Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (16)

13.

Изключително подходящо за пазене на добитък, уикското куче браничар е зла, непредсказуема порода, набито, но много силно, макар че най-забележителната му черта е упоритата воля.

 

„Животът на покорените“

Илем Траут

Дюйкър крачеше между шатрите. Внезапно наблизо изригна хор от викове. След миг се появи едно уикско псе — привело ниско глава, напор от стегнати мускули — и се устреми право срещу него.

Дюйкър в паника посегна към дръжката на меча, вече разбрал, че е късно. В последния миг животното ловко го заобиколи и историкът видя, че е стиснало в устата си паленце с черни, изпълнени с ужас очи.

Браничарят се шмугна между две шатри и се скри от погледа му.

По пътеката се появиха няколко души. Носеха камъни и — колкото и нелепо да изглеждаше — канийски слънчобрани. Всички бяха облечени и натруфени като за имперски прием, а лицата им бяха изкривени от гняв.

— Ей, ти! — властно му извика единият. — Старче! Да си видял преди малко едно побесняло псе?

— Видях един тичащ браничар, да — отвърна спокойно Дюйкър.

— С рядък хенджийски роуч в устата?

„Роуч? Куче, което яде хлебарки?“

— Рядък ли? Да, мисля, че го беше хванала рядката.

Благородниците се смълчаха и погледите им се приковаха в Дюйкър.

— Глупав момент си избрал за хумора си, дъртако — изръмжа заговорилият пръв. Беше по-млад от останалите, меденокафявата му кожа и големите очи издаваха кюонталийското му потекло. Беше строен, с фигура на опитен дуелист — което се потвърждаваше и от рапирата на кръста му. А и в погледа му имаше нещо, което намекна на Дюйкър, че е човек, който убива с удоволствие. Мъжът се приближи, с леко полюшваща се походка.

— Извини се, селяко — макар да признавам, че това няма да ти спести боя, поне ще те остави да дишаш…

Зад Дюйкър в лек тръс се приближи конник и историкът видя, че очите на дуелиста пробягаха над рамото му.

Ефрейтор Лист дръпна юздите до Дюйкър, без да обръща внимание на благородниците.

— Моля за извинение, сър. Забавих се при ковачницата. Къде ви е конят?

— С главното стадо — отвърна Дюйкър. — Нека си почине още един ден горкото животно.

За младеж с нисък ранг, Лист успя да докара доста впечатляващо изражение, когато най-сетне благоволи да измери с хладен поглед благородника.

— Ако закъснеем, сър — каза той на Дюйкър, — Колтейн ще иска обяснение.

Дюйкър се обърна към благородника.

— Приключихме ли тук?

Мъжът кимна отсечено.

— Засега.

Придружен от ефрейтора, Дюйкър продължи през лагера на благородниците. След десетина крачки Лист се наведе от седлото.

— Алар изглеждаше готов да ви предизвика на дуел.

— Значи е известен? Алар?

— Пулик Алар…

— Толкова по-зле за него.

Лист се ухили.

Излязоха на широко открито пространство сред лагера и се натъкнаха на бой с камшик. Ниският едър мъж с кожения бич в месестата ръка им беше познат. Жертвата беше някакъв слуга. Други трима слуги стояха отстрани, свели очи. Наблизо стояха няколко благородници, струпани около една плачеща жена — мърмореха й утешително.

Наметалото на Ленестро от златист брокат беше изгубило донякъде блясъка си и с почервенялото си от злоба лице, докато замахваше с бича, той приличаше на запенена маймуна, изпълняваща традиционния фарс „Кралското огледало“ на селски панаир.

— Както виждам, благородниците са много доволни от връщането на слугите им — сухо отбеляза Лист.

— Подозирам, че това има по-скоро нещо общо с едно отмъкнато пале — промърмори историкът. — Все едно, трябва да спре веднага.

Ефрейторът го погледна.

— Все едно, след това той пак ще почне, сър.

Дюйкър не отвърна нищо.

— Че кой ще отмъква някакво пале? — зачуди се Лист, докато се приближаваха към Ленестро.

— Кой не би го отмъкнал? Вече имаме вода, но все още сме гладни. Все едно, един от уикските браничари се сети, преди да му е хрумнало на някой от нас — за всеобщо разочарование.

— Само се отвличаме, сър.

Ленестро ги видя, престана да бие слугата и гърдите му се заиздигаха и заспускаха като ковашки мехове.

Без да го поглежда, Дюйкър се приближи до слугата. Беше старец, смъкнал се на земята на колене и лакти, прикриваше с ръце главата си. Кървави ивици покриваха пръстите му, врата, кокалестия гръб и по-надолу. Под разкъсаната от боя кожа се виждаха по-стари белези. В прахта до него се въргаляше отрупана със скъпоценни камъни каишка с разкъсан нашийник.

— Това не е твоя работа, историко — сопна се Ленестро.

— Тези слуги издържаха щурма на тайтанците при Секала — каза Дюйкър. — Тази защита опази главата ви на раменете, Ленестро.

— Колтейн открадна собственост! — изквича благородникът. — Съветът отсъди така и глобата беше наложена!

— Наложена — изсумтя Лист. — Изпикаха се на „глобата“ ви, и с право.

Ленестро се обърна с гняв срещу ефрейтора и вдигна бича.

— Предупреждавам — каза Дюйкър и го изгледа строго. — Посягането на войник от Седма — както и на коня му — ще ви прати на бесилото.

Ленестро видимо положи усилие да надвие гнева си; бичът трепереше в ръцете му.

Насъбраха се и други, чувствата им явно бяха на страната на Ленестро. Все пак историкът не допускаше, че ще избухне насилие. Благородниците можеха да са обладани от нереалистични представи, но съвсем не бяха склонни към самоубийство.

Така че каза:

— Ефрейтор, този човек ще го откараме при лечителите на Седма.

— Слушам, сър — отвърна Лист и скочи енергично от коня.

Слугата беше припаднал. Двамата го отнесоха до коня и го нагласиха по корем на седлото.

— Като оздравее, веднага да ми се върне — каза Ленестро.

— За да го почнете пак? Грешите. Няма да се върне при вас. — „А ако това много ядосва теб и приятелчетата ти, почакайте само още час.“

— Всички такива действия, нарушаващи закона на Малазан, се отбелязват! — изрева благородникът. — Ще има възмездие, и то с лихвите.

На Дюйкър му писна. Той пристъпи напред, сграбчи за яката Ленестро и така го разтърси, че зъбите му изтракаха. Бичът падна на земята. Очите на благородника се бяха опулили от страх — също като на паленцето в устата на уикския пес.

— Сигурно си мислиш — зашепна Дюйкър, — че ще ти говоря за положението, в което сме всички. Но вече е съвсем очевидно, че няма смисъл. Ти си един безмозъчен побойник, Ленестро. Само да ме предизвикаш още веднъж, ще те накарам да ядеш свински говна и да ги харесваш. — Раздруса още веднъж тъпия благородник го пусна.

Ленестро рухна в краката му. Дюйкър го изгледа намръщено.

— Припадна, сър — каза Лист.

— Да, виждам. — „Един старец те уплаши, нали?“

— Това наистина ли беше необходимо? — чу се жалък хленч. Нетпара се измъкна от тълпата и закрачи към тях. — Сякаш непрекъснатите ни молби не са достатъчно претрупани, сега трябва да прибавим и лично оскърбление към жалбите си. Засрамете се, историк Дюй…

— Извинете, сър — прекъсна го Лист, — но може би няма да ви е излишно да знаете — преди да продължите да хокате историка, — че науката е дошла късно в живота на този човек. Името му ще намерите сред Отличените на Почетната колона на Първа армия в Унта, а ако не бяхте малко позакъснели за тази сцена, щяхте да видите гнева на един стар войник. Всъщност достойно за възхищение беше, че историкът предпочете да вдигне двете си ръце, за да стисне Ленестро за яката, иначе щеше да използва една от тях, за да извади този свой доста захабен меч и да го набута в гърлото на тая жаба.

Нетпара примига да махне потта от очите си.

Дюйкър бавно се извърна към Лист.

Ефрейторът забеляза изумлението му и му отвърна с намигване.

— По-добре да продължим, сър.

Оставиха зад гърба си тълпата — тя наруши тишината чак след като навлязоха в следващата улица.

Лист вървеше до историка и водеше коня за юздите.

— Продължавам да се смайвам колко упорито са се впили в представата, че ще оцелеем в това пътуване.

Дюйкър го погледна изненадано.

— А ти не вярваш ли, ефрейтор?

— Изобщо няма да стигнем до Ейрън, сър. Но ето, че тия глупаци си пишат молби, събират си оплакванията… срещу същите хора, които ги пазят живи.

— Необходимостта да се поддържа илюзията за ред е огромна, Лист. За всички нас.

Младежът му отвърна с кисела гримаса.

— Преди малко избликът ви на съчувствие нещо ми убягна, сър.

— Очевидно.

Напуснаха благородническия стан и навлязоха сред хаоса от фургони, возещи ранените. Въздухът се огласяше от непрестанния хор на стоновете. Дюйкър се смрази. Дори подвижните лазарети бяха пропити с атмосферата на страх, със звуците на предизвикателство към смъртта и с тишината на смъртта. Всичко тук беше изложено на показ, като строшени кости, показали се през разкъсана плът, внезапно осъзнаване на смъртта, като оголена жила.

Това откровение сгъстяваше стаения нощен въздух по начин, за който жреците в храмовете си можеха само да мечтаят. „Страхът от боговете е страх от смъртта. Там, където загиват мъже и жени, боговете вече не стоят на стража в тънкия промеждутък между живот и смърт. Утешителното им застъпничество е приключило. Отдръпнали са се зад своите порти и гледат нямо. Гледат и чакат.“

— Можехме да заобиколим — промърмори Лист.

— Дори без пострадалия човек на коня ти — каза Дюйкър, — пак щях да настоя да минем през всичко това, ефрейтор.

— Този урок вече го научих — отвърна със стиснато гърло Лист.

— Ако се съди по предишните ти думи, бих предположил, че урокът, който си научил, е различен от моя, момче.

— Това място ви вдъхва кураж, нали?

— Укрепва ме, ефрейтор, макар и по един смразяващ начин, признавам. Забрави за игрите на асцендентите. Ние сме ето това. Безкрайната борба, оголена и изложена на показ. Край на идилията, на заблудата за твоята собствена значимост, както и на лъжливото самоунижение с това, че си незначителен. И докато водим своите съвсем лични битки, ние сме единни. Тук земята е равна, ефрейтор. В това е урокът и се чудя дали е случайно, че онази заблудена тълпа, облечена в златни дрипи, трябва да върви точно по дирята на тези фургони.

— Все едно, малко от тези откровения са оцапали благородните им чувства.

— Нима? Там надуших отчаяние, ефрейтор.

Лист повика една от лечителките и остави пребития слуга в оплесканите й с кръв ръце.

Когато стигнаха до главния лагер на Седма, слънцето се беше спуснало ниско на хоризонта точно пред тях. Димът от огньовете бе надвиснал като златиста мъгла над изрядните редици на шатрите. Две отделения пехотинци играеха на топка с изплетен от кожа шлем. Беше се струпал кръг от подвикващи весело зяпачи — смехът им кънтеше във въздуха.

Дюйкър си спомни думите на един стар морски пехотинец от времето, когато беше войник. „Понякога трябва просто да се ухилиш и да заплюеш Гуглата в лицето.“ Играещите войници правеха точно това — събаряха се и се боричкаха, за да се надсмеят над собствената си умора; даваха си сметка също така, че отдалеко ги гледат тайтански очи.

Бяха на един ден път от река П’ата и неизбежното сражение бе надвиснало като закана в преднощния сумрак.

Двама пехотинци на Седма стояха на пост от двете страни на командната шатра на Колтейн и историкът веднага позна единия — жената.

Тя му кимна.

— Здравей, историко.

Погледът в светлите й очи сякаш опря невидима длан на гърдите му и Дюйкър се смълча, макар да успя да й отвърне с усмивка.

Щом минаха под свитите платнища, Лист промърмори:

— Много добре, историко.

— Престани, ефрейтор. — Но устоя на изкушението да се обърне и да погледне широката усмивка на младежа. „Човек стига до възраст, в която е достатъчно разумен, за да си бъбри за мъжки желания с приятел, три пъти по-млад от него. Твърде жалка е тази илюзия за съперничество. Освен това погледът й беше май по-скоро съжалителен, отколкото нещо друго, каквото и да нашепва сърцето ми. Сложи край на глупавите си мисли, старче.“

Колтейн стоеше до централния пилон, беше навъсен. Появата на Дюйкър и Лист беше прекъснала някакъв разговор. Бълт и капитан Лъл седяха на походни столове, посърнали. Сормо Е’нат стоеше, увит в кожата на антилопа, с гръб към отсрещната стена, очите му се криеха в сенките. Въздухът беше нажежен и напрегнат.

Бълт се окашля.

— Сормо ни обясняваше за онова семкско богче — каза той. — Духовете твърдят, че нещо го било ранило. Тежко. В нощта на набега… някакъв демон вървял по земята. Леко, доколкото разбирам — оставил е следа, която трудно се надушва. Все едно, създанието, изглежда, е разкъсало богчето и си е отишло. Вашият Нокът, историко, изглежда, си е имал компания.

— Имперски демон?

Бълт сви рамене и погледна към Сормо Е’нат. Магьосникът — приличаше на черен лешояд, кацнал на кол от жив плет — леко се размърда.

— Има прецедент — отрони той. — Но Нил смята, че е друго.

— Защо? — попита Дюйкър.

Последва дълга пауза. Накрая Сормо Е’нат каза:

— Когато Нил се скрил в себе си същата нощ… не, в смисъл, повярвал, че собственият му ум го е защитил от магическата атака… — Личеше, че за самия магьосник е трудно да обясни. — За Бродниците на духа на Танно по тази земя се разправя, че могат да навлизат в скрит свят — не истински Лабиринт, но селение, в което душите се освобождават от плътта и костите. Изглежда, че Нил се е натъкнал неволно на такова място и се е озовал лице в лице с… някой друг. Отначало помислил, че е само някакъв аспект на собствената му личност, някакво чудовищно отражение…

— Чудовищно ли? — прекъсна го Дюйкър.

— Момче, на годините на самия Нил, но с демонско лице. Нил е убеден, че е било обвързано с привидението, което е нападнало семка. Имперските демони рядко притежават човешки познайници.

— Кой го е изпратил тогава?

— Може би никой.

„Нищо чудно, че черните пера на Колтейн са така настръхнали.“

След няколко минути тишина Бълт въздъхна шумно и изпружи кривите си крака.

— Камъст Релой ни е приготвил посрещане на другия бряг на П’ата. Не можем да си позволим да го заобикаляме. Следователно трябва да го прегазим.

— Вие тръгвате с морската пехота — обърна се Колтейн към Дюйкър.

Историкът погледна капитан Лъл, който се ухили и каза:

— Май си спечели мястото сред най-добрите, старче.

— Дъх на Гуглата! Няма да преживея и пет минути в бойния строй. Сърцето ми едва не се пръсна след снощния сблъсък, а той продължи не повече от минута-две…

— Няма да сме на първата линия — успокои го Лъл. — Останали сме твърде малко за това. Ако всичко мине според плана, няма дори да си нащърбим мечовете.

— Ох, добре. — Дюйкър се обърна към Колтейн. — Връщането на слугите на благородниците беше грешка. Знатните особи, изглежда, са решили, че няма да им ги взимате пак, ако са негодни да стоят прави.

— Тези слуги показаха голяма храброст при брода на Секала — намеси се Бълт. — Само държаха щитове, забележете, но ги държаха, и още как.

— Чичо, свитъкът с искането на компенсация още ли е у теб? — попита Колтейн.

— Да.

— И тази компенсация беше изчислена на базата на цената на всеки слуга, в пари?

Бълт кимна.

— Събери слугите и им плати пълните суми, в златни джакати.

— Добре. Макар че това доста ще обремени благородниците.

— По-добре тях, отколкото нас.

Лъл се окашля.

— Това е войнишката заплата, нали?

— Империята уважава дълговете си — изръмжа Колтейн.

Тези думи щяха силно да отекнат в близкото бъдеще и мигновено възцарилата се в шатрата тишина подсказа на Дюйкър, че не само той го съзнава.

 

 

Нощни пеперуди прелитаха пред лунния диск. Дюйкър седеше до тлеещата жарава на един от лагерните огньове. Нервната възбуда го беше вдигнала от постелята. Лагерът спеше — изтощен от умора град. Дори животните бяха потънали в сън.

Ризани прелитаха из топлия въздух над огнището и ловяха в полет пърхащите насекоми. Въздухът пращеше от непрестанното хрускане на крехки телца.

До Дюйкър се появи тъмна фигура и мълчаливо приклекна.

— Един Юмрук се нуждае от отдих — промълви след малко Дюйкър.

— А един историк? — изсумтя Колтейн.

— Никога не почива.

— Нуждите ни са отказани.

— Винаги е било така.

— Шегувате се като уикец, историко.

— Изследвал съм липсата на хумор у Бълт.

— Това поне е неоспорим факт.

Мълчаха дълго. Дюйкър не можеше да твърди, че познава човека до себе си. Дори да го измъчваха някакви съмнения, Юмрукът не го показваше, нито щеше да го покаже. Един командир не може да разкрива слабостите си. При Колтейн обаче упорството бе продиктувано не само от високия ранг. Дори Бълт понякога мърмореше, че племенникът му е човек, изолирал се до нива, далеч надхвърлящи вродения уикски стоицизъм.

Колтейн никога не държеше речи пред войниците си и макар често да го виждаха сред тях, не го изтъкваше като мнозина други командири. И все пак тези войници вече се чувстваха негови, все едно че Юмрукът можеше да запълни всяко стаено място в душите им с физическа увереност, също толкова здрава, колкото стиснатата ръка.

„Какво ще стане, когато тази вяра рухне? А ако сме едва на няколко часа от този ден?“

— Врагът избива съгледвачите ни — промълви накрая Колтейн. — Не можем да разберем какво ни подготвят в тази долина.

— А съюзниците на Сормо?

— Духовете са твърде заети.

„Ах, да. Богчето на семк.“

— Кан’елд, дебрал, тайтан, семк, тепаси, халафан, убари, хисари, сиалк и гуран.

„Вече четири племена. Шест градски легиона. Дали не долавям съмнение?“

Юмрукът се изхрачи в жаравата.

— Армията, която ни чака, е една от двете, държащи юга.

„Откъде, в името на Гуглата, знае това?“

— Значи Ша’ик е излязла от Рараку?

— Не е. Грешка.

— Че какво я задържа? Да не би бунтът да е съкрушен на север?

— Съкрушен? Не. Колкото до Ша’ик… — Колтейн млъкна и намести плаща си от гарванови пера. — Навярно виденията й са я отвели в бъдещето. Навярно знае, че Вихърът ще се провали, че в този момент адюнктата на императрицата събира своите легиони — заливът на Унта е пълен с транспортни кораби. Успехите на Вихъра ще се окажат временни, дължат се само на имперската слабост. Ша’ик знае… драконът се е разбудил и вече се е раздвижил, бавно, но когато настъпи пълната ярост, тя ще помете тази земя от бряг до бряг…

— А тази друга армия тук, на юг… на какво разстояние е?

Колтейн се изправи.

— Смятам да стигна до Ватар два дни преди нея.

„Сигурно е научил, че Убарид е паднал, както и Дебрал и Асмар. Ватар — третата и последна река. Ако стигнем до Ватар, оттам — право на юг към Ейрън — през най-суровата пустош на този проклет от Гуглата континент.“

— Юмрук, река Ватар е все още на месеци път. Какво ще кажете за утре?

Колтейн откъсна погледа си от догарящата жарава и примижа към историка.

— Утре съкрушаваме армията на Камъст Релой, разбира се. Човек трябва да мисли далече напред, за да успее, историко. Би трябвало да сте разбрал това.

Юмрукът си тръгна, а Дюйкър се загледа в гаснещия огън с кисел вкус в устата. „Това е вкусът на страха, старче. Ти нямаш непроницаемата броня на Колтейн. Не можеш да видиш на повече от няколко часа напред и само очакваш утрото с вярата, че ще ти е последно, поради което си длъжен да го видиш. Колтейн очаква невъзможното, очаква да споделим неумолимата му увереност. Но да я споделиш е безумие.“

Един ризан кацна на ботуша му и прибра нежните си крилца. В устата на крилатото гущерче имаше черна пеперуда — пърхаше отчаяно, докато ризанът методично я поглъщаше.

Дюйкър изчака, докато съществото привърши с храната си, след което размърда крак и то отлетя. Историкът се надигна. Сред уикските станове се вдигаха първите шумове на утринната шетня. Той се запъти към най-близкия.

Конниците на клана на Мармота се бяха събрали, за да приготвят снаряжението си под блясъка на вързаните за колове факли. Дюйкър се приближи и видя нови брони, боядисани в тъмни кално червени и зелени оттенъци. Тежките доспехи на мъжете и конете бяха в непознат за него стил. По дебелата кожа бяха прогорени уикски руни. Броните изглеждаха стари и в същото време — съвсем неизползвани.

Дюйкър се приближи до най-близкия воин, кръглолик младеж, който енергично разтриваше мас по челния предпазител на коня си.

— Тежка броня за уикци — каза историкът. — Както и за уикски коне.

Младежът кимна навъсено, но не отвърна нищо.

— Превръщате се в тежка конница.

Младежът сви рамене.

Друг войник наблизо се обади:

— Бойният главатар го измисли това по време на бунта… после сключи мир с императора, преди да го използваме.

— И сте я носили с вас през цялото време?

— Да.

— Защо не използвахте тези брони при брода на Секала?

— Нямаше нужда.

— А сега?

Ухилен, ветеранът вдигна железния си шлем с добавените набузници.

— Ордата на Камъст Релой все още не се е сблъсквала с тежка конница, нали?

„Дебелата броня все още не ви прави тежка конница. Обучавали ли сте се изобщо за това, глупци такива? Можете ли да препускате с нея в галоп в плътен строй? Можете ли да завивате? Колко ще продължи битката, преди конете ви да окапят под тази допълнителна тежест?“

— Доста застрашително изглеждате — каза историкът.

Уикецът долови скептицизма му и се ухили още по-широко. Младежът остави конския предпазител и се зае с окачването на колана за меча. Измъкна оръжието от ножницата и показа дългото четири стъпки черно желязо, със закръглен и затъпен връх. Изглеждаше много тежко в почти юношеските му длани.

„Дъх на Гуглата, само един замах ще го изхвърли от седлото.“

— Я раздвижи малко ей там, Темул — каза ветеранът на младежа.

Темул се отдалечи на няколко крачки и се впусна в сложен танц: мечът засвистя в ръката му.

— Да не би да се каните да слезете от конете, щом наближите врага?

— Сънят май е размътил ума ти, старче.

„Разбрах те, кучи сине.“

Дюйкър бавно се отдалечи. Винаги беше мразил часовете преди битка. Нито един от ритуалите на подготовката не се получаваше при него. Проверката на оръжията и снаряжението рядко отнемаше на един опитен войник повече от десет минути. Историкът така и не беше свикнал да повтаря тази проверка, без да мисли, отново и отново, като повечето войници. Ръцете ти са заети, докато умът ти бавно се гмурка в един свят на резки контури и наситени цветове, на болезнена яснота и на някакъв похотлив глад, обсебващ и тяло, и дух.

„Някои воини се подготвят да оживеят, други се подготвят да умрат, а в тези няколко часа, преди да се разгърне съдбата, е адски трудно да отличиш едното от другото. Танцът на онова момче Темул преди малко може би беше последният му. Онзи проклет меч може би никога вече няма да изскача от ножницата си и да пее в ръката му.“

Небето на изток изсветляваше, прохладният вятър започваше да се затопля. Огромният купол над тях беше безоблачен. Ято птици полетя високо на север — пърхащи тъмни петънца сред почти пълната неподвижност.

Дюйкър излезе от уикския лагер и тръгна сред полковите редици от шатри, отличаващи стана на Седма. При всяка подредба на лагера различните родове войска съхраняваха целостта си и историкът можеше лесно да различи всеки от тях. Полутежката пехота, която оформяше ядрото на армията, беше подредена поротно, всяка рота — разделена по взводове, а те на свой ред — по отделения. Щяха да влязат в боя с бронзови щитове в цял ръст, пики и къси мечове. Носеха бронзови плочести ризници, наколенници и метални ръкавици, а шлемовете им бяха подсилени с железни решетки. Черни наметки от плетени железни халки предпазваха вратовете и раменете им. Другите пешаци включваха морската пехота и сапьорите, първите — съчетание от лека пехота и ударни части — изобретение на стария император, все още уникално за Империята. Бяха въоръжени с арбалети и къси, както и дълги мечове. Облечени бяха в черни ризници под кожените сиви елеци. Всеки трети войник носеше на главата си голям кръгъл шлем от дебело меко дърво, който щеше да се накисне час преди битката. Тези шлемове служеха, за да улавят и задържат вражеските оръжия, вариращи от мечове до боздугани. След първите няколко минути бой щяха да бъдат свалени, обикновено отрупани със страховита гмеж от железни върхове и шипове. Тази странна тактика на Седма се беше оказала много ефективна срещу племето семк и техните хаотични удари. Морските пехотинци ги наричаха „изтръгващите зъби“.

Лагерът на сапьорите обикновено се разполагаше някъде встрани от останалите — колкото може по-далече, когато носеха морантски муниции. Колкото и да се озърташе, Дюйкър не можа да види местоположението му, макар да знаеше какво щеше да намери. „Просто потърси най-безредната купчина шатри и гнусни изпарения, гъмжащи от ята комари и мушици, и ще намериш малазанските инженерни. И ще видиш войници, треперещи като листа, с белези от изгоряло, с опърлена коса и с мрачен, налудничав блясък в очите.“

Ефрейтор Лист стоеше с капитан Лъл в единия край на лагера на морската пехота, близо до частта на вярната хисарска гвардия — чиито войници подготвяха тълварите и кръглите си щитове в мрачно мълчание. Колтейн им имаше абсолютно доверие, а и местните воини от Седемте града се бяха доказали многократно с фанатичната си ярост — сякаш бяха приели срама и вината и можеха да облекчат гузната си съвест само като избият до крак всички свои вероломни събратя.

Историкът отиде при тях и капитан Лъл му се усмихна.

— Взе ли си парцал за лицето? Днес ще ядем прах, старче, и то много.

— Ще бъдем в задния край на клина, сър — каза Лист; не изглеждаше никак доволен.

— Предпочитам да погълтам прах, отколкото студено желязо — отвърна Дюйкър. — Знаем ли вече какво ни очаква, Лъл?

— За теб съм „капитане“.

— Престанете най-после да ме наричате „старче“ и ще започна да ви наричам по ранг.

— Пошегувах се, Дюйкър — каза Лъл. — Наричай ме както щеш, ако искаш и „мръсно копеле“, стига да ти харесва.

— Като нищо.

Лицето на Лъл се изкриви в гримаса.

— Тая нощ май не си спал, а? — Извърна се рязко към Лист. — Ако дъртият чешит вземе да клюма, имате разрешението ми да го халосате по очукания шлем, ефрейтор.

— Стига аз самият да не заспя, сър. Цялата тази радост взе да ме изморява.

Лъл се усмихна кисело на Дюйкър.

— Остроумие проявява момчето напоследък.

— Не е само той.

Слънцето грееше ярко над хоризонта. Белокрили птици прелитаха над хълмовете на север. Дюйкър погледна ботушите си. Утринната роса се беше просмукала през изтърканата кожа. Тънки нишки паяжина се кръстосваха в блестящи шарки по носовете. Сториха му се неописуемо красиви. „Ефирни паяжини… заплетени клопки. Но безразсъдното ми минаване през тях остави нощната им работа недовършена. Дали паяците ще останат днес гладни заради това?“

— Няма какво да му се мисли за това, което бездруго предстои — промълви Лъл.

Дюйкър се усмихна и погледна към небето.

— Каква е заповедта?

— Морската пехота на Седма е върхът на копието. Конниците на Враната от двете страни са фланкиращите шипове. Мармотите — тежката конница — са зад морската пехота. След тях са ранените, защитени от всички страни от пехотата на Седма. В тила са верните хисарци, Червените мечове и конницата на Седма.

Дюйкър реагира бавно, примига и погледна капитана в очите. Лъл кимна.

— Бежанците са задържани отзад, със стадата, от тая страна на долината, но леко на юг, на един нисък участък земя, наречен на картите Плитчините, с верига от хълмове южно от него. Пази ги кланът на Невестулката. Така е най-безопасно — след Секала кланът е освирепял. Всички техни конници са си наточили зъбите, повярвай ми.

— Значи ще влезем в тази битка необременени.

— Ако не се смятат ранените — да.

Капитан Сълмър и Ченед се появиха от лагера на пехотата. Стойката, както и изражението на Сълмър излъчваха гняв, лицето на Ченед — насмешка, но и леко изумление.

— Кръв и скапани черва! — изсъска Сълмър и мазните му мустаци настръхнаха. — Тия проклети сапьори с онова изчадие на Гуглата, капитана им, тоя път го направиха!

Ченед срещна слисания поглед на Дюйкър и поклати глава.

— Колтейн пребледня, като го чу.

— Какво е чул?

— Сапьорите са духнали снощи! — изръмжа Сълмър. — Да изгният при Гуглата дано, страхливците му шугави! Полиел да ги благослови с чумата си дано, котилото им мръсно да опъпчиви с гноясалата си целувка! Тогг да изпотъпче на тоя капитан…

Ченед се смееше невярващо.

— Капитан Сълмър! Какво ще кажат приятелчетата ви в Съвета за тези мръсни проклятия?

— Бърн да те вземе и тебе, Ченед! Аз съм преди всичко войник, проклет да си. Първата струя от порой, това ни чака…

— Дезертьорства няма да има — прекъсна го Лъл и пръстите му бавно зашариха по брадата. — Сапьорите не са избягали. Бас слагам, че са наумили нещо. Трудно е да се спре човек при тая неумита, вмирисана компания, след като дори на капитана им не можеш да му хванеш дирите — но не допускам, че Колтейн ще повтори повече тази грешка.

— Няма да има възможност — промърмори Сълмър. — Докато свърши тоя ден, първите червеи вече ще залазят в ушите ни. Този бой е последен за всички ни, помнете ми думите.

Лъл повдигна вежда.

— Ако това е най-окуражителната реч, която можеш да измислиш, Сълмър, жалко за войниците ти.

— Жалко за победителите, Лъл.

Един самотен рог изви тъжно.

— Чакането приключи — с явно облекчение въздъхна Ченед. — Заделете ми някое парче трева като паднете, господа.

Двамата капитани на Седма се отдалечиха пред смаяния поглед на Дюйкър. От много време не беше ставал свидетел на такова отпращане.

— Бащата на Ченед е бил в Първия меч на Дасем — каза Лъл. — Поне така разправят — дори когато имената са заличени от официалните хроники, миналото показва лика си, а, историко?

Дюйкър нямаше настроение да понесе и двете насмешки и каза:

— Ще ида да проверя снаряжението си.

 

 

Окончателното подреждане приключи по обед. За малко щеше да избухне метеж, когато бежанците най-сетне разбраха, че ядрото на армията ще извърши прехвърлянето без тях. Изборът на Колтейн на клана на Невестулката за техен ескорт — конните воини наистина представляваха ужасяваща гледка с нашарената си с черна татуировка кожа и изпилени зъби — отново доказа прозорливостта му, въпреки че конниците на Невестулката почти прекаляваха с издевателствата си към хората, чието опазване им беше поверено. Наложено бе временно спокойствие въпреки трескавите, подклаждани от страха усилия на Съвета на благородниците и неизтощимия им напор да поднесат протестите си и дългите си списъци с жалби.

След като главните сили най-сетне се строиха, Колтейн даде заповед да потеглят.

Денят беше убийствено горещ, от напукания терен се вдигнаха облаци прах. Предвиждането на Лъл за яденето на прах се оказа потискащо точно и Дюйкър за пореден път надигна тенекиената си манерка към устните.

Вляво от него вървеше ефрейтор Лист, със смъртнобледо лице и лъснало от пот чело под шлема. Вдясно от историка крачеше ветеранката от морската пехота — не й знаеше името, нито щеше да я попита. Страхът от предстоящото беше плъзнал по тялото му като зараза. Мислите му бяха трескави, въртяха се около необяснимия ужас от… „… от знанието. От подробностите, които ти напомнят за човечността. Имената, прибавени към лицата наоколо, са като виещи се змии, заплашващи да те захапят с най-злостната отрова. Никога повече няма да се върна към Списъка на падналите, защото вече разбирам, че безименният войник е дар божи. Войникът с име — мъртъв, стопен восък — очаква отклика на живите… отклик, какъвто никой не може да предложи. Имената не носят утеха, те са призив да отвърнеш на онова, което няма отговор. Защо умря тя, а не той? Защо оцелелите остават анонимни — като прокълнати, — докато мъртвите са почетени? Защо се впиваме в онова, което губим, забравяйки онова, което все още държим?“

„Не назовавай никого от падналите, защото те застават на нашето място и стоят там във всеки миг от живота ни. Нека смъртта ми не носи слава и нека загина забравен и незнаен. Нека никога да не се каже, че съм бил от мъртвите, обвиняващи живите.“

Река П’ата пресичаше коритото на пресъхнало езеро, на две хиляди крачки от изток на запад и на над четири хиляди крачки от север на юг. Когато авангардът стигна до източния й край и навлезе в коритото й, пред Дюйкър се откри панорамната гледка на предстоящото сражение.

Камъст Релой и армията му ги очакваха — с блясъка на желязото под яркото утринно слънце, с градските знамена и племенните пряпорци, унило увиснали над морето от островърхи шлемове. Войнишките редици се полюшваха, тласкани сякаш от невидими течения, броят им беше зашеметяващ.

Реката представляваше тънка, тясна ивица на шестстотин крачки напред, осеяна с едри камъни и с трънливи храсти по двата бряга. Черен кервански път бележеше традиционния брод, после завиваше на запад към някогашния полегат склон на отсрещната хълмиста верига — но сапьорите на Релой се бяха потрудили: бяха издигнали рампа от песъчлива пръст, естественият склон от двете й страни беше разчистен, за да се оформи висока стръмна урва. На юг от езерното корито теренът представляваше безразборна гмеж от дерета, камънаци, сипеи и остри скали; на север се издигаше накъсан хребет от хълмове, костеливо бели под слънцето. Камъст Релой се беше погрижил да остане само един изход на запад, а там на билото чакаха елитните му части.

— Дъх на Гуглата! — промърмори ефрейтор Лист. — Този кучи син е възстановил хребета на Гелор, и погледнете на юг, сър, онзи стълб пушек — там беше гарнизонът на Мелм.

Дюйкър примижа натам и забеляза още една особеност, по-наблизо. Най-горе на един остър връх, издигащ се над югоизточния край на езерното корито, се виждаше крепост.

— На кого ли е било онова? — зачуди се той на глас.

— Манастир — отвърна Лист. — Според единствената карта, на която го има.

— Кой е асцендентът?

Лист сви рамене.

— Сигурно някой от Седемте свети.

— Ако все още има хора там, доста хубава гледка ще им се отвори.

Камъст Релой беше разположил сили надолу по склона и от двете страни на елитните си части, блокирайки северния и южния край на долината. Над южния фланг се издигаха знамената на сиалк, халафан, дебрал и тайтан; на северния — това на убарид. Всяка от трите сили многократно превъзхождаше по численост войската на Колтейн. Откъм армията на Апокалипсиса се надигна рев, придружен от ритмичното дрънчене на оръжия и щитове.

Седма не се поколеба. Морската пехота мълчаливо пое в стегнати редици към брода. Над тях като вълна се затъркаля рев на мъжки гърла и грохот на метал.

„Богове на Бездната, какъв ли ще е изходът от това?“

Река П’ата представляваше дълбок до глезените поток топла вода с ширина по-малко от десетина крачки. Чакълът и камъните по дъното бяха покрити с водорасли. По-големите, стърчащи над водата камънаци бяха отрупани с птичи тор. Във въздуха бръмчаха насекоми. Прохладният речен дъх изчезна веднага щом Дюйкър стъпи на другия бряг и зноят на пресъхналото езеро го загърна като плащ.

Ватираното облекло под плетената ризница подгизна от пот — стичаше се на мръсни вадички под ръкавиците и по дланите му. Той стисна по-здраво ремъка на щита, а другата му ръка се отпусна на дръжката на късия меч. Устата му изведнъж стана суха като кост в пясъка, но той устоя на подтика да отпие от манерката. Наоколо вонеше на пот и страх от хилядите войници, крачещи с него. Но и още нещо имаше, долавяше се някаква странна меланхолия, съпътстваща сякаш упорития марш напред.

Дюйкър беше познавал това чувство, преди десетилетия. Не беше нито пораженчество, нито отчаяние. Тъгата се пораждаше от нещо, стоящо отвъд тези вътрешни реакции, беше някак сдържана и осъзната.

„Отиваме, за да вземем своя дял от смъртта. И тъкмо в тези моменти, преди оръжията да изсвистят от ножниците, преди кръвта да овлажни земята и писъците да изпълнят въздуха, обречеността ни загръща всички. Ако я нямаше бронята й, щяхме всички да плачем. Как иначе да отвърнеш на неумолимата закана за непрежалими загуби?“

— Мечовете ни хубаво ще се нащърбят днес — заговори с прегракнал и накъсан глас Лист до него. — Според вашия опит, сър, кое е по-лошото — прахта или калта?

Дюйкър изсумтя.

— Прахта те задавя. Прахта те заслепява. Но калта изсмуква света под краката ти. — „А скоро ще имаме предостатъчно кал, щом земята прогизне от кръв, жлъч и пикня. Предостатъчно и от двете проклятия, момче.“ — Първата ти битка е значи?

Лист отвърна с гримаса.

— Прикрепиха ме към вас, сър. Все още не съм влизал в истински бой.

— Май съжаляваш.

Ефрейторът си замълча, но Дюйкър го разбираше много добре. Всичките му приятели бяха минали през първото си проливане на кръв и това беше праг, будещ едновременно и страх, и очакване. Въображението шепнеше лъжи, които само опитът щеше да разбие.

Все пак, ако зависеше от него, щеше да предпочете някое по-отдалечено място за наблюдение. Така, докато маршируваше в бойните редици, нямаше да може да види нищо извън гъстата човешка гмеж. „Защо Колтейн ме постави тук? Отне ми очите, проклет да е!“

Бяха на сто крачки от рампата. Пред фронта на вражеските сили в галоп препускаха конни воини. Кънтежът на щитове и гневните крясъци обещаваха кръв и тази ярост нямаше да се удържи дълго. „Тогава ще бъдем нападнати от трите страни, ще се опитат да ни откъснат от пехотата на Седма, докато те се сражават, за да опазят ранените. Ще обезглавят змията, стига да могат.“

Конните воини на Враната подготвяха лъковете и копията от двете страни, извърнали глави и без да откъсват поглед от вражеските позиции. Сигнал с рог възвести командата „приготви щитовете“, челната редица ги изправи в плътен ред, а центърът и тилът ги вдигнаха над главите си. Появиха се стрелци, катерещи се към върха на рампата.

Въздухът бе неподвижен и натежал, без вятър.

Може би само неверието задържа атаката на вражеските сили от двете страни. Колтейн не реагира изобщо на вражеските позиции, нито на численото им превъзходство — Седма просто продължаваше марша си напред и щом стигна до рампата, започна изкачването, без да спира.

Склонът беше рохкав, камънаци и пясък, направен съзнателно така, че теренът под краката да е опасен и подвеждащ. Войниците започнаха да се препъват.

Изведнъж въздухът се изпълни със стрели, изсипали се отгоре като порой. Трясъкът над главата на Дюйкър беше оглушителен, дървените пръчки свистяха и се плъзгаха по металния обков на вдигнатите щитове, някои проникваха и биеха в бронята и шлемовете, други се забиваха в жива плът. Под гърба на „костенурката“ мъжете запъшкаха, обутите в ботуши крака затъваха между камъните, но защитеният с корубата от щитове „клин“ продължаваше неуморно напред и нагоре.

Лактите на историка се огънаха, когато една стрела шибна с все сила право в щита му. Други три бързо издрънчаха една след друга, плъзнаха се и отхвърчаха над останалите щитове.

Въздухът под „костенурката“ се нагнети от пъшкане и пот, урина и усилващ се гняв. Атака, на която не можеш да отвърнеш, беше истински кошмар за войника. Решимостта да достигнат билото, където ги очакваха виещите семк и тежката пехота на Гуран, ги пареше като треска. Дюйкър съзнаваше, че морската пехота е на предела. Първият сблъсък щеше да е истински взрив.

Близо до билото изкуствената рампа беше със стръмни и високи брегове, върхът й беше подравнен и уширен. Воини от някакво непознато за Дюйкър племе — „Кан’елд?“ — започнаха да се трупат по ръба и да зареждат късите си рогови лъкове. „Ще започнат да ни обстрелват от двете страни, щом се сблъскаме със семк и гуранците. Анфилада.“

Бълт яздеше с конниците на клана на Враната и историкът съвсем ясно чу изреваната от ветерана команда. Сред облак от прах и блеснало желязо конниците възвиха и се понесоха към бреговете. Полетяха стрели. Воините на кан’елд — изненадани от бързата реакция на уикците — се пръснаха. Западаха тела и се затъркаляха надолу към рампата. Воините на Врана продължиха устремния си галоп успоредно на пътя, обсипвайки високия бряг с убийствената си стрелба. За няколко мига плоският връх бе разчистен от вражеските воини.

Втори вик накара конниците да спрат, когато най-предните ездачи бяха стигнали само на десетина крачки от настръхналия строй на семк и гуранците. Внезапното им спиране предизвика подивелите семк да се понесат напред. В пространството, разделящо двете противостоящи сили, из въздуха засвяткаха метателни брадви. В отговор изсвистя залп от стрели.

Щом морските пехотинци забелязаха безредието в предните редици на противника, върхът на бойния клин се понесе напред. Конниците на Враната завъртяха конете си, изправени на стремената, за да не бъдат приковани между приближаващите се едни към други пешаци, и неизбежно забавиха инерцията на морската пехота. Измъкнаха се едва на няколко мига преди сблъсъка.

Клинът удари.

Дюйкър усети през щита си тътена на сблъсъка, ударната вълна го разтърси до кости. Почти нищо не можеше да види от позицията си, освен малкото петно синьо небе точно над главите на войниците, и в този въздух се премяташе счупеният връх на нечия пика и шлем, който може би все още стягаше в каишката си нечия брадата челюст, преди прахът да се надигне и да го загърне в непроницаемия си покров.

— Сър! — Някой го задърпа. — Обърнете се! Веднага!

„Да се обърна?“ Дюйкър зяпна сърдито адютанта си Лист.

Ефрейторът го завъртя.

— За да можете да виждате, сър…

Намираха се в предпоследната редица на клина. Между морските пехотинци и странно снаряжените конни воини на Мармота бе зейнало пространство от десетина крачки. Последните стояха на позицията си неподвижно, с оголените тежки мечове и отпуснатите на седлата арбалети. Зад тях се простираше пресъхналото езеро — мястото на Дюйкър, високо на земната рампа, предлагаше гледка над цялото полесражение.

На юг бяха стегнатите редици на тайтанските стрелци, поддържани от конницата на Дебрал. На изток — вдясно от тях — настъпваха спешените легиони на Халафан, а по средата беше позицията на тежката пехота на Сиалк. Още по на изток се виждаше друга конница и стрелци. „Едната челюст. А на север — другата. И сега се затварят неумолимо.“

Погледна на север. Легионите на Убарид — поне три — заедно с конницата на Сиалк и Тепаси, бяха на по-малко от петдесет крачки от сблъсъка с пехотата на Седма. Между знамената, стърчащи над войниците на Убарид, Дюйкър видя за миг развелите се ивици сиво и черно. „Местни, обучени в морската пехота. Това се казва ирония.“

На изток от реката вече се вихреше яростна битка, доколкото можеше да се съди по огромните облаци прах. Най-сетне кланът на Невестулката беше влязъл в бой и историкът се зачуди кои от частите на Камъст Релой са успели да ги обкръжат. „Удар за стадата, придружен от изкушението да бъдат изклани много от бежанците. Дръжте се здраво, Невестулки, никаква помощ няма да можете да получите от нас.“

Блъскането на войниците наоколо отново привлече вниманието му към ставащото в непосредствена близост. Трясъкът на оръжия и крясъците откъм билото се усилваха, докато „клинът“ бавно затъпяваше пред наковалнята на стегнатата, дисциплинирана съпротива. Вълната на първия ответен удар разлюля гъстата войнишка гмеж.

„Трите бойни маски на Тогг! До края на този ден всеки от нас ще ги носи и трите. Ужас, гняв и болка. Няма да го вземем това било…“

Откъм коритото зад тях отекна още по-дълбок рев и историкът мигновено се обърна. „Челюстите“ се бяха затворили. Кухото каре на Седма около фургоните с ранените се огъваше, гърчеше се като червей, нападнат от мравки. Дюйкър зяпна, обзет от смъртен страх и с очакване да види всеки миг как карето ще се пръсне разкъсано от яростната атака.

Седма устоя, колкото и невъзможно да изглеждаше това за ума му. Врагът от всички страни започна да отстъпва, сякаш челюстите бяха захапали отровен трън и инстинктивно се бяха отдръпнали. Последва кратка пауза, смразяващ вътрешностите мраз, който задържа двете страни разделени — пространството между тях бе осеяно с тела на мъртви и издъхващи, — а после Седма извърши неочакваното. Сред пълно безмълвие, от което историкът настръхна, войниците се втурнаха напред, карето се изду, огъна се в овал, с насочени напред пики.

Вражеските редици заотстъпваха, започнаха да се стапят, изведнъж се разсипаха.

„Спрете! Стига! Изтъня съвсем! Спри!“

Овалът се изпъна, спря се, после леко се отдръпна с отмерена прецизност и почти злокобно — сякаш Седма се бе превърнала в някакъв механизъм. „И ще го направят отново. Следващия път няма да е толкова изненадващо, но ще е също толкова смъртоносно. Като дроб, който вдишва, ритмично и спокойно като в сън, отново и пак.“

Вниманието му внезапно бе привлечено от някакво движение сред клана на Мармота. От предната редица се бяха появили Нил и Недер, пеша, водеха уикска кобила. Животното бе вдигнало високо главата си, с изпънати назад уши. Червените му хълбоци блестяха от пот.

Двамата магьосници спряха от двете страни на кобилата, Недер пусна юздите и сложи ръце върху животното.

Миг след това Дюйкър залитна, защото задните редици на клина се понесоха нагоре по рампата, засмукани сякаш от нечий дъх.

— Оръжията за бой! — изрева един от сержантите наблизо.

— Ето това е — промълви Лист с глас, натегнат като тетива на лък.

Нямаше време за отговор, за самата мисъл нямаше време, защото изведнъж се оказаха сред вражеските редици. Гледката пред очите на историка се накъса. Войник някакъв залиташе с проклятие на устата, шлемът се беше смъкнал над очите му. Меч изсвистя във въздуха. Крещящ вражески воин бе дръпнат за плитката, крясъкът му се удави във влажен хрип, щом върхът на меча изскочи изпод гърдите му, повлякъл след себе си оплетени черва. Една пехотинка залитна пред напора, урината й се плисна по ботушите. И навсякъде… Трите маски на Тогг, сред какофония от трясък и викове, нелепи за човешки гърла звуци, швиртяща кръв и издъхващи хора — издъхващи хора, навсякъде.

— Пази се отдясно!

Дюйкър позна гласа на безименната си приятелка пехотинка, обърна се в последния миг и успя да парира острието на насоченото копие, късият му меч се хлъзна по обшитата с тенекия дръжка. Пристъпи напред и заби меча си в лицето на жената семк. Тя рухна, цялата в кръв, но въздухът бе раздран от късащия душата, болезнен вик на историка. Той залитна назад и щеше да падне, ако не беше здравият щит, подпрял гърба му. Гласът на безименната жена изхриптя в ухото му:

— Тая нощ така ще те яхна, че ще молиш за милост, старче!

В обърканите кривини на човешкия ум Дюйкър вътрешно се загърна с тези думи — не от похот, а като удавник, впил се в спасителната дървена отломка. Вдиша със стон, изправи се от подпрелия го щит и пристъпи напред.

Отпред се сражаваше първият ред на морската пехота — ужасно изтънял и огъващ се стъпка след стъпка, докато тежката пехота на Гуран натискаше надолу по склона. Клинът всеки момент щеше да се пръсне.

Воини на семк нахлуха между морската пехота в свиреп, дивашки наплив, и тъкмо заради тези покрити със сива пепел воини задните редици на формацията се бяха притекли на помощ.

Задачата бързо бе изпълнена, жестоката дисциплина лесно сломи сражаващите се поотделно и без строй врагове, лишени от странична подкрепа и нечуващи ничий глас, освен собствените си свирепи бойни викове.

Ала въпреки това внезапно облекчение пехотинците започнаха да се огъват.

Отекнаха три рога, в бърза последователност: имперският сигнал за раздвояване на формацията. Дюйкър зяпна, обърна се да потърси Лист… нямаше и помен от него. Видя пехотинката и олюлявайки се, тръгна към нея.

— Четирите са за отстъпление, имаше ли четвърти? Чух само…

— Три, старче — изръмжа му тя. — Раздвояваме се. С мен!

И заотстъпва. Объркан, Дюйкър я последва. Теренът по склона поддаваше — прогизнала от кръв и жлъч кал над разместващите се камъни и труповете. Затътриха се с останалите войници към южната страна — към високия бряг, и нагазиха до глезените в кръв в крайпътния ров.

Тежката пехота на Гуран се беше спряла, усетила капан — колкото и невъзможно да изглеждаше според развоя на събитията, — и започна да стяга редиците си, на четири крачки надолу от билото. Прозвуча рог и строят им се заотдръпва заднешком до самия ръб.

В този миг Дюйкър се обърна и видя, на седемдесет крачки надолу по насипа, как тежката конница на Мармота бавно пристъпва нагоре, покрай Нил и Недер, които продължаваха да стоят като вкаменени от двете страни на кобилата, притиснали с длани хълбоците на животното.

Жената до него изруга.

„Канят се да настъпят по тази рампа, с труповете и отломките, калта и камъните. По склон, толкова стръмен, че ще принуди ездачите да се превият върху вратовете на животните, с всичката тази тежест върху предните им крака. Колтейн иска да атакуват. Срещу тежката пехота…“

— Не!

От брега се изсипаха камъни и пясък. Покритите с шлемове глави около Дюйкър се заизвръщаха във внезапна тревога — някой се бе появил горе на брега. Отгоре се изсипаха още камъни и пръст.

— Сапьор е, Гуглата да го вземе дано! — изпъшка един от пехотинците.

Окаляното лице над тях се ухили.

— Какво правят костенурките зиме? — изрева им сапьорът и се скри от очите им.

Дюйкър се обърна назад към конниците на Мармота. Настъплението им беше спряло, сякаш разколебано. Уикците бяха вдигнали глави и приковали погледи горе по двата бряга.

Тежката пехота на Гуран и оцелелите семк също зяпнаха натам.

Дюйкър примижа към северния бряг през прахта, стелеща се по рампата. Горе кипеше — сапьори, с щитове на гърбовете, бяха започнали да настъпват, скачаха на рампата в осеяното с трупове пространство под билото.

Отново прозвуча рог и конниците на Мармота отново настъпиха, подкараха конете в тръс, след това — в галоп по стръмното. Но пътят им към билото бе преграден от ротата сапьори.

„Зиме костенурката се заравя. Кучите му синове са се промъкнали снощи по бреговете — под самия нос на Релой — и са се заровили. Но защо, в името на Гуглата?“

Сапьорите, с щитовете на гърбовете им, се скупчиха плътно и заприготвяха оръжия и друго снаряжение. Един от тях пристъпи встрани и махна на конниците на Мармота да продължат напред.

Рампата се разтресе.

Облечените в броня коне се понесоха нагоре сред взрив от издути мускули, невъзможно бързо. Широките мечове се надигнаха към небето. В странното си, чудато снаряжение, уикците седяха в седлата като някакви демонски създания, над също толкова страховитите коне.

Сапьорите се втурнаха към фронта на Гуран. Във въздуха пред тях полетяха гранати, последвани от разкъсващи ушите експлозии и ужасни крясъци.

Всички муниции, които им бяха останали, започнаха да врязват пътека в гъстата гмеж на гуранската тежка пехота. Пробивачи, подпалвачки, огнемети. Плътният фронт на елитната войска на Релой се разпадна.

Устремният галоп на конницата на Мармота стигна до сапьорите и те залегнаха по земята под копитата и отекващия им тропот, отмерващ злокобен ритъм, в който коне след коне газеха и връхлитаха напред през телата им.

И в тази изтърбушена, хаотична гмеж, която само допреди мигове бе представлявала непробиваема стена от тежки пехотинци, уикските конници се врязаха, изскочиха на билото и продължиха устрема си със святкащите за страховита сеч грамадни мечове.

Нов сигнал прозвуча, надмогнал оглушителната глъч.

Жената до Дюйкър притисна облечената си в стомана длан в гърдите на историка.

— Напред, старче!

Една крачка, и той спря. „Да, за войника е време да тръгне напред. Но аз съм историк — трябва да гледам, да бъда свидетел, и при Гуглата да върви пороят от стрели!“

— Този път не — отвърна Дюйкър, обърна се и запълзя нагоре по стръмния бряг.

— Ще се видим тая нощ! — извика тя след него, преди да тръгне в атака с останалите от морската пехота.

Дюйкър се добра до върха с цената на шепа песъчлива пръст, напълнила устата му. Закашлян и задавен, той се изправи и се огледа.

Брегът беше разровен като кошер от скосени изкопи. Виждаха се полузаровени пашкули от зебло за палатки в дупки с големина около човешки ръст. Историкът се вторачи в тях за миг, изпълнен с неверие, после отново насочи вниманието си към рампата.

Инерцията на морската пехота се беше позабавила заради изпотъпканите от конницата сапьори. Счупени кости имаше много, но щитовете — вече изпомачкани до неузнаваемост — както и шлемовете, в общи линии бяха предпазили безумците.

Оттатък горния ръб на рампата, по платото на запад, конниците на Мармота преследваха разбитите останки от елитната сила на Камъст Релой. Шатрата на самия пълководец, разположена на един нисък хълм на сто крачки от билото, потъваше в пламъци и дим. Дюйкър подозираше, че бунтовническият Върховен маг сам е подпалил пожара, за да унищожи всичко, което може да попадне в ръцете на Колтейн, преди да побегне по пътеките, които Лабиринтът му щеше да му предложи.

Дюйкър се обърна и огледа пресъхналото езеро.

Битката долу все още кипеше. Защитният кръг на Седма около фургоните на ранените си стоеше, макар да се беше поогънал от съсредоточения, неуморен натиск на тежката пехота на Убарид откъм север. Самите фургони вече се движеха на юг. Конницата на Сиалк и Тепаси изтезаваше с жилещите си набези ариергарда, където верните от Хисар се държаха… и гинеха с десетки.

„Там все още можем да загубим.“

Двойният сигнал откъм билото даде команда на конницата на Мармота за отбой. Дюйкър най-после успя да види Колтейн, яхнал бойния си жребец, с посивялото от прахта черно наметало от гарванови пера. Видя жеста му към сигналистите и сигналът за отбой се повтори, в по-бърза последователност. „Трябвате ни. Веднага!“

„Но тези коне ще се изтощят. Те направиха невъзможното. Щурмуваха билото със скорост, която се усилваше все повече и повече, със скорост, каквато не съм виждал никога.“ Историкът се намръщи, после рязко се обърна.

Нил и Недер продължаваха да стоят от двете страни на самотната кобила. Лек ветрец развяваше гривата и опашката й, иначе си оставаше съвсем неподвижна. Вълна на тревога смрази Дюйкър. „Какво са направили?“

Далечен вой привлече вниманието му. Внушителна конна сила прекосяваше реката — знамената бяха твърде далече, за да може да ги различи. А миг след това Дюйкър забеляза малки пъстри тела, които тичаха пред ездачите. „Кучетата браничари на уикците. Това е кланът на Невестулката.“

Щом излязоха от речното корито, конните воини се впуснаха в галоп.

Конницата на Тепаси и Сиалк се оказа напълно изненадана, най-напред от вълната изпаднали в сляпа ярост псета, които, без да обръщат внимание на конете, се хвърляха върху ездачите — шейсет ръмжащи фунта зъби и мускули, които повличаха войниците от седлата, а после от самите уикци, които възвестиха появата си, хвърляйки във въздуха отсечени глави, преди да нададат зловещия си, смразяващ кръвта вик и да връхлетят по фланга на конницата.

Само след няколко мига конниците на Тепаси и Сиалк вече ги нямаше — избити, издъхващи или втурнали се в отчаян бяг. Конните воини на Невестулката се спряха съвсем за малко, колкото да се престроят, след което възвиха в галоп да се сразят с пехотата на Убарид; пъстрите псета тичаха редом с тях.

Противникът разкъса фронта си на две, сви се и заотстъпва отмерено, макар и без команда.

Ездачите на Мармота се изсипаха обратно по рампата, раздвоиха се около двамата магьосници и неподвижната кобила, след което завиха на юг, за да подгонят бягащите вече от полесражението пехотинци на Халафан и Сиалк и тайтанските стрелци.

Дюйкър се смъкна на колене, изведнъж премалял, чувствата му — кипнал казан от скръб, гняв и ужас. „Не говори за победа в този ден. Не казвай нищо.“

Някой се катереше задъхано към него по брега. Стъпките приближиха, после една стоманена ръкавица падна тежко върху рамото му. Беше му трудно да разпознае гласа, който заговори.

— Подиграват се с нашите благородници, знаеш ли това, старче? В Дебрал са ни лепнали едно име. Знаеш ли как се превежда? Кучешката верига. Кучешката верига на Колтейн. Той води, но и го водят, напъва напред, но го задържат, оголва зъби, но какво го дърпа назад, ако не онези, които се е заклел да брани? Ех, каква дълбочина има в такива имена, не мислиш ли?

Гласът беше на Лъл, но в същото време — променен. Дюйкър вдигна глава и се взря в лицето му. Само едно синьо око блестеше под жестоко разкъсаната плът. Боздуган го беше ударил, беше забил набузника в лицето, пръснал беше бузата му, изтръгнал беше едното му око и беше отпрал носа на капитана. Ужасяващата развалина, останала от лицето на Лъл, се изкриви в подобие на усмивка.

— Късмет извадих, историко. Виж, един зъб не ми е изкъртен, разклатени даже няма.

 

 

Списъкът на понесените щети звучеше като смразяващ поменик за безсмислието на войната. Според историка при толкова загуби само Гуглата можеше да се усмихне победоносно.

Кланът на Невестулката беше причакал пиконосците на тайтан и тяхното божество-пълководец. Засада на земните духове беше свалила бойния главатар на семк, разкъсвайки плътта му на късове, в глада си да погълнат останките от бога на семк. След това кланът на Невестулката беше пуснал в действие своя капан и той на свой ред беше посял ужас, тъй като бежанците бяха послужили за стръв и стотици от тях бяха избити или ранени.

Водачите на клана на Невестулката можеха да заявят, че са били превъзхождани четири към едно, че някои от онези, които са се заклели да опазят, са били пожертвани, за да се спасят останалите. Всичко това щеше да е вярно и щеше да предложи справедливо оправдание за стореното от тях. Но главатарите не казаха нищо и макар това мълчание да бе посрещнато с гнева на бежанците и особено на Съвета на благородниците, Дюйкър погледна на него в различна светлина. Племето уик гледаше с презрение на изречените гласно основания и извинения — не приемаха такива от останалите и се надсмиваха на всеки, който се опитваше да се оправдава. В замяна на което самите те не предлагаха такива, защото, подозираше историкът, се отнасяха към всички пожертвани, както и към своите близки, с почит, която нямаше да понесе нещо толкова дребнаво и егоистично като оправданието.

Бежанците обаче не бяха в състояние да разберат всичко това и за тях мълчанието на уикците бе само по себе си израз на презрение, на пренебрежение към изгубения живот.

Кланът на Невестулката обаче бе предложил друг вид почит към загиналите бежанци. С избиването на тайтанските стрелци, още един от бойните подвизи на клана Невестулката, цяло едно племе от равнината беше престанало да съществува. Възмездието бе абсолютно. Ала не бяха се спрели с това, тъй като се бяха натъкнали на селяшката армия на Камъст, дошла късно след битката откъм изток. Тамошното клане беше нагледна картина какво се бяха канили да причинят тайтанците на гражданите на Малазан. Ала и този урок беше убягнал на бежанците.

Колкото и да бяха писали учените още открай време, Дюйкър знаеше, че не може да съществува никакво обяснение за тъмните течения на човешката мисъл, затъркаляла се по дирите на едно кръвопролитие. Нужно беше да погледне само собствената си реакция, когато се смъкна при още стоящите на рампата Нил и Недер, с полепналите им от пот и кръв длани на хълбоците на издъхналата кобила. Силите на живота бяха могъщи, почти необозрими за ума, и жертвоприношението на едно животно, за да се дарят хиляди други със смайваща сила и воля, изглеждаше на пръв поглед дело достойно и благородно.

„Ако не беше неразбирането на обреченото животно, унищожено под обичните ръце на две съкрушени деца.“

 

 

Хоризонтът на Имперския Лабиринт бе като сив покров във всички посоки. Подробностите се губеха в мъгла зад смътната пелена на неподвижния, натегнат въздух. Вятър не лъхваше, ала ехото на смърт и разруха си оставаше, надвиснало и сякаш оголено от самото време.

Калам седеше отпуснат в седлото си, вторачен в гледката пред него.

Пепел и прах бяха загърнали плочестия купол. На едно място се беше сринал, откривайки острите ръбове на бронзовите покривни плочи. Над зейналия отвор беше надвиснала сива мъгла. По извивката на купола можеше да се прецени, че над повърхността е по-малко от една трета.

Той слезе от коня. Спря, за да бръкне с шепа под парцала, покриващ носа и устата му, и да извади гъсто полепналата прах, погледна през рамо към другите и приближи до постройката.

Някъде долу, под краката им, се издигаше дворец или храм. Щом стигна до купола, той се наведе и отри пепелта от една от бронзовите плочи. Откри се дълбоко всечен в метала символ.

Разпознаването му го обля със студена вълна. За последен път беше виждал стилизираната корона на друг един континент, в една неочаквана война срещу съпротивата, вдигната от отчаяни врагове. „Каладън Бруд и Аномандър Рейк, ривите и Пурпурната гвардия. Струпването на разнородни противници, за да се опълчат на завоевателните планове на Малазанската империя. Свободните градове на Дженабакъз, дърлеща се, коварна сган. Алчните за злато владетели и крадци най-силно хленчеха пред заплахата за свободата им…“

Умът му се отнесе на хиляди левги оттук и той леко докосна всечения символ. „Черното псе… воювахме срещу комари и пиявици, срещу отровни змии и смучещи кръв гущери. Обозът отрязан, морантите се оттеглят точно когато имахме най-голяма нужда от тях… а този знак го помня, на едно дрипаво знаме, вдигнато над елитната рота на силите на Бруд.“

„Как се беше нарекъл кучият му син? Върховен крал. Каллор… Върховният крал без кралство. На хиляди години, стига легендите да казват истината, може би на десетки хиляди. Твърдеше, че някога е властвал над империи, всяка от които била толкова голяма, че пред нея Малазан бил жалка провинция. Твърдеше, че след това ги унищожавал със собствената си ръка, събарял ги до основи. Каллор се хвалеше, че е обезлюдявал цели светове…“

„И този човек сега е помощник-командирът на Каладън Бруд. А когато напуснах, Дужек, Подпалвачите на мостове и останалите от Пета армия се канеха да потърсят съюз с Бруд.“

„Уискиджак… Бързи Бен… внимавайте, приятели. Между вас има безумец…“

— Ако си се унесъл…

— Това, което най-много мразя в това място — отвърна Калам, — е как земята поглъща следите.

Смайващо сивите очи на Майнала се присвиха над шала, покрил долната половина на лицето й.

— Изглеждаш уплашен.

Калам се намръщи и се върна при другите. Заговори по-високо:

— След малко напускаме този Лабиринт.

— Какво? — изсумтя Майнала. — Не виждам никакъв портал!

„Няма. Но трябва да е тук. Достатъчно дълго разстояние покрихме, и изведнъж осъзнах, че силата на мисълта не е толкова в пътуването, колкото в пристигането.“ Затвори очи, за да изключи Майнала и всички останали и да накара ума си да потъне в пълна неподвижност. Изтръгна се само една, последна мисъл: „Дано да съм прав.“

Миг след това порталът се оформи, със звук като при раздиране на платно, и се ушири.

— Дебелоглав кучи син — възкликна Майнала, мигом осъзнала случилото се. — Ако си бяхме поприказвали, можехме да стигнем тук малко по-рано — освен ако съзнателно не си ни забавял. Гуглата само знае какви си ги намислил, ефрейтор.

„Интересен подбор на думи. Предполагам, че знае.“

Калам отвори очи. Порталът представляваше непроницаемо тъмно петно на десет крачки от него. Лицето му се сгърчи. „Толкова просто. Калам, ти наистина си дебелоглав кучи син. Запомни, страхът може да съсредоточи и най-задрямалото същество.“

— Плътно след мен — нареди убиецът, извади дългия нож от канията, пристъпи към портала и влезе.

Кожените му обуща се хлъзнаха по песъчлива каменна настилка. Беше нощ, звезди грееха ярко по тесния процеп между високите тухлени постройки. Уличката криволичеше напред и Калам я позна веднага. Наоколо не се виждаше никой.

Убиецът се отдръпна към стената вляво. Майнала се появи, повела своя и неговия кон. Примигна и извърна глава.

— Калам? Къде…

— Тук съм — тихо отвърна убиецът.

Тя се сепна, после въздъхна:

— Три секунди в някакъв град, и вече се криеш.

— Навик.

— Не се съмнявам. — Тя отведе конете по-напред. След миг се появиха Кенеб и Селв, последвани от двете деца.

Капитанът се огледа навъсено и забеляза Калам.

— Ейрън ли е?

— Да.

— Адски тихо е.

— Улицата, на която сме, минава през гробище.

— Страшно приятно — подхвърли Майнала. После посочи сградите от двете им страни. — Но тия приличат на жилищни сгради.

— Такива са… само че за мъртвите. Бедните са си бедни и в Ейрън.

— Колко е до гарнизона? — попита Кенеб.

— Три хиляди крачки — отвърна Калам и смъкна шала от лицето си.

— Трябва да се умием — рече Майнала.

— Жаден съм — каза Ванеб.

— Аз пък съм гладен — добави Кесен.

Калам въздъхна и кимна.

— Надявам се, че разходката по мъртви улици не е лоша поличба — подхвърли Майнала.

— Гробището е обкръжено от кръчми за опечалените — промърмори убиецът. — Няма да вървим много.

 

 

Гостилница „Шквал“ претендираше, че е преживявала и по-добри времена, но Калам никак не беше сигурен в това. Подът на гостната беше хлътнал като огромна купа и всички стени се бяха килнали навътре, подпрени тук-там с греди, за да не се сринат. Гнили остатъци от храна и умрели плъхове бавно и търпеливо се бяха смъквали към центъра, трупайки се на миризлива купчина като в олтар за приношения на някое разплуло се в поквара божество.

Столовете и масите се крепяха върху изобретателно набитите си в пода крака в кръг около ямата със смет; само на една маса имаше посетител, все още ненатряскал се до безсъзнание. Една задна стаичка, не по-малко окаяна, предлагаше на по-привилегированите клиенти известна интимност и тъкмо там Калам беше разположил своите спътници да се нахранят, докато приготвяха корито с гореща вода в занемарената градина в двора. След това убиецът се беше довлякъл в гостната и седна на стола срещу самотния, сравнително трезвен все още посетител.

— Зарад храната, а? — каза прошареният напанец, след като убиецът се разположи.

— Най-добрата в града.

— Така поне гласува съветът на хлебарките.

Калам изгледа как синекожият мъж пред него надигна халбата си, изгледа как се размърда изпъкналата му адамова ябълка.

— Като гледам, май ще му удариш още една.

— Като нищо.

Убиецът леко се извърна в стола си, улови унилия поглед на старицата, подпряла се на една от крепящите греди до бурето с ейл, и вдигна два пръста. Бабичката въздъхна, надигна се, спря се да намести ножа за клане на плъхове, затъкнат в колана на мръсната й престилка, и се затътри да донесе още две халби.

— Ръката ще ти счупи, ако я щипнеш по задника — предупреди непознатият.

Калам се отпусна в стола и го изгледа. Можеше да е между трийсет и шейсет, според орисията му. Под острата четина на брадата се виждаше груба сбръчкана кожа. Тъмните очи шареха неуморно насам-натам, без да се спрат на събеседника му. Беше облечен в опърпани дрипи от груб плат.

— Принуди ме да попитам — отрони убиецът. — Кой си ти и каква ти е историята?

Мъжът изправи гръб.

— Да не мислиш, че я разправям на всеки?

Калам изчака.

— Е — продължи мъжът. — Не на всеки. Някои стават груби и престават да те слушат.

Гостът на една от близките маси, пиян-залян, се прекатури от стола си и главата му изтропа на пода. Калам, странникът и жената — току-що наляла две тенекиени халби — изгледаха как пияницата се плъзна по мръсното и повърна върху купчината смет.

Оказа се, че един от плъховете само се е преструвал на умрял — измъкна се и са изкатери по тялото на пияницата, като мърдаше носле.

Странникът срещу убиеца изсумтя.

— Всеки е философ тука.

Старицата донесе пиенето им, странното й ситнене по пода показа, че отдавна е навикнала с неудобствата. Изгледа накриво Калам и проговори на дебралски.

— Приятелите ти отзад поискаха супа.

— Да, предполагам.

— Нямаме супа.

— Току-що го разбрах.

Тя се разкара.

— Новодошли сте, разбирам — каза странникът. — През северната порта?

— М-да.

— Голямо катерене ще да е било, с конете при това.

— Значи северната е заключена.

— Запушена е, като всички останали. Може да сте дошли през залива.

— Може би.

— Заливът е затворен.

— Как го затваряте залива на Ейрън?

— Добре де. Не е затворен.

Калам отпи глътка от бирата, преглътна и се вкочани.

— Като удариш повече, става още по-лошо.

Убиецът остави халбата на масата. Помъчи се малко, докато си намери гласа.

— Разправяй, какви са новините.

— Че от къде на къде?

— Платих ти пиячката.

— И трябва да съм благодарен? Дъх на Гуглата, човече, нали я опита!

— Обикновено не съм толкова търпелив.

— Аха. Добре, що не ми го каза? — Довърши първата си халба, надигна новата. — За ваше здраве, сър. — Изгълта ейла наведнъж.

— Рязал съм и по-гадни гърла от твоето — рече убиецът.

Мъжът помълча, очите му пробягаха съвсем за кратко по лицето на Калам, после остави халбата.

— Жените на Корнобол снощи го оставили заключен навън — горкото копеле трябвало да се скита по улиците цяла нощ и един от патрулите на Върховния юмрук го спипал, че нарушава комендантския час. Взе да става обичайна практика. На жените из целия град взе да им просветва. Друго какво? Една свястна мръвка не можеш да получиш, без да платиш за нея с ръка или с крак — тълпите осакатени просяци по улиците са повече, отколкото по едновремешните пазарища. Една книга не можеш да си купиш, без да щръкне пред тебе Глашатаят на Гуглата — бе я ми кажи, мислиш ли, че е възможно Върховният юмрук да хвърля нечия друга сянка, както разправят? Тъй де, че кой може да хвърли сянка на някой, скрил се в дворцовия гардероб? Рибите не са единствените хлъзгави неща в тоя град напоследък, да ти кажа. Че то, мене ме задържаха има-няма четири пъти за последните два дни, все трябваше да им се идентифицирам, като им показвам имперската си грамота, няма да повярваш. Обаче извадих късмет, щото си намерих екипажа в един от ония зандани. Опонн ако ми се усмихнат, до утре ще ги измъкна оттам — палуба имат да търкат и повярвай ми, ония пияни тъпаци имат да търкат докат’ Бездната погълне тоя скапан свят. По-лошото е, че на някои хора хич не им пука от тая грамота, искат от човек такива неща, че главата да го заболи, да предава съобщения, скрити зад най-прости думи, сякаш животът не е бездруго толкоз сложен — имаш ли си представа как стене трюмът, когато е пълен със злато? И сега ще ми речеш: „Добре де, капитане, аз пък тука най-случайно търся да си купя превоз обратно за Унта“, пък аз ще река: „Боговете ви се усмихват, сър! Аз пък най-случайно тръгвам за натам до два дни, с двайсет моряци, с ковчежника на Върховния юмрук и с половината богатства на Ейрън на борда — ама място имаме, сър, и още как. Добре дошли на борда!“

Калам замълча, отброи наум десетина изтупвания на сърцето, след което каза:

— Хм. Боговете наистина се усмихват.

Капитанът заклати глава.

— Подхилват се, гладко и изкусително, м-да.

— На кого да благодаря за това уреждане?

— Вика, че ти е приятел, макар никога да не сте се срещали — ама ще се качите на кораба ми, „Рагстопър“, след два дни.

— Как се казва?

— Салк Елан. Вика, че ви очаква.

— И как е разбрал, че ще дойда в тоя хан? Та аз само допреди час не знаех за съществуването му.

— Предположение, но не голо. Нещо свързано с това, че ще си първият, който ще влезе през портата в гробищата. Жалко, че не дойде снощи, приятел, беше даже още по-спокойно тука, поне докато дъртата не извади удавилия се плъх от онова буренце ей там. Жалко, че приятелите ти пропуснаха закуската заранта.

 

 

Калам тръшна кекавата врата зад себе си и спря, за да се съвземе. „Да е уредено от Бързия Бен? Едва ли. Всъщност невъзможно…“

— Какво става? — Майнала седеше на масата, с резен диня в ръката. Откъм двора се носеше глъч на родители, къпещи две непослушни деца.

Убиецът притвори очи, постоя дълго така, след което ги отвори с въздишка.

— Доведох ви в Ейрън. Сега пътищата ни трябва да се разделят. Кажи на Кенеб да обиколи навън, докато не намери някой патрул, или докато не го намерят него, да си представи доклада на командира на Градската стража — за мен изобщо да не споменава в тоя доклад…

— А как ще обясни появата ни в града?

— Докарал ви е някакъв рибар. Гледайте да е колкото може по-просто.

— И само това? Няма дори да се сбогуваш с Кенеб, със Селв или с децата? Няма дори да им позволиш да ти благодарят, че им спаси живота?

— Ако можеш, Майнала, изведи близките си от Ейрън — върнете се в Кюон Тали.

— Недей така, Калам.

— Така е най-безопасно. — Убиецът се поколеба, после добави: — Жалко, че не можа да стане… по-различно.

Резенът диня го удари по бузата. Той избърса лицето си, надигна дисагите и ги метна през рамо.

— Жребецът е за теб, Майнала.

В гостната Калам се върна при масата на капитана.

— Е, аз съм готов.

Нещо подобно на разочарование проблесна в очите на капитана, после той въздъхна и се надигна от стола си.

— Както кажеш. До пристана с „Рагстопър“ е трийсет минути пеша — с малко късмет, ще ми се наложи да си покажа грамотата не повече от десет пъти. Гуглата знае какво друго може да направи човек с една армия, разположила се в един град, а?

— Тая дрипава риза, дето си я навлякъл, няма да помогне много, капитане. Предполагам, че гориш от нетърпение да смениш маската.

— Каква маска? Тая риза си ми е късметът.

 

 

Лостара Юил се подпря на стената в стаичката, скръстила ръце, и загледа крачещия напред-назад до прозореца Перла.

— Подробностите — замърмори той. — Всичко е в подробностите. Не мигай, че може да ти убегне нещо.

— Трябва да докладвам на командира на Червените мечове — каза Лостара. — После ще се върна тук.

— Ортал Сетрал ще ти разреши ли, скъпа?

— Не изоставям това преследване… освен ако не ми забраниш.

— Боговете да не дават дано! Компанията ти ми допада.

— Много си духовит.

— Е, чак пък толкова. Но все пак дотук преживяхме доста интересно приключение, нали? Защо да го прекъсваме сега?

Лостара огледа униформата си. Лекотата й беше истинско облекчение — бронята, която беше носила предрешена, съвсем се беше разнебитила и тя с радост я беше зарязала, след като Нокътят изцери раните й.

Перла с нищо не й беше помогнал да повдигне булото на загадката с демона, появил се по време на нощната схватка в равнината, но за Червения меч беше ясно, че този инцидент все още го безпокои. „Както и мен, но това вече е минало. Все пак пристигнахме в Ейрън, все още сме по дирите на убиеца. Всичко е така, както трябва да е.“

— Ще ме изчакаш ли? — попита тя.

Отговори й с широка усмивка.

— До края на времето, скъпа.

— До утре заран е достатъчно.

Той се поклони.

— Ще отброявам ударите на сърцето си дотогава.

Тя излезе от стаята и тръшна вратата зад себе си. Коридорът на хана водеше към дървено стълбище, което я отведе в препълнената гостилница. Комендантският час беше задържал клиентелата, макар че настроението не изглеждаше никак празнично.

Лостара се шмугна под стълбите и мина през кухнята. Очите на готвачката и няколкото й помагачки я проследиха, докато вървеше към задната врата, оставена открехната, за да влиза въздух. Беше свикнала с тази реакция. Червените мечове будеха страх.

Отвори широко вратата и излезе на задната уличка. Речният дъх, смесен с миризмата на сол от залива, я лъхна в лицето. „Моля се никога повече да не ми се налага да пътувам през Имперския Лабиринт.“

Тръгна към главната улица и ботушите й закънтяха по калдъръма.

Десетина войници от армията на Върховния юмрук я спряха, щом стигна първата пресечка на път за гарнизонното укрепление. Сержантът, който ги командваше, я зяпна невярващо.

— Добър вечер, Червен меч.

Тя му кимна.

— Разбирам, че Върховният юмрук е наложил комендантски час. Кажете ми, Червените мечове също ли патрулират по улиците?

— Съвсем не — отвърна сержантът.

У войниците се долавяше някакво стаено очакване, което леко я обезпокои.

— Значи са им възложили други задачи, така ли?

Сержантът кимна бавно.

— Предполагам, че да. Ако се съди по думите ти и по… други неща, май отскоро си тук.

— Да.

— Как дойде?

— По Лабиринт. Имах си… придружител.

— Интересна история, несъмнено — каза сержантът. — Само че сега, ако обичаш, ми предай оръжията си.

— Моля?

— Искаш да се събереш с приятелите си, Червените мечове, нали? Да говориш с командира си, Орто Сетрал?

— Да.

— По заповед на Върховния юмрук от четири дни Червените мечове са под арест.

— Какво?!

— И очакват съд за измяна срещу Малазанската империя. Оръжията, моля.

Стъписана, Лостара Юил не оказа никаква съпротива на войниците, докато я обезоръжаваха. Само зяпаше сержанта.

— Значи… съмняват се във верността ни?

Той й кимна. В очите му нямаше злоба.

— Сигурен съм, че командирът ви ще може да ти разкаже повече за положението.

 

 

— Той замина.

— О!

Ченето на Кенеб увисна, а тя да почна опакова вещите си.

— Майнала, какво правиш?

Тя се обърна ядосано.

— Мислиш ли, че ще ми се измъкне току-така?

— Майнала…

— По-тихо, Кенеб! Ще събудиш децата.

— Аз не викам.

— Кажи на командира си всичко, разбра ли ме? Всичко… освен за Калам.

— Не съм глупак, каквото и да си мислиш за мен.

Погледът й поомекна.

— Знам. Извинявай.

— По-добре да кажеш това на сестра си. И на Кесен и Ванеб.

— Ще им кажа.

— Кажи ми, как ще проследиш един мъж, който не иска да го проследят?

По навъсеното й лице пробяга корава усмивка.

— Питаш за това една жена?

— О, Майнала…

Посегна и я погали по бузата.

— Няма нужда да плачем, Кенеб.

— Прощавай, тая моя сантиментална жилка — отвърна с уморена усмивка той. — Но знай, ще се надявам за теб. Хайде, иди се сбогувай със сестра си и с децата.