Беше изтекла цяла седмица, откакто Дюйкър се натъкна на следата, оставена от бежанците от Кейрон Тепаси. Явно бяха изтласкани на юг, за да бъде подложен тътрещият се град на Колтейн на още по-голямо напрежение, прецени историкът. Нищо друго нямаше в тази безкрайна тревиста пустош. Сезонът на сушата се беше задържал, слънцето в пустото небе беше съсухрило тревата толкова, че стръковете приличаха на ръждясала тел.

Ден след ден се изтърколваха, а Дюйкър все не можеше да догони Юмрука и неговия керван. На няколко пъти беше видял пред себе си огромен облак прах, но тайтанските ездачи на Релой му бяха попречили да се приближи.

Колтейн успяваше някак да държи силите си в движение, в непрестанно движение, все по-близо и по-близо към река Секала. „А оттам накъде? Дали ще спре в отбрана при стария брод?“

И тъй, Дюйкър продължи да язди по дирята на окаяната колона. Оставеното от бежанците намаляваше, но картината ставаше все по-грозна: малки гробове, покрили като гърбици изоставените места за стан; пръснати по земята кости от коне и добитък; често преправян, но най-сетне изоставен ок на фургон, останалото от фургона сигурно бе разглобено и прибрано за части. Отходните изкопи воняха под облаци мухи.

Местата на дребните схватки обаче разкриваха друга история. Между голите непогребани тела на тайтанските конни воини лежаха потрошени уикски пики със свалени остриета. Всичко годно за използване беше смъкнато от тайтанските трупове: кожени каишки, гамаши и колани, оръжия, даже плитки от косите им. Мъртвите коне също бяха прибрани и на тяхно място бяха останали само петна окървавена трева.

Тези гледки вече отдавна не изненадваха Дюйкър. Също като племенните воини на тайтан, с които от време на време се заговаряше, беше започнал да вярва, че Колтейн е всичко друго, но не и човек, и че е изваял своите войници и всички бежанци в неумолими въплъщения на невъзможното. Но въпреки това не можеше да има никаква надежда за победа. „Апокалипсисът“ на Камъст Релой включваше армиите на четири големи града и на още десетина по-малки селища, безчет племена, както и селяшка орда, голяма колкото цяло вътрешно море. И всичко това се приближаваше, доволно засега само да съпътства Колтейн до река Секала. Всички течения се изливаха натам. Предстоящата битка се очертаваше като пълно унищожение.

Дюйкър яздеше през деня — дрипав, измършавял от глад, обрулен от вятъра самотник, изостанал от селяшката армия, старец, решен на всяка цена да се включи в последната битка. Тайтанските конници вече го познаваха още щом го зърнеха отдалече и не му обръщаха много внимание, освен да му махнат за поздрав. На всеки два или три дни някой воин го догонваше, подаваха му вързопи с храна, вода и зоб за коня. В известен смисъл се беше превърнал в тяхна икона, пътуването му беше станало някак символично, обременено с непожелана значимост. Жегваше го понякога чувството за вина от това, но все пак приемаше даровете им с искрена благодарност — в края на краищата благодарение на тях и той, и конят му все още бяха живи.

Все пак верният му кон показваше признаци на изтощение. Всеки ден му се налагаше все повече да го води за юздите.

Беше на свечеряване. Прашният облак продължаваше напред, докато Дюйкър не се увери в един момент, че авангардът на Колтейн е стигнал до реката. Юмрукът сигурно щеше да настои целият керван през нощта да се събере за стануване в лагера, който авангардът щеше да подготви. Ако Дюйкър изобщо имаше шанс да ги настигне, то това щеше да е през тази нощ.

За брода знаеше само по карти, а и спомените му бяха отчайващо смътни. Река Секала беше средно около петстотин крачки на ширина и течеше на север, към морето Кейрас. В сгъвката между два хълма трябваше да има някакво селце, на няколкостотин крачки южно от самия брод. Като че ли си спомняше и за някакъв „хомот“ — парче суша с форма на волски хомот, при един завой на реката.

Гаснещият ден разстла сенки по земята. Най-ярките нощни звезди огряха тъмната синева на небето. Нощни пеперуди се вдигнаха и запърхаха като късчета пепел.

Дюйкър отново яхна коня. На половин миля на север по билото на хълма яздеше малка група тайтански конници. Дюйкър прецени, че е все още поне на една левга от реката. Колкото повече се приближаваше, патрулите на конните воини щяха да се увеличават. А нямаше никакъв план как да се оправи с тях.

През по-голямата част от деня историкът беше вървял пеш, за да спести силите на животното за бързо препускане. Щеше да му е нужно всичко, което конят бе способен да даде от себе си, а се боеше, че няма да е достатъчно. Смуши го и го подкара в тръс.

Далечните тайтанци не му обърнаха внимание и скоро се скриха от погледа му. С разтуптяно сърце, Дюйкър подкара коня в лек галоп.

Лъхна го вятър в лицето и историкът изсъска благодарствена молитва заради милостта на неведомия бог. Надвисналият отпред облак прах започна да се сляга.

Небето помръкна.

На няколкостотин крачки вляво от него извика глас. Десетина конници, с кожени ивици, вързани за пиките им. Тайтанци. Дюйкър ги поздрави с вдигнат юмрук.

— Призори ще бъде, старче! — изрева един от тях. — Да атакуваме сега ще е самоубийство!

— Иди в стана на Релой! — ревна му друг. — На северозапад, старче — тръгнал си към вражеските редици!

В отговор Дюйкър замаха с ръце като обезумял. Надигна се леко в седлото, прошепна няколко думи в ухото на коня и леко го стисна с колене. Животното изпъна глава напред и крачките му се удължиха.

Щом стигна билото на ниския хълм, историкът най-сетне видя през какво му предстои да премине. Напред и вдясно от него се простираше станът на тайтанските пиконосци, около хиляда или повече шатри, със стотици готварски огньове. Конни патрули обикаляха в неспокойна редица отвъд шатрите, за да пазят от вражеските сили, окопали се при брода. Вляво от тайтанския стан се бяха пръснали стотици хиляди скърпени от каквото падне шатри — селската орда. Над дрипавото, изникнало наскоро поселище като сиво-черен плащ беше надвиснал пушек. Печеше се месо. Външният защитен кордон се състоеше от окопи, отново срещу реката. Между двата лагера имаше коридор, с ширина не повече от два фургона, който минаваше по ската и свършваше пред земните укрепления на Колтейн.

Дюйкър подкара коня си по този коридор, пришпори го в пълен галоп. Тайтанският отряд го беше оставил, но воините, патрулиращи около лагера, вече го гледаха съсредоточено, макар и без явна тревога… засега.

Щом подмина вътрешния край на племенния стан, вдясно от него, а след това и морето от шатри на селяните вляво, той видя вдигнатите земни укрепления, редиците шатри и постовете — ордата си имаше допълнителна защита. Зърна и две знамена, на Сиалк и на Хисар — редовна пехота. Извърнаха се покрити с шлемове глави, погледите им бяха привлечени от тропота на копитата на коня му и вече от разтревожените викове на тайтански ездачи.

Конят напрягаше сетни сили. Постовете на Колтейн бяха на петстотин разкрача пред него, но сякаш не се приближаваха. Той чу тропота на преследващите го коне — усилваше се все по-близък. По малазанските насипи се появиха човешки фигури, заизпъваха лъкове. Историкът се замоли наум дано умовете на войниците, към които яздеше, да са достатъчно бързи. Изруга, щом видя как лъковете се надигнаха и изпънаха за стрелба.

— Не по мен, копелета такива! — изрева на малазански.

Лъковете изсвистяха. Стрелите полетяха невидими в здрача.

Конете зад него зацвилиха. Дюйкър се обърна рисковано през рамо и видя как тайтанците спират, за да обърнат и да излязат от обхвата на стрелите. По земята лежаха ритащи коне и няколко мъртви тела.

Забави коня до лек галоп, после — до тръс и приближи отбранителните насипи. Конят беше плувнал в пяна, главата му беше клюмнала.

Дюйкър бавно навлезе сред тълпа синекожи уикци — клана на Невестулката. Всички го гледаха смълчани. Огледа се и разбра, че е в подходяща компания — воините от североизточен Кюон Тали приличаха на призраци, с изпити от глад и изтощение лица, също като неговото.

Оттатък лагера на клана на Невестулката бяха униформените войнишки палатки и се виждаха две знамена — гвардията на Хисар, които бяха останали верни, и някаква част, чийто флаг Дюйкър не можа да разпознае, освен стилизирания арбалет в средата, обозначаващ морската пехота на Малазан.

Няколко ръце се протегнаха да му помогнат да слезе от седлото. Няколко гласа замърмориха утешително. Грижите им бяха повече за коня. Един старец го стисна за рамото.

— Ще се погрижим за този храбър кон, странниче.

— Мисля, че е свършил — отвърна Дюйкър, обзет от жал. „Богове, колко съм уморен.“

Старецът поклати глава.

— Жените ни са опитни в тези неща. Ще препуска отново конят ти. А, ето че идва един офицер — върви.

Приближи се капитан от неизвестна на Дюйкър рота морски пехотинци. Беше фаларец, с дълга вълниста рижа коса и брада.

— В седлото яздеше като малазанец — рече той, — ама дрехите ти са на проклет доусиец. Обясни какъв си и що си, и то бързо.

— Дюйкър, Имперски историк. Опитвам се да ви догоня още от Хисар.

Очите на капитана се облещиха.

— Сто и шейсет левги… и очакваш да ти повярвам? Колтейн напусна Хисар преди близо три месеца.

— Знам. Къде е Бълт? Кълп върна ли се в Седма? И кой, в името на Гуглата, си ти?

— Лъл, капитан от морската пехота на Сиалк, крилото на Картерон, флотата на Саул. Колтейн е свикал съвещание — най-добре е да дойдете с мен, историк.

Тръгнаха през лагера и Дюйкър се ужаси от това, което видя. Зад окопите на пехотинците имаше широко, наклонено към реката поле, през което минаваше ограден с въжета път. Вдясно бяха стотиците фургони, натоварени догоре с ранени. Колелата на фургоните бяха затънали в подгизнала от кръв кал. В осветения от факлите въздух прелитаха птици и грачеха настървено — подушили бяха кръвта. Още по-надясно разораното поле беше покрито с огромна маса добитък: животните бяха струпани плътно и потръпваха като кипнал прилив под мъглата от ризани — крилатите гущери пируваха с рояците мухи.

По-нататък полето се спускаше към блатна ивица, с дъсчен понтон през нея. Водата лъщеше червено. Отвъд блатото се виждаше широк изгърбен остров с форма на волски хомот, на който се беше струпал в пълна неразбория лагерът на бежанците — десетки хиляди дрипави шатри.

— Дъх на Гуглата! — изпъшка историкът. — През всичко това ли ще трябва да минем?

Капитанът поклати глава и посочи една голяма фермерска къща откъм страната на добитъка.

— Там е. Кланът на Враната на Колтейн пази южната страна по хълмовете, за да не може стоката да се разпръсне или местните да отмъкнат животни — от другата страна има едно село.

— Флотата на Саул ли казахте? Но защо не сте с адмирал Нок в Ейрън, капитане?

Червенокосият войник отвърна с гримаса.

— Де да бяхме с него. Оставихме флотата и се оттеглихме в Сиалк за ремонт — транспортният ни кораб беше от седемдесет години, започна да се пълни с вода на два часа път от Хисар. Бунтът избухна същата нощ, тъй че зарязахме кораба, събрахме каквото беше останало от тамошната рота морски пехотинци и тръгнахме с бежанската колона от Сиалк.

Самотната къща, която доближиха, се оказа тромава внушителна постройка. Обитателите й наскоро я бяха изоставили, бягайки от кервана на Колтейн. Основите й бяха от дялан камък, а стените от здрави греди, измазани с глина. Един войник от Седма стоеше на пост пред здравата дъбова врата. Кимна на капитан Лъл, но изгледа Дюйкър с присвити очи.

— Зарежи племенното му облекло — каза му Лъл, — тоя е наш. Кои са тук?

— Всички освен Юмрука, магьосниците и капитана на сапьорите, сър.

— Зарежи го капитана — рече Лъл. — Той не си прави труда да се явява на такива съвещания.

— Да, сър. — Войникът натисна с облечената в стоманена ръкавица ръка и отвори вратата.

Лъхна ги пушек. Дюйкър и капитанът пристъпиха вътре. Бълт и двама офицери от Седма се бяха навели около масивното каменно огнище в другия край на помещението и явно обсъждаха запушения комин.

Лъл откопча колана с меча си и го окачи на една от куките до вратата.

— За какво в името на Гуглата сте го наклали тоя огън? Не е ли достатъчно горещо и миризливо тука? — Замаха с ръка да разкара дима.

Един от офицерите на Седма се обърна и Дюйкър позна в него войника, който беше стоял до него при пристигането на Колтейн с уикците в Хисар. Погледите им се срещнаха.

— Кълна се в копитцата на Тогг, та това е историкът!

Бълт също се обърна. Белегът и устата му зейнаха в двойната усмивка.

— Сормо се оказа прав — надушил те беше по дирята ни още преди няколко седмици. Добре дошъл, Дюйкър!

Краката му бяха толкова изтощени, че заплашваха да поддадат, затова Дюйкър седна на един от столовете, избутани до стената.

— Радвам се, че те виждам жив и здрав, чичо — рече той, отпусна се и примижа от болката в схванатите мускули.

— Ще си сварим билков чай — каза уикецът; очите му бяха зачервени и сълзяха от лютивия дим. Старият ветеран се беше съсухрил, посивял беше от умора.

— Зарежете го тоя огън, в името на чистите ми дробове, живи да сте — избоботи Лъл. — Между другото, какво задържа Юмрука? Нямам търпение да чуя какъв безумен план е измислил тоя път.

— Дотук се оправяше — каза Дюйкър.

— Е, да, срещу една армия — отвърна Лъл. — Ама сега срещу нас са две…

Историкът вдигна глава.

— Две?

— Освободителите на Гуран — каза познатият на Дюйкър капитан. — Не помня дали се представихме тогава. Аз съм Ченед. Това е капитан Сълмър.

— И това ли е всичкият офицерски ранг на Седма?

Ченед се ухили.

— Боя се, че да.

Капитан Сълмър изсумтя.

— Не съвсем. Има и един, дето командва сапьорите на Седма.

— Тоя, дето никога не се явява на такива съвещания.

— М-да. — Сълмър изглеждаше кисел, но Дюйкър вече подозираше, че това просто е обичайната му физиономия. Беше мургав и нисък, като че ли имаше канийска и далхонска кръв в родословието си. Раменете му бяха смъкнати, сякаш цял живот беше носил непосилно бреме. — Макар че защо си мисли това копеле, че е над всички нас, така и не разбрах. Проклетите сапьори нищо друго не правят, освен да поправят фургони, да събират камъни и да се мотаят в краката на резачите.

— Бълт ни командва на бойното поле — каза капитан Ченед.

— Аз съм волята на Юмрука — избоботи уикският ветеран.

Отвън се чу тропот на коне и дрънчене на броня, после вратата рязко се отвори.

Колтейн изглеждаше непроменен — прав като копие, лицето му бе обрулено от вятъра, тъмно и набръчкано като щавена кожа; черната му пелерина от съшити гарванови пера се изду след него, когато закрачи към средата на голямата стая. След него влязоха Сормо Е’нат и неколцина уикски деца и юноши, които се пръснаха и се подредиха безразборно покрай стени и мебели. Напомниха на историка за глутница пристанищни плъхове от града Малаз, всеки от тях — господар на малкото късче пространство, което държи.

Сормо пристъпи към Дюйкър и протегна двете си ръце, за да го хване за китките. Погледите им се срещнаха.

— Търпението ни бе възнаградено. Поздравявам те, че успя, Дюйкър!

Момчето изглеждаше безкрайно състарено: няколко живота сякаш се бяха побрали в бръчките около хлътналите му очи.

— Ще почивате след това, историк — каза Колтейн и огледа всички присъстващи с бавен, преценяващ поглед. — Заповедта ми беше изрична — рече той, обръщайки се накрая към Бълт. — Къде е този капитан на инженерните?

Бълт сви рамене.

— Уведомен е. Труден е за намиране тоя човек.

Колтейн се навъси.

— Капитан Ченед, докладът ви.

— Трета и Пета роти се прехвърлиха през брода и се окопават. Дължината е около четиристотин и двайсет крачки, без да се смятат плитчините от двете страни, което добавя още около двайсет крачки. Средната дълбочина е около разтег и половина. Ширината е между четири и пет в по-голямата част, на няколко места по-тясно, на други — малко по-широко. Дъното е около два пръста кал върху здраво каменно корито.

— Кланът на Мармота ще се присъедини към вашите роти от другата страна — каза Колтейн. — Ако силите на Гуран се опитат да превземат онази страна на брода по време на прехвърлянето, вие ще ги спрете. — Юмрукът се обърна към капитан Лъл. — Вие и кланът на Невестулката ще пазите тази страна, докато се прехвърлят ранените и бежанците. Аз ще държа позиция на юг, блокирайки селския път, докато всички се прехвърлят.

Капитан Сълмър се закашля.

— За реда на прехвърлянето, Юмрук. Съветът на благородниците ще писне, че…

— Благородници ли? — попита Бълт. — Имаш предвид бежанците, разбира се.

— Именно…

Капитан Лъл се ухили злобно на Сълмър.

— Мъчим се да се подмажем и на двете страни, а? А аз си мислех, че сте войник на Седма.

Лицето на Сълмър помръкна.

— Разкъсването на този ред ще е самоубийствено — каза Ченед.

— Точно така — изръмжа Бълт и изгледа Сълмър все едно, че беше гранясала мръвка.

— Носим отговорност за… — заговори вбесен капитанът, но Колтейн го сряза с рязката си ругатня.

В стаята настъпи тишина. Отвън се чу скърцане на колелета на фургон.

— Не ни стига адвокатът им — изпъшка Бълт.

След миг вратата се отвори и влязоха двама души. Първият беше облечен в безукорно чисто палто от светлосин брокат. Мускулите по тялото му от младежките години бяха отстъпили място на тлъстината, а тази тлъстина беше повехнала от трите месеца отчаяно бягство. С това лице, отпуснато като смачкана кожена торба, той все пак излъчваше самоувереност, смесена с негодувание като от понесена обида. Мъжът, който пристъпи след него, също беше облечен в хубави дрехи — макар и превърнали се от прахта и потта в безформени торби, увиснали по измършавялата му фигура. Беше плешив, кожата на черепа му — напукана и грапава, изгоряла под слънцето. Изгледа всички в стаята с насълзени очи и замига бързо.

Първият благородник заговори:

— Вестта за това събиране стигна до Съвета със закъснение…

— И освен това неофициално — прекъсна го сухо Бълт.

Благородникът продължи, почти без пауза:

— Подобни събития по принцип са свързани предимно с обсъждането на военни неща, а Небесата да не дават дано Съветът да се намесва в подобни теми. Но в качеството си на представители на близо трийсетте хиляди бежанци, събрани сега тук, ние сме съставили списък от… изисквания… който бихме искали да ви представим.

— Представляваш няколко хиляди благородници — каза капитан Лъл, — тоест само техните проклети от Гуглата интереси и нищо друго, Нетпара. А красноречието си го запази за нужниците.

Нетпара се направи, че не е чул забележката на капитана. Погледът му се спря на Колтейн, в очакване на отговора му.

Юмрукът обаче с нищо не показа, че се готви да му го предложи.

— Намери сапьорите, чичо — обърна се той към Бълт. — Фургоните трябва да започнат прехвърлянето след един час.

Уикският ветеран кимна бавно.

— Очаквахме да отдъхнем една нощ — каза намръщено Сълмър. — Всички едва се държат на краката си…

— Час — изръмжа Колтейн. — Първо фургоните с ранените. До съмване искам поне четиристотин от другата страна.

Нетпара пак заговори:

— Моля ви, Юмрук, премислете реда на прехвърлянето. Макар сърцето ми да се къса за ранените войници, главната ви отговорност е за бежанците. Нещо повече, мнозина в Съвета ще приемат като тежко оскърбление това, че добитъкът ще се прехвърли преди невъоръжените граждани на Империята.

— А ако загубим добитъка? — попита Лъл благородника. — Предполагам, че бихте могли да печете сирачета на огън.

Нетпара се усмихна примирено.

— Ах, да, въпросът с намалените дажби също е в списъка на нещата, които ни безпокоят. Разполагаме със сигурни сведения, че подобни намаления не се прилагат за войниците на Седма. Може би ще е възможно да се обмисли един по-балансиран метод на разпределение? Толкова тежко е да виждаш как децата линеят.

— По-малко месце по кокалите им, а? — Лицето на Лъл се беше зачервило от едва сдържания гняв. — Без войниците между вас и тайтанците, коремите ви ще се свлекат до коленете за нула време.

— Разкарайте ги оттук — нареди Колтейн.

Другият благородник се окашля.

— Макар че Нетпара говори тук от името на мнозинството в Съвета, възгледите му не се подкрепят единодушно. — Без да обръща внимание на мрачния поглед, с който го удостои спътникът му, старецът продължи. — Дойдох тук от любопитство, нищо повече. Например тези фургони, пълни с ранени — изглежда, ранените са много повече, отколкото си представях: фургоните наистина са препълнени, но все пак са близо триста и петдесет. Преди два дни возехме седемстотин войници, с може би около сто и седемдесет фургона. Оттогава имаше само две малки сражения, но ето, че сега се използват два пъти повече фургони за транспорт на ранените. Нещо повече, сапьорите все се врат около тях и едва ли не пречат на работата на резачите. Бих ли могъл да знам какво по-точно се замисля тук?

Последва тишина. Дюйкър забеляза как двамата капитани от Седма се спогледаха озадачено. Слисаната физиономия на Сълмър беше едва ли не комична, докато умът му се мъчеше да смели подробностите, изложени от стареца. Единствено уикците изглеждаха невъзмутими.

— Ранените сме ги разредили — каза Бълт. — Вдигнахме ритлите и…

— Ах, да — прекъсна го благородникът и замълча, за да избърше насълзените си очи с кърпата. — И аз тъй прецених отначало. Но защо тогава тези фургони затъват толкова надълбоко в калта?

— Наистина ли е необходимо, Тъмлит? — попита раздразнен Нетпара. — Техническите нюанси може и да те очароват, но Гуглата ми е свидетел, не и останалите около теб. Обсъждахме позицията на Съвета по жизненоважни въпроси. Нищо не може да оправдае подобно отклонение от…

— Чичо — намеси се Колтейн.

Ухилен, Бълт награби двамата благородници под мишниците и ги поведе решително към вратата.

— Трябва да уточним прехвърлянето — заобяснява им в движение. — Отклоненията са нежелани.

— Но каменоделците и зидарите… — заопъва се Тъмлит.

— Вън и двамата! — забута ги Бълт. Нетпара се оказа достатъчно благоразумен да отвори вратата миг преди пълководецът да ги бутне за последен път към изхода.

Бълт кимна на часовия, войникът се пресегна и затръшна вратата зад гърба им.

Лъл размърда рамене под тежката плетена ризница.

— Има ли нещо, което трябва да знаем, Юмрук?

— Притеснява ме — заговори Ченед, след като се разбра, че Колтейн няма да отговори на въпроса на Лъл, — дълбочината на този брод. Прехвърлянето вероятно ще се окаже адски бавно — не че има кой знае какво течение, но с тази кал отдолу и четири-пет стъпки вода, никой не може да премине бързо. Дори на кон. — Погледна към Лъл. — Едно оттегляне с бой няма да е никак приятно.

— Всички знаете позициите и задачите си — каза Колтейн. — Извърна се към Сормо и изгледа с присвити очи магьосника, а после — и младежите, подредили се зад него. — Всеки от вас ще получи по един магьосник — каза на офицерите си. — Съобщенията ще се разменят само чрез тях. Свободни сте.

Дюйкър изчака, докато офицерите и децата напуснат, и останаха само Бълт, Сормо и Колтейн.

Магьосникът зашава с пръсти във въздуха, в ръката му се появи кана и той я подаде на Юмрука. Колтейн удари здрава глътка и на свой ред я подаде на Дюйкър. Очите на Юмрука бяха светнали.

— Е, историк, имате да ни разкажете интересни неща. Вие бяхте с мага на Седма, Кълп. Тръгнали сте с него само часове преди въстанието. Сормо не може да го намери този човек… никъде. Да не е умрял?

— Не знам — отвърна замислено Дюйкър. — Разделихме се. — Отпи от каната и я зяпна изненадан. „Изстудена бира. Откъде го измъкна това Сормо?“ Погледна към магьосника. — Търсили сте Кълп през своя Лабиринт?

Младежът скръсти ръце.

— Няколко пъти. Не и напоследък. Лабиринтите са станали… трудни.

— За наш късмет — обади се Бълт.

— Не разбирам.

Сормо въздъхна.

— Помните ли онзи наш ритуал, историко? Нашествието на д’айвърс и соултейкън? Сега те са нахлули във всеки Лабиринт — поне на този континент. Всички търсят прословутия Път на Ръцете. Принуден бях да насоча усилията си към старите начини, земните магии, на духовете на живота и на зверовете тотеми. Нашият враг, Върховен маг Камъст Релой, не притежава такова древно знание. Затова и не смее да ни удари с магиите си. Вече от няколко седмици.

— Без това — намеси се Колтейн — Релой е само един компетентен пълководец. Но не и гений. Тактиката му е твърде опростена. Гледа огромната си армия и позволява на самоувереността да подцени силата и волята на неговите противници.

— А и не се учи от пораженията си — каза Бълт.

Дюйкър задържа погледа си върху Колтейн.

— Накъде водите тази колона, Юмрук?

— Към Убарид.

Историкът примига изненадано. „Поне на два месеца път оттук.“

— Значи все още държим този град?

Дълго мълчание.

— Не знаете — промълви Дюйкър.

— Не знаем — каза Бълт, взе каната от ръцете му и отпи.

— Е, Дюйкър — рече Колтейн, — разкажете ни сега историята си.

Историкът нямаше намерение да обяснява за усилията си, свързани с Хеборик Леката ръка. Затова сглоби един разказ, който обаче беше достатъчно близо до истината, за да прозвучи достоверно. Двамата с Кълп тръгнали към някакво крайбрежно село, за да се срещнат с някакви свои стари приятели в едно поделение на морската пехота. За лош късмет, точно нея нощ избухнало въстанието. Като му се отворила възможност да мине през вражеските редици предрешен и така да може по пътя си да събира информация, Дюйкър предпочел да тръгне. Кълп се присъединил към морските, с намерение да отплават на юг към залива на Хисар. Докато говореше, отвън се чу как фургоните тръгват.

Шумът беше достатъчно силен, за да го чуят войниците на Камъст Релой и с основание да предположат, че прехвърлянето е започнало. Дюйкър се зачуди как ли ще реагира пълководецът на Вихъра.

Когато историкът започна да описва надълго и широко какво е забелязал сред враговете, Колтейн го прекъсна, като вдигна ръка и измърмори:

— Ако всичките ви разкази са толкова скучни, чудя се кой ги чете.

Дюйкър се усмихна, отпусна се в стола и притвори очи.

— Ех, Юмрук, проклятието на историята е в това, че онези, които трябва да я четат, изобщо не го правят. Освен това съм уморен.

— Чичо, намери за този старец една палатка и завивки — нареди Колтейн. — Дайте му два часа. Искам да се е събудил и да бъде свидетел на колкото може повече от прехвърлянето. Нека събитията от утрешния ден се запишат, за да не се изгуби този исторически урок за онези, които идват след нас.

— Два часа? — изломоти Дюйкър. — Не мога да гарантирам, че спомените ми няма да са смътни, и то ако оживея, за да ги разкажа.

Нечия ръка разтърси рамото му. Историкът отвори очи. Беше заспал в стола. Бяха го завили с одеяло — уикска вълна, миризлива и оцапана. Над него стоеше някакъв млад ефрейтор.

— Сър? Трябва вече да ставате.

Боляха го всички кости. Дюйкър се намръщи.

— Как се казваш, ефрейтор?

— Лист, сър. Пета рота, сър.

„О, да. Онзи, дето непрекъснато загиваше в учебните боеве.“ Едва сега шумотевицата отвън стигна до сетивата на историка. Той се изправи.

— Дъх на Гуглата! Това отвън бой ли е?

Ефрейтор Лист сви рамене.

— Все още не. Само пастирите и добитъкът. Преминават. Имаше някакви сблъсъци от другата страна — армията на Гуран дойде. Но се държим.

Дюйкър махна одеялото и стана. Лист му подаде очукано тенекиено канче.

— Внимателно, сър, горещо е.

Историкът зяпна тъмнокафявата течност.

— Какво е това?

— Не знам, сър. Нещо уикско.

Той отпи и потръпна от силно горчивия вкус.

— Къде е Колтейн? Забравих да му кажа нещо снощи.

— Тръгна с неговия клан на Враната.

— Колко е часът?

— Почти призори.

„Почти призори, а добитъкът едва сега започва да се прехвърля?“ Усети, че умът му е съвсем буден, и отново погледна течността в канчето.

— Това да не е от напитките на Сормо?

Нервите ми се изостриха.

— Някаква стара жена ми го даде, сър. Готов ли сте?

— Към мен ли си прикрепен, Лист?

— Да, сър.

— В такъв случай първата ти задача, ефрейтор, е да ме заведеш до нужника.

Излязоха навън, сред възцарилата се бъркотия. Островът с форма на хомот беше покрит с добитък, гръб до гръб, животните бавно се тътреха напред, съпроводени от виковете на пастирите. Отсрещната страна на Секала беше скрита в облаци прах, които започваха да се разнасят по течението на реката.

— Насам, сър — каза Лист и посочи един ров зад фермерската къща.

— Зарежи го това „сър“ — каза Дюйкър, докато отиваха към походния нужник. — И ми намери вестоносец. Онези войници от другата страна ги чака много голяма неприятност.

— Сър?

Дюйкър застана на ръба на изкопа. Надигна телабата си, но се спря.

— В рова има кръв.

— Да, сър. Какво беше това за от другата страна на реката, сър?

— Чух го от едни тайтански патрули — каза историкът, след като облекчи червата си. — Воините на семк са дошли от юг. Ще бъдат на страната на Гуран, предполагам. Това племе има заклинатели, а воините им всяват страх у тайтанците, тъй че очаквам да се окажат гадна пасмина. Канех се да го спомена снощи, но забравих.

Тъкмо в този момент пред къщата преминаваше отряд конници. Ефрейтор Лист затича да ги спре.

Дюйкър оправи телабата си и тръгна след адютанта. Позна веднага флага на бойния отряд. Лист предаваше задъхано съобщението за командващия. Историкът се отърси от колебанието си и приближи.

— Бария Сетрал.

Погледът на командира на Червените мечове пробяга към Дюйкър и изстина. До него брат му Мескер заръмжа.

— Виждам, че късметът не ви е изневерил — каза историкът.

— И твоят — избоботи Бария. — Но не и на онзи белокос маг. Колко лошо. Надявах се да окача кожата му на знамето ни. Това за семк — от тебе ли е?

— От тайтанците.

Мескер се изсмя горчиво и се ухили.

— Спал си в шатрите им по пътя, а? — Обърна се към брат си. — Лъжа.

Дюйкър въздъхна.

— Какъв смисъл би имало?

— Тръгнали сме да подкрепим авангарда на Седма — каза Бария. — Ще предадем предупреждението ти.

— Това е капан…

— Млъкни, братко — сряза го Бария, без да откъсва поглед от Дюйкър. — Предупреждението си е предупреждение, нищо повече. Нито е лъжа, нито капан. Ако семк се появят, ще сме подготвени. Ако не, значи приказката е била лъжлива. Нищо не губим.

— Благодаря, командире — каза Дюйкър. — Все пак сме на една и съща страна.

— По-добре късно, отколкото никога — изръмжа Бария. Под мазната му брада пробяга тънка усмивка. — Е, довиждане, историко. — Вдигна стоманения си юмрук и го отвори. При този жест бойците на Червените мечове подкараха отново в лек галоп към брода и само Мескер хвърли пътьом мрачен поглед на Дюйкър.

Бледата светлина на утрото полека запълзя в долината. Един непроницаем прашен облак лъкатушеше от единия бряг на Секала към другия и обратно, подгонен от лекия вятър; спусна се над самия брод и се задържа там. Целият брод остана скрит под него.

— Това си го биваше — изсумтя Дюйкър.

— Сормо — каза ефрейтор Лист. — Казват, че е разбудил духовете на земята и въздуха. От столетния им сън, защото дори и племената отдавна са изоставили тези обичаи. Понякога човек може да ги… помирише.

Историкът се обърна към младежа.

— Да ги помирише?

— Както когато обърнеш някой голям камък. Миризмата, която лъха под него. Хладна, плесенясала. — Сви рамене. — Нещо такова.

В ума на Дюйкър пробяга образа на Лист като момче — само с две-три години по-малък, отколкото беше сега. Как обръща камъни. Цял свят отдолу. Мир и покой. Той се усмихна.

— Позната ми е тази миризма, Лист. Кажи ми, тези духове… колко са силни?

— Сормо казва, че се радват. Горят от желание да поиграят.

— Игра на духове в човешкия кошмар. Е, да се надяваме, че ще се отнесат сериозно към играта си.

Масата бежанци — забеляза Дюйкър, когато отново започна да наблюдава ставащото, за да може да прецени обстановката — беше изтласкана извън острова, към южния склон и блатясалото корито на стария канал. Бяха твърде много за ограниченото пространство, но предният край на колоната вече пълзеше по отвъдните хълмове.

— Кой отговаря за бежанците?

— Части на клана на Враната. Колтейн накара уикците си да ги надзирават — бежанците са наплашени от тях толкова, колкото и от Апокалипсиса.

„А и уикците няма да се подкупят.“

— Натам, сър! — Лист посочи на изток.

Вражеските позиции, между които Дюйкър беше преминал предната нощ, се раздвижваха. Пехотата на Сиалк и Хисар беше отдясно, хисарските пиконосци отляво, а тайтанските конници в центъра. Двете конни сили подкараха напред към укрепленията на клана на Невестулката. Но напорът се оказа лъжлива маневра — хисарците и тайтанците възвиха на запад, преди да сплетат рога с противника. Командирите им обаче бяха заповядали маневрата в последния момент, така че се оказаха в обхвата на уикските стрелци. Захвърчаха стрели. Западаха ездачи и коне.

И тогава дойде редът на уикските пиконосци да се понесат напред във внезапен щурм, а противникът им да отстъпи от първоначалните си позиции. Дюйкър с изненада видя как пиконосците заслизаха от конете си под прикритието на своите стрелци. Ранените противници бяха посечени на място, взеха скалповете и снаряжението им. Появиха се въжета. След няколко минути уикците вече яздеха назад към укрепленията си, като теглеха след себе си конски трупове; водеха и няколко ранени коня, които бяха успели да вдигнат на крака.

— Уикците се изхранват сами — обясни Лист. — Ще използват и кожите. И кокалите, и опашките и гривата, и…

— Разбрах — прекъсна го Дюйкър.

Вражеската пехота продължаваше бавния си марш. Хисарските и тайтанските конници се бяха съвзели и сега настъпваха по-бавно и предпазливо.

— На острова има една стара стена — каза Лист. — Можем да се качим на нея и ще имаме по-добра гледка във всички посоки. Стига да нямате нищо против да повървим по гърбовете на добитъка. Не е толкова трудно, колкото звучи — трябва само да не спирате да стъпвате.

Дюйкър го изгледа озадачено.

— Честно, сър.

— Добре, ефрейтор. Води.

Тръгнаха по тесния път на запад към брода. Старият канал на оградения като с хомот остров беше покрит с дъски, укрепени с нова каменна опора, поставена от сапьорите на Седма. Мостът се поддържаше, за да минават по него конните вестоносци, но както навсякъде, и тук вече цареше хаос. Дюйкър се стараеше да не се отделя от Лист, докато ефрейторът си пробиваше с рамене и лакти път по моста. От другата страна се издигаше гърбицата на острова и хилядите глави добитък на него.

— Откъде е това стадо? — попита историкът, щом стигнаха до покрития с дъски брод.

— Изкупено е, повечето — отвърна Лист. — Колтейн и клановете му си бяха заделили земя извън Хисар, после започнаха да изкупуват добитък: коне, волове, мулета, кози — общо взето всичко, което ходи на четири крака.

— И кога започна всичко това?

— Почти от деня, в който пристигнаха — каза ефрейторът. — Когато избухна въстанието, кланът на Мармота вече беше със стадата — тайтанците искаха да отмъкнат от стоката, ама им разкървавиха носовете.

Щом наближиха точещата се върволица животни, шумът се усили до оглушителен рев, от виковете на водачите, от лая на кучетата-браничари — яки и мускулести полудиви зверове, родени и гледани по Уикските равнини — мученето на добитъка и несекващия тътен на десетките хиляди копита. Прашният облак, погълнал реката, беше непроницаем.

Дюйкър изгледа с присвити очи тръпнещата пред тях маса от животински гърбове.

— Не съм сигурен доколко идеята ти е уместна, ефрейтор. Тези животни ми се струват плашливи. Най-вероятно ще ни премажат за секунди.

Вик зад тях ги накара да се обърнат. Към тях яздеше младо уикско момиче.

— Недер — каза Лист.

Нещо в тона му стъписа Дюйкър. Лицето на момъка беше пребледняло под шлема.

Момичето, не повече от десетгодишно, спря коня си точно пред тях. Беше смугло, с бистри черни очи и късо подстригана щръкнала коса. Историкът си спомни, че го беше видял сред подчинените на Сормо.

— Искате да стигнете до стената за наблюдение ли? — каза то. — Ще ви отворя път.

Лист кимна.

— Видът на магията от другата страна е особен — заговори детето на Дюйкър. — Лабиринт на някой самотен бог, без д’айвърс, без соултейкън. Племенен бог.

— Семк — каза историкът. — Червените мечове отидоха да го съобщят. — Смълча се, осъзнал важността на думите й, значението на присъствието й на съвещанието. „Един от преродените магьосници. Сормо предвожда клан от деца, обременени с мощ, трупана цял човешки живот.“

— Отивам да им се опълча. Духът на земята е по-стар от всеки бог. — Момичето подкара коня си покрай двамата, след което нададе пронизителен вик. Започна да се отваря широка пътека — животните започнаха да се отдръпват и да мучат уплашено.

Недер подкара през този проход. Лист и Дюйкър я последваха — подтичваха, за да не изостават. Щом навлязоха в пътеката, усетиха как земята потръпва под ботушите им — не беше глухият тътен на животинските копита, а нещо по-напрегнато и мускулесто. „Все едно че стъпваме по гърба на огромно влечуго… разбудилата се земя, земята, зажадняла да покаже силата си.“

На петдесет крачки напред се появи порутена от времето обрасла с диви лози стена, явно останка от древно укрепление. Издигаше се малко над човешки ръст и встрани от пътя на добитъка. Пътят, който беше отворила Недер, мина покрай нея и продължи надолу към реката.

Момичето продължи, без да погледне назад. След няколко мига Лист и Дюйкър стигнаха до стената и се покатериха на нея.

— Погледнете на юг — каза Лист и посочи.

Над редицата хълмове отвъд напиращата маса от бежанци се вдигаше прах, като златиста мъгла.

— Колтейн и кланът на Враната са влезли в бой — каза Лист.

Дюйкър кимна.

— От другата страна на онези хълмове трябва да има село, нали?

— Да, сър. Л’енбарл се казва. Битката, изглежда, е на пътя, който го свързва с брода. Не сме видели конницата на Сиалк, тъй че Релой вероятно ги е пратил да заобиколят и да се опитат да ни ударят във фланг. Както казва винаги Колтейн, Релой е предсказуем.

Дюйкър се обърна на север. Другата страна на острова бе обрасла с блатна трева, изпълнила стария канал. На отсрещния бряг имаше тясна ивица изсъхнали дървета, след това — широк склон, водещ към хълм със стръмни страни. Правилната му форма подсказваше, че е древна селищна могила. Плоското й плато се държеше от войска, оръжията и броните блестяха под утринното слънце. Тежка пехота. Черни знамена се вееха над широки шатри зад двата предни легиона на тайтанските стрелци. Лъкометците бяха започнали да се придвижват надолу по склона.

— Това е Камъст Релой и неговият подбран елит — каза Лист. — Тепърва ще ги използва.

На изток продължаваха лъжливите маневри и краткотрайни набези между конните воини на клана на Невестулката и техните тайтански и хисарски противници. Пехотата на Сиалк и Хисар бавно и неумолимо се приближаваше към защитните укрепления на уикците. Зад тези легиони селската армия се вълнуваше неспокойно на място.

— Ако тази армия реши да атакува — каза Дюйкър, — нашите редици няма да удържат.

— Ще ударят — потвърди мрачно Лист. — Но ако извадим късмет, ще се забавят и ще ни оставят място да отстъпим.

— Наистина ли виждам контрол навсякъде, или това е само илюзия за контрол?

Челото на Лист леко се смръщи.

— Понякога двете са едно и също. По отношение на резултата, искам да кажа. Единствената разлика — или поне така твърди Колтейн — е, че когато истинското се окървави, поглъща щетите, докато другото се разбива.

Дюйкър поклати глава.

— Кой би помислил, че един уикски племенен вожд ще разсъждава с такива… алхимични термини? А ти, ефрейтор? Да не би да те е направил свое протеже?

Младежът го погледна кисело.

— Аз нали все умирах в учебните войни. Това ми даде възможност много пъти да го чувам.

Добитъкът вече се придвижваше по-бързо, навлизаше в застиналите облаци прах, прикриващи брода. Поне според Дюйкър вървяха твърде бързо.

— Четири и половина стъпки дълбочина, над четиристотин крачки… тези животни би трябвало да пълзят. Освен това как ще се задържат стадата в плитчините? Кучетата ще трябва да плуват, водачите ще бъдат изтласкани към дълбочините, а и при целия този прахоляк кой изобщо може да види нещо там?

Лист не отвърна.

Оттатък брода се чу тежък тътен, последван от бързи отчетливи удари. Изригнаха стълбове дим и въздухът изведнъж затрепери. „Магьосничество. Магьосниците-жреци на семк. И само едно дете срещу тях!“

— Много бавно върви всичко това — отсече Дюйкър. — Защо в името на Гуглата беше нужна цялата нощ само за да се прехвърлят фургоните? Ще се стъмни още преди бежанците да са тръгнали.

— Приближават — каза Лист. Лицето му се беше покрило с мръсна пот.

На изток пехотата на Сиалк и Хисар беше стигнала до външните укрепления. Във въздуха засвистяха стрели. Конниците на клана на Невестулката се сражаваха на две страни — срещу тайтанските пиконосци във фронт и пехотата с тежките копия на десния фланг. Мъчеха се да се оттеглят. Земните укрепления се държаха от морските пехотинци на капитан Лъл, уикски стрелци и помощни части. Отстъпваха първата редица насипи пред гъстата гмеж на пехотата. Ордата по отвъдните склонове беше започнала да кипи.

На север, двата легиона тайтански стрелци тичаха към прикритието на изсъхналите дървета. Оттам щяха да започнат да избиват добитъка. Нямаше кой да ги спре.

— И ето, че се разбива — промълви Дюйкър.

— Същият като Релой сте, сър.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърде бързо ни отписвате. Това не е първото ни сражение.

Откъм ивицата дървета заотекваха писъци. Дюйкър примижа през прашната пелена. Тайтанските стрелци крещяха, тръшкаха се по земята, скриваха се от погледа му сред високите блатни треви под голите като скелети дървета.

— Какво става там, в името на Гуглата?

— Един стар и жаден дух, сър. Сормо му е обещал ден на топла кръв. Последен ден. Преди да умре или да престане да го има, каквото там става с оживелите духове.

Стрелците бягаха панически.

— Ето, че си отидоха и последните — промълви Лист.

В първия миг Дюйкър помисли, че ефрейторът говори за тайтанските стрелци, но след това изненадан осъзна, че добитъка вече го няма. Обърна се рязко към брода и изруга към струпаните облаци прах.

— Твърде бързо!

Бежанците вече се бяха задвижили — човешки потоци, изливащи се през стария канал и на острова. Нямаше и най-смътно подобие на ред, нямаше как да бъдат удържани под контрол близо трийсетте хиляди изтощени и изпаднали в ужас хора. И всеки момент щяха да пометат стената, на която стояха Дюйкър и ефрейторът.

— Трябва да тръгваме — каза Лист.

— Накъде?

— Ъъ… на изток.

Където кланът на Невестулката вече прикриваше морската пехота и другите пешаци, докато изоставяха един след друг земните валове. Войниците отстъпваха толкова бързо, че след няколко минути щяха да са при дъсчения мост. „А после? Право срещу тълпата от пищящи бежанци. О, Гуглата да ме вземе дано. Сега какво?“ Лист сякаш прочете мислите му.

— Ще удържат моста — увери го той. — Длъжни са. Хайде!

Бягството ги понесе пред първата редица напиращи бежанци. Пробудената земя под тях трепереше, вдигаше пара с миризма на кална пот. Тук-там по източния край на острова пръстта започна да се издува и да се разтваря. Тичащият неудържимо Дюйкър се поколеба. От разкъсаната земя заизлизаха тела — костеливи и покрити с чудновати зеленясали бронзови доспехи, очукани шлемове с еленови рога и дълга ръждиво рижа коса, провиснала на сплъстени кичури до раменете. Звуците, които се изтръгваха от тях, смразиха душата му. „Смях! Радостен смях. Гугла проклет, нима вече се гърчиш в гневна обида?“

— Нил — изпъшка до него Лист. — Близнакът на Недер, онова момче ей там. Сормо каза, че това място е виждало битки преди… каза, че този остров не бил естествен… о, Кралице на Сънищата, поредният уикски кошмар!

Древните воини, изригнали смразяващия кръвта смях, вече се изтръгваха от земята по целия източен край на острова. Вдясно от Дюйкър и зад него бежанците пищяха от ужас и се спираха стъписани в безумния си бяг, щом страховитите същества започнаха да изникват между тях.

Кланът на Невестулката и пешаците се бяха свили в плътна редица от отсамната страна на моста и канала. Фронтът им започна да се разкъсва и отдръпва, щом вдигналите се от земята воини загазиха през строя им, надигнали над главите си мечове — остриетата бяха почти безформени заради полепналата по тях вкаменена утайка, — и настъпиха срещу връхлитащата маса на хисарската и сиалкска пехота. Смехът премина в песен — гърлен боен химн.

Дюйкър и Лист се озоваха сред разчистено поле, осеяно с димяща разровена пръст; бежанците зад тях се оттегляха и изсипваха към брода, ариергардът най-сетне можа да си поеме дъх, докато възкръсналите воини крачеха срещу врага.

Момчето — Нил, близнакът на Недер — яздеше грамаден петнист кон и размахваше над главата си някакъв увенчан с пера кривак. Възкръсналите воини, минаващи покрай него, ревяха и тресяха оръжията си за поздрав — или от благодарност. Момчето се смееше с цяло гърло, също като тях.

Пехотата на ветераните на Релой се разкъса преди да дочака сблъсъка и побягна назад към ордата, която вече усилваше настъплението си.

— Как е възможно това? — попита Дюйкър. — Лабиринт на Гуглата… това е некромантика, не е…

— Може би не са възкръснали — допусна Лист. — Може би духът на острова само ги използва…

Историкът поклати глава.

— Не съвсем. Чу ли го онзи смях — песента — езика им чуваш ли? Душите на тези воини се събудиха. Тези души трябва да са останали тук, задържани с духа, изобщо не са били отстъпвани на Гуглата. Ще си платим за това, ефрейтор. Всички.

От земята от всички страни изникваха още и още фигури: жени, деца, кучета. Много от кучетата бяха с кожени хамути, продължаваха да влачат останки от плетени шейни. Две жени държаха децата си до гърдите, стиснали костените дръжки на бронзовите ножове, забити в детските телца. Древна трагедия като в замръзнала картина, цяло едно племе, подложено на заколение от неведом враг. — „Преди колко ли хиляди години се е случило това, колко ли време са стояли тези души затворени в капана на този ужасяващ, късащ сърцето миг? А сега? Нима са обречени да повторят тази вечна болка?“

— Гуглата да ги благослови тези двете — промълви Дюйкър. — Да ги вземе дано. Да ги вземе веднага.

Жените бяха замръзнали в картината на този съдбовен край. Гледаше ги как забиват ножовете в телата на децата си, виждаше как се гърчат крехките телца, чуваше проплакването им, преди да издъхнат. Виждаше как жените падат под замаха на невидими оръжия — спомените, които само те можеха да видят… и да изпитат. Безмилостното заколение не секваше.

Нил беше спрял устремната си езда и бе подкарал петнистия си кон ходом към грозната сцена. Мургавата кожа на момчето бе посивяла болезнено и нещо изшепна в ума на Дюйкър, че младият магьосник вижда повече от всички други — поне от всички живи. Момчето въртеше глава и следеше призрачните убийци. Потръпваше при всеки смъртоносен замах.

Историкът се затътри към него — краката му се бяха вдървили и едва го държаха. Посегна и взе юздите от вкочанените му ръце.

— Нил — промълви той. — Какво виждаш?

Момчето примига, извърна бавно очи и го погледна.

— Какво?

— Ти виждаш. Кой ги убива?

— Кой ли? — Избърса челото си с разтрепераната си ръка. — Близки. Кланът се е разцепил, двама съперници за Рогатия стол. Близки, историко. Братовчеди, братя, чичовци…

Дюйкър усети как нещо в него се прекърши от думите на Нил. Някакви смътни очаквания, поддържани от отчаяна нужда, го бяха уверявали, че убийците трябва да са… Джагът, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле… някой… някой друг.

— Не!

Очите на Нил, млади и толкова стари, задържаха неговите и магьосникът кимна.

— Близки. Това се е повтаряло. При уикците. Допреди едно поколение. Повтаряло се е.

Но вече не. „Моля ви, богове!“

— Вече не. — Нил се усмихна кисело. — Императорът, като наш враг, ни обедини. Надсмиваше се на дребнавите ни битки, на безсмислените ни кръвни вражди. Не просто се смееше, смееше ни се с подигравка. Засрамваше ни с презрението си, историко. Когато се срещна с Колтейн, съюзът ни вече се разпадаше. Келанвед ни се подигра. Каза, че трябва само да си седи и да чака въстанието ни да свърши само. С думите си той жигосваше душите ни. С думите си и с предложението си за единство той ни дари с мъдрост. С думите си ни накара да коленичим пред него с благодарност, да приемем онова, което ни предложи, и да му отвърнем с вярност. Преди време попитахте как императорът е спечелил сърцата ни. Вече знаете.

Враговете възвърнаха решимостта си, щом потъмнелите оръжия на древните воини започнаха да се огъват и трошат в сблъсъка с новото желязо. Изсушените, приличащи на скелети оживели трупове се оказаха неравностойни. Разлетяха се късове плът и оръжия, възкръсналите започнаха да залитат и да падат, неспособни да се вдигнат отново.

— Нима за втори път трябва да преживеят поражението си? — попита Дюйкър.

Нил сви рамене.

— Дадоха ни само малко време да си поемем дъх, да се укрепим. Не забравяйте, историко, ако тези воини бяха победили първия път, щяха да причинят на враговете си същото, което те са причинили на семействата им. — Детето-магьосник поклати тъжно глава. — Малко добро има у хората. Малко.

Думите го жегнаха още повече от това, че ги каза толкова малко момче. „Гласът на някой старец излиза от това момче, не го забравяй.“

— И все пак може да се намери — възрази Дюйкър. — Толкова по-ценно е заради своята рядкост.

Нил взе юздите.

— Тук изобщо няма да го намерите, историко — отвърна му той с вкочанен глас. — Прословути сме със своето безумие — духът на острова ни го показва с това. Спомените, които се запазват, са само ужас, делата ни са толкова тъмни, че могат да раздерат самата земя. Отваряйте си очите — добави и извърна коня си към дъсчения мост, където битката продължаваше с подновена жар. — Още не сме свършили.

Колкото и да изглеждаше невъзможно за историка, пътят пред бежанците изведнъж се беше разчистил и те започнаха да преминават. Той погледна към небето. Слънцето се изкачваше към пладне. Имаше странното чувство, че е много по-късно. Погледна отново намръщено към загърнатата в прашни облаци река — преминаването щеше да е нещо ужасно, дълбоката вода — гибелна и от двете страни, деца, старци и жени, всички слаби и немощни, които нямаше да могат да се справят, щяха да се подхлъзват и да попадат в течението, да изчезват под повърхността. Прах и ужас, и водните въртопи, поглъщащи всякакво ехо…

Конните воини от клана на Враната яздеха покрай трупащите се по пътя наплашени хиляди все едно, че караха поредното огромно стадо обезумели животни. С дългите си пръти с тъпи краища задържаха човешката гмеж да не се разпръсне, размахваха ги, удряха, мушкаха озверелите лица. Щом подходеха с конете си, тълпата се отдръпваше като вълна.

— Историко — каза Лист. — Трябва да си намерим коне.

Дюйкър поклати глава.

— Още не. Тази ариергардна защита сега е ядрото на битката. Трябва да го видя с очите си…

— Разбрано, сър. Но когато започнат да се оттеглят, ще бъдат взети от уикците, по още един войник на всеки кон. Колтейн и останалите от клана скоро ще се присъединят към тях. Ще държат тази страна на брода, за да може ариергардът да се прехвърли. Ако не държим да набучат главите ни на копия, сър, все пак трябва да си намерим коне.

Дюйкър кимна.

— Добре. Действай.

— Слушам, сър. — Младият ефрейтор тръгна да търси коне.

Отбранителната линия покрай стария канал се гърчеше като змия. Редовната пехота на противника, след като беше унищожила възкръсналите воини, вече напираше здраво. Окуражени от здравите нерви и ефикасността на морските пехотинци, помощните части продължаваха да изтласкват вражеската пехота. Конниците на клана на Невестулката се бяха разделили на малки групи, смесени със стрелците и пиконосците. Там, където изглеждаше, че фронтът им ще се разкъса, препускаха и оказваха подкрепа.

Командваше ги магьосникът Нил — заповедите, които крещеше, пронизваха грохота на битката. Сякаш беше способен да усеща къде частите ще поддадат още преди това да стане видимо. Магически подсиленият му усет за време беше единственото, което удържаше отбранителната линия да не се разпадне.

На север Камъст Релой най-сетне бе започнал да придвижва елитната си сила. Със стрелците отпред, тежката пехота пристъпваше бавно в редици, заслонена от тайтанските стрели. Нямаше обаче да навлязат сред дърветата и блатната растителност, а бавно възвиваха на изток, за да заобиколят гибелния участък.

Селската армия вече напираше зад пехотата на Сиалк и Хисар, грамадата от десетки хиляди набъбваше като приливна вълна.

Дюйкър притеснено погледна на юг. Къде ли беше Колтейн? От хълмовете вече се вдигаше прах и пушеци. Село Л’енбарл гореше, а битката беше в разгара си — ако Колтейн с ядрото на клана на Враната не успееше да се измъкне скоро, щяха да се окажат заклещени от тази страна на реката. Историкът забеляза, че не е единственият, обзет от тази тревога. Главата на Нил непрестанно се извръщаше в същата посока. След което Дюйкър най-сетне осъзна, че момчето е във връзка с другите магьосници — тези, които бяха останали с Колтейн. „Контрол… и илюзия за контрол.“

Лист се появи, яхнал коня си и повел коня на Дюйкър. Без да слиза, ефрейторът му подаде юздите. Историкът се метна на познатото си изтъркано седло и благодари наум на уикските старици, които с толкова любов се бяха погрижили за коня. Животното беше отпочинало и изпълнено с живот. „Да можеха и с мен да направят така!“

Ариергардът започна отново да се огъва — изоставяше стария канал под безмилостния напор на противника. Тежката пехота на Камъст Релой беше само на няколко минути от линията на боя.

— Не изглежда никак добре — промълви Дюйкър.

Ефрейтор Лист затегна каишката на шлема си и не отвърна нищо, но историкът забеляза, че ръцете на момчето са се разтреперили.

От отбранителната линия вече прииждаха ездачи от клана на Невестулката, натоварени с ранени войници. Минаваха покрай позицията на Дюйкър като окървавени и покрити с прах духове, татуираните им лица и тела им придаваха демоничен вид. Историкът ги проследи с поглед, щом поеха към кипящата маса бежанци. Тя беше оредяла доста, откакто бе погледнал последния път натам. „Твърде бързо. Сигурно са изпаднали в паника при брода. Хиляди давещи се в дълбоката вода! Погром.“

— Трябва вече да се оттегляме, сър.

Ариергардът се сриваше, потокът от ранени растеше, конете, тътнещи покрай него, носеха по двама, понякога — и по трима бойци. Фронтът се огъна, двата фланга започнаха да се отдръпват към центъра. След няколко минути щяха да се окажат обкръжени. „А после — изклани.“ Видя как капитан Лъл изрева команда да оформят каре. Войниците, които все още се държаха на крака, представляваха жалка гледка.

По една от загадъчните прищевки на всяка битка пехотата на Сиалк и на Хисар спря — на самия праг на пълната победа. Тежката пехота се струпа откъм едната страна — два правоъгълни блока от по петдесет войници в редица и двайсет в дълбочина, с групи стрелци между тях и по фланговете. За миг между двете сили като преграда се надигна тишина и покой.

Кланът на Невестулката продължаваше да отбива пехотинците. Карето на Лъл се разпадаше от едната страна, превръщаше се в кух тристранен пръстен.

— Последните бежанци вече са във водата — каза Лист малко по-задъхано отпреди. Ръцете му потръпваха, стиснали юздите. — Трябва да тръгваме…

— Къде, в името на Гуглата, е Колтейн? — попита ядосано Дюйкър.

Нил дръпна юздите на десет разкрача от тях, сред валмата прах.

— Повече няма да се чака! Заповед на Юмрука! Тръгвайте, историко!

Конниците насъбраха последните бойци на Лъл и в същия момент вражеските редици с грохот се понесоха напред. Между пехотата се разтвориха проходи и най-сетне през тях изригна гневът на настървената селяшка орда.

— Сър! — изрева умолително Лист.

Дюйкър изруга, обърна коня и заби пети в хълбоците му.

Селяшките пълчища се изсипаха по склона. Пехотата на Сиалк и Хисар остана назад, без да нарушава строя.

Уикските конници навлизаха в бесен галоп сред прашните облаци отпред. При тази скорост щяха всеки миг да налетят на последните бежанци, които все още трябваше да са по средата на брода. А сетне, щом след тях удареше селяшката армия, реката щеше да почервенее. Дюйкър дръпна юздите и извика с цяло гърло на Лист. Ефрейторът го погледна през рамо, стъписан. Стегна юздите и конят му залитна по разкаляния склон.

— Историко!

— Продължаваме на север, по брега! — изрева Дюйкър. — Ще преплуваме с конете — отпред е хаос и смърт!

Лист клатеше упорито глава.

Без да дочака отговор, историкът обърна коня си наляво. Ако препуснеха бързо натам, щяха да успеят да се измъкнат от острова, преди ордата да стигне до брода.

— Историко!

— Тръгвай с мен или умри, проклет да си!

На стотина разкрача напред се виждаше хлътналото устие на стария дъгообразен канал — гъста зелена ивица тръстика, като по чудо незасегната от случващото се този ден. Отвъд нея се издигаха хълмовете, засланящи Л’енбарл. „Ако Колтейн изобщо се измъкне, ще избере най-разумното — направо към реката. Дори течението да ги завлече до самия брод, ще получат преднина. Няколкостотин удавени е много по-добре от три хиляди изклани.“

Ала сякаш за да опровергаят разсъжденията му, конниците на Уик се появиха горе и се изсипаха по склона. Най-отпред препускаше Колтейн, пелерината му от черни гарванови пера се развяваше зад него като криле. Пиките по фланговете бяха снишени за бой, а в средата конните стрелци мятаха облаци стрели. Атаката се приближаваше право към Дюйкър.

Историкът спря да ги изчака и възкликна невярващо:

— Гуглата да ме вземе дано, ще се включа в този обречен щурм, каквото ще да става!

Видя, че Лист се готви да направи същото. Лицето на младежа бе станало смъртнобледо под прашния шлем.

Щяха да ударят селската армия по фланга, като харпун, забиващ се в кит. „И също толкова ефективно. Чисто самоубийство! Дори да се доберем до брода, ще загазим. Конете ще паднат във водата, мъжете ще започнат да се давят, а селяците ще ни настигнат и ще почне клане.“ Няколко мига преди сблъсъка видя, че конниците от клана на Невестулката отново се появиха от прашните облаци над реката. „Контраатака? Нова лудост!“

Ездачите на Враната се понесоха от двете му страни, скоростта на щурма им стигна до своя връх. Дюйкър извърна глава, чул свирепия, изпълнен с безумна радост вик на Колтейн.

Покрай ушите му бръмнаха стрели. Флангът на селската орда се сви и потръпна. Уикците удариха в плътната човешка стена. Но в последния миг конниците на клана на Враната свърнаха към реката и продължиха в галоп покрай брега. „Не е забиване на нож. По-скоро страничен удар със сабя.“

Гинеха селяци. Други падаха в отчаяния си опит да се отдръпнат и настървените коне ги тъпчеха. Целият фланг се обля в червено под остриетата на уикските мечове, сечащи по протежението му.

Селяците, които държаха началото на брода, се огъваха под контраатаката на клана на Невестулката. След това първите конници на клана на Враната удариха северния фланг.

Селяшкият фронт сякаш се стопи пред очите на Дюйкър. Сега той яздеше с бойците на Враната. От вдигнатите остриета течеше кръв и го пръскаше по лицето и ръцете. Отпред конниците на Невестулката се раздвоиха, прикривайки устрема на своите събратя право към облаците прах.

„Сега започва истинската сеч!“ Въпреки целия блясък на щурма на Колтейн отпред се простираше реката. Ранени войници, бежанци и Гуглата знае още какво.

Миг преди да се гмурне в блесналия от слънцето прахоляк, историкът разбра, че това е последният му дъх.

Конят зацапа във водата, но той почти не усети забавяне. Пътят пред него се изпъна чист — кипнал и странно спокоен поток разкаляна вода. Напред едва се виждаха ездачи, препускащи в бесен галоп. Дюйкър усети под себе си твърда, неподдаваща под копитата на коня основа. Дълбочината под тях не беше четири и половина стъпки, а едва наполовина. И копитата биеха в камък, а не в кал. Той препускаше напред и не разбираше какво става.

Ефрейтор Лист се появи до него, а с него и едно напиращо в галоп отделение на конниците на Враната. Един от уикските воини се ухили.

— Пътят на Колтейн — воините му летят като призраци над реката!

И в главата на Дюйкър се върнаха думи от предната нощ. „Тъмлит — наблюденията на онзи благородник. Укрепени фургони, привидно натоварени до ритлите с ранени. Каменоделци и инженери. Фургоните, които първи преминават брода и им трябва цялата нощ, за да го направят. Ранените са били натоварени върху каменни блокове. Проклетите инженери са построили път!“

Изглеждаше невъзможно, но доказателството беше под него. От двете страни бяха вдигнати колове, стегнати с въжета от отрязаните коси на тайтанци, за да очертаят краищата. Малко над десет стъпки ширина — за сметка на ширината беше осигурена бързина на преминаването на над четиристотинте крачки до другия бряг. Дълбочината на брода вече не беше повече от две и третина стъпки и явно се беше оказала преодолима както за добитъка, така и за бежанците.

Прахта отпред изсветля и историкът разбра, че наближават западния бряг. И тогава до ушите му достигна тътенът на магия. „Тази битка съвсем не е свършила. Само временно сме изпреварили една войска, за да налетим с главата напред в друга. И всичко това само за да бъдем смлени между два воденични камъка.“

Стигнаха до плитчините и миг след това преодоляха двайсетте разкрача нагоре по склона, за да излязат от прашните пелени.

Дюйкър извика тревожно и заедно със спътниците си дръпна рязко юздите. Точно пред тях отделение войници — инженери — тичаха с все сила към началото на брода. После сапьорите се пръснаха между тях с мръсни ругатни, снишаваха се и заобикаляха бежешком подскачащите и пръхтящи коне. Един от тях — едър плещест мъж с опърлено от слънцето, гладко избръснато плоско лице, смъкна очукания шлем от главата си — лъсна плешивото му теме — и го запокити към най-близкия уикски конник.

— Разкарай се оттук, мамка ви скапани пълни с мухи търбуси тъпанарски! Работа ни чака!

— Да бе! — изрева друг; накуцваше, явно настъпен от конско копито. — Бегай да се биеш некъде! Чеп имаме да вадим!

Без да обръща внимание на отчаяните им викове, Дюйкър обърна коня си към брода. Магията, задържала до този момент прахта над водата, беше изчезнала. Облаците вече се бяха разнесли на петдесет разтега надолу по течението. А „Пътят на Колтейн“ представляваше гмеж от размахващи яростно оръжия и крещящи селяци.

Вторият сапьор, който беше извикал за „ваденето на чеп“, се добра до някаква плитка яма над разкаляния бряг пред брода.

— Кътъл, задръж така! — изрева едрият, без да откъсва очи от напиращата многохилядна разярена тълпа. Първите редици на селската орда вече бяха стигнали до средата на брода. Мъжът сложи огромните си лапи на кръста си и присви очи, сякаш без да забелязва напрегнатото внимание, с което го следеше отделението му, както и Дюйкър, Лист и неколцината уикски конници. — Да се натресат колкото може повече! Уикските копелета не са единствените, които разбират от разчет на времето.

Авангардът на ордата, блеснал от размахваните остриета като паст на гигантско влечуго, вече беше преминал три четвърти от брода. Историкът вече можеше да различи отделни лица, израженията им на смъртен страх и напрегнатост, така присъщи пред лицето на битката. За миг погледна през рамо и видя стълбовете дим и магическите мълнии, съсредоточени по десния фланг на отбранителните позиции на Седма. От този фланг долиташе смътно и бойният вик на семк, като дращене на нокти в твърда кожа. При първите насипи се вихреше яростен бой.

— Кътъл! — ревна едрият мъж. — Дръпни я тая коса!

Дюйкър се обърна рязко и видя как сапьорът пред ямата хваща едното дълго черно въже, което се беше проточило навътре във водата. Омацаното с кал лице на Кътъл се изкриви в свирепа гримаса и той стисна очи. А после дръпна. Въжето се отпусна.

Не последва нищо.

Историкът извърна очи към едрия мъж. Беше затъкнал ушите си с пръсти, макар че очите му си оставаха отворени, вперени в реката. И в този миг Дюйкър осъзна какво предстои, още преди Лист да му извика предупредително:

— Сър!

Земята сякаш изведнъж пропадна на три пръста под тях. Водата по ширината на брода се надигна, изгърби се, замъгли се, а после гърбицата сякаш се затъркаля мълниеносно по хлътналата дължина на пътя. Селяците, нагазили в реката, просто изчезнаха. И се появиха само миг по-късно — още докато взривът събаряше всички по брега с удар като от божи юмрук — в цветя от червено, розово и жълто, части от плът и от кост, крайници, коса, дрипи, и всичко това се надигаше все по-нагоре и нагоре, докато водата се взривяваше нагоре и навън — кална, страховита мъгла.

Конят на Дюйкър се дръпна и отметна глава. Грохотът беше оглушителен. Светът сякаш потръпна във всички посоки. Един от уикските конници беше рухнал на земята и се гърчеше, стиснал ушите си с ръце.

Реката започна да спада, ужасяващо кипнала от човешки тела и части от тела, пара, изтласкана към отвъдния бряг от внезапния порив на вятъра. Главата на гигантската змия я нямаше. Заличена заедно с една трета от дължината й — всички, които бяха навлезли във водата, бяха пометени.

Макар че едрият мъж стоеше вече близо до Дюйкър, думите му прозвучаха смътно и далечно в бръмналите му уши:

— Петдесет и пет „проклетии“ — Седма ги стискаше от години. Тоя брод вече е изкоп. Ха! — След което доволното му изражение повехна. — Пръстите на Гуглата да ме стъпчат дано! Пак ще трябва да копаем с лопати.

Нечия ръка го дръпна за ръкава. Лист се наведе към него и викна:

— Сега накъде, сър?

Историкът погледна надолу по течението, към въртопите, червени от кръв и пълни с човешки леш. В първия миг не можа да схване въпроса на ефрейтора. „Накъде? Няма спасение никъде. Няма място, където бягството от касапницата ще ти донесе нещо друго освен отчаяние.“

— Сър?

— Към мелето, ефрейтор! Да го видим с очите си.

Бързата поява на Колтейн и неговите конници, ударили западния фланг на тайтанските пиконосци от тази страна на реката, бяха обърнали посоката на битката. Още докато препускаха към насипите, Дюйкър и Лист видяха как тайтанците се огъват и излагат пешаците на семк на залповете на уикските конни стрелци. Облаците стрели бръмчаха и жилеха освирепелите космати бойци на семк.

В самия център стоеше непоклатимо ядрото на пехотата на Седма, задържащо яростния напор на семк, докато на стотина крачки на север тежката пехота на Гуран стоеше и изчакваше сблъсъка с омразните малазанци. Пълководецът им явно беше премислил. Камъст Релой и армията му се бяха оказали заклещени — поне за тази битка — на другия бряг. Освен разбитите морски пехотинци от ариергарда и конниците на клана на Невестулката, силите на Колтейн бяха останали почти непокътнати.

На петстотин разкрача още по на запад, по просторната камениста равнина, кланът на Невестулката преследваше в галоп останките от конницата на Гуран.

Дюйкър зърна в самото ядро на битката сред отбранителната линия на Седма цветно петно, златно и червено — Бария Сетрал и неговите Червени мечове. Воините на семк, изглежда, се бяха настървили да се докопат до „галените псета“ на Малазан и плащаха с кръв за това си желание. Все пак бойците на Сетрал изглеждаха смалени наполовина — по-малко от двадесет души.

— Искам да се приближим — каза Дюйкър.

— Слушам, сър — отвърна Лист. И посочи. — Онова възвишение… но там ще се озовем в обхвата на стрелите, сър.

— Ще поема риска.

Препуснаха към позициите на Седма. Ротното знаме стоеше самотно и прашно на ниския хълм малко зад фронтовата линия. Пазеха го трима побелели ветерани — труповете на бойци на семк, осеяли склона, показваха, че хълмът е бил оспорван яростно в началото на деня. Ветераните се бяха сражавали и бяха покрити с леки рани.

Когато историкът и ефрейторът стигнаха до позицията им, Дюйкър видя, че тримата мъже са коленичили около един свой паднал другар. Сълзите бяха изровили тъмни вадички по прашните им лица. Спряха конете и историкът бавно се смъкна от седлото.

— Имате какво да разкажете, бойци — промълви той, надмогвайки грохота на желязото и виковете от битката едва на трийсет крачки на север от тях.

Един от ветераните вдигна очи и примижа.

— Историкът на стария император, кълна се в муцуната на Гуглата. Виждал съм ви във Фалар, а може би в равнините на Уик…

— И на двете. Виждам, че знамето е било атакувано. Загубили сте свой приятел, за да го опазите.

Мъжът примигна, а после очите му се спряха на знамето на Седма. Прътът се беше килнал на една страна, опърпаният плат поклащаше призрачните си цветове под слънцето.

— Дъх на Гуглата! — изръмжа мъжът. — Мислиш, че сме се били, за да опазим някаква си дрипа? — Посочи тялото, до което бяха коленичили приятелите му. — Нордо го удариха две стрели. Задържахме цял отряд бойци на семк, за да може да си умре сам. Проклетите туземци прибират ранените си врагове и ги държат живи, за да ги изтезават. Нордо не заслужаваше това.

— Така ли искате да бъде разказан подвигът ви?

Мъжът примижа отново и кимна.

— Точно така, историк. Ние не сме вече просто армия на Малазан. Вече сме хора на Колтейн.

— Но той е Юмрук.

— Студенокръвен гущер е той. — Мъжът се ухили. — Но е наш човек отвсякъде.

Усмихнат, Дюйкър огледа фронтовата линия. Някакъв духовен праг беше прекрачен. Войската на семк беше прекършена. Загиваха стотици, докато трите легиона на уж съюзниците им си стояха невъзмутимо по склоновете зад тях. Вложили бяха и последната стръв към святата си кауза — поне за това сражение. Дюйкър разбираше, че във вражеските станове тази нощ ще има люти ругатни и яростни обвинения. „Добре. Нека сами да започнат да се цепят.“

И този ден не свърши с победа на Вихъра.

Въпреки че вече притъмняваше, Колтейн не остави победоносната си армия да отдъхне. Вдигаха се нови укрепления, старите се възстановяваха. Копаеха се окопи, пускаха се патрули и се развеждаха караули. Бежанците бяха изведени в хълмистата низина западно от брода, шатрите им бяха подредени в карета с широки проходи между тях. Фургони, натоварени с ранени войници, се придвижваха през тези проходи и резачите и лечителите се залавяха за работа.

Добитъкът беше отведен на юг, към тревистите склонове на хълмовете Барл — ниска изгърбена верига, покрита с избелели камъни, суха трева и клек. Водачите, с помощта на конниците от клана на Мармота, пазеха стадата.

Щом слънцето се смъкна зад хоризонта, Колтейн свика военен съвет.

Дюйкър, вече с неизменния ефрейтор Лист, застанал до рамото му, седеше на един походен стол и слушаше изтръпнал и отчаян докладите на командирите. Лъл беше загубил половината от морските си пехотинци, а подкрепилите го помощни части бяха пострадали още повече. Кланът на Невестулката беше премазан — сега главната им грижа беше недостигът на коне. Капитаните Ченед и Сълмър изреждаха сякаш безкраен поменик на ранени и загинали от Седма. Техните офицери и особено отдельонните им сержанти явно бяха понесли тежки щети. Натискът срещу отбранителната линия се бе оказал огромен, особено в началото на деня — преди да пристигне подкрепата на Червените мечове и клана на Мармота. Разказът за края на Бария Сетрал и неговия отряд предизвика много въздишки. Бяха се сражавали с демонична ярост, задържайки първите редици и изкупвайки с живота си съдбоносно време, през което пехотата да може да се прегрупира. Червените мечове бяха проявили такава доблест, че си заслужиха похвалата на самия Колтейн.

Сормо Е’нат беше загубил две от децата-магьосници срещу жреците на семк. Нил и Недер бяха оцелели.

— Имахме късмет — добави той, след като докладва за загиналите с хладен и безстрастен тон. — Богът на семк е жесток асцендент. Използва заклинателите, за да прелива през тях своя гняв, без да го е грижа за смъртната им плът. Онези, които не можеха да устоят на силата на бога, просто се разсипваха.

— Това е добре. Ще им намали бройката — изръмжа Лъл.

— Богът просто си избира други — отвърна Сормо. Все повече започваше да прилича на старец, даже в жестовете. — Трябва да се предприемат по-крайни мерки.

Всички се умълчаха. Накрая Ченед изрази колебанието на всички.

— Какво означава това, магьоснико?

Бълт се намеси:

— Думите, изречени на глас, могат да бъдат чути… от някой отмъстителен и параноичен бог. Щом няма друг избор, направи каквото е нужно, Сормо.

Магьосникът кимна замислено.

Бълт шумно въздъхна и отпи от един мях, преди да заговори.

— Камъст Релой е тръгнал на север. Ще се прехвърли при речното устие — в градчето Секала има каменен мост. Но така ще изгуби десет, може би единадесет дни.

— Пехотата на Гуран ще остане при нас — каза Сълмър. — Както и войската на семк. Не е нужно да се настъпват по краката, за да ни нанесат щети. Умората скоро ще ни съсипе.

Бълт стисна широката си уста.

— Колтейн е обявил утре ден за почивка. Ще се заколи добитък, вражеските убити коне също ще се нарежат и ще се изпекат. Оръжието и снаряжението трябва да се поправят.

Дюйкър вдигна глава.

— Продължаваме ли похода към Убарид?

Никой не отговори.

Историкът огледа командирите един по един. Не видя по лицата им нищо обнадеждаващо.

— Градът е паднал.

— Така заяви един тайтански водач — каза Лъл. — Нямаше какво да губи, като ни го казва, защото и без това издъхваше. Според Недер е казал истината. Малазанската флота е избягала от Убарид. В момента десетки хиляди бежанци се придвижват на североизток.

— Още хленчещи благородници в скута на Колтейн! — изръмжа Ченед.

— Но това е невъзможно — промълви Дюйкър. — Щом не можем да влезем в Убарид, кой друг град ще е отворен за нас?

— Има само един — отвърна му Бълт. — Ейрън.

Дюйкър се вкочани.

— Но това е безумие! Шестстотин мили!

— Близо седемстотин — озъби се Лъл.

— А Пормквал? Прави ли контраатаки? Тръгнал ли е на север, за да ни срещне по средата? Въобще знае ли, че съществуваме?

Бълт го изгледа твърдо.

— Дали знае? Мисля, че да, историк. Дали ще тръгне в поход? Дали контраатакува? — Ветеранът сви рамене.

— На път за насам срещнах отделение инженери. Разревали са се като деца.

— Защо? — попита Ченед. — Да не би невидимият им командир да лежи на дъното на Секала, с уста, пълна с кал?

Лъл поклати глава.

— Свършили са им „проклетиите“. Останали са им само един-два сандъка с „шила“ и „запалки“. Човек би помислил, че майките им са хвърлили топа.

Най-сетне проговори и Колтейн.

— Справиха се добре.

Бълт кимна.

— Да. Съжалявам, че не можах да видя как издухаха пътя.

— Е, ние го видяхме — каза Дюйкър. — Победата е по-сладка, когато не те измъчват кошмарни спомени, Бълт. Наслади й се.

Дюйкър се събуди в палатката си от допира на една мека малка длан. Отвори очи в тъмното.

— Историко.

— Недер? Колко е часът? Колко съм спал?

— Към два през нощта — отвърна тя. — Колтейн заповяда да дойдете с мен. Веднага.

Дюйкър се надигна. Преди да си легне, беше твърде уморен за нещо повече, освен да разстеле походните си одеяла на пода. Завивките бяха плувнали в пот и капки кондензирана влага. Той потрепери от студ.

— Какво се е случило?

— Нищо. Все още. Хайде, побързайте. Нямаме много време.

Той излезе навън и в душата му отекна лагерният стон, тих и скръбен в този тъмен час на нощта. Хиляди гласове се сливаха в този траурен, вледеняващ сърцето звук. Раните, тревожещи уморения сън, тихите стонове на войниците, на които нито лечители, нито резачи можеха да помогнат, мученето на добитък, стъпките на безброй копита, пригласящи на тъжния хор с неспокойния си грохот. Някъде от равнината на север долиташе едва доловимо плачът на жени и майки, оплакващи своите мъртъвци.

Историкът тръгна уморено след пъргавата Недер по кривите пътеки на уикския стан. Бе обзет от тъжни мисли. Мъртвите бяха преминали през Портите на Гуглата. За живите бе останала болката от това преминаване. Като имперски историк, Дюйкър беше виждал много народи, но не помнеше и един, който да няма ритуал за скръбта. „Колкото и много, и различни да са боговете ни, Гуглата ни обгръща всички в хилядите си превъплъщения. Когато ни лъхне дъхът от дверите му, винаги вдигаме глас, за да прогоним онази вечна тишина. Тази нощ слушаме риданията на семк. И на тайтан. Едно и също. Кому са нужни храмове и жреци, за да оковат и насочат израза на отчаянието и на скръбта — след като всичко е свято?“

— Недер, защо уикците не скърбят тази нощ?

Тя го изгледа през рамо, без да спира.

— Колтейн забранява.

— Защо?

— Питайте него. Не сме оплаквали загиналите си от началото на този поход.

Дюйкър помълча дълго.

— И как го приемате това във вашите три клана, Недер?

— Колтейн заповядва. Ние се подчиняваме.

Стигнаха до края на уикския стан. Отвъд последната палатка се изпъваше плоската, с ширина двайсетина крачки мъртва полоса, а зад нея бяха изплетените от тръстика стени на предните постове, със стърчащите през тях дълги пръти, подострени и на височината на конски гърди. Там патрулираха конните воини от клана на Невестулката, вперили погледи в тъмната камениста равнина.

В мъртвата полоса се виждаха два силуета — единият висок, другият нисък, тънки и призрачни. Недер го поведе към тях.

Бяха Сормо и Нил.

— Само вие ли останахте? — попита историкът високия магьосник. — Вчера каза на Колтейн, че сте загубили само двама.

Сормо Е’нат кимна.

— Младата плът на останалите трябва да отпочине. Десетина конярки се грижат за конете, а няколко знахари превързват ранените бойци. Ние тримата сме най-силните, затова сме тук. — Магьосникът пристъпи напред. Някаква трескавост лъхаше от него, а в гласа му се долавяше молба за нещо, надвишаващо възможностите на историка. — Дюйкър, ти, чийто поглед срещна моя през духовете на Вихъра в онзи кервански стан, чуй думите ми. Сега ще чуеш страха — ще чуеш ека на всяка камбана от тържествения му проглас. Този мрачен хор за теб не е непознат. Знай тогава, че в тази нощ съм имал съмнения.

— Магьоснико — промълви Дюйкър, след като Недер пристъпи напред и зае мястото си вдясно от Сормо, — какво става тук?

В отговор Сормо Е’нат вдигна ръце.

Сцената около тях се преобрази. И Дюйкър видя как зад тримата магьосници се издигнаха канари и стръмни склонове, а чернилката на тъмното небе запулсира отгоре. Земната твърд под кожените обуща на Дюйкър стана мокра и студена. Той погледна надолу и видя блесналите кори на трошливия лед, покрили локвите кална вода. Безумни шарки по леда отразяваха милиардите цветове на струящата неведомо откъде светлина.

Студеният полъх на вятъра го накара да се обърне. И от гърлото му се изтръгна изненадан стон. Цялото му същество се изпълни с ужас и той отстъпи назад. Мръсен, зацапан с кръв лед оформяше пукащата и пращяща стръмнина пред него, разядени ледени блокове се заоткъртваха и западаха в нозете му, само на няколко крачки пред него. Стръмнината се издигна, наклони се назад и прорязаното й с пукнатини лице се изгуби в мразовитите мъгли.

Ледът беше пълен с тела — човешки фигури, усукани и с разкъсана плът. В основата на ледената твърд се бяха изсипали органи и вътрешности, като от някоя гигантска кланица. Бавно разтапящите се буци от лед заоформяха езеро, от което стърчаха или се трупаха на острови, изгърбени и мазни, части от човешки тела.

Оголената плът бе започнала да гние и да се слива на грозни купове желе, сред които смътно се виждаха все още неразложени трупове.

Сормо проговори зад него.

— Той е там, вътре. Близо.

— Кой?

— Богът на семк. Асцендент от много отдавна. Неспособен да устои на магията, е бил погълнат с другите. Но не е умрял. Усещаш ли гнева му, историко?

— Мисля, че всякакъв усет ме е изоставил. Що за магия е това?

— Джагътска. За да възпират приливите на човешките нашественици, са издигали лед. Понякога бързо, понякога бавно, както повелявала стратегията им. На места ледът е поглъщал цели континенти и е заличил всичко, стояло някога по тях. Цивилизациите на Форкрул Ассаил, огромните съоръжения и постройки на К’Чаин Че’Малле, и, разбира се, жалките колиби на ония, които един ден щели да наследят света. Тези ритуали са най-висшите от Омтоуз Феллак и остават вечни, историко. Раждат се, заглъхват и се раждат отново. В този момент един от тях се ражда в далечна земя и тези реки от лед изпълват сънищата ми, защото са предопределени да причинят огромно бедствие и смъртта на невъобразим брой живи същества.

В думите на Сормо имаше нотка на древност, неумолимата студенина на вековете, напластявали се един върху друг непрестанно. В очите на Дюйкър всеки камък сякаш, всяка канара, всяка планинска вис започна да се движи в едно вечно движение — приличаха на безумни левиатани. Тръпки потекоха с кръвта в жилите му и той се разтрепери неудържимо.

— Помисли за всичко, което държи този лед — продължаваше гласът на Сормо. — Крадците на гробници намират в тях богатства, но умните ловци на сила търсят… лед.

Недер проговори:

— Започват да се събират.

Дюйкър най-сетне обърна гръб на раздраните и зацапани с гниеща плът ледове. От тъмата прииждаха безформени вихри и пулсиращи енергии, трупаха се и обкръжаваха тримата магьосници. Някои блестяха восъчнобели, други смътно разцъфтяваха с треперлив ритъм.

— Духовете на земята — промълви Сормо.

Нил, загърнат в халата си, сякаш едва устояваше на порива си да затанцува. На детското му лице се изписа мрачна усмивка.

— Плътта на един асцендент съдържа огромна сила. Всички те жадуват за късче от нея. С дара, който им носим, ги обвързваме за още служене.

— Историко. — Сормо пристъпи напред, протегна тънката си ръка и я положи на рамото на Дюйкър. — Колко тънко е това резенче на милостта? Целият този гняв… на който ще се сложи край. Разкъсан, и всяка частица — погълната. Не е смърт, а вид разпадане…

— А чародеите? Жреците на семк?

Магьосникът потръпна.

— Знание, съпроводено с огромна болка. Трябва да изтръгнем сърцето от жреците на семк. Ала това сърце е по-лошо от камък. Сега то използва смъртна плът… — Той поклати глава. — Колтейн заповядва.

— Ние се подчиняваме.

Сормо кимна.

Дюйкър въздъхна.

— Чух съмненията ти, магьоснико.

На лицето на Сормо се изписа страстно облекчение.

— Покрий очите си тогава, историко. Това ще е… кърваво.

Зад гърба на Дюйкър ледовете се взривиха с оглушителен грохот. Студен пурпурен дъжд го връхлетя като стена и той залитна. Чу зад себе си дивашки писък.

Духовете на земята се втурнаха напред, завихриха се и се затъркаляха покрай Дюйкър. Той рязко се обърна и видя силует — гнила черна плът, ръце дълги доземи като на горила — мъчеше се да се изтръгне от мръсната кипнала лапавица.

Духовете го връхлетяха. Съществото нададе още един последен оглушителен писък и беше разкъсано.

Когато отново се върнаха в мъртвата полоса, тънка червена ивица вече очертаваше източния хоризонт. Лагерът се пробуждаше, нуждите на съществуванието за сетен път налагаха товара си върху окаяните, уморени човешки души. Палеха се огньовете на походните налбантници, стържеха се прясно одрани кожи, опъваха се на колове да съхнат или пък се слагаха в големите черни котли за щавене. Макар да бяха прекарали цял живот в градове, малазанските бежанци вече свикваха да носят града със себе си — поне онези жалки негови остатъци, жизненоважни за съществуването.

Дюйкър и тримата магьосници бяха подгизнали от стара кръв и покрити от глава до пети с полепнали късчета гнила плът. Самата им поява на равнината бе достатъчна, за да възвести успеха им, и уикските воини надигнаха вой, който бе подхванат от всеки клан в лагера поред, звук колкото скръбен, толкова и триумфален, траурен химн, възвестяващ падането на един бог.

В далечните станове на семк на север ритуалите на оплакване на мъртъвците бяха заглъхнали, отстъпили място на злокобна тишина.

От земята се издигаше пара, кондензираше се в утринна роса и историкът усещаше — докато крачеше през мъртвата полоса към лагера на уикците — един по-мрачен ек в силата на земните духове. Щом стигнаха началото на лагера, тримата магьосници се разделиха с него.

Отекващата сила намери своя глас няколко мига по-късно, когато всички псета из лагера започнаха да вият. Воят им беше странно безжизнен и студен като желязо, изпълваше въздуха като закана.

Дюйкър забави крачка. „Закана. Век на всепоглъщащ лед…“

— Историко!

Вдигна очи и видя тримата приближаващи се мъже. Позна двама от тях — Нетпара и Тъмлит. Благородникът, който ги придружаваше, беше нисък и дебел, загърнат в дебело наметало от златен брокат, което щеше да изглежда внушително на мъж с два пъти по-висок ръст и на половината на ширината му. Но върху него ефектът изглеждаше по-скоро жалък.

Нетпара го заговори задъхано; дебелото му, цялото оплескано в кал тяло се затресе.

— Имперски историк Дюйкър, държим да поговорим с вас.

Безсънието — а и още цяла орда други неща — бяха изчерпали търпението на Дюйкър, но той се постара да отговори спокойно.

— Бих предложил в друг момент…

— Абсолютно невъзможно! — отсече третият благородник. — Съветът няма да позволи отново да го отхвърлят така безцеремонно. Колтейн стиска меча и може да си позволява да ни държи настрана с варварското си безразличие, но ние настояваме петицията ни да бъде представена така или иначе!

Дюйкър примига.

Тъмлит се окашля извинително и отри насълзените си очи.

— Историко, позволете да ви представя високопочитаемия Ленестро, доскорошен гражданин на Сиалк…

— Не какъв да е гражданин! — кресна Ленестро. — Единственият представител на канийската фамилия със същото име във всичките Седем града. Фактор в най-голямото търговско предприятие за износ на най-фино щавената камилска кожа. Аз съм главен в гилдията, в Сиалк ми бе оказвана чест, равна на властта на Юмрук. Не един Юмрук ми се е кланял, но ето ме сега тук, унизен дотам, че да прося за аудиенция с някакъв си оплескан с мръсотия схолар…

— Ленестро, моля ви! — прекъсна го раздразнено Тъмлит. — Така с нищо не помагате на каузата ни!

— Ударен през лицето от един оплескан със свинска мас дивак, когото императрицата трябваше да набучи на шип на стената още преди години! Гарантирам ви, че тя ще съжали за милостта си, когато чуе вестите за този ужас!

— И за кой ужас по-точно става въпрос, Ленестро? — кротко попита Дюйкър.

Въпросът му накара Ленестро да зяпне, с разпенена уста. Вместо него реши да отговори Нетпара.

— Историко, Колтейн мобилизира слугите ни. Дори не беше молба. Неговите уикски псета просто дойдоха и ги събраха — всъщност, когато един от благородните ни колеги им възрази, те посегнаха на особата му и го събориха на земята. Но да са се върнали слугите ни? Не. Дали са живи поне? Какви ли самоубийствени постове са им възложили? Нямаме никакви отговори, историко.

— Загрижени сте за благополучието на слугите си? — попита Дюйкър.

— Кой ще ни готви? — настоя Ленестро. — Кой ще ни чисти и кърпи дрехите, кой ще ни вдига шатрите и ще затопля водата за баните ни? Това е гавра!

— За мен благополучието им е главната грижа — намеси се с тъжна усмивка Тъмлит.

Дюйкър му вярваше.

— Добре. Тогава ще попитам от ваше име.

— Разбира се, че ще попитате! — сопна се Ленестро. — Веднага!

— Когато можете — каза Тъмлит.

Дюйкър кимна и им обърна гръб.

— Още не сме приключили с вас! — изрева зад него Ленестро.

— Приключихме — чу Дюйкър гласа на Тъмлит.

— Някой трябва да усмири тия псета! Воят им няма край!

„По-добре да вият, отколкото да се зъбят.“ Той продължи. Желанието да се умие ставаше непреодолимо. Останките от кръв и плът вече засъхваха по дрехите и кожата му. Привличаше вниманието, докато се тътреше по тесните проходи между шатрите. Правеха след него жестове на възпиране на злото. Дюйкър се боеше, че неизбежно се е превърнал в предвестник и че съдбата, която предвещава, е също толкова смразяваща, колкото бездушния вой на лагерните псета.

Пред него утринният зрак кървеше по небето.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дверите на Скръбния дом (13)

Метаданни

Данни

Дверите на Скръбния дом

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.

Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (13)