна глава на една страна.

— Тихо стъпваш, момче. Признавам ти го.

Крокъс се поколеба, после седна до него на скамейката.

— Май не беше очаквал да злоупотреби така с ранга си — каза младежът.

— Това ли беше според теб?

— Така поне изглеждаше.

Фидлър замълча. През малката морава току прелиташе по някой ризан, подгонил нощните мушици, пърхащи над кладенеца. Хладният нощен въздух миришеше на гнила смет, струпана оттатък задната стена.

— Уплашена е — промълви Крокъс.

Сапьорът поклати глава. Уплашена.

— Това беше само спор. Ние не сме изтезавали пленници.

— Апсалар не си спомня нищо такова.

— Но аз го помня, момче, а такива спомени трудно можеш да заличиш.

— Тя е най-обикновено рибарско момиче.

— През повечето време. Но понякога… — Поклати отново глава.

Крокъс въздъхна и реши да смени темата.

— Значи не беше част от плана Калам да тръгне сам?

— Старата кръв зове, момче. Калам е роден и израснал в Седемте града. Освен това иска да се срещне с тази Ша’ик, тая пустинна вещица, Ръката на Дрижна.

— Ето, че сега взимаш неговата страна — въздъхна Крокъс малко раздразнено. — Само преди десет минути едва не го обвини в предателство…

— Времената са объркващи за всички ни — отвърна с гримаса Фидлър. — Ласийн ни обяви извън закона, но това не ни прави по-малко войници на Империята, нали? Малазан не е императрицата и императрицата не е Малаз…

— Спорна разлика, бих казал.

— Така ли? Питай момичето, може би тя ще ти го обясни.

— Но вие очаквате въстанието. Всъщност разчитате на него…

— Което не значи, че трябва точно ние да започнем Вихъра, нали? Калам обаче иска да е в ядрото на събитията. Винаги е било така. Този път шансът буквално падна в скута му. Книгата на Дрижна съдържа същността на Богинята на Вихъра — за да започне Апокалипсисът, тя трябва да бъде отворена, от Пророчицата и от никой друг. Калам знае, че това може да се окаже самоубийствено, но ще занесе тая проклета от Гуглата книга в ръцете на Ша’ик и така ще добави още една пукнатина в рухващата власт на Ласийн. Признай му, че настоя поне да опази нас извън тая история.

— Ето, че пак го защитаваш. Планът беше да се убие Ласийн, а не да се въвличаме в това въстание. И все още не обяснява защо трябваше да дойдем на този континент…

Фидлър се изправи и погледна нагоре към проблясващите звезди. Пустинни звезди, като остри диаманти, зажаднели да пускат кръв.

— Не един път води към Унта, момче. Тук сме, за да потърсим един от тях, който може би не е използван никога и може изобщо да не се окаже верният, но все едно, ще го потърсим, с Калам или без него. Гуглата ми е свидетел, може пък Калам да е хванал по-умния път, през сушата и до Ейрън, после на някой обикновен кораб и обратно в Кюон Тали. Може би това, че хванахме по различни пътища, ще се окаже най-разумното решение, ще усили шансовете поне един от нас да успее.

— Как не — тросна се Крокъс. — А ако Калам не успее? Ти ли ще тръгнеш да убиваш Ласийн? Славният копач на улични шахти, и одъртял при това? Не вдъхваш много доверие, Фидлър. Все пак трябва да върнем Апсалар у дома.

Фидлър отвърна хладно.

— Не ме ядосвай, момче. Няколко години кражби на кесии по улиците на Даруджистан все още не ти дават право да преценяваш за какво ме бива и за какво — не.

В дървото срещу тях изпращяха клони и се появи Моби, увиснал на една ръка; в челюстите му се гърчеше ризан. Кокалчетата пращяха между зъбите на маймунката.

— Като се върнем в Кюон Тали, ще намерим повече поддръжници, отколкото можеш да си представиш — изсумтя Фидлър. — Никой не е незаменим, но и никой не трябва да се отхвърля като безполезен. Може да не ти харесва, момко, но има още да растеш.

— Мислиш ме за глупав, ама не съм. Смяташ, че не разбирам какво си мислиш — бутнаха ми още един ашик в дупката, и нямам предвид Бързия Бен. Калам е професионален убиец, почти достатъчно добър, за да се надява, че ще се добере до Ласийн. Но ако не успее, остава още едно лице, което може би притежава уменията на божество — и то на Покровителя на убийците, оня, когото наричате „Въжето“. Затова все я насъскваш — водиш я към дома, защото вече не е каквото беше, но истината е, че искаш старата да се върне.

Фидлър помълча дълго, загледан как Моби си дояжда ризана. Когато маймунката най-сетне глътна последния къс от крилатото гущерче, сапьорът се окашля.

— Не мисля чак толкова надълбоко. Разчитам на инстинкта.

— Искаш да ми кажеш, че не ти е хрумвало да използваш Апсалар?

— На мен — не, но…

— Но Калам?

Фидлър замълча, после сви рамене.

— Ако той не се беше сетил, щеше да го направи Бързия Бен.

Крокъс изсъска победоносно.

— Знаех си аз! Не съм глупак…

— О, Дъх на Гуглата, момче, кой е казвал, че си!

— Няма да го позволя, Фидлър.

— Този бок’арал, на чичо ти — рече сапьорът и кимна към Моби, — той наистина ли е „познайник“, слуга на магьосник? Но щом Мамът е умрял, какво прави той още с нас? Не съм маг, но мислех, че такива познайници са магически… сраснати с господарите си.

— Не знам — призна Крокъс, но тонът му подсказваше, че е съвсем наясно накъде бие Фидлър. — Може да е просто домашен любимец. Моли се да е само това. Казах, че няма да ви позволя да използвате Апсалар. Ако Моби наистина се окаже познайник, няма да трябва да се оправяш само с мен.

— Нищо няма да опитвам, Крокъс — отвърна Фидлър. — Но пак ти казвам, има още да растеш. Рано или късно ще вденеш, че не можеш да говориш от името на Апсалар. Тя ще направи каквото сама реши, все едно дали ти харесва, или не. Обсебването може да е свършило, но божествените способности все още са останали в кокалите й. — Извърна бавно глава към момчето. — А ако тя самата реши да вложи тези умения в действие?

— Няма да го реши — отвърна Крокъс, но гласът му прозвуча колебливо. Махна с ръка и Моби прелетя тромаво и кацна на рамото му. — Как го нарече, бока…?

— Бок’арал. Въдят се по тази земя.

— О!

— Иди да поспиш, момче. Утре тръгваме.

— Калам също.

— Да, но няма да сме заедно. Ще я караме успоредно на юг, поне в началото. Ние ще подминем Рараку, докато Калам ще хване право към нея. Радвай се, че няма да е обратното.

Загледа се след прибиращия се вътре хлапак, с Моби, впил се в рамото му като малко дете. „Гуглата да ме вземе, ако горя от нетърпение да хвана по тоя път.“

 

 

На стотина крачки след като влезеш, през Керванската порта имаше един площад, на който се събираха сухопътните търговски кервани, преди да напуснат Ерлитан. Повечето щяха да поемат на юг по горния крайбрежен път, следващ очертанията на залива. По този маршрут се срещаха многобройни села и пътни станции, а самият път, построен от малазанците и покрит с насипан чакъл, беше добре охраняван от патрули, или поне щеше да е така, ако градският Юмрук не беше прибрал гарнизоните.

Доколкото Фидлър успя да научи от разговорите си с различни търговци и охранници на кервани, все още малко разбойници щяха да се осмелят да се възползват от изтеглянето на войската, но ако се съдеше по раздутата бройка на наетите охранници, които придружаваха всеки керван, за сапьора ставаше ясно, че търговците не са склонни да рискуват.

Щеше да е без полза тримата малазанци да се опитват да се представят за търговци в пътя си на юг; нито щяха да им стигнат пари, нито имаха дрехи, за да поддържат такъв маскарад. И след като пътуването от град на град беше толкова рисковано, бяха предпочели да пътуват предрешени като поклонници. За най-набожните Пътят на седемте — поклонничеството във всеки от Седемте града — означаваше вдъхващ почит израз на благочестивост. Поклонничеството беше в сърцевината на местната традиция, неподвластно нито на заплахата от разбойници, нито от война.

Фидлър си запази гралското облекло, приел ролята на закрилник и водач на Крокъс и Апсалар — двете млади, наскоро оженени набожни същества, поели на път, който щеше да благослови съюза им под Седемте небеса. Всеки щеше да язди, Фидлър — на пони от гледаната в Грал порода, което се отнасяше с пренебрежение към хитрините на сапьора и имаше зъл и опърничав нрав, Крокъс и Апсалар — на два добре поддържани коня, закупени от една от по-добрите конюшни извън Ерлитан. Три резервни коня и четири мулета допълваха групата им.

Калам беше тръгнал още призори, след като се сбогува много сдържано с Фидлър и останалите. Думите, които си бяха разменили предната вечер, бяха помрачили мига на раздялата. Сапьорът разбираше желанието на Калам да уязви Ласийн с кръвта, която бунтът щеше да пролее, но възможните щети, които щеше да понесе империята — който и да наследеше трона след падането на Ласийн — според Фидлър бяха твърде тежки, за да се поема такъв риск. След което се бяха счепкали здраво и на Фидлър му беше останало усещането, че му му е тъпо и кисело след този разговор.

Имаше и патос в тази раздяла, осъзна впоследствие Фидлър, защото като че ли чувството за дълг, което бе свързвало дотогава него и Калам, към една кауза, която съдържаше повече от всичко приятелството, се беше разтрогнало. И засега най-малкото нямаше какво да го замести в сърцето на Фидлър. Той се чувстваше изгубен, по-самотен от когато и да било от години.

Щяха да напуснат града през Керванската порта с някой от последните кервани. Фидлър тъкмо проверяваше за пореден път дали са стегнати добре такъмите на мулетата, когато тропот на препускащи в галоп коне привлече вниманието му.

Беше отряд от шестима Червени мечове. Щом излязоха на площада, те забавиха хода на конете си. Фидлър хвърли поглед към Крокъс и Апсалар, които стояха до конете си, направи знак на момчето да мълчи и продължи с наместването на сбруята на мулето.

Войниците търсеха някого. Отрядът се пръсна и всеки от конниците тръгна към някоя от групите. Фидлър чу тропота на копитата по каменните плочи зад себе си и се насили да запази спокойствие.

— Грал!

Фидлър се спря, колкото да се изплюе, както се полагаше за един туземец, който ще говори с презряно малазанско пале, след това бавно се обърна.

Под ръба на шлема, тъмното лице на Червения меч се беше стегнало от яд.

— Някой ден — закани се той и оголи тъмносивите си зъби — Червените мечове ще прочистят хълмовете на Грал.

В отговор Фидлър изсумтя:

— Ако имаш нещо за казване, Червен меч, давай. Сенките ни вече са много къси за пътя, който трябва да изминем днес.

— Знак, че живееш в невежество, грал. Само едно имам да те питам. Отговори ми вярно, защото ще разбера, ако лъжеш. Искаме да знаем дали един мъж на кафяв жребец е минал сам тая заран през Керванската порта.

— Не съм видял такъв мъж — отвърна Фидлър, — но му желая доброто. Дано Седемте духа го закрилят до края на дните му.

Червеният меч изръмжа.

— Предупреждавам те, кръвта ти не е броня срещу мен, грал. Тук ли беше призори?

Фидлър се върна на мулетата.

— Само един въпрос. За повече се плаща, Червен меч.

Войникът се изплю в краката му, обърна главата на коня и подкара към отряда си.

Фидлър се усмихна под пустинното си було. Крокъс дойде до него и изсъска:

— За какво те пита?

Сапьорът сви рамене.

— Червените мечове търсят някого. Няма нищо общо с нас. Върни се при коня си, момче. Тръгваме.

— Калам ли?

Отпуснал ръце на гърба на мулето, Фидлър се поколеба, примижал от блясъка на утринната светлина, отскачащ от гладките плочи.

— Може до ушите им да е стигнало, че свещеният том вече не е в Ейрън. И че някой е тръгнал да го отнесе на Ша’ик. Никой не знае, че Калам е тук.

Крокъс не изглеждаше убеден.

— Той се срещна снощи с някого, Фидлър.

— Стара връзка. Длъжник му е.

— Което може да е повод да предаде Калам. Никой не обича да му напомнят за дългове.

Фидлър не отвърна нищо. Потупа мулето по гърба — вдигна се облаче прах — и отиде при кончето си. Посегна за юздите и то му се озъби. Той стисна оглавника под брадичката му, здраво го задържа и се наведе към ухото му.

— Дръж се по-възпитано, копеле гадно такова, или ще те накарам да съжаляваш. — Сбра юздите в ръка и се качи на седлото.

Отвъд Керванската порта крайбрежният път се изпъваше на юг равен въпреки леките изкачвания и спускания по скалите от пясъчник от западната страна на залива. Вляво от тях и на една левга навътре в сушата се проточваха хълмовете Арифал — назъбените им ридове щяха да ги съпровождат чак до река Иб, трийсет и шест левги на юг. В хълмовете живееха полуцивилизовани племена, най-многобройни сред които бяха гралите. Най-голямото безпокойство на Фидлър беше да не се срещне с истински грал. Поради сезона опасността от такава среща донякъде намаляваше, защото по това време на годината гралите бяха с козите си стада дълбоко навътре в сушата, където можеше да се намери и сянка, и вода.

Подкараха животните в лек тръс и започнаха да подминават търговския керван, колкото да избегнат вдигащия се прахоляк, след което Фидлър ги накара да продължат в раван. Дневният пек вече се усилваше. Първата им цел беше едно малко селце, Салик, на разстояние малко над осем левги, където щяха да спрат, за да хапнат обедната си храна и да отдъхнат в най-горещите часове, след което да продължат към река Троб.

Ако всичко минеше добре, до седмица щяха да стигнат в Г’данисбан. Фидлър очакваше, че Калам дотогава ще е на два, може би на три дни път пред тях. След Г’данисбан идваше Пан’поцун Одан, оскъдно заселена пустош с голи хълмове, стърчащи като скелети развалини на отдавна мъртви градове, отровни змии, хапещи мухи и — спомняше си той добре думите на Бродника на духа Кимлок — възможната опасност да срещнат нещо още по-гибелно. „Сливане. Кълна се в ходилата на Тогг, тая мисъл хич не ми харесва.“ Сети се за раковината, скътана в кожената му торба. Никога не беше смятал за благоразумно да носи със себе си вещ на силата. „Най-много да ти донесе повече беля, отколкото полза. Ами ако я надуши някой соултейкън и реши, че му трябва за сбирката му?“ Фидлър се навъси. „Сбирка, която лесно би се попълнила с една раковина и три лъснати черепа.“

Колкото повече си мислеше за това, толкова по-неспокоен ставаше. „Май ще е по-добре да я продам на някой търговец в Г’данисбан. Малко парици сигурно ще са повече от полза.“ Тази мисъл го поуспокои. Щеше да продаде раковината и да се отърве от нея. Макар и да не можеше да отрече силата на Бродника на духа, сигурно щеше да е опасно да разчита прекалено на нея. Жреците на Танно отдаваха живота си в името на мира. „Или по-лошо. Кимлок жертва честта си. По-добре ще е да разчитам на морантските взривове в торбата ми, отколкото на някаква си тайнствена раковина. Една палячка ще изпърли соултейкън толкова лесно, колкото и всеки друг.“

Крокъс пришпори коня си и догони сапьора.

— За какво си се умислил, Фидлър?

— А, нищо. Къде ти е бок’аралът?

Младежът се намръщи.

— Не знам. Май ще излезе най-обикновен домашен любимец в края на краищата. Снощи изчезна и не се върна. — Отри лицето си с опакото на ръката си и Фидлър забеляза размазаните сълзи по бузите му. — С Моби имах чувството, че Мамът е с мен.

— Добър човек ли беше чичо ти, преди да го вземе Джагътския тиран?

Крокъс кимна.

Фидлър изсумтя.

— Е, тогава може и да е с теб. Моби сигурно е надушил родството във въздуха. Много благородници в града държат бок’арали за домашни любимци. Това ще да е.

— Сигурно си прав. Цял живот си бях мислил, че Мамът е най-обикновен учен, старец, който все драска по разни свитъци. Чичо ми. Но после разбрах, че е маг, Върховен жрец. Важен при това, с могъщи приятели, като Барук. Но докато го преглътна това, и той взе, че умря. Уби го вашият взвод…

— Чакай малко, момче. Онова, което убихме, не беше чичо ти. Вече беше нещо съвсем друго.

— Знам. Като го убихте, вие спасихте Даруджистан. Знам, Фидлър…

— Било каквото било, Крокъс. И е време да разбереш — чичото, който се е грижил за теб и те е обичал, е нещо по-важно, отколкото това, че е бил Върховен жрец. И мисля, че ако можеше, той самият щеше да ти каже същото.

— Но не разбираш ли? Имал е сила, Фидлър, а нищичко не е направил с нея! Само се криеше в стаичката си в оная порутена сграда! Можеше имение да си изкара, да заседава в Съвета, да е на почит…

Фидлър не беше готов за такъв спор. Пък и в даването на съвети изобщо го нямаше. „То и какъв съвет да му дадеш?“

— Тя ли те срита затова, че си толкова оклюмал, момче?

Лицето на Крокъс потъмня, после той пришпори коня си и продължи най-отпред.

Фидлър въздъхна, извърна се в седлото и хвърли око на Апсалар, която яздеше няколко крачки по-назад.

— Любовниците се сдърлиха, а?

Тя само примига сънено като бухал.

— Мъде на Гуглата! — изруга тихо Фидлър, обърна се отново напред и се намести в седлото.

 

 

Искарал Пъст бръкна с метлата в комина и застърга припряно. Облак сажди се посипа върху огнището и полепна по сивия халат на Върховния жрец.

— Имаш ли дърво? — попита Маппо от високия каменен плот, който бе използвал за легло, а сега седеше на него.

Искарал се обърна и го погледна.

— Дърво ли? Че по ли е добро дървото от метлата?

— За огън — каза треллът. — Да отнеме студа на тая килия.

— Дърво? Не, откъде дърво. Но тор, о, да, тор колкото щеш. Огън! Чудесно. На пръжки да ги изпече! Че откога треллите са толкова умни? Щото не помня такова нещо, от редките споменавания за тоя трелл, за оня трелл. Много е трудно да намериш писания за неграмотен народ. Хм.

— Трелл са доста грамотни — каза Маппо. — От доста време вече. От седем-осем века всъщност.

— Трябва да си попълня библиотеката тогава. Тежка работа. Вдигаш сенки, плячкосваш великите библиотеки по света. — Клекна до огнището и оклепаното му със сажди лице се намръщи.

Маппо се окашля.

— Какво да изпече на пръжки, Върховни жрецо?

— Паяците, какво. Тоя храм гъмжи от паяци. Видиш ли ги, трепи ги, трелл. С тия дебели подметки, с тия твои мазолести длани. Трепи ги до крак, разбра ли ме?

Маппо кимна, загърна се плътно в кожената завивка и леко примижа, когато тя докосна раните по тила му. Треската беше затихнала, надвита колкото от собствените му сили, толкова и от съмнителните церове, с които го беше наложил мълчаливият слуга на Искарал. Зъбите и ноктите на д’айвърс и соултейкън причиняваха една особено опасна болест, често пъти стигаща до халюцинации, зверски бяс и накрая смърт. За повечето, които я преживяваха, лудостта си оставаше, повтаряше се периодично в продължение на една-две нощи девет-десет пъти в годината. Беше лудост, която често се изразяваше в жажда за убийство.

Искарал Пъст вярваше, че Маппо се е спасил от такава съдба, но треллът нямаше да се убеди, докато не минеха поне два лунни цикъла, без да се прояви някой от признаците на болестта. Не искаше и да помисли на какво ще е способен, ако го обладае такъв убийствен гняв. Преди много години в една бойна чета, безчинстваща из Джаг Одан, Маппо сам се беше довел до такова състояние, както често правят воините, и споменът за смъртта, която бе посял, беше останал в паметта му и никога нямаше да се заличи.

Ако се окажеше, че отровата на соултейкън е останала жива в него, Маппо беше готов по-скоро да се самоубие, отколкото да й позволи да се развихри.

Искарал Пъст бръсна с метлата по ъглите на малката монашеска килийка, станала обиталище за трелла, после направи същото и с таванските ъгли.

— Хапе ли, трепи, жили ли, трепи, тая свята обител на Сянка трябва да е чиста! Трепи всичко, що пълзи и шумоли. Прегледаха ви за паразити, и двамата, о, да. Нежелани гости не се пускат. Баня с луга ще е добре, ама няма. Оставам си подозрителен, разбира се.

— От отдавна ли обитавате тук, Върховни жрецо?

— Представа нямам. Не е важно. Делото е важно, целите постигнати. Времето е подготовка, нищо друго. Подготвяш се толкова, колкото трябва. А за да го сториш, приеми, че подготовката почва от раждането. Родят те и ей на, тикнат те в сянката, повият те в пеленките на святата двойственост, да сучеш там сладката храница, да растеш. Живея, за да се подготвя, трелл, а подготовката вече свършва.

— Къде е Икариум?

— Живот даден за живот взет, това му речи. В библиотеката е. Сестриците оставиха малко книги. Томове, предназначени да си доставят удоволствие. Най-добре се четат в постелята, мене ако питаш. Другото е мое, малка сбирчица, оскъдна. Отчаян съм. Гладен ли си?

Маппо тръсна глава да се поразбуди. Дърдоренето на Върховния жрец му действаше хипнотично. На всеки въпрос, който зададеше треллът, отвръщаше със странен гъгнив монолог, който сякаш изцеждаше желанието му да зададе нов въпрос. Верен на твърденията си, Искарал Пъст умееше да придаде безсмислие на изтичащото време.

— Гладен ли? Да.

— Слуга приготвя храната.

— Може ли да я донесе в библиотеката?

Върховният жрец се намръщи.

— Провал в етикета. Но ако настояваш…

Треллът се надигна.

— Къде е библиотеката?

— Завиваш надясно, вървиш трийсет и четири крачки, пак надясно, дванайсет крачки, после през вратата отдясно, трийсет и пет крачки, през свода отдясно още единайсет крачки, завиваш още веднъж надясно, петнайсет крачки, влизаш през дясната врата.

Маппо го зяпна.

Върховният жрец помръдна нервно.

— Или — присви очи треллът — завивам наляво, единайсет крачки.

— Да де — измърмори Искарал.

Маппо закрачи към вратата.

— Тогава ще хвана краткия път.

— Щом трябва — измърмори Върховният жрец и се наведе да огледа проскубаната метла.

 

 

„Провалът в етикета“ получи обяснението си, когато, след като влезе в библиотеката, Маппо видя, че схлупената килия служи също така и за кухня. Икариум седеше до една груба маса, оцапана с черни петна, а Слуга се беше изгърбил над един котел, окачен на верига над огнището на крачка вляво от Маппо. Главата на Слуга почти не се виждаше сред облака пара, водните капки се сбираха по лицето му и капеха в котела, докато той бавно разбъркваше с широката дървена лъжица.

— Супата мисля да я пропусна — каза му Маппо.

— Тези книги гният — въздъхна Икариум, отпусна се в стола си и погледна накриво към Маппо. — Ти си се съвзел?

— Така изглежда.

Загледан в него, Икариум се намръщи.

— Супа ли? А. — Лицето му се проясни. — Не е супа. Пране е. Ще намериш по-вкусна храна на масата за рязане. — Махна към стената зад Слуга и очите му отново се върнаха на разтворената пред него древна книга с мухлясали страници. — Това е удивително, Маппо.

— Като знаем колко самотни са били тия монахини — отвърна Маппо, докато крачеше към масата за рязане, — съм изненадан, че се удивляваш.

— Не говоря за ония книги, приятелю. Имам предвид сбирката на Искарал. Трудове, за които до мен са стигали само смътни слухове. А за някои — като тая — изобщо не бях чувал. „Трактат по иригационно планиране в Пето хилядолетие на Араркал“ от, представи си, не по-малко от четирима автори.

Маппо се върна при библиотечната маса с калаена чиния, пълна с хляб и сирене, наведе се над рамото на приятеля си и погледна намръщено пергаментовите страници на книгата, после огледа странното заплетено писмо по тях.

— Че какво й е толкова удивителното?

Икариум се отпусна назад.

— Самото им лекомислие, Маппо. Само материалите за този том струват колкото годишния доход на един занаятчия. Никой благоразумен схолар няма да хаби средствата си — да не говорим за времето си — за такава безсмислена, дребна тема. И това не е единственият пример. Виж, „Шаблон на семенното разпространение на цветето пурил на Белязания архипелаг“. Или тук, „Заболявания у белоръбите миди в залива Лекоор“. И съм убеден, че тези книги са на хиляди години. Хиляди.

„И на език, за който така и не знаех досега, че би могъл да разпознаеш, камо ли да разбереш.“ Маппо си спомни кога за първи път беше видял подобен ръкопис — под един кожен навес на хълм, бележещ най-северната граница на племето му. Беше един от шепата мъже за охрана, придружили старейшините на племето на едно призоваване, което щеше да се окаже съдбовно.

Есенният дъжд барабанеше отгоре, бяха се струпали в полукръг, с лица, обърнати на север, и гледаха към приближаващите се седем закачулени фигури. Всяка от тях стискаше в десницата си тояга и щом влязоха под навеса и застанаха мълчаливо пред старейшините, Маппо с трепет видя как тези тояги сякаш се загърчиха пред очите му, виеха се като змии или може би като някое от онези паразитни дървета, които се увиват около стволовете на други, изсмуквайки жизнената им сила. След това осъзна, че всъщност тоягите са покрити с руни, които се меняха непрестанно, все едно че невидими ръце непрекъснато ваят нови и нови слова с всеки дъх.

После един от дошлите смъкна гуглата си и така започна онзи миг, който щеше да промени изцяло бъдещия път на Маппо. Мисълта му боязливо се отдръпна от този спомен.

Разтреперан, треллът седна и зачисти място на масата за чинията си.

— Толкова ли е важно, Икариум?

— Важно е, Маппо. Цивилизацията, сътворила тези трудове, трябва да е била смайващо богата. Езикът явно е свързан със съвременните диалекти на Седемте града, въпреки че е някак по-усложнен. А виждаш ли този символ, тук на гръбчето на всеки том? Извитата тояга. Виждал съм някъде този символ, приятелю. Сигурен съм.

— Богата, викаш? — Треллът се помъчи да отвлече разговора по-настрана от онова, за което знаеше, че ще се окаже бездънна пропаст. — По-скоро затънала в дребни подробности. Вероятно това обяснява защо сега е само прах и пепелища. Разсъждавала е над семенцата, разнасяни от вятъра, докато варварите са разбивали портите й. Леността приема много форми, ала спохожда всяка цивилизация, надживяла собствената си воля. Знаеш го не по-зле от мен. В този случай е било леност, изразяваща се в търсене на знание, трескаво търсене на отговори за всичко, каквато и да е била стойността на тези отговори. Една цивилизация може да се удави в това, което знае, точно толкова лесно, колкото и в онова, което не знае. Помисли само — продължи той — за „Безумието на Готос“. Проклятието на Готос е било в това, че е бил твърде наясно — за всичко. Всеки обрат, всяка потенциална възможност. Достатъчно, за да отрови всеки поглед, който е хвърлял над света. Нищо не му е донесло. Нещо повече, сам си е давал сметка за това.

— Явно се чувстваш по-добре — отвърна му кисело Икариум. — Песимизмът ти се е съживил. Все едно, тези трудове подкрепят убеждението ми, че многобройните руини в Рараку и Пан’поцун Одан са доказателство, че тук някога е съществувала процъфтяваща цивилизация. Всъщност — може би първата истинска човешка цивилизация, от която сме се родили всички ние.

„Остави тази нишка на мисълта, Икариум. Остави я, поне засега.“

— И с какво ни помага това знание в сегашното ни състояние?

Лицето на Икариум леко помръкна.

— Натрапчивата ми идея за времето, разбира се. Виждаш ли, писането замества паметта, а поради това се променя самият език. Помисли за моите механизми, с които се постарах да измеря отминаването на часове, дни и години. Такива измервания по природа са циклични, повтарящи се. Думите и изреченията някога са притежавали същата ритмичност и по този начин е можело да се съхранят в нечий ум и по-късно да бъдат призовани с абсолютна точност. Може би — разсъди след малко той, — ако бях неграмотен, нямаше да съм толкова милостив. — Въздъхна и се усмихна насилено. — А освен това просто си убивах времето, Маппо.

Треллът потупа с пръст разтворената книга.

— Допускам, че авторите на това са защитавали усилията си със същите думи, приятелю. В момента си имам по-неотложна грижа.

Изражението на джага беше хладно, без да скрива напълно насмешката му.

— И тя е?

Маппо махна с ръка.

— Това място. Сянка не влиза в списъка на най-любимите ми култове. Мрежа на убийци и какво ли още не. Илюзия, измама и предателство. Искарал Пъст си придава безвредна външност, но не може да ме подведе. Той явно ни очакваше и предвижда включването ни в някакви свои кроежи. Много рискуваме, че се задържаме тук.

— Но, Маппо — бавно промълви Икариум, — тъкмо тук, на това място, ще бъде постигната моята цел.

Треллът потръпна.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това. Сега ще трябва да ми го обясниш.

— Не мога, приятелю. Все още не. Имам само подозрения, нищо повече. Когато ги потвърдя, ще съм достатъчно убеден, за да ти го обясня. Би ли проявил малко търпение към мен?

И в ума си той видя друго едно лице, човешко, тънко и бледо, с дъждовни капки, стичащи се на вадички по сбръчканите бузи. Плоски сиви очи, които се вдигнаха и се спряха на Маппо зад редицата от старейшини.

— Знаете ли кои сме? — изхриптя гласът като суха кожа.

Един от стареите кимна.

— Знаем ви като Безименните.

— Така е добре — отвърна мъжът, без да откъсва очите си от лицето на Маппо. — Безименните, които мислят не с години, а със столетия. А ти, избран воине — продължи той, като се обърна към Маппо, — какво можеш да научиш от търпението?

Като врани, разлетели се от шубраците, спомените се разбягаха. Взрян в Икариум, Маппо се усмихна и кучешките му зъби блеснаха.

— Търпение? Какво друго мога да проявя към теб. Все едно, не вярвам на Искарал Пъст.

Слуга започна да вади мокри дрехи и постелки от котела и да изстисква от тях с голи ръце горещата пенлива вода. Треллът го загледа намръщено. Едната от ръцете на Слуга беше странно розова и гладка, почти младежка. Другата повече отиваше на явната му възраст — стегната и мускулеста, космата и загоряла.

— Слуга?

Мъжът не вдигна очи.

— Можеш ли да говориш? — продължи Маппо.

— Изглежда — каза Икариум, след като Слуга отново не отвърна, — че е оглушал за нас по заповед на Господаря си. Дали да не проучим този храм, Маппо? Без да забравяме, че всяка сянка тук ще повтори думите ни като шепот в ушите на Върховния жрец.

— Какво пък — изръмжа треллът и се надигна. — Това, че Искарал ще научи за недоверието ми, изобщо не ме притеснява.

— Той със сигурност знае за нас много повече, отколкото ние за него — рече Икариум и също се надигна.

Докато излизаха, Слуга все така изстискваше горещата вода от прането с някаква дивашка наслада; жилите по яките му ръце бяха изпъкнали.