Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (20)

17.

Бяха много. И беше един.

По дирята кървава крачеше

по дирята на своя глас

дивашко убийство

духове пърхащи в слънцето

по дирята на своя глас

но чуваше само зловещата

песен на Гуглата

наречена „безмълвие“.

 

Разказът на Сеглора

Сеглора

Капитанът се олюляваше, макар и не в такт с поклащането на кораба. Разля вино по цялата маса, докато напълни четирите бокала.

— Човек като заповядва насам-натам по цял ден на дебелоглавите моряци, ожаднява много. Очаквам скоро да донесат и храната.

Ковчежникът на Пормквал, който не смяташе компанията за достойна да знае името му, повдигна вежди.

— Капитане, но ние вече ядохме.

— Тъй ли? Е, това обяснява мръсотията поне, макар че и тя изглежда обяснява нещо, щото трябва да е било ужасно. Ей, ти — обърна се към Калам, — як си като феннски мечок, ставаше ли за ядене поне? Все едно, то пък какво ли ще знаеш ти? Разправят, че тукашните от Седемте града отглеждали плодовете само за да ядат червеите в тях. Сдъвчете червейчето и хвърлите ябълката, а? Ако човек иска да разбере как гледа народецът ви на света, всичко е в тоя обичай. Е, след като сме приятелчета вече всички тука, за какво си говорехме?

Салк Елан взе бокала си, подуши го предпазливо и чак тогава отпи.

— Скъпият ковчежник тъкмо ни изненадваше с едно свое оплакване, капитане.

— Тъй ли? — Капитанът се наведе над масата и се вторачи в ковчежника. — Оплакване? На борда на моя кораб? Да го чуем, сър.

— Току-що го изложих — подсмихна се ковчежникът.

— Ще се заема с него, както се полага на капитан. — Отпусна се доволно в стола си и ги изгледа. — Е, за какво друго ще си говорим?

Салк Елан срещна погледа на Калам и му намигна.

— Ще имате ли нещо против да засегнем онзи дребен въпрос за двата пиратски кораба, които ни преследват напоследък?

— Не ни преследват — заяви капитанът, пресуши бокала си, млясна и отново го напълни. — Само поддържат скоростта, а това е съвсем друго, както със сигурност сте схванали, сър.

— Е, признавам, че не виждам толкова ясно разликата като вас, капитане.

— Мно-ого жалко.

— Бихте могли да се постараете да ни осветлите — каза рязко ковчежникът.

— Какво рече? Постараете, осветлите? Невероятно! — Отпусна се отново в стола си, с доволно изражение.

— Трябва им по-силен вятър — подхвърли Калам.

— Да ги ускори. Искат да танцуват около нас, да, пикливите му страхливци. Да ме настъпят по мазола, това ми се ще на мене, но не, предпочитат да се свиват и да ни отбягват. — Изненадващо трезвите му очи се извърнаха към Калам. — Точно затова ще ги изненадаме, само да съмне. Атака! Безцеремонно! Морските горе се готвят за абордаж! И никой да не ми пробутва оплаквания на борда на „Рагстопър.“ Никакви. Чуя ли още едно блеене, и блейчото губи един пръст. Изблее ли още веднъж, губи още един. И така нататък. Ще му ги накова по палубата.

Калам затвори очи. Плаваха вече четири дни, без ескорт, попътният вятър ги тласкаше с постоянните шест възела в час. Моряците бяха изпънали всяко парче платно, което можеше да се намери, и корабът пееше с хор от злокобни скърцания и стонове, но въпреки това двете пиратски галери можеха да кръжат около „Рагстопър.“

„И този безумец иска да ги атакува.“

— Атака ли казахте? — прошепна ковчежникът и се опули. — Забранявам!

Капитанът примига като бухал.

— Тъй ли, сър? — заговори той кротко. — Вижте, все пак погледнах в калайдисаното си огледало, нали? Изгубило си е блясъка, честна дума ви казвам. От вчера до днес. Смятам да се възползвам от това.

От самото начало на пътуването Калам се стараеше да си стои в каютата през повечето време, излизаше на палубата само в най-тихите часове, късно по време на последната вахта, преди изгрева. Това, че се хранеше с екипажа в трюма, намаляваше броя на срещите му със Салк Елан и с ковчежника. Днес обаче капитанът беше настоял да вечеря с тях. Появата на пиратите през деня беше изострила любопитството на убиеца как точно смята капитанът да се оправи с тях, тъй че се съгласи.

Беше ясно, че Салк Елан и ковчежникът са сключили нещо като примирие, тъй като никога не прехвърляха границата на случайната язвителна насмешка. Леко преувеличената атмосфера на изисканост правеше усилията им да се сдържат още по-явни.

Но същинската загадка на борда на „Рагстопър“ беше неговият капитан. Калам беше чул вече достатъчно приказки и долу в трюма, и между първия и втория помощник, за да прецени, че се отнасят към капитана едновременно с респект и с някак извратена привързаност. „Както би се държал човек с някое докачливо куче. Потупай го веднъж и замята опашка, потупай го два пъти — ще останеш без ръка.“ Сменяше ролите както и когато му падне, без никакъв повод. Чувството за хумор, което проявяваше, изопваше нервите на човек, докато се мъчи да го разбере. Когато Калам се задържеше по-задълго в компанията му — особено когато избраното питие се окажеше вино, — го заболяваше глава от усилието да проследи увъртанията на капитана. Още по-лошото беше, че долавяше някаква хладнокръвна преднамереност в това оплетено кълбо, сякаш капитанът говореше на два езика едновременно, единият грубоват, другият — гладък и пълен с тайни послания. „Готов съм да се закълна, че кучият му син се опитва да ми каже нещо. Нещо жизненоважно.“ Чувал беше за някаква магия, от един от по-редките Лабиринти, която можеше да омае ума на човек, някаква умствена преграда, около която жертвата — в абсолютно изтерзано съзнание — можеше да кръжи, без да може да проникне. „Ето че нагазих в абсурда. Параноята е вечната любовница на убиеца и няма спасение от това съскащо змийско гнездо. Да можех само да си поговоря с Бързия Бен сега…“

— Спим с отворени очи ли бе, човек?

Калам се сепна и погледна навъсено капитана.

— Господарят на този великолепен кораб тъкмо казваше — изчурулика Салк Елан, — че дните са започнали да текат доста странно, откакто сме навлезли в открито море. Постави въпроса, очаквайки вашето мнение, Калам.

— Откакто напуснахме залива на Ейрън, изтекоха четири дни — изръмжа убиецът.

— Тъй ли? — попита капитанът. — Сигурен ли си?

— Какво искате да кажете?

— Някой непрекъснато събаря съскавеца, разбираш ли.

— Какво? — „О! Съскащият пясък — готов съм да се закълна, че тоя човек измисля и думите, както му падне на езика.“ — Да не би да намеквате, че на „Рагстопър“ имате само един пясъчен часовник?

— Официалното време се поддържа така, с един часовник — каза Елан.

— Дори другите на борда да му противоречат — добави капитанът и отново напълни бокала си. — Четири дни… или четиринайсет?

— Това сега някакъв философски спор ли е? — попита подозрително ковчежникът.

— Едва ли — отвърна капитанът между две оригвания. — Напуснахме пристанището на четвърт луна.

Калам се помъчи да си спомни предната нощ. Беше стоял на предния мостик, под блеснало от звезди чисто небе. Беше ли залязла вече луната? Не, тичаше към хоризонта, точно под върха на съзвездието, известно под името Камата. „Три четвърти луна. Но това е невъзможно.“

— Десет гъгрици на шепа — продължи капитанът. — Също толкова точно измерва прехода, колкото съскавеца. За две седмици правят около десет, освен ако брашното не е било гранясало от самото начало, обаче готвачът се кълне, че не е…

— Точно както би се заклел, че ни е сготвил вечеря — каза с усмивка Салк Елан, — макар коремите ни да реват, че това, което ядохме, е всичко друго, но не и храна. Все едно, благодаря ви, че разсеяхте объркването ми.

— Е, сър, тук ме жегнахте толкова остро, че острието ви кожа можеше да пробие, макар че моята е достатъчно дебела и съм си доста упорит — здраве му кажи.

„За какво, в името на Гуглата си говорят тия двамата, или по-точно — не си говорят?“

— Човек свиква да не вярва дори на ударите на собственото си сърце — забележете, аз бездруго не мога да броя до повече от четиринайсет, тъй че и да искам, и да не искам ще му изтърва дирята, а тъкмо следенето на дирята е това, за което говорим, стига да не греша.

— Капитане, думите ви ме отчайват — намеси се ковчежникът.

— Не сте единственият — подхвърли Салк Елан.

— Обиждам ли ви, сър? — Капитанът изгледа ковчежника с почервеняло лице.

— Дали ме обиждате? Не. Обърквате ме. Смея да кажа, думите ви ме водят до заключението, че не държите под контрол собствения си ум. Следователно, за да осигуря безопасността на този кораб, нямам избор…

— Нямал избор? — избухна капитанът и се надигна от стола си. — Нямал избор. Думи. Шепа пясък. Това, което ти се изплъзва между пръстите, може да те катурне! Ще ти дам аз на теб една безопасност, потна буца мас такава!

Калам се дръпна от масата, а капитанът налетя към вратата на каютата и почна да се бори с наметалото си. Салк Елан не помръдна от мястото си, наблюдаваше сцената с тънка усмивка.

След малко капитанът отвори рязко вратата и ревна команда на първия си помощник. Тръгна към камбуза и ботушите му затътнаха като юмруци, блъскащи по стена.

Устата на ковчежника се отвори и затвори няколко пъти. Накрая той прошепна:

— Какъв избор имам?

— Изборът не е ваш — провлече Елан.

Благородникът се извърна рязко към него.

— Не е мой ли? Че на кого е, ако не на този, комуто е поверена съкровищницата на Ейрън?

— Така се наричало официално значи? Какво ще кажете за мошеническата плячка на Пормквал? Ония восъци на сандъците долу са с печата на Върховния юмрук, а не с имперския скиптър…

„Значи си слизал в трюма, Салк Елан? Интересно.“

— Посягането на тези сандъци се наказва със смърт — изсъска ковчежникът.

Елан се изсмя презрително.

— Вършите мръсната работа на един крадец. Какъв сте самият вие тогава?

Благородникът пребледня, стана и излезе.

Салк Елан погледна Калам накриво.

— Е, навъсен мой приятелю, какво ти е мнението за нашия капитан?

— Едва ли ще го споделя с теб — избоботи Калам.

— Непрекъснатите ти усилия да ме избягваш са просто детински.

— Иначе щях просто да те убия.

— Колко неучтиво от твоя страна, Калам. След всичките усилия, които положих за теб.

Убиецът се надигна.

— Бъди сигурен, че ще си върна дълга, Салк Елан.

— Можеш да го направиш само с компанията си — интелигентните беседи на борда на този кораб нещо трудно се получават.

— Ще помисля от съчувствие — отвърна Калам и тръгна към вратата на каютата.

— Преценката ти за мен е погрешна, Калам. Аз не съм ти враг. Всъщност двамата много си приличаме.

Убиецът спря на прага.

— Ако търсиш приятелство между нас, Салк Елан, току-що много се отдалечи с последната си забележка.

Излезе на палубата. Навсякъде кипеше трескава дейност. Едни моряци ковяха дъски, други оглеждаха такелажа, трети вдигаха платна. Беше десетата камбана и нощното небе беше затулено с облаци, ни една звезда не се виждаше.

Капитанът се спря при Калам.

— Какво ти казах аз? Изгубила си е блясъка!

Идваше шквал — убиецът го усети по вятъра, завихрил се над кораба, сякаш въздухът място не можеше да си намери.

— От юг — изсмя се капитанът и плесна Калам по рамото. — Ще се обърнем срещу преследвачите си, и не само ние! Бурята ще ги спре, на предната палуба гъмжи от пехотинци, ще ги шибнем в гърлата. Гуглата да ги вземе дано, крадците му ухилени проклети, ще видим как ще им замръзнат усмивчиците, като ги перне късият меч през лицето, а? — Наведе се и лъхна Калам с миризмата на вкиснато вино. — Виж си камите, човече, тая нощ ще е на живот и смърт, няма начин. — Изведнъж се навъси, обърна се рязко и взе да крещи на хората си.

Калам го изгледа. „Може пък и да не съм параноичен, в края на краищата. Тоя човек го измъчва нещо.“

Завиха рязко и палубата подскочи. Буреносният вятър се появи точно в този момент, надигна „Рагстопър“ и го подгони пред себе си, изпънал платната. Загасиха фенерите, моряците се пръснаха по задачите си и корабът се понесе на север.

„Морска битка посред буря, а капитанът се надява, че пехотинците ще направят абордаж, ще скочат на подмятащата се от вълните палуба и ще влязат в бой с пиратите. Това е повече от дръзко.“

Отзад се приближиха две едри фигури и застанаха от двете му страни. Калам се намръщи. Морската болест беше повалила двамата телохранители на ковчежника още първия ден и никой от тях не изглеждаше в състояние да направи нещо повече освен да си изпразни стомаха върху ботушите му, но сега бяха станали и с ръце на оръжията.

— Господарят иска да говори с теб — изръмжа единият.

— Лошо — отвърна му с ръмжене Калам.

— Веднага.

— Или какво, ще ме убиеш с дъха си ли? Господарят ви да не би да може да говори с трупове?

— Господарят заповяда…

— Ако иска да си говорим, може да дойде тук. Иначе много лошо, както казах.

Двамата се оттеглиха.

Калам мина покрай главната мачта към двете отделения морска пехота, присвити на носа. Беше преживял не един шквал, докато служеше в имперски кампании по галери, десантни кораби и триреми в три океана и няколко морета. Бурята, поне засега, беше сравнително лека. Бойците бяха намръщени, както можеше да се очаква пред битка — зареждаха щурмовите арбалети.

Погледът му ги обходи и се спря на лейтенанта — жена на средна възраст.

— Само две думи…

— Не сега — отсече тя: тъкмо си слагаше шлема. — Слезте долу.

— Решил е да прави таран…

— Знам какво е решил. И когато се натресем, последното, което ни трябва, е един проклет от Гуглата цивилен, за когото да се грижим.

— Вие заповедите на капитана ли изпълнявате… или на ковчежника?

Тя вдигна глава, изгледа го с присвити очи и повтори:

— Слезте долу.

Калам въздъхна.

— Аз съм имперски ветеран, лейтенант…

— Коя армия?

Той се поколеба, преди да отвърне:

— Втора. Девети взвод, Мостоваците.

Всички погледи се спряха на него.

Лейтенантът се навъси.

— Дали е възможно?

Друг от пехотинците, ветеран с прошарена коса, изръмжа:

— Сержантът ви? Кажете ни някои имена.

— Уискиджак. Други сержанти? Не останаха много. Анци. Спиндъл.

— Вие сте ефрейтор Калам, така ли?

Убиецът го изгледа.

— А вие кой сте?

— Никой, сър. И съм такъв от доста време. — Обърна се към лейтенанта и кимна.

— Можем ли да разчитаме на вас? — попита тя Калам.

— Не най-отпред. Но ще съм наблизо.

— Ковчежникът има имперска заповед — това ни връзва ръцете, ефрейтор.

— Не мисля, че ковчежникът разчита на вас, ако се наложи да избирате между него и капитана.

Тя се намръщи, сякаш предвкусваше нещо лошо.

— Тази атака е пълна лудост, но е дръзка.

Калам кимна мълчаливо.

— Предполагам, че ковчежникът има основание.

— Ако се стигне дотам — отвърна Калам, — телохранителите ги оставете на мен.

— И двамата?

— Да.

Ветеранът се намеси.

— Ако нахраним акулите с ковчежника, ще ни обесят.

— Просто гледайте да не сте там, когато се случи — всички.

Лейтенантката се ухили.

— Е, това ще го уредим.

— Значи — каза високо Калам, за да го чуят всички войници, — за вас съм поредният цивилен лигльо на борда, ясно?

— Никога не сме мислили, че тая работа с изменничеството е истина — извика един. — Не и Дужек Едноръкия. Няма начин.

„Гуглата да ме вземе дано, доколкото знам, май си прав, войник.“ Скри неувереността си, като отдаде чест, и тръгна обратно по палубата.

„Рагстопър“ му напомняше за мечка, газеща през гъста дъбрава, когато се понесе с грохот напред, здрав и грамаден сред кипналите високи вълни… „Мечка, събудила се напролет, току-що измъкнала се от бърлогата си, със зачервени от дългия сън очи, изтерзана от глад. А някъде напред в тъмното се промъкват два вълка… чака ги изненада…“

Капитанът беше на кърмата, до моряка на румпела. Първият помощник стоеше до него. И двамата се взираха намръщени в мрака — очакваха да се появи плячката им.

Калам отвори уста да заговори, но викът на първия помощник го спря.

— Ляво на борд, капитане! Три четвърти към кърмата!

Пиратският кораб — нисък едномачтов рейдър, едва видим в тъмното, беше на по-малко от сто крачки от носа, по трасе, което щеше да го доведе точно пред „Рагстопър“. Разположението беше стъписващо точно.

— Всички! — изрева над грохота на бурята гласът на капитана. — Готови за таран!

Първият помощник зарева команди на екипажа. Калам видя как пехотинците се присвиха, готови за сблъсъка. До ушите му стигнаха смътни викове откъм пиратския кораб. Квадратното му платно изведнъж се изду, носът се надигна и се завъртя настрани в последно, обречено усилие да избегне удара.

Боговете отгоре се хилеха с озъбената усмивка на мъртвец. Една вълна надигна „Рагстопър“ точно преди сблъсъка, след което го спусна надолу, точно зад издигналия се нос. Дървото изтрещя и се пръсна. Калам политна напред, ръцете му изтърваха перилото на кърмата. Той падна на палубата, претърколи се и инерцията го отнесе напред.

Някъде над него трещяха мачти, платната плющяха като криле на призраци в поройния дъжд.

„Рагстопър“ се закова на място с грохот и стържене. Отвсякъде крещяха моряци, но от мястото, където лежеше, Калам не можеше да види почти нищо. Изстена и се надигна с усилие.

Последните пехотинци скачаха на палубата на пиратския кораб. Трясъкът на оръжията стигна до ушите му приглушен от воя на бурята.

Огледа се, но капитанът не се виждаше никъде. На кърмата нямаше никого.

Калам тръгна натам.

Двата заклещени кораба бяха останали без управление. Вълните блъскаха левия борд на „Рагстопър“ и заливаха с парцали пяна главната палуба. На мокрите дъски бе паднало нечие тяло, по очи, кръвта се цедеше от него на паяжини в пенестите локви.

Калам го обърна по гръб. Беше първият помощник-капитан. Челото му беше посечено. Кръвта течеше от разбития нос и гърлото; водата беше отмила смъртоносната рана и убиецът я огледа за миг, преди да стане и да прекрачи трупа.

„Не са толкова закъсали от морската болест в края на краищата.“

Качи се на кърмата и затърси сред отломките. Главата на моряка на румпела беше отсечена почти напълно, държаха я към тялото само няколко нишки мускул, жили и кожа. Огледа внимателно разреза. „С две ръце, стъпка назад и вляво. Вече е бил мъртъв, когато реите са го премазали.“

Под платното намери капитана и единия от телохранителите на ковчежника. От гърдите и гърлото на грамадния мъжага стърчаха парчета дърво. Все още стискаше двуръчния тълвар. Ръцете на капитана стискаха острието, кръвта пулсираше от дълбоките прорези и морската вода я отмиваше. Челото му беше пребледняло като на мъртвец, но дишането му все още беше стабилно.

Калам откопчи пръстите му от тълвара и го извлече от купчината отломки.

В същия момент „Рагстопър“ се измъкна от хватката на рейдъра, пропадна надолу, след което заподскача дивашки от ударите на вълните по корпуса. На кърмата се появиха двама — единият пое кормилото, другият се наведе до убиеца.

Калам вдигна глава и видя пред себе си мокрото лице на Салк Елан.

— Жив ли е?

— Да.

— Неприятностите ни все още не са свършили — каза Елан.

— Гуглата да ги вземе тях! Тоя трябва да го смъкнем долу.

— Имаме пробойни отпред — повечето пехотинци са на помпите.

Двамата вдигнаха капитана.

— А рейдърът?

— На парчета.

— С други думи — рече Калам, докато смъкваха капитана по хлъзгавите стълби, — не стана, както го гласеше ковчежникът.

Салк Елан спря и го изгледа с присвити очи.

— Май сме тръгнали по една пътека двамата с тебе.

— Къде е кучият му син?

— Взел е командването… засега. Изглежда, всички офицери на борда ги е сполетял „нещастен случай“. Все едно, другият кораб се приближава, тъй че, както казах, веселбата все още не е свършила.

— Всяко нещо по реда си — изръмжа Калам.

Слязоха и тръгнаха по прохода. Водата кипеше до глезените им и убиецът усети колко тромав е станал „Рагстопър“.

— Поел си командата над пехотинците, нали? — попита го Елан, щом стигнаха до капитанската каюта.

— Не съм по-старши от лейтенанта.

— Все едно. Да го наречем авторитет тогава — тя вече размени няколко остри думи с ковчежника.

— Защо?

— Кучият му син иска да се предадем, разбира се.

Сложиха капитана на койката.

— При този удар прехвърляме товара?

— Не. Ще изчакат.

— Значи имаме достатъчно време. Я ми помогни да го съблечем.

— Ръцете му са зле.

— Виждам. После ще ги превържем.

Убиецът загърна капитана с едно одеяло.

— Смяташ ли, че ще оцелее?

Калам не отвърна. Оглеждаше раните.

— Спрял е удара с ръце.

— Никак не е лесно. Слушай, Калам, ние с теб как се връзваме в тая история?

Убиецът се поколеба, преди да отвърне:

— Ти как го каза? Тръгнали сме по една пътека. Май никой от двама ни не държи да свърши в корема на някоя акула.

— В смисъл, по-добре е да действаме заедно.

— Да. Само не си мисли, че ще те целуна за лека нощ, Елан.

— Нито веднъж?

— Я по-добре се качи горе, да разбереш какво става. Аз тук ще се оправя сам.

— Не се бави, Калам. Кръвта изтича бързо.

— Знам.

Когато остана сам с капитана, убиецът намери игла и започна да шие срязаната плът. Свърши с едната ръка и започна с другата, когато капитанът изстена.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Калам. — Само още десетина минути ми трябваха, за да свърша.

— Двойна игра — прошепна капитанът.

— Това го разбрахме — отвърна му Калам и продължи с шиенето. — Сега млъкни и ме остави да си свърша работата.

— Ковчежникът на горкия Пормквал е гадно копеле.

— Подобните се привличат, както казват.

— Като тебе и онова сутеньорче… две капки вода.

— Благодаря.

— Вече от вас двамата зависи.

— И от лейтенантката.

Капитанът се усмихна вяло и затвори очи.

— Добре.

Калам остави иглата и взе превръзките.

— Почти приключих.

— И аз.

— Оня телохранител е мъртъв. Сигурно ще ти е приятно да го знаеш.

— Да. Сам се уби идиотът. Първия замах го избегнах. Удари по някакви въжета. Усещаш ли го, Калам? Люлее се равномерно — някой горе знае какво да прави, слава на боговете. Все пак… доста тромаво… не ще удържи крантата.

— Добре. Аз свърших — каза Калам. — Сега поспи, капитане. Ще ни трябваш здрав. И то скоро.

— Едва ли. Другият телохранител ще довърши работата при първия шанс. Ковчежникът иска да ме разкара от пътя си.

— Ще се погрижим за това, капитане.

— Просто така?

— Просто така.

След като затвори вратата, Калам спря и разхлаби дългия нож в канията. „Просто така, капитане.“

 

 

Шквалът се укроти и небето на изток изсветля, чисто и окъпано в златиста светлина. Бъркотията на кърмовия мостик беше разчистена и екипажът като че ли беше овладял положението на борда, въпреки че Калам усещаше напрежението на моряците.

Ковчежникът и телохранителят му стояха под главната мачта — благородникът не откъсваше поглед от плаващия успоредно на тях откъм левия борд рейдър, толкова близо, че по палубата му се виждаха човешки фигури, които също ги наблюдаваха. Телохранителят обаче беше насочил цялото си внимание към Салк Елан, небрежно отпуснал се на стъпалата на предния мостик. Никой от моряците като че ли не желаеше да прекоси десетината крачки, които ги деляха.

Калам закрачи и спря до ковчежника.

— Значи вие сте поели командването.

Мъжът кимна отсечено. Не изглеждаше никак уверен — не посмя да срещне очите му.

— Смятам да ни откупя и да ни оставят на мира…

— И да си вземеш дяла. И колко ли ще е той? Осемдесет, деветдесет процента? С теб самия за заложник, разбира се. — Видя как кръвта се отцеди от лицето му.

— Не е твоя работа — отвърна ковчежникът.

— Прав си. Но убийството на капитана и офицерите му е моя работа, защото застрашава това пътуване. Дори екипажът да не го знае със сигурност, най-малкото го подозира, уверявам те.

— Морските пехотинци ще се справят с това. Разкарайте се и никой няма да ви пипне. Намесите ли се, сте трупове.

Калам огледа пиратския кораб.

— А техният процент какъв е? Какво ще ги спре да ти клъцнат гърлото и да приберат целия дял?

Ковчежникът се усмихна.

— Чичо ми и братовчедите ми едва ли ще го направят. Значи, съветвам те да слезеш в каютата си и да останеш там.

Калам пренебрегна съвета и тръгна към носа при пехотинците. Битката с пиратите се беше оказала свирепа и кратка.

— Приличаше повече на клане — промърмори лейтенантката, щом убиецът клекна до нея. Двете отделения седяха в носовия трюм и запушваха с парцали пробойните по корпуса. — Една драскотина не получихме.

— Какво разбрахте дотук? — попита я тихо Калам.

Тя сви рамене.

— Толкова, колкото ни трябваше, ефрейтор. Какво искате да направим?

— Ковчежникът ще ви заповяда да не се противите. След това пиратите ще ви приберат оръжията…

— След което ще ни прережат гърлата и ще ни хвърлят през борда — имперска заповед или не, този човек върши измяна.

— Е, само краде от крадец, но ви разбрах. — Калам се надигна. — Ще поприказвам с екипажа и ще се върна при вас, лейтенант.

— Защо не свалиш ковчежника и телохранителя му още сега, Калам?

Той присви очи.

— Да се придържаме към правилата, лейтенант. Оставяме убийството на онези, чиито души вече са оцапани.

Тя прехапа устна, изгледа го продължително и кимна.

 

 

Калам намери моряка, с когото беше говорил, докато товареха кораба в Ейрън. Навиваше въжета на кърмовия мостик като човек, намерил си работа, колкото да се залиса с нещо.

— Чух, че сте спасили капитана — каза морякът.

— Жив е, но е зле.

— Да. Готвачът пази пред вратата му, сър. С един сатър и — питайте духовете на свинете — знае как да го използва. Беру да ни благослови дано, видях го веднъж как се обръсна с него — гладко като цица на девица.

— Кой замества офицерите?

— Ако питате кой оправя работите и казва кой къде да стои, аз съм, сър, само че новият ни командир не иска да си бъбри много с мен. Мечоносецът му дойде да ми каже да сме готови да мъкнем, щом вълните се поукротят.

— Прехвърляне на товара?

Мъжът кимна.

— И после?

— Ами, ако държи на думата си, ще ни оставят живи.

— И защо трябва да са толкова милостиви? — изсумтя Калам.

— И аз самият го предъвквам това. Пък и случилото се с капитана. Пораздразнени сме малко, искам да кажа.

Затропаха ботуши, двамата се обърнаха и видяха, че телохранителят извежда войниците на палубата. Лейтенантката не изглеждаше особено щастлива.

— Рейдърът приближава — измърмори морякът.

— Значи се почва — изръмжа Калам. Озърна се за Салк Елан и видя, че погледът му се е спрял на него. Кимна му леко и Елан се обърна небрежно, скрил ръце под наметалото си.

— Рейдърът е тъпкан с мечове, сър. Виждам поне петдесет, готвят се за абордажа.

— Тях ги остави на войниците. Екипажът да стои настрана — предай на всички.

Морякът тръгна.

Калам слезе на главната палуба. Ковчежникът тъкмо се обръщаше към лейтенантката.

— Казах да предадете оръжието си, лейтенант!

— Не, сър. Няма да се подчиним.

Ковчежникът трепереше от гняв. Махна на телохранителя си.

Грамадният туземец понечи да тръгне, но не стигна далеч. Извика сподавено и ръцете му посегнаха към ножа, забил се в гърлото му. Смъкна се на колене и рухна.

Салк Елан пристъпи напред.

— Промяна в плановете, почитаеми сър — обясни невъзмутимо и се наведе да си прибере ножа.

Калам застана зад ковчежника и върхът на ножа му се опря между плешките му.

— Нито гък — изръмжа той в ухото му. — Да не си мръднал. — После се обърна към войниците. — Лейтенант, пригответе се да отблъснете нападателите.

— Слушам, сър.

Рейдърът се приближаваше, пиратите се трупаха по перилата, готови да прескочат празнината между двата съда. Разликата във височината означаваше, че ще трябва да се катерят — освен това онези на палубата не можеха да видят много добре какво ги очаква на „Рагстопър“. Един от моряците им беше започнал бавно да се катери по мачтата към гнездото на наблюдателя.

„Закъсняхте, глупаци.“

Пиратският капитан — чичото на ковчежника, предположи Калам — извика за поздрав.

— Отвърни му — изръмжа убиецът. — Кой знае, ако братовчедите ви са достатъчно добри, може и да преживееш още един ден.

Ковчежникът вдигна ръка и отвърна.

Разстоянието между двата кораба вече беше по-малко от десет крачки. Салк Елан отиде при моряците, застанали недалече от бойците.

— Щом се приближи достатъчно, хвърляте куките. И гледайте да сте ловки, момчета — иначе, ако ни се измъкне, ще ни гони от тук до Фалар.

Пиратът, катерещ се по мачтата, беше стигнал вече до средата и се обръщаше да види какво става на борда на „Рагстопър“. Пиратите по палубата замятаха въжета. Съдовете се приближиха.

Предупредителният вик на наблюдателя бе прекъснат от металната стрела на арбалет. Мъжът полетя надолу, стовари се насред гъмжилото на палубата и откъм рейдъра се разнесоха яростни ругатни.

Щом първите пирати прескочиха няколкото крачки вода и щурмуваха по фланга, Калам стисна ковчежника за яката и го повлече назад.

— Правиш ужасна грешка — изсъска благородникът.

Морските пехотинци отвърнаха на атаката с убийствен залп от железни стрели. Първата редица пирати се огъна, трупове западаха във водата.

Салк Елан извика предупредително и Калам рязко се обърна. Над и малко извън левия борд, точно зад струпаните пехотинци, във въздуха се оформи фигурата на чудовище — привидение с десет разтега дълги криле, с блеснали жълти люспи, заслепяващи очите под ярката слънчева светлина. Дългите му змийски челюсти бяха зейнали — с безброй остри зъби.

„Енкар’ал… толкова далече от Рараку… Дъх на Гуглата!“

— Предупредих те! — изсмя се ковчежникът.

Съществото се спусна като мълния и се вряза сред пехотинците, дългите остри нокти задращиха през брони и шлемове.

Калам отново се извъртя и натресе юмрука си в лицето на ковчежника. Той рухна и замря на палубата, от носа и очите му швирна кръв.

— Калам! — изрева Салк Елан. — Мага го остави на мен… помогни на войниците!

Убиецът затича напред. Енкар’алът си беше съвсем смъртно същество, просто беше ужасно труден за убиване; рядко се срещаха дори в пустинята — убиецът никога досега не беше се сражавал с такова чудовище.

То вече беше покосило седем пехотинци. Крилете му изплющяха и създанието надвисна над останалите, ноктестите крака заудряха по вдигнатите им щитове.

Пиратите вече се изсипваха на „Рагстопър“, възпирани едва от половин дузина пехотинци, сред тях — и старшата им.

Нямаше време за много мислене, нито за преценка докъде е стигнал Салк Елан.

— Събери щитовете! — изрева Калам, след което скочи и се изкатери по стената от щитове. Енкар’алът се извъртя и острите като бръсначи нокти замахнаха към лицето на убиеца. Той залегна и заби дългия нож между краката на чудовището.

Върхът се натресе в твърдите като желязо люспи и се прекърши като клечка.

— Гуглата да те вземе дано!

Той пусна дръжката на оръжието и се закатери по набръчканата люспеста кожа. Челюстите изщракаха към него, но не можаха да го достигнат. Напъна с ръце и се озова на гърба на звяра.

Откъм борда на пиратския съд до ушите му стигна трясъкът от магически мълнии.

Стиснал ножа в едната си ръка, а другата увил около змийския врат на чудовището, Калам започна да сече по биещите във въздуха криле. Острието се хлъзгаше по прозрачната мембрана и после я разпаряше: Чудовището се свлече на палубата сред няколкото оцелели войници, те почнаха да го секат с късите си мечове.

По-тежките оръжия постигнаха онова, за което дългият нож се бе оказал негоден, и проникнаха между люспите. Швирна кръв. Съществото запищя и се замята в предсмъртна агония.

Битката кипеше вече навсякъде, пиратите налитаха да довършат последните оцелели бранители. Калам се смъкна от гърба на издъхващия енкар’ал, премести ножа в лявата ръка и успя да се докопа до късия меч на един от убитите малко преди двама от пиратите да връхлетят върху него с кривите си тълвари.

Той скочи между двамата и мълниеносно заби с двете оръжия, след което продължи напред, като изви ръце да изтръгне остриетата.

Умът му се замъгли в тази месомелачка. Изгуби ножа, след като го заби в нечии ребра, смъкна шлема на един рухващ до него войник и го нахлузи на главата си — оказа му се малък и един страничен удар на свистящ тълвар го отпрати във въздуха, докато той се провираше в човешкото гъмжило.

Половин дузина пирати се обръщаха, за да го атакуват.

Салк Елан ги нападна във фланг, с по един дълъг нож във всяка ръка, и трима рухнаха за миг. Калам също скочи напред, отби едно от свистящите остриета и стисна с пръсти гърлото на нападателя си.

След миг трясъкът на оръжия замря. Наоколо се въргаляха хора, някои крещяха и стенеха от болка, но повечето вече изстиваха. Калам коленичи и едва си пое дъх.

— Голяма каша! — промърмори Салк Елан и се наведе да изтрие ножовете си.

Убиецът го зяпна. Хубавите му дрехи бяха опърлени и подгизнали от кръв. Половината му лице беше почервеняло, обгорено от мълния, веждата от същата страна беше станала на пепел. Дишаше тежко и всяко поемане на дъх явно му причиняваше болка.

Калам се огледа. Нито един от пехотинците не беше останал на крака. Няколко моряци обикаляха между телата и измъкваха онези, които все още дишаха — бяха намерили дотук само двама, без лейтенантката.

Действащият като първи помощник приближи до него.

— Готвачът иска да пита нещо.

— Какво?

— Тоя голям гущер вкусен ли е?

Салк Елан отвори уста да се изсмее и се закашля.

— Направо деликатес — измърмори Калам. — В Пан’поцун дават сто джаката за фунт.

— Моля за разрешение да преровим рейдъра, сър — продължи морякът. — Можем да се запасим.

Убиецът кимна.

— Ще дойда с вас — предложи Салк Елан.

— С удоволствие, сър.

— Ей — извика един от моряците, — какво да правим с ковчежника? Още е жив кучият му син.

— Оставете го на мен — каза Калам.

Ковчежникът беше още в съзнание, когато вързаха на врата му две торби с монети, и гъгнеше под парцала, вързан през устата му, облещил очи. Калам и Салк Елан го отведоха до борда и го хвърлиха без церемонии.

Кръжащите наоколо акули се спуснаха към него, но вече бяха напълнили кореми и се отказаха да го гонят към дъното.

След час опразненият рейдър още гореше под стълб дим. После се скри зад хоризонта.

 

 

Вихърът се извисяваше като стена, по-висока, отколкото можеше да възприеме човешкият поглед, и над една миля широка. Ала в самото ядро на Свещената пустиня Рараку всичко си оставаше спокойно, въздухът блестеше, окъпан в златиста светлина.

Някъде напред се издигаха скални зъбери, като почернели кости. Леоман, който вървеше на десетина крачки пред групата, изведнъж спря и се обърна.

— Трябва да прекосим място, обитавано от духове.

Фелисин кимна.

— По-стари от тази пустиня… вдигнали са се и сега ни гледат.

— Мислят ли ни злото, Ша’ик Преродена? — попита я тоблакаят и десницата му стисна дръжката на оръжието.

— Не. Може би са любопитни, но иначе им е все едно. — Обърна се към Хеборик. Бившият жрец все още беше потънал в себе си, скрит под татуировките. — Ти какво усещаш?

Той трепна и се дръпна встрани, щом чу гласа й, сякаш всяка дума го бодеше като стрела.

— Не е нужно да си безсмъртен дух, за да ти е все едно.

Тя го изгледа.

— Бягството от радостта на прераждането не може да продължи вечно, Хеборик. Това, което те плаши, е, че отново ставаш човек…

Той й отвърна с горчив, пълен с насмешка смях.

— Не очакваш да чуеш такива мисли от мен. Колкото и да не ти харесваше онова, което бях, ето, че съжаляваш, че онова дете вече го няма.

— Все още те владее този прилив на сила, Фелисин, и в заблудата си вярваш, че тя ти носи и мъдрост. Има дарове, но някои неща трябва да ги спечелиш сама.

— Той е като окови по теб, Ша’ик Преродена — изръмжа тоблакаят. — Убий го.

Тя поклати глава, без да откъсва очи от Хеборик.

— Щом мъдростта не може да ми бъде дарена, ще бъда дарена с мъдрец. С близостта му, с думите му.

Бившият жрец вдигна глава и очите му се присвиха под тежко надвисналото чело.

— Май не ми оставяш избор, Фелисин.

— Може би само така изглежда, Хеборик.

Забеляза как се бори вътре в себе си, борба, която никога не го беше оставяла. „Нагазихме цяла страна, опустошена от свирепа война, и през цялото време воювахме със себе си. Дрижна е вдигнал само едно огледало…“

— Все пак съм се научила на нещо от теб, Хеборик.

— На какво?

— На търпение. — Обърна се и махна на Леоман да продължат.

Стигнаха до извитите, покрити със сажди скали. Нямаше ги обичайните следи от това, че мястото е било някога център на свещени ритуали. Базалтовата скала беше неподатлива на човешка ръка, опитала се да вреже в нея символи, познати от камъните на свещените места.

И все пак Фелисин долавяше присъствието на духовете — някога силно, а сега — само смътно ехо. Усещаше унинието, с което ги следяха невидимите им очи. Пустинята се стелеше около тях — древно море, отдавна пресъхнало. Огромната падина бе покрита с тънка прашна пелена.

— Оазисът е близо до центъра — промълви Леоман.

Тя кимна.

— Остават ни вече по-малко от седем левги.

— Кой носи личните вещи на Ша’ик? — попита го тя.

— Аз.

— Ще ги взема.

Той остави мълчаливо торбата и почна да вади разни неща. Дрехи, няколко пръстена като за бедна жена, гривни и обеци, дълъг нож с тънко острие, начернено, освен по ръба.

— Мечът й ни чака в оазиса — каза Леоман. — Гривните си ги носеше само на лявата китка, пръстените — също на лявата ръка. — Посочи няколко каишки. — Тях си ги връзваше на дясната китка и под лакътя. — Помълча, без да откъсва свъсения си поглед от нея. — Дано само дрехите да са ти по мярка.

Тя се усмихна.

— За да се подсили измамата ли, Леоман?

Той сведе очи.

— Може да има… съпротива. Върховните магове…

— Ще подчинят каузата на волята си, ще създадат фракции в стана, а след това ще влязат в борба помежду си, за да решат кой да властва над всички. Все още не са го направили, защото не могат да решат дали Ша’ик е още жива. Но вече са подготвили терена.

— Пророчице…

— Аха, дотук поне го приемаш.

Той се поклони.

— Никой не може да отрече силата, която се е вляла в теб, но все пак…

— Все пак аз не съм отворила Свещената книга.

Той я погледна твърдо.

— Да. Не си.

Фелисин се огледа. Тоблакаят и Хеборик стояха близо до тях и гледаха и слушаха смълчани.

— Онова, което ще отворя, не е между тези корици, а вътре в мен. Сега не му е времето. — Отново се обърна към Леоман. — Трябва да ми вярваш.

Пустинният воин присви очи.

— Никога не си могъл лесно да преглътнеш това, нали, Леоман?

— Кой го казва?

— Ние.

Той не отговори.

— Тоблакай.

— Да, Ша’ик Преродена?

— Спрямо човек, който се съмнява в теб, какво би използвал?

— Меча си — отвърна той.

Хеборик изсумтя.

Фелисин рязко се извърна към него.

— А ти? Ти какво би използвал?

— Нищо. Ще си остана какъвто съм, и ако се окажа достоен за доверие, човекът ще го разбере.

— Освен ако…?

Хеборик се намръщи.

— Освен ако този човек не може да повярва на самия себе си, Фелисин.

Тя отново се обърна към Леоман и зачака.

Хеборик се окашля.

— Не можеш да заповядаш на човек да има вяра в теб, момиче. Покорство — да, но не и вяра.

Тя заговори на Леоман:

— Каза ми, че на юг имало един човек. Мъж, който води разбитите останки от една войска, и десетки хиляди бежанци. Те правят каквото той им повели, вярата им е абсолютна — как е успял да го постигне този човек?

Леоман само поклати глава.

— Ти някога следвал ли си такъв водач, Леоман?

— Не.

— Значи наистина не знаеш.

— Не знам, Пророчице.

Фелисин се отдалечи от тримата мъже, съблече дрехите си и облече дрехите на Ша’ик. Постави си потъмнелите сребърни накити със странното чувство, че всичко това й е познато от много отдавна, след това хвърли старите си дрипи. Огледа пустинната падина и рече:

— Хайде. Върховните магове вече губят търпение.

 

 

— Според първия помощник сме само на два дни от Фалар — каза Калам. — Всички приказват за тези попътни ветрове.

— Има си хас да не приказват — изръмжа капитанът. Беше се вкиснал.

Убиецът наля халбите и се облегна на стената. Онова, което продължаваше да мъчи капитана и да го държи в койката вече от няколко дни, не беше от раните. „Раните по главата може да се усложнят, не забравяй. И все пак…“ Капитанът трепереше, щом заговореше, въпреки че думите излизаха гладко от устата му. Борбата, изглежда, бе в това да ги изрече, а и да ги свърже в нещо, приличащо донякъде на смислено изречение. Но в очите му Калам все пак виждаше ум, не по-малко остър отпреди.

Беше озадачен, но в същото време усещаше, на някакво инстинктивно ниво, че присъствието му влива енергия в усилията на капитана да се оправи.

— Вахтеният видял кораб след нас, вчера преди залез-слънце. Смята, че бил бърз търговски съд, малазански. Ако наистина е така, ни е подминал без светлини и поздрави. Тая заран няма и помен от него.

Капитанът изпъшка.

— Толкоз бързо никога не е било. Никога. Бас държа, че и те са опулили очи и хвърлят заклани петли през борда в ухилената паст на Беру при всяка благословена камбана.

Калам отпи от разреденото вино и го погледна над ръба на очуканата халба.

— Снощи загубихме последните двама войници. Почвам да се чудя за тоя ваш знахар.

— Бас държа, че се е озорил. Не е за него.

— Е, вече е минал на пиратския ейл.

— Той не пие.

— Вече пие.

Погледът, с който му отвърна капитанът, бе като далечен огън на маяк, предупреждаващ за плитчини отпред.

— Нищо не е както трябва, доколкото схващам.

— Главата на капитана е врътнала, факт. Език, пълен с тръни, шепне в нечие ухо. Като жълъди под шумата, готови да покълнат.

— Щеше да ми кажеш, ако можеше.

— Какво да кажа? — Той посегна с треперещата си ръка към халбата. — Не можеш го хвана онова, дето го няма, винаги съм го казвал. И удар не можеш задържа, гледаш и хоп — пукнало се жълъдчето, покълнало.

— Ръцете ти изглеждат съвсем зараснали.

— Да, добре са. — Капитанът извърна очи, сякаш усилието да поддържа разговора най-сетне го бе изтощило съвсем.

Убиецът се поколеба.

— За някакъв Лабиринт чух…

— Зайци — измърмори капитанът. — Плъхове.

— Добре. — Калам въздъхна и се надигна. — Ще ти намерим подходящ знахар. Денълски знахар, като стигнем Фалар.

— Бързо.

— Да. Бързо.

— С попътни ветрове.

— Да.

— Само дето никога не е имало попътни ветрове толкова близо до Фалар.

 

 

Калам излезе на палубата, вдигна за миг очи към небето, после тръгна към носа.

— Как е капитанът? — попита го Салк Елан.

— Зле.

— С раните по главата е така. Треснат те на лошо място и почнеш да редиш брачни клетви на кучето си.

— Ще видим във Фалар.

— Дано имаме късмет да намерим добър знахар в Бантра.

— Бантра ли? Дъх на Гуглата, защо Бантра, след като главните острови са само на няколко левги по-натам?

Елан сви рамене.

— Това е родният пристан на „Рагстопър“, както изглежда. Ако не си забелязал, нашият действащ пръв помощник е изтъкан от суеверия. Цял легион невротизирани моряци, омесени в едно, Калам, и точно по този въпрос не можеш да го склониш — Гуглата ми е свидетел, че се опитах.

Викът на наблюдателя отгоре ги прекъсна.

— Платна! Два градуса ляво на борд! Шест… седем… десет — Беру да ни благослови, цяла флота!

Калам и Елан се качиха на мостика и застанаха на лявото перило. Все още не се виждаше нищо освен вълни. Първият помощник изрева от палубата:

— Какъв им е курсът, Ритник?

— Север, сър! И запад. Ще пресекат нашия, сър!

— След около дванайсет часа — измърмори Елан. — Тежък маршрут, от началото до края.

— Флота — повтори Калам.

— Имперска. Адюнкта Тавори, приятел. — Обърна се и го изгледа с крива усмивка. — Ако си мислил, че достатъчно кръв се изля над родната ти земя… е, слава на боговете, че поне сме тръгнали в обратна посока.

Първите платна вече се виждаха. „Флотата на Тавори. Конен и войскови транспорт, обичайната, дълга цяла левга диря от боклук и трупове, конски и човешки, акули и денрабъ, мятащи се из вълните. Всяко дълго пътуване кара една мрачна и изнервена армия да зажаднее да се хване на работа. Без съмнение до ушите им са стигнали достатъчно приказки за жестокости, за да изстържат и последната троха милост от душите им.“

— Главата на влечугото — тихо заговори Елан — на дългия имперски врат. Кажи ми, Калам, дали някоя част от теб — онази, на стария войник — не жадува сега да стои на някоя палуба ей там? Забелязваш някакъв самотен, поел към Фалар търговски кораб, и някъде вътре в теб започва да се надига онази тиха, гибелна решителност? И си готов да нанесеш наказанието на Ласийн, каквото тя винаги нанася, както е длъжна една императрица — десетократна мъст. И сега се подмяташ между тези два прилива, нали?

— Мислите ми са си мои и не можеш да ги пипаш, Елан, колкото и развихрено да е въображението ти. Не ме познаваш, нито ще ме познаваш някога.

Мъжът до него въздъхна.

— Ние се бихме рамо до рамо, Калам. Доказахме, че можем да бъдем смъртоносен екип. Общият ни приятел в Ерлитан има подозрения какво възнамеряваш да направиш — помисли колко по-големи ще са ти шансовете, ако съм до теб…

Калам бавно се обърна към Елан и попита съвсем тихо:

— Шансове за какво?

Салк Елан сви рамене, безгрижно.

— За каквото и да е. Не отбягваш партньорствата, нали? Имаше го Бързия Бен, а преди него — Портхол Кнастра, от най-ранните ти предимперски дни в Карашимеш. Гуглата ми е свидетел, всеки, който погледне повечко биографията ти, Калам, бързо ще се увери, че държиш на партньорствата. Е? Какво ще кажеш?

Убиецът бавно примигна.

— А тебе какво те кара да мислиш, че сега съм сам, Салк Елан?

За много кратък миг и въпреки това — за свое огромно удовлетворение, Калам видя как по лицето на Елан пробяга неувереност, преди да се появи гладката усмивка.

— И къде ли се крие той? Може би горе на мачтата? Онзи вахтен със съмнителното име?

Калам му обърна гръб.

— Че кой друг?

Усещаше очите на Салк Елан в гърба си, докато се отдалечаваше. „Притежаваш наглостта на всеки добър маг, приятел. Тъй че ще ми позволиш удоволствието да ти я поразбия.“