Казват, че в нощта на Завръщането на Келанвед и Танцьора град Малаз се превърнал във въртоп от магия и злокобни привидения. Никак не е трудно да се намерят индивиди, придържащи се към твърдото убеждение, че убийствата са били кървави и хаотични и че успехът или провалът са преценки, зависещи единствено от гледната точка…

„Заговорите в Империума“

Хеборик

Колтейн бе изненадал всички. Беше оставил пехотинците да охраняват попълването на водните запаси при извора Дриж и беше повел уикците към Одан. Два часа след залез-слънце племенните воини на тайтан, оставили конете си да отпочинат в бавен ход на малко повече от левга от оазиса, изведнъж се озоваха в центъра на вихрена атака с форма на конска подкова. Малцина от тях успяха да се метнат отново на седлата, камо ли да обърнат в боен строй, за да отбият атаката. Макар да превъзхождаха числено уикците в съотношение седем към едно, отбраната им бе съкрушена и измряха по сто души срещу всеки паднал воин от клана на Колтейн. След два часа касапницата беше свършила.

Дюйкър, който яздеше по южния път към оазиса, видя огнения блясък от подпалените тайтански фургони далече вдясно. Мина дълго време, преди умът му да осмисли видяното. Да препусне към пожара и дума не можеше да става. Уикците се бяха опиянили от кръвта на клането — нямаше дори да спрат и да помислят, преди да го съсекат. Затова той пое на северозапад в галоп, докато не се натъкна на първия от разбягалите се тайтанци, който му разказа за случилото се.

Уикците били демони. Дишали огън. Стрелите им се умножавали във въздуха по магия. Конете им се сражавали с неестествен разум. Асцендент на Мезла бил призован и пратен в Седемте града, и се възправил срещу богинята на Вихъра. Уикците били несъкрушими. Слънцето никога вече нямало да изгрее.

Дюйкър остави нещастника на съдбата, която го чакаше, и отново свърна към пътя, за да продължи към оазиса. Беше изгубил два часа, но бе изтръгнал безценна информация от изпълненото с ужас дърдорене на дезертьора.

Това, даде си сметка историкът, бе нещо много повече от отчаяния замах на един наранен и изтерзан звяр. Колтейн явно не гледаше на положението си по този начин. Навярно изобщо не беше гледал така. Юмрукът водеше кампания. Военна кампания, а не предизвикано от паника бягство. „Водачите на Апокалипсиса явно ще трябва да попремислят, ако искат да се надяват, че ще могат да извадят зъбите на тази змия. Нещо повече, ще трябва много скоро да убият явно ширещата се вече представа, че уикците са нещо повече от простосмъртни, а това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.“

Камъст Релой все още можеше да разчита на числено превъзходство, но качеството на войските бе започнало да си казва думата — уикците на Колтейн бяха дисциплинирани в привидното си безредие, а Седма беше сила, съставена от ветерани, които Юмрукът се бе потрудил да подготви за този вид война. Все още изглеждаше възможно малазанските сили да бъдат унищожени — ако нещата се окажеха толкова зле навсякъде, щеше да остане нищожна надежда за изоставената армия и лепналите се към нея хиляди бежанци. „Всички тези дребни победи не могат да спечелят войната. Релой все още има възможност да събере стотици хиляди — стига Ша’ик да осъзнае заплахата, която представлява Колтейн, и да ги изпрати, за да унищожат Върховния юмрук.“

Наближи малкия оазис, обкръжаващ извора Дриж, и се стъписа, щом видя, че почти всички палми са отсечени. Нямаше ги горичките, останали бяха само пънове и ниска растителност. Над околността се носеше дим, призрачен под изсветляващото небе. Дюйкър се надигна на стремената и заоглежда за лагерни огньове, коневръзи и постове. „Нищо… Може би оттатък извора…“

Когато навлезе в оазиса, пушекът се сгъсти; конят му запристъпва предпазливо около пъновете. Следи се виждаха навсякъде — най-напред ямите, изровени в пясъка от най-външните постове, след това дълбоките коловози, където бяха подредени в отбранителна позиция фургоните. В огнищата беше останала само тлееща пепел.

Озадачен и изведнъж обзет от умора, Дюйкър остави коня си да обиколи изоставения стан. Дълбоката яма по-натам беше изворът — беше буквално опразнен и едва тепърва започваше отново да се пълни: малка кафеникава локва, около която имаше купища олющена кора от палми и гниещи клони.

Докато уикците бяха изпратени в засада срещу тайтанците, Седма и бежанците вече бяха напуснали оазиса. Историкът се помъчи да си представи картината. Залитащите, със зачервени от безсънието очи бегълци, децата, струпани по фургоните, стъписаните погледи на ветераните, охраняващи оттеглянето. Колтейн не им беше оставил никакво време за отдих, никаква пауза, в която да осмислят потреса си, да се примирят с онова, което се беше случило и което ставаше. Бяха пристигнали тук, изгребали бяха водата на оазиса и всичко останало, което можеше да е от полза, и бяха продължили.

„Но накъде?“

Дюйкър стигна до югозападния край на оазиса и погледът му проследи широката диря, оставена от фургоните, добитъка и конете. На югоизток се извисяваше обрулената от ветрове верига на хълмовете Ладор. На запад се простираха степите на Тайтан. „Нищо няма в тази посока чак до река Секала — твърде далече е, за да реши Колтейн, че ще стигне до нея. Ако е на северозапад, натам е селото Манот, а отвъд него е Кейрон Тепаси, на брега на Кейраското море. Почти толкова далече, колкото и Секала.“ Но дирята водеше право на запад, навътре в степите. „Дъх на Гуглата, там няма нищо!“

Изглеждаше безсмислено да се опитва да разгадае намеренията на уикския Юмрук. Историкът свърна обратно към извора, смъкна се сковано от седлото и примижа от болката в бедрата, в хълбоците и кръста. Не можеше да продължи. Конят също. Трябваше да отдъхнат — имаха нужда и от разкаляната вода на дъното на извора.

Смъкна походното си одеяло от седлото и го хвърли върху осеяния с палмови листа пясък. Разседла запотения кон, хвана юздите и го поведе към извора.

Изворът се оказа затрупан с камъни, което обясняваше бавното струене. Дюйкър свали шала си и прецеди водата през плата в шлема си. Даде на коня да пие пръв, след което прецеди още и чак тогава утоли жаждата си и напълни манерката.

Нахрани коня със зоб от дисагите, после го избърса и чак тогава се зае с импровизирания си бивак. Зачуди се дали изобщо някога ще успее да настигне армията на Колтейн. Дали неволно не беше попаднал в някаква кошмарна гонитба на призраци? „Може пък наистина да са демони в края на краищата.“ Умората го беше налегнала.

Разстла одеялото си, след което си направи навес с помощта на телабата. Без дърветата слънцето щеше да изпепели този оазис — щяха да минат години, докато се възстанови, ако изобщо се възстановеше. Преди да го завладее сънят, мисли дълго за предстоящата война. В тази земя градовете бяха нещо много по-маловажно от водоизточниците. На армиите щеше да се наложи да окупират оазисите и те щяха да станат важни като островите в едно голямо море. Колтейн щеше непрекъснато да е в неизгодно положение — всяка избрана от него посока щеше да е известна, за всяко негово приближаване щяха да са подготвени… „Стига Камъст Релой да може да се добере до тях пръв, а какво би му попречило? Той няма хиляди бежанци, които да пази.“ Въпреки цялата си хитрост Колтейн беше тактически ограничен.

Въпросът, който историкът си зададе малко преди да заспи, съдържаше сурова присъда: „Колко би могъл Колтейн да отлага неизбежното?“

Събуди се по здрач, а след двайсет минути вече беше по дирята — самотен ездач под покрова на нощни пеперуди, толкова нагъсто, че затулваха звездите.

Вълните се разбиваха с грохот в скалния риф на четвърт миля навътре — бляскава ивица под изпълненото с облаци небе. До изгрева на слънцето оставаше още час. Фелисин стоеше на тревистото плато над просторния, покрит с бял пясък залив, замаяна и леко залитаща, а минутите течаха.

Никакъв кораб не се виждаше, нито някакъв признак, че на пясъчната ивица изобщо е стъпвал човешки крак. Плавеи и купища сухи водорасли очертаваха линията на прилива. Пясъчни раци пълзяха навсякъде, където погледнеха очите й.

— Е — каза Хеборик, — поне ще можем да се нахраним. Стига тия да са ядливи де, а има само един начин да го разберем.

После извади една платнена торба от вързопа и тръгна надолу към пясъка.

— Внимавай с тия щипалки — извика тя след него. — Няма да е добре да изгубим някой пръст, нали?

Бившият жрец се засмя и продължи. Можеше да го вижда само заради дрехите. Кожата му вече бе станала съвсем черна и чертите едва се забелязваха, дори отблизо и на дневна светлина. Видимите промени бяха съпроводени и от други, по-скрити.

— Вече не можеш да го уязвиш — рече Баудин, който клечеше до другия вързоп. — Каквото и да му кажеш.

— Значи няма причина да си мълча — отвърна тя.

Имаха вода за още един ден, най-много за два. Облаците над проливите обещаваха дъжд, но Фелисин знаеше, че всяко обещание е лъжа — спасението беше за други, не за тях. Огледа се отново. „Тук ще почиват костите ни, купчини и гънки в пясъка. А после дори тези следи ще изчезнат. Стигнахме брега, където ни чака Гуглата и никой друг. Пътуване по-скоро на духа, отколкото на плътта. Приветствам ги и двете.“

Баудин разпъна шатрите и почна да събира дърва за огъня. Хеборик се върна с торбата, стисната между сакатите му ръце. Тя цялата мърдаше.

— Тия или ще ни убият, или ще ни направят още по-жадни — не знам кое от двете е по-лошото.

Последната прясна вода беше на единайсет часа зад тях, влажно петно в една плитка падина. Беше се наложило да прокопаят цял разтег, докато я намерят, и водата се бе оказала черна, с метален вкус, и беше трудно да я задържиш в стомаха си, без да повърнеш.

— Ти още ли вярваш, че Дюйкър плува наоколо… колко, вече от пет дни?

Хеборик клекна и остави торбата на земята.

— Нищо не е публикувал от години… Какво друго да прави при толкова свободно време?

— Смяташ ли, че глупавото лекомислие е най-подходящият начин да се посрещне Гуглата?

— Не знаех, че изобщо съществува подходящ начин, момиче. Дори да бях убеден, че смъртта наближава — в което не съм, поне в обозримо бъдеще — какво пък, всеки от нас трябва да отговори по своя си начин. В края на краищата дори жреците на Гуглата спорят кой е най-предпочитаният начин, по който човек да срещне накрая техния бог.

— Ако знаех, че предстои цяла лекция, щях да си държа устата затворена.

— Споразумяваш се с живота като възрастна, нали?

Въсенето й го накара да се засмее от радост.

„Любимите шеги на Хеборик са непреднамерените. Подигравката е само патина на омразата и всеки смях е злобен.“ Нямаше сила да продължи с ударите. „Не ти ще се смееш последен, Хеборик. Много скоро ще го разбереш. И ти, и Баудин.“

Изпекоха раците върху въглени — избутваха с пръчки животинките в жарта, докато не се откажат от борбата си. Бялото месо се оказа вкусно, но солено. Обилно пиршество и неизчерпаем запас, който можеше да се окаже фатален.

Баудин събра още сухи дърва, донесени от вълните на прилива, с намерението да вдигне огнен маяк за следващата нощ. После, докато слънцето се издигаше над хоризонта, насипа куп влажни водорасли върху огъня и доволно загледа пушливия стълб, който се издигна във въздуха.

— Цял ден ли смяташ да го правиш това? — попита Фелисин. „Ами спането? Трябваш ми заспал, Баудин.“

— От време на време — отвърна той.

— При тези прииждащи облаци не виждам много смисъл.

— Още не са дошли, нали?

Загледа го как ровичка огъня. Забеляза, че пестеливостта в движенията му се е изгубила; сега в тях личеше някаква непохватност, издаваща умората му, слабост, дошла може би с достигането на брега. Бяха изгубили всякаква власт над съдбите си. „Баудин вярваше в Баудин и в никой друг. Сега и той като нас зависи от някой друг. А може би всичко беше безсмислено. Може би не трябваше да рискуваме и да тръгнем за Доусин Пали.“

Храната с раци си казваше своето. Заливаха я вълни на отчайваща жажда, следвани от острите спазми в стомаха, разбунтувал се от това, че е пълен.

Хеборик се скри в шатрата си — явно изпитваше същото.

През следващите двайсетина минути Фелисин не направи почти нищо — мъчеше се само да изпълзи от болката, гледаше Баудин и тайно му желаеше да го сполети същата злочестина. Но и да страдаше, той не го показваше с нищо. Страхът й от него се усили.

Спазмите заглъхнаха, въпреки че жаждата си остана. Облаците над проливите се отдръпнаха и слънцето напече още по-жестоко.

Баудин хвърли още един куп водорасли в огъня и се приготви да се прибира.

— Влез в моята — каза Фелисин.

Той извърна рязко глава и присви очи.

— Ей сега ще дойда.

Гледаше я зяпнал.

— Защо не? — сопна се тя. — Освен ако не си се заклел…

Той трепна едва доловимо.

Фелисин продължи:

— … на някой мразещ чукането асцендент. Кой ли може да е той? Гуглата? Е, това би било изненада! Макар че в правенето на любов винаги има малко смърт…

— Така ли му викаш? — измърмори Баудин. — Правене на любов?

Тя сви рамене.

— Не съм се заклел на никой бог.

— Това вече го каза. Но никога не си ми посягал, Баудин. Да не би да предпочиташ мъже? Момчета? Хвърли ме по корем и няма да разбереш разликата.

Той се изправи, все така зяпнал. С неразгадаема физиономия. И влезе в шатрата. Шатрата на Фелисин.

Тя се усмихна, изчака около минута и тръгна натам.

Ръцете му се движеха непохватно по нея, сякаш искаше да е нежен, ала не знаеше как. Дрипите им се смъкнаха много бързо. Баудин я сложи да легне по гръб и тя се взря в широкото му, безизразно брадато лице, с очи все така хладни и неразгадаеми; широките му длани обхванаха гърдите й и ги притиснаха една към друга.

Веднага щом проникна в нея, задръжките му изчезнаха. Превърна се в нещо, което не приличаше на човек, сведе се до животно. Беше груб, но не толкова груб като Бенет или като повечето приятели на Бенет.

Свърши бързо, отпуснал тежкото си тяло върху нея, дъхът му заизлиза хриплив и тежък в ухото й. Тя не го отмести; всяко нейно сетиво се беше настроило към дъха му, към потръпването на мускулите, докато сънят се прокрадваше в него. Не беше очаквала, че ще се предаде толкова лесно, не беше предвидила тази негова безпомощност.

Ръката на Фелисин се шмугна в пясъка до постелката и зарови, докато не напипа дръжката на камата. Силом укроти дъха си, макар че нищо не можеше да направи, за да забави разтуптялото си сърце. Той спеше. Не помръдваше.

Измъкна оръжието и го намести в юмрука си така, че да е с върха навътре. Вдиша дълбоко и затаи дъх.

Ръката му стисна китката й в мига, в който понечи да забие камата. Той се надигна плавно, изви ръката й и я обърна, докато тя не се превъртя по корем под него. Тежестта му я прикова.

Баудин изви китката й и тя пусна камата.

— Мислиш, че не проверявам такъмите си ли, момиче? Мислиш, че си някаква загадка за мен? Кой друг ще ми отмъкне един от забивачите ми за гърла?

— Ти остави Бенет да умре. — Не можеше да види лицето му, но почти се зарадва, когато чу гласа му.

— Не, момиченце. Аз лично го убих, кучия син. Прекърших му врата като клечка. Заслужаваше повече болка, нещо по-бавно, но нямаше време за това. Не заслужаваше тази милост, но я получи.

— Кой си ти?

— Никога не съм го правил с мъж или момче. Но ще се престоря. В преструвките ме бива.

— Ще изпищя…

— Хеборик така спи, че нищо не може да го събуди. Сънува. Мята се насън. Шамари съм му бил и не мръдва. Тъй че пищи. Какво са писъците, впрочем? Ще изразиш гнева си… не мислех, че вече си способна на гняв, Фелисин.

Тя усети как безнадеждността се вля в тялото й. „Все същото. Мога да го преживея, може да ми хареса дори. Стига да опитам.“

Баудин я пусна и стана. Тя се извърна рязко и го зяпна. Беше прибрал камата си и се отдръпваше към изхода. Усмихна се.

— Съжалявам, че те разочаровах, но не бях в настроение.

— Тогава защо…

— За да видя дали още си това, което беше. — Не беше нужно да изказва заключението си. — Сега поспи малко, момиче.

Останала сама, Фелисин се сви в постелката, цялата изтръпнала. „За да видя дали още… да, все още си. Баудин вече го знаеше. Искаше само да ти го покаже на теб, момиче. Мислеше си, че го използваш, но той те използваше. Знаеше какво си намислила. Помисли за това. Хубаво помисли за това.“

Гуглата излезе газейки от вълните — жътварят на покосени души. Беше чакал достатъчно дълго, веселието му от тяхното страдание бе изгубило аромата си. Дошло бе времето за Дверите.

Избеляла и сгърчена като мъртвия плавей наоколо, Фелисин седеше и гледаше протоците. Облаци пробягваха над водата, мълнии играеха под грохота на гърма. Гневна пяна се надигаше по линията на рифа и мяташе синкавобели взривове в мрака.

Преди час Хеборик и Баудин се бяха върнали от обиколката си по пясъчната ивица, помъкнали носа на разбита лодка. Беше стара, но си говореха как щели да направят от нея сал. Разговорът звучеше безсмислено — никой нямаше сила за подобно начинание. Щяха да започнат да мрат още на заранта, и всички го знаеха.

Фелисин съзнаваше, че Баудин ще издъхне последен. Освен ако богът на Хеборик не се върнеше, за да загребе захвърленото си чедо. Най-сетне Фелисин беше започнала да вярва, че тя ще е първата. Без да е постигнала мъст. Нито над Баудин, нито над сестра си Тавори, нито над цялата прокълната от Гуглата империя Малазан.

Отвъд разбиващите се вълни изригна странна вълна от мълнии и се стовари върху скалите. Затъркаля се с грохот и се разпъна, увита сякаш около невидим дънер с дължина от няколко мили и с трийсет стъпки дебелина. Назъбените й стрели заудряха в пелените от пяна с разкъсващ ушите съсък. Тътенът й разтърси плажната ивица с такава сила, че пясъкът затрепери. Мълнията продължи да се търкаля напред, право към тях.

Хеборик изведнъж се озова до нея, жабешкото му лице се беше сгърчило в гримаса на страх.

— Това е магия, дете! Бягай!

Смехът й беше рязък и горчив. Тя не помръдна.

— Поне ще е бързо, старче!

Вятърът виеше.

Хеборик се обърна към приближаващата се вълна. Изръмжа проклятие, което бе заглушено от усилващия се рев, и застана между Фелисин и магията. Баудин приклекна до нея, с лице, озарено от синкаво сияние, което се усили, щом мълнията достигна брега и се затъркаля към тях.

Разби се около Хеборик, все едно че той беше непоклатима стена. Старецът се олюля, чертите на татуировката му лумнаха огнено ярки и след миг угаснаха.

Магията си бе отишла. Въпреки цялата си страховитост бързо бе заглъхнала навътре в сушата.

Хеборик се смъкна на колене в пясъка.

— Не бях аз — промълви той във внезапно възцарилата се тишина. — Отатарал. Разбира се. Няма от какво да се боим.

— Вижте! — извика Баудин.

Една гемия беше успяла някак да подмине рифа и сега се носеше устремно към тях с обхванато от пламъци платно. Магическа сила налиташе към нея от всички страни като огнени змии, после, щом гемията се приближи до брега, се отдръпна. След малко килът й застърга в дъното, гемията се хлъзна, спря и се наклони на една страна. Двама души се хвърлиха към въжетата и срязаха горящото платно. То се смъкна като огнено крило и потъна, щом докосна водата. Други двама мъже скочиха и нагазиха в пясъка.

— Кой от тях е Дюйкър? — попита Фелисин.

Хеборик поклати глава.

— Никой. Но онзи вляво е маг.

— Как разбра?

Той не й отвърна.

Двамата мъже бързо се приближиха, залитаха от умора. Магът — дребен червенолик мъж с опърлена пелерина, заговори пръв — на малазански.

— Слава на боговете! Трябва да ни помогнете.

Някъде отвъд рифа се бе затаил неизвестен маг — човек несвързан с бунта, непознат, заклещен в капана на собствения си кошмар. Като въртопа на бесен щорм, беше се издигнал от глъбините още на втория ден. Кълп никога не бе изпитвал върху себе си такава несдържана сила. Тъкмо тази нейна свирепост беше единственото, което ги спаси, тъй като безумието, обзело чародея, разкъсваше и раздираше Лабиринта му. Тук нямаше власт и контрол, раните на Лабиринта бликаха и ветровете виеха с врясъците на самия маг.

„Рипат“ се мяташе по морските вълни като парче кора в буен планински поток. Отначало Кълп отвърна с илюзии — убеден, че тъкмо той и спътниците му са обектът на гнева на мага — но скоро стана ясно, че владетелят на силата не знае за тях и води някаква съвсем друга, своя война. Кълп сви своя Лабиринт в защитен пашкул около „Рипат“, след което, докато Геслер и екипажът му се мъчеха да опазят гемията, се смъкна долу, за да устои на напора.

Развихреното чародейство ги връхлиташе инстинктивно и никаква илюзия не можеше да заблуди нещо толкова обезумяло. Бяха се превърнали в магнит за него, атаките бяха несекващи и кипнали от сила, биеха безпощадно по Кълп в продължение на два дни и две нощи.

Бяха изтласкани на запад, към бреговете на Отатарал. Силата на неведомия маг връхлиташе към този бряг без никакъв резултат и Кълп най-сетне беше започнал да осмисля ставащото — умът на мага, изглежда, бе унищожен от отатарал. Навярно бе някой избягал миньор, военнопленник, прокопал стените, само за да открие, че е понесъл затвора със себе си. Изгубил контрол над своя Лабиринт, след което самият Лабиринт го е завладял. Кипеше от сила, далеч надвишаваща всичко, което самият той някога беше владял.

Това осъзнаване бе изпълнило Кълп с ужас. Щормът заплашваше да ги разбие в брега. Дали същата участ очакваше и него?

Геслер и уменията на екипажа му бяха единственото, което опазваше „Рипат“ да не се удари в скалите. Цели единайсет часа успяваха да плават успоредно на острите като бръснач скали в бушуващите вълни.

На третата нощ Кълп долови промяна. Крайбрежната ивица вдясно от тях — която той бе почувствал като непроницаема стена на отхвърляне, безкръвното присъствие на отатарал — изведнъж… омекна. Там имаше някаква сила, която уязвяваше волята на убиващата магията руда, изтласкваше я от себе си във всички посоки.

В скалния риф имаше разлом. Той им предлагаше, реши Кълп, единствения шанс. Магът повика Геслер. Ефрейторът го разбра мигновено, с отчаяна надежда. Вече отстъпваха в битката си с умората, със смазващия духа потрес от връхлитащата срещу тях магия, макар и отдръпваща се пред защитните заклинания на Кълп — защита, която усещаха, че отслабва с всеки пореден напор.

Последва нова атака, докато се плъзгаха през тесния отвор в разядените скали, и този път тя разкъса съпротивата на Кълп. Пламъци облизаха кливера, въжетата и платното. Ако някой от тях в този момент все още беше сух, щеше да пламне като факел. Но така чародейството ги заля с вълна от съскаща пара и ги подмина, удари в брега, затъркаля се нагоре по ивицата на залива и се стопи.

Кълп почти допускаше, че леко притъпяващият ефект в тази част на брега по някакъв начин е свързан с човека, когото бяха пратили да намери, и не се изненада, когато видя трите фигури, появили се на брега. Колкото и да беше уморен, нещо в начина, по който тримата стояха един спрямо друг, удари тревожна камбана в главата му. Обстоятелствата ги бяха принудили да са заедно, а целесъобразността не се грижи много за приятелските връзки. Но имаше и още нещо.

Неподвижната твърд под краката му го беше замаяла. Когато умореният му поглед се спря на безръкия жрец, го обля вълна на облекчение и в призива му за помощ нямаше и капка насмешка.

Бившият жрец му отговори със сух смях.

— Донесете им вода — каза магът на Геслер. Ефрейторът откъсна погледа си от Хеборик с голямо усилие, кимна и се обърна. Трут се беше навел, за да огледа „Рипат“ за пробойни, а Сторми седеше на носа, с арбалета в ръце. Ефрейторът подвикна да донесат едно от буретата с вода и Трут се качи в гемията да го избута.

— Къде е Дюйкър? — попита Хеборик.

Кълп се намръщи.

— Не съм сигурен. Пътищата ни се разделиха в едно село на север от Хисар. Апокалипсисът…

— Знаем. Доусин Пали пламна в нощта, когато избягахме от ямата.

— Аха. — Кълп огледа другите двама. Едрият мъж без едно ухо срещна хладно погледа му. Въпреки следите от лишенията, които си личаха в поведението му, у него се долавяше и самоконтрол, което попритесни мага. Очевидно бе нещо повече от уличния главорез, за когото го беше взел първоначално.

Младото момиче не беше по-малък повод за притеснение, макар и по начин, който Кълп не можеше да определи. Той въздъхна. „За това ще се тревожиш по-късно. Всички тревоги ги остави за по-късно.“

Трут дотъркаля бурето, Геслер бе на стъпка зад него. Тримата бегълци се струпаха около младия пехотинец, който изби чепа на бурето и наля вода в едно тенекиено канче.

— И да пиете бавно — каза Кълп. — Само отпивате, никакви големи глътки.

Докато ги гледаше как пият, потърси Лабиринта си. Беше някак хлъзгав и изплъзващ се, но все пак можа да го задържи и да извлече сила, колкото да изостри сетивата му. Когато отново погледна към Хеборик, едва не извика от изненада. Татуировките на бившия жрец гъмжаха от живот; блещукащи вълни на сила се гонеха по тялото му и заплитаха дълго една длан протежение пред чукана на лявата му китка. Тази призрачна длан посягаше към Лабиринт и го беше стиснала като въже на повод. Съвсем друга сила пулсираше около десния чукан и изригваше от него с жили от зелено и отатаралско червено, сякаш две змии се гърчеха в смъртоносна схватка. Притъпяващият ефект се пораждаше изключително от червените нишки и се излъчваше навън с нещо, наподобяващо съзнателна воля. Смайващо беше, че мощта й бе достатъчна, за да потуши въздействието на отатарал.

Лечителите на Денъл често описваха болестите като сражение, в което плътта е бойното поле и Лабиринтът им осигурява възможността да го видят. Кълп се зачуди дали сега не вижда нещо подобно. „Но не е болест. Битка на Лабиринти — на самия Финир, свързан с една призрачна длан, а другият — окован от отатарал, но въпреки това бушуващ и неподвластен — Лабиринт, който ми е съвсем непознат, сила, чужда на всичките ми сетива.“ Той примига. Хеборик го гледаше с плаха усмивка.

— Какво, в името на Гуглата е станало с теб? — попита навъсено Кълп.

— Де да знаех — сви рамене бившият жрец.

Тримата морски пехотинци се бяха приближили.

— Аз съм Геслер — представи се ефрейторът с грубовата почтителност. — Ние сме всичко, което остана от култа на Глигана.

Усмивката на стареца повехна.

— Което значи трима в излишък. — Обърна се и закрачи към двата вързопа.

Геслер го изгледа безизразно.

„Този старец се възстановява адски бързо.“ Младият Трут беше зяпнал, чул грубите думи на човек, когото бе взел за жрец на своя бог. Кълп забеляза как нещо се срина в развалини зад светлосините очи на младежа. Сторми бе заприличал на тъмен облак, но сложи ръка на рамото на Трут, преди да се обърне към едноухия мъж.

— Ръцете ти все посягат към тия два скрити ножа и почвам да се изнервям — изръмжа той и намести арбалета в ръцете си.

— Това е Баудин — каза младата жена. — Убива хора. Старци, съперници. Споменеш му ги и ръцете му се оклепват с кръвта им. Не е ли така, Баудин? — Продължи, без да дочака отговор: — Аз съм Фелисин, от дома Паран. Последната от родословната линия. Но това не бива да ви заблуждава.

Повече не обясни.

Хеборик се върна с два вързопа, окачени на осакатените му ръце. Седна и се обърна към Кълп.

— Не сме в състояние да ви помогнем, но след като прекосихме тая проклета пустиня, мисълта за смърт от удавяне е странно съблазнителна. — Загледа се в разбиващите се вълни. — Какво е онова там?

— Представи си дете, хванало каишка, а в другия й край е Хрътка на Сянка. Детето е магът, Хрътката е неговият Лабиринт. Дълго се е задържал в мините, преди да избяга, според мен. Трябва да отпочинем, преди да опитаме да надгоним отново неговия щорм.

— Зле ли вървят нещата на континента?

Кълп сви рамене.

— Не знам. Видяхме Хисар в пламъци. Дюйкър замина, за да се присъедини към Колтейн и Седма — у тоя старец има някаква жилка на оптимизъм, която ще го набучи на „хлъзгавото легло“. Според мен Седма вече е история, както и Колтейн с неговите уикци.

— А, онзи Колтейн. Когато ми сложиха прангите в дъното на котловината зад двореца на Ласийн, почти очаквах да го видя до себе си. Гуглата ми е свидетел, доста изтъкнати особи си имах за компания. — След малко поклати глава. — Колтейн е жив. Мъже като него не се убиват лесно.

— Ако е така, длъжен съм да се присъединя към него.

Хеборик кимна.

— Отлъчили са го — каза високо Фелисин.

Двамата се обърнаха и видяха Геслер — стоеше срещу момичето. Тя продължи.

— Нещо повече, той е проклятието на собствения си бог. Или на вашия, по-скоро. Пазете се от отлъчени жреци. Ще трябва да отправяте сами молитвите си към Финир, момчета, а бих ви посъветвала да се молите. Много.

Бившият жрец въздъхна и отново извърна глава към Кълп.

— Ти си отвори Лабиринта, за да ме видиш. Какво видя?

Кълп се намръщи.

— Сетих се за предишните ти думи. — Помълча. — Видях — продължи след малко — дете, което влачи след себе си Хрътка, голяма колкото проклета от Гуглата планина. С едната си ръка.

Лицето на Хеборик се стегна.

— А в другата какво имаше?

— Извинявай — рече Кълп. — Тук отговорът не е лесен.

— Няма да питам повече…

— Ако можеш.

Хеборик кимна.

Кълп му прошепна:

— Геслер ако разбере…

— Ще ме накълца.

— Жестоко.

— Мисля, че се разбрахме — каза с плаха усмивка Хеборик.

— Не съвсем, но ще го оставя да отлежи засега.

Бившият жрец му благодари с мълчаливо кимване.

— Ти ли си избра тая компания тук, Хеборик? — попита Кълп, като посочи с поглед Баудин и Фелисин.

— Да. Повече или по-малко. Трудно е да се повярва, нали?

— Ела да се поразходим по брега — каза магът и закрачи. Татуираният го последва. — Разкажи ми за тях — каза Кълп, след като се поотдалечиха.

Хеборик въздъхна.

— За да оцелееш в рудниците, трябва да правиш компромиси. А онова, което един смята за най-ценно, за друг е първото, което ще продаде. Евтино. Е, това са те засега. Което бяха… — Сви рамене.

— Вярваш ли им?

Хеборик се усмихна.

— А ти вярваш ли на мен, Кълп? Знам, твърде рано е, за да се отговори на това. Въпросът ти не е лесен. Вярвам, че Баудин ще работи за нас, докато има интерес да го прави.

— А момичето?

Старецът помисли дълго, преди да отвърне.

— Не.

„Не го очаквах. Това уж трябваше да е по-леката част.“

— Ясно.

— А твоите спътници? Тези глупави мъже с глупавия им култ?

— Твърде резки думи за един жрец на Финир.

— Отлъчен жрец. Момичето каза истината. Душата ми си е моя, не е на Финир. Върнах си я.

— Не знаех, че е възможно.

— Може и да не е. Моля те, повече не мога да вървя. Пътуването ни беше… трудно.

„Не си само ти, старче.“

Докато се връщаха при останалите, не си проговориха повече. Покрай целия хаос около пътуването Кълп беше очаквал, че поне тази част от плана ще се окаже сравнително проста. Щяха да стигнат до брега. Щяха да заварят приятеля на Дюйкър да ги чака… или пък не. Щеше да надвие лошите си предчувствия веднага щом историкът дойдеше при него и го помолеше за помощ. „Идиот!“ Е, щеше да ги отведе от този проклет остров, да ги остави на континента и толкова. Това бе всичко, за което го бяха помолили.

Слънцето се издигаше, магическият щорм над морето се отдръпваше от брега, за да закипи отново черен и раздран сред проливите.

От „Рипат“ бяха донесли храна. Хеборик седна при двамата си спътници и тримата започнаха да се хранят мълчаливо. Кълп отиде при Геслер, който пазеше двамата си заспали войници — и тримата бяха под опънатото на четири кола моряшко платно.

Нашареното с белези лице на ефрейтора се кривна в насмешлива усмивка.

— Шега на Финир беше това.

Кълп седна до ефрейтора.

— Радвам се, че ти е весело.

— Хуморът на бога Глиган не е никак смешен, магьоснико. Странно обаче, бих могъл да се закълна, че Господарят на лятото е бил… тук. Като врана, кацнала на рамото на оня жрец.

— Усещал ли си преди докосването на Финир, Геслер?

Мъжът поклати глава.

— Такива дарове мене не ме спохождат. Никога. Просто чувство, нищо повече.

— Още ли го имаш?

— Не мисля. Не знам. Все едно.

— Как е Трут?

— Тежко го прие. Да срещнеш жрец на Финир, който ти отрича всичко. Ще се оправи той — двамата със Сторми се грижим за него. Сега е твой ред да отговориш на няколко въпроса. Как ще се доберем обратно до континента? Оня проклет вещер още е там, нали?

— Жрецът ще ни преведе.

— Как?

— Трябва да ти го обяснявам дълго, ефрейторе, а в момента за нищо друго не мога да помисля, освен за сън. Ще поема следващата смяна. — Стана и отиде да потърси малко сянка и за себе си.

Фелисин гледаше как магът си опъна навес, след което се шмугна под него да спи. После погледна войниците и я обля вълна на презрително тържество. „Поклонници на Финир! Смешно! Богът Глиган и нищо друго между двете уши. Ей, глупаци такива, Финир е тук някъде, свил се е в света на смъртните. Узрял за острото копие на някой ловец. Видяхме му копитото. Можете да благодарите на ей оня дъртак за това. Благодарете му, както намерите за добре.“

Баудин беше слязъл до водата да се измие. Сега се връщаше, от брадата му капеше вода.

— Уплаши ли се вече, Баудин? — подкачи го Фелисин. — Виж онзи войник там, оня, дето е буден. Доста по-як е от теб. А онзи с арбалета — не му трябваше много да те разбере що за стока си, нали? Корави мъже — по-корави от тебе…

— Какво, ти ляга ли вече с тях? — подсмихна се Баудин.

— Ти ме използва…

— Е, и какво? Ти сама превърна това да те използват в начин на живот.

— Гуглата да те вземе дано, кучи син такъв!

Той се изсмя, застанал над нея.

— Не можеш да ме уязвиш. Измъкваме се от този остров. Оцеляхме. Каквото и да ми кажеш, с нищо не можеш да ми развалиш настроението, момиче. С нищо.

— Какво означава онзи нокът, Баудин?

Лицето му стана безизразно.

— Знаеш за какво става дума — онзи, дето го криеш, с инструментите ти за крадене.

Мрачният му поглед пробяга над рамото й. Тя се обърна и видя Хеборик — стоеше на няколко крачки от тях. Очите на бившия жрец се бяха приковали в Баудин.

— Добре ли чух?

Едноухият не отвърна.

Фелисин видя как лицето на Хеборик се озари (беше разбрал нещо), забеляза как погледът му се плъзна към нея и отново се върна към Баудин. След малко той се усмихна.

— Добре се справяш. Засега.

— Наистина ли смяташ така? — попита Баудин и им обърна гръб.

— Какво става, Хеборик? — запита сърдито Фелисин.

— Трябвало е да обръщаш повече внимание на уроците си по история, момиче.

— Обясни ми.

— Гуглата да ме вземе, как пък не. — Той си тръгна.

Фелисин се загледа в протоците. „Живи сме. Мога отново да стана търпелива. Мога да чакам.“ Континентът беше пламнал от бунта срещу империята Малазан. Това я радваше. Този пожар може би щеше да срине всичко — Империята, императрицата… адюнктата. А без империята Малазан мирът щеше да се върне отново. „Край на потисничеството, край на заплахата, че ще ме спрат, когато се заема с отмъщението си. В деня, в който останеш без охраната си, сестрице Тавори, ще се появя аз. Заклевам се, заклевам се във всички богове и всички господари на демони, които са съществували някога.“ Междувременно трябваше да използва тези хора тук, трябваше да ги привлече на своя страна. Не Баудин и Хеборик — за тях беше твърде късно. Но другите. Мага, войниците…

Фелисин стана.

Ефрейторът я изгледа със сънени очи.

— Кога за последен път си лягал с жена? — попита го Фелисин.

Но този, който й отвърна не беше Геслер. Гласът на стрелеца — на Сторми — се изля от сянката под моряшкото платно:

— Май беше преди година и един ден, оная нощ, когато се предреших като канска блудница — такъв номер му свих на Геслер, че минаха няколко часа, докато се усети. Забележи, беше доста пиян. Забележи, аз също.

Ефрейторът изсумтя.

— Ей това ти е войнишкият живот. Толкова задръстен, че ти е все едно…

— И толкова пиян, че да не ти пука — довърши стрелецът.

— Печелиш, Сторми. — Сънените очи на Геслер се плъзнаха към Фелисин. — Играй си игричките другаде, момиче. Без да се обиждаш, толкова разгонване ни е минало през главите, че знаем кога едно предлагане крие капан. Пък и все едно, не можеш да купиш онова, което не е за продан.

— А аз ви казах за Хеборик. Не трябваше.

— Чу ли, Сторми? Рожбата ни съжалява.

— Той ще ви предаде. Той вече ви презира.

При тези думи Трут се надигна.

— Разкарай се — каза й Геслер. — Хората ми се мъчат да поспят.

Фелисин срещна смайващо сините очи на Трут, зад които не видя нищо освен невинност. Нацупи устни за целувчица и се изсмя, като видя как червенината заля лицето му.

— Внимавай с тия ушенца, да не пламнат — каза му.

— Дъх на Гуглата — измърмори Сторми. — Иди с нея, момче. Адски й се е дощяло. Опитай я.

— Не става — каза тя и се обърна. — Спя само с мъже.

— С глупаци, искаш да кажеш — изръмжа зад нея Геслер.

Фелисин слезе до брега и нагази, докато вълните обляха коленете й. Огледа „Рипат“. Мълниите бяха нашарили корпуса й на дебели черни резки. Предното перило на кабината лъщеше, сякаш дървото беше обсипано с градушка от кварц. Въжетата висяха разкъсани от срязалите ги ножове.

Отражението на слънцето във водата бе ослепително. Тя затвори очи и остави умът й да се отнесе, докато не остана нищо освен усещането за топлата вода, пляскаща в краката й. Изпита умора, много по-голяма от физическата. Не можеше да се спре да удря и всяко лице, което се извърнеше към нея, се превръщаше в огледало. „Трябва да има начин да отрази нещо по-друго от омраза и презрение.“

„Не. Не начин.“

„Причина.“

— Надеждата ми е, че заплетеният в теб отатарал ще е достатъчен, за да възпре онзи обезумял маг — каза Кълп. — Иначе ни чака тежък път. — Трут беше запалил един фенер и сега седеше присвит в тясната триъгълна каюта при носа и чакаше да поемат към рифа. Жълтеникавата светлина хвърляше отблясъци по татуировките на Хеборик.

Геслер седеше изгърбен над руля. Като всички, и той очакваше отговора на жреца.

Магическият щорм беснееше оттатък рифа, лудешките му мълнии огряваха нощта и разкриваха тътнещи черни облаци над кипналото море.

— Щом казваш — отрони най-сетне Хеборик.

— Не е достатъчно…

— Повече не мога да направя — каза старецът. Вдигна едната си отсечена ръка и я изпъна под носа на Кълп. — Ти виждаш онова, което аз не мога да усетя, маг!

Магът се извърна към Геслер.

— Е, ефрейтор?

Войникът сви рамене.

— Имаме ли избор?

— Не е толкова просто — рече Кълп; мъчеше се да запази спокойствие. — С Хеборик на борда дори не знам дали ще мога да отворя своя Лабиринт — по него има петна от поквара и не бих искал да се разпространят. А без Лабиринта си не мога да отклонявам онова магьосничество. Което означава, че…

— Че ще ни изпече — кимна Геслер. — Я живни малко, Трут. Потегляме!

— Вярата ти е неуместна, ефрейтор — каза Хеборик.

— Знаех, че ще кажеш това. А сега всички млъквайте — нас със Сторми и момчето ни чака работа.

Макар да седеше на ръка разстояние от татуирания старец, Кълп можеше без усилие да усети своя Лабиринт. Усещаше го готов — почти нетърпелив — да бъде освободен. Магът беше уплашен. Мийнас беше сдържан Лабиринт и всеки колега на Кълп, който го практикуваше, го описваше по един и същи начин: като хладен, отчужден и насмешлив разум. Играта на илюзии се играеше със светлина и мрак, с тъкан и сенки, с победоносно ликуване всеки път, щом успееше да заблуди нечие око, но дори този триумф беше някак лишен от чувство, задоволството беше безпристрастно. Домогването до Лабиринта винаги биваше съпроводено от чувството за някаква сила, заета с други неща. Все едно че оформянето на частица от тази сила бе отвличане, едва заслужаващо признание.

Кълп не можеше да се довери на тази нехарактерна напрегнатост на Лабиринта си. Сякаш гореше от желание да се включи в играта. Съзнаваше, че влиза в капана да мисли за Мийнас като за същество, като за някакъв безлик бог, където домогването означава почитане, а успехът е възнаграждение за вяра. Лабиринтите не бяха това. Един маг не беше жрец и магията не беше божествена намеса. Магьосничеството можеше да се окаже стълба към Възвисяване — средство за постигане на цел, но нямаше смисъл да се почита самото средство.

Сторми беше опънал малко квадратно платно, достатъчно, за да осигури управление, но не толкова голямо, че да се рискува с разхлабената мачта. „Рипат“ се хлъзна пред лекия бриз откъм брега. Трут лежеше на бушприта и оглеждаше скалите напред. Оказа се, че трудно ще намерят прохода, през който бяха влезли. Геслер излая няколко команди и обърна гемията, за да продължи успоредно на рифа.

Кълп се обърна към Хеборик. Бившият жрец седеше, опрял лявото си рамо на мачтата и примижал. Магът гореше от желание да отвори Лабиринта си — да погледне отново призрачните длани на стареца, да прецени колко силна е змията на отатарал — но се въздържа, мнителен към собственото си любопитство.

— Ето го! — извика Трут и посочи.

— Виждам го! — изрева Геслер. — Бързо, Сторми!

„Рипат“ се полюшна на една страна, носът се завъртя срещу скалите… и към някакъв зев, който очите на Кълп едва успяха да различат. Вятърът се усили, платното се изпъна до краен предел.

Издутите облаци отвъд зева се усукаха и оформиха стесняваща се фуния. Мълния изригна от вълните и я очерта. „Рипат“ се хлъзна през рифа и се гмурна право в завихрилия се въртоп.

На Кълп дори не му остана време да изкрещи. Лабиринтът му се отвори и мигновено се вкопчи в битката със сила, демонична в своята ярост. Водни копия забиха от разгневените небеса и само за няколко мига раздраха платното. Заблъскаха по палубата като стрели на балиста и пробиха през гредите. Кълп видя как една от тези стрели прониза бедрото на Сторми, прикова го за палубата и той изкрещя. Други зашибаха по присвития гръб на Хеборик — беше се хвърлил върху момичето, Фелисин, за да я предпази от яростта на водната стихия. Татуировките му бушуваха с пламък с цвета на окаляно злато.

Баудин се беше хвърлил върху носовата каюта, едната му ръка бе изпъната напред и надолу. Трут не се виждаше никакъв.

Копията изчезнаха. Надигната от кипналата вълна, „Рипат“ се понесе напред. Небето над главите им бушуваше, раздрано и почервеняло от разцъфтялата сила. Кълп се взря нагоре и очите му се оцъклиха — някаква дребна фигура се носеше горе над бурята, махаше с ръце и крака, късове от наметалото й плющяха като раздрано крило. Магия подмяташе фигурата насам-натам, все едно че не беше нищо повече от напълнена със слама кукла. Изригна кръв и вълната от мълнии погълна нещастното същество. Когато вълната я подмина, фигурата се превъртя и се затъркаля из въздуха след нея, а паяжините от кръв се проснаха зад нея като рибарска мрежа.

След което започна да пада.

Геслер се втурна към носа и избута Кълп.

— Хвани руля! — ревна му той, надмогвайки воя на вятъра.

Магът запълзя заднешком. „Да насоча? Накъде?“ Беше сигурен, че не водата ги носи. Бяха се гмурнали в Лабиринта на безумец. Стисна руля и усети как неговият Лабиринт се влива в дървото и го удържа. Тласъкът се усили. Кълп изпъшка. Не му остана време да се удиви. Ужасът бе приковал цялото му внимание.

Геслер се хвърли напред и стисна Баудин за глезените тъкмо когато едрият мъж започваше да се хлъзга през носа. Задърпа го и се видя, че Баудин държи с едната си ръка Трут — беше го стиснал за колана. От ръката му течеше кръв, а лицето му беше пребледняло от болка.

Невидимата вълна зад тях спадна. „Рипат“ продължи напред сред мъртва тишина.

Хеборик запълзя към Сторми. Морският пехотинец лежеше неподвижно на палубата и от пронизаното му бедро се лееше кръв. Но само след миг, пред очите на Кълп, потокът секна.

Хеборик направи единствено възможното, или поне така щеше да си спомня Кълп след време. В този миг обаче магът изкрещя да го спре — макар и твърде късно, — когато Хеборик натика призрачната си, оцапана сякаш с глина ръка в раната му.

Сторми се сгърчи и изкрещя от болка. Татуировките потекоха от китката на Хеборик и се пръснаха като бляскава шарка по бедрото на войника.

Когато старецът отдръпна ръката си, раната се беше затворила, татуировките се бяха заплели като шевове. Хеборик отстъпи назад, облещил очи.

От изкривените устни на Сторми се изтръгна съсък. Разтреперан и пребледнял като кост, той се надигна. Кълп примига. Видял бе, че от ръката на Хеборик в Сторми се беше вляло нещо повече от цяр. Не знаеше как да го назове, но беше отровно и обагрено с лудост. „По-късно ще се тревожиш — Сторми все пак е жив, нали?“ Магът обърна очи към просналия се по очи Трут, с коленичилите от двете му страни Геслер и Баудин. Ефрейторът беше обърнал момчето по корем и го натискаше ритмично с две ръце, за да изкара водата, напълнила дробовете му. След малко Трут се закашля.

„Рипат“ стоеше на място, натежала и килната на една страна. Сивото небе бе надвиснало ниско и над тях леко сияеше. Всичко беше затихнало, чуваше се само шумът на водата, шуртяща някъде долу.

Геслер помогна на Трут да седне. Баудин, все още на колене, стискаше дясната си лапа в скута. Кълп видя, че всичките му пръсти са изтръгнати от ставите, кожата беше разкъсана и бликаше кръв.

— Хеборик — прошепна магът.

Главата на стареца рязко се извърна. Той дишаше рязко и хрипливо.

— Погрижи се за Баудин с онзи церителен допир — промълви тихо Кълп. „Няма да мислим за онова, което носи той.“ — Ако можеш…

— Не — изръмжа Баудин и изгледа напрегнато Хеборик. — Не искам твоят бог да ме пипа, старче.

— Ставите ти трябва да се наместят — каза Кълп.

— Геслер ще го направи. По трудния начин.

Ефрейторът вдигна глава и кимна.

— Къде сме? — обади се Фелисин.

— Не знам — сви рамене Кълп. — Обаче потъваме.

— Пробита е — каза Сторми. — На четири-пет места. — После зяпна татуировките, покрили бедрото му, и се намръщи.

Момичето се надигна с усилие и посегна да се опре на овъглената мачта. Гемията се накланяше още повече.

— Ще се преобърне — каза Сторми, без да откъсва очи от татуировките. — Всеки момент.

Лабиринтът на Кълп угасна и той смъкна рамене, изведнъж почувствал се смъртно уморен. Знаеше, че няма да издържи дълго във водата.

Геслер намести първия пръст на Баудин и той изпъшка. Ефрейторът посегна към следващия и заговори:

— Измъкни няколко бурета отдолу, Сторми. Стига да можеш да вървиш де. Фелисин, ти взимаш неприкосновените запаси — сандъка от тази страна на каютата. Взимаш всичко. — Намести следващия пръст и Баудин простена. — Трут, можеш ли да ми подадеш превръзки?

Младежът, чиито хрипове бяха спрели преди малко, запълзя към кърмата.

Кълп се обърна към Фелисин. Не беше помръднала след заповедта на Геслер и като че ли обмисляше с какви по-остри думи да му отвърне.

— Хайде, момиче — каза Кълп и се надигна. — Ще ти помогна.

Страховете на Сторми, че ще се обърнат, не се оправдаха: „Рипат“ се успокои и наклонът бавно намаля. Водата беше изпълнила трюма и вече преливаше през капака, гъста като супа и млечносиня.

— Дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Затъваме в козе мляко.

— С подкваса — добави Геслер. Приключи с ръката на Баудин и Трут му подаде превръзките.

— Няма да се наложи да ходим далече — каза Фелисин, зареяла поглед над щирборда. Кълп се обърна и видя в какво се е загледала: един голям кораб беше заседнал неподвижно в гъстата вода на по-малко от петдесет разтега от тях. Беше с две редици гребла, вяло отпуснати. Виждаше се рулят. Корабът имаше три мачти, задната и предната с разкъсани квадратни платна, а средната — с парцаливи останки от триъгълно. И никакви признаци на живот.

Баудин, чиято дясна ръка вече бе заприличала на буца, увита грубо в парцалите, също погледна натам, след като ефрейторът се отдръпна, и изръмжа:

— Това е кюонска галера. Предимперска.

— Знаеш си корабите, а? — каза Геслер и го изгледа рязко.

Баудин сви рамене.

— Работех в една затворническа чета, потапяхме републиканския флот в пристанището на Кюон. Беше преди двайсет години. Дасем ги използваше да тренира морските си пехотинци…

— Знам — прекъсна го Геслер. Тонът му показа, че го знае от първа ръка.

— Доста си млад за затворническа чета — обади се Сторми, клекнал между буретата с прясна вода. — На колко трябва да си бил — на десет? Петнайсет?

— Нещо такова — отвърна Баудин. — А какво ме закара там не е твоя работа.

Последва дълга тишина, после Геслер тръсна глава.

— Е, Сторми, готов ли си?

— Да.

— Добре, да се махаме, преди „Рипат“ да се е понесла към дъното. Няма да е голяма файда, ако ни замъкне всички със себе си.

— Не ми харесва — рече Сторми и изгледа накриво галерата. — Тая галера е като някоя кръчмарска приказка, разказана посред нощ. Може да е Вестител на Гуглата, може да е прокълната, да е гъчкана с чума…

— Или да е единственото сухо място, на което можем да стъпим — каза Геслер. — Колкото до другото, помисли само каква приказка ще завъртиш в следващата кръчма, Сторми. Ще ги накараш да се попикаят в гащите и да тичат до най-близкия храм за благословия. Може да се уредиш аватарите да ти пуснат малко от кяра.

— На тебе мозъкът май не ти стига и да се уплашиш, а?

Ефрейторът се ухили.

— Хайде, да се понамокрим всички. Чувал съм, че благородничките плащат в злато за такава баня. Така ли е, момиче?

Фелисин не отвърна.

Кълп поклати глава.

— Ти май просто се радваш, че още си жив.

— Адски си прав.

Водата беше хладна, някак странно хлъзгава и не беше лесно да се плува в нея. „Рипат“ зад тях потъваше и палубата скоро се покри с вода. После мачтата се килна на една страна, спря се за миг, след което се смъкна до водата. След няколко секунди изчезна под повърхността.

Половин час по-късно се добраха до галерата, задъхани от умора. Трут се оказа единственият, който можа да се изкатери по руля. Прехвърли се през високото перило и след няколко мига им спусна дебела въжена стълба.

С доста усилия най-сетне всички се озоваха на борда, а накрая Геслер и Сторми издърпаха сандъка с храна и буретата с водата.

Кълп огледа палубата. Напускането й беше станало набързо. По дъските се търкаляха намотки въже и продоволствие, увито в тюленова кожа, наред с части от брони, мечове и колани. Всичко беше покрито с гъста бяла мазна прах.

Другите застанаха до него и загледаха мълчаливо.

— Някой погледна ли за име на корпуса? — попита след малко Геслер. — Аз гледах, ама нищо не видях.

— „Силанда“ — каза Баудин.

Сторми изръмжа.

— Кълна се в циците на Тогг, човече, не е имало никаква…

— Не си длъжен да знаеш за тоя кораб — каза Баудин. — Товарът в трюма е от Дрифт Авалий. „Силанда“ беше единственият кораб с разрешение да търгува с Тайст Андий. Беше на път към острова, когато императорът завзе Кюон. Така и не се върна.

След думите му настъпи тишина. Наруши я тихият смях на Фелисин.

— Баудин главорезът! Да не би твоите затворнически чети и в библиотеки да са работили?

— Някой да забеляза ватерлинията? — попита Геслер. — Този кораб не се е движил от години. — Изгледа още веднъж пронизващо Баудин, след което слезе на главната палуба. — Все едно че е купчина камъни, нагазила до коленете в птичи тор — рече той и спря до един от вързопите от тюленова кожа. Наведе се да го развърже. След малко изсъска проклятие и отскочи като попарен. Краищата на вързопа се смъкнаха и разкриха съдържанието му: отсечена глава. Тя се търкулна по палубата и изтрополи до капака за трюма.

Кълп избута от пътя си вцепенения Хеборик и се приближи до главата. Вдигна Лабиринта си. И спря.

— Какво виждаш? — извика бившият жрец.

— Не ми харесва — отвърна магът. — Приближи се още и клекна. — Тайст Андий. — Обърна се към Геслер. — Това, което ще предложа, няма да е приятно, но…

Ефрейторът кимна. Беше пребледнял.

— Сторми — обърна се той към следващия вързоп. — Ела ми помогни.

— За какво?

— Да броим глави, за какво.

— Финир да ме опази дано! Геслер…

— Ще ти трябва доста хладнокръвие, за да извъртиш такъв разказ. Ела и си пооцапай малко ръцете, боец.

Вързопите бяха десетки. Всеки съдържаше по една глава, отсечена чисто, с един замах. Повечето бяха Тайст Андий, но имаше и човешки. Геслер започна да ги подрежда в зловеща пирамида около главната мачта. Ефрейторът се съвзе доста бързо от първоначалния си шок — явно беше виждал достатъчно ужасии като десантчик на Империята. Сторми преодоля погнусата почти също толкова бързо, макар че тя като че ли беше заменена от суеверен страх — той работеше с трескава бързина и скоро всички глави бяха подредени на ужасната пирамида.

Кълп насочи вниманието си към люка за гребния трюм. От него се издигаше смътно магическо сияние, видимо за докоснатите от Лабиринта му сетива като вълни, раздвижили горещия въздух. Поколеба се, преди да пристъпи към него.

Освен мага, Геслер и Сторми останалите не помръднаха от мястото си на кърмовия мостик — гледаха действията на тримата, стъписани от ужас.

Ефрейторът пристъпи към Кълп и каза:

— Готови ли сме да проверим долу?

— Съвсем не.

— Води тогава — подкани го Геслер със стегната усмивка и извади меча си от ножницата.

Кълп изгледа оръжието.

Ефрейторът сви рамене.

— Да, знам.

Кълп измърмори под нос и тръгна към люка. Липсата на светлина долу ни най-малко не скриваше онова, което видяха очите му. Бледожълта и смътно пулсираща магия очертаваше всичко. С две ръце на перилото, магът се спусна по прашните стъпала; Геслер беше плътно зад него.

— Можеш ли да видиш нещо? — попита ефрейторът.

— О, да.

— Каква е тази миризма?

— Ако търпението има миризма — отвърна Кълп, — значи я надушваш. — Хвърли вълна от светлина по дължината на централния проход между двата реда скамейки, извърна я странично и я остави така.

— Е — промълви хрипливо Геслер, — има известна логика в това, нали?

Греблата се държаха от обезглавени трупове, по три на всяка пейка. Още торби от тюленова кожа са виждаха струпани по всяко свободно място. Друга обезглавена фигура седеше зад голям барабан, двете й ръце стискаха странни, приличащи на кратунки палки. Фигурата беше едра и мускулеста. По нито едно от телата не се забелязваха признаци на разлагане. Прерязаните вратове лъщяха с цвета на бяла кост и червена плът.

Дълго никой от двамата не проговори, после Геслер се окашля.

— Търпение ли каза, Кълп?

— М-да.

— Значи не ми се е причуло.

Кълп поклати глава.

— Някой е завзел кораба, обезглавил е всички… след което ги е вкарал в работа.

— В този ред.

— Преди колко време?

— Години. Десетилетия. Намираме се в Лабиринт, ефрейтор. Няма как да се разбере как тече времето тук.

Геслер изсумтя.

— Какво ще кажеш да проверим капитанската каюта? Може да има дневник.

— И свирка „хващай греблата“.

— Да. Знаеш ли, ако скрием онзи барабанчик, мога да пратя тук Сторми да им отмерва такта.

— Отвратително чувство за хумор имаш, Геслер.

— Знам. Работата е, че Сторми разказва най-скучните морски истории на света. Ще направя услуга на всеки, когото срещне отсега нататък, като подсоля малко нещата.

— Не говориш сериозно, нали?

Ефрейторът въздъхна.

— Не. Не искам да побърквам никого, магьоснико.

Върнаха се на палубата. Другите ги зяпнаха. Геслер сви рамене.

— Точно каквото бихте очаквали. Стига да сте съвсем побъркани, разбира се.

— Какво пък — отвърна Фелисин, — компанията е съвсем подходяща.

Кълп закрачи към люка за капитанската каюта. Ефрейторът прибра меча си и го последва. Люкът водеше две стъпала надолу и след това — в камбуза. В средата на помещението имаше голяма дървена маса. Срещу тях имаше втори люк, водещ към тесен проход с нарове от двете страни. В отсрещния му край беше вратата на капитанската каюта.

Наровете бяха празни, но отрупани с дрехи и лични вещи — очакващи притежателите си, които вече нямаха нужда от тях.

Вратата на каютата се отвори със силно скърцане.

Въпреки всичко, което бяха видели досега, сцената вътре се оказа ужасяваща. Непосредствено зад входа се виждаха четири трупа, три от които се бяха сгърчили болезнено в пози на внезапна смърт. Онова, което ги беше убило, буквално ги беше прекършило, без да нарани кожата. Изключението седеше на капитанския стол на масата с картата, все едно че ръководеше сцена на Гуглата. От гърдите му стърчеше копие, забито чак през стола. В скута на тялото блестеше локва кръв — отдавна бе спряла да тече, но все още изглеждаше мокра.

— Тайст Андий? — попита шепнешком Геслер.

— Приличат — отвърна тихо Кълп, — но не съвсем. — Пристъпи в каютата. — Кожите им са сиви, а не черни. А и не изглеждат особено… изтънчени.

— За Тайст Андий от Дрифт Авалий разправят, че били големи варвари… не че някой жив е стъпвал на острова.

— Във всеки случай не се е връщал жив — съгласи се Кълп. — Но тези тук са облечени в кожи — почти необработени. Погледни и накитите им… — Четирите трупа бяха накичени с фетиши от кости, нокти, зъби от всевъзможни зверове и лъскави раковини. И следа нямаше от фините изделия на Тайст Андий, каквито Кълп беше виждал много пъти. Нещо повече, и четиримата бяха с кафява коса, дълга, невчесана и сплъстена. Косата на Тайст Андий биваше или сребристобяла, или катраненочерна.

— Какво, в името на Гуглата, виждаме тук? — попита Геслер.

— Убийците на кюонските моряци и на Тайст Андий според мен — отвърна Кълп. — След това са навлезли в този Лабиринт, може би по свой избор, или неволно. И са се натъкнали на нещо по-гадно и от тях самите.

— Мислиш ли, че останалите от екипажа са се спасили?

Кълп сви рамене.

— Ако можеш с магия да командваш обезглавени тела, на кой ще му трябва по-голям екипаж от това, което виждаме тук?

— Все пак приличат на Тайст Андий — рече ефрейторът, докато оглеждаше мъжа в стола.

— Май трябва да доведем Хеборик — каза Кълп. — Може би той ще забележи нещо, което да хвърли светлина върху всичко това.

— Изчакай тук — каза Геслер.

Отгоре се чу скърцане — групата вече беше тръгнала да обикаля палубата. Кълп се вслуша в затихващите стъпки на ефрейтора. След това опря ръце на масата и погледът му обходи картите, развити по плота. Една показваше непозната за него земя: назъбена от фиорди крайбрежна линия, обрасла тук-там с борови горички. Навътре в сушата се виждаше бяла пустош, покрита с лед или със сняг. Беше очертан и курс, на изток от назъбеното крайбрежие и навътре в някакъв огромен океан. Империята Малазан твърдеше, че разполага с карти на света, но по тях изобщо не можеше да се види страната, която той виждаше сега. Изведнъж имперските претенции за световно господство му се сториха жалки.

Хеборик влезе в каютата. Без да откъсва очи от картата, Кълп каза:

— Разгледай ги добре.

Старецът пристъпи покрай него, наведе се и намръщено погледна лицето на капитана. Високите скули и скосените очни кухини напомняха за Тайст Андий, както и очевидно високият ръст. Хеборик посегна колебливо с ръка…

— Стой — изръмжа Кълп. — Внимавай какво пипаш. И с коя ръка пипаш.

Хеборик изсъска ядосано и дръпна ръката си. След малко се изправи.

— Хрумва ми само едно. Тайст Едур.

— Кои?

— „Безумството на Готос“. Има едно споменаване за три народа на Тайст, дошли тук от друго селение. Разбира се, единственият, който ни е познат, е този на Тайст Андий, а Готос само споменава за една от останалите групи — Тайст Едур. Със сиви кожи, а не черни. Деца на нежелания съюз на Майката Тъмнина със Светлината.

— Нежелани ли?

Хеборик отвърна с гримаса.

— Тайст Андий са го смятали за израждане на чистия Мрак и за източника на всичките им беди. Все едно, „Безумството на Готос“ е единственият том, в който ще намериш упоменаване за тях. И също така най-древният.

— Готос е бил джагът, нали?

— Да, и освен това е най-злобният автор, когото съм имал неудоволствието да чета. Кажи ми, Кълп, какво разкрива Лабиринтът ти?

— Нищо.

Хеборик го изгледа изненадано.

— Съвсем нищо?

— Нищичко.

— Но те като че ли са в стазис — тази кръв все още е мокра.

— Знам.

Хеборик посочи нещо, което висеше на шията на капитана.

— Ето ти я свирката. Ако наистина ще използваме онова, дето е под палубата.

— Ако не го направим, ще си седим тук, докато не умрем от глад. — Кълп се приближи до трупа на капитана. На кожената каишка висеше дълга костена свирка, отпусната до дръжката на копието. — От тази костена тръбичка също не усещам нищо. Може изобщо да не подейства.

Хеборик сви рамене.

— Връщам се при онова, което уж минава за свеж въздух. Между другото, това копие е баргастко.

— Прекалено голямо е, проклетото — възрази Кълп.

— Знам, но ми прилича на такова.

— Прекалено голямо е.

Хеборик не отвърна нищо и тръгна обратно по коридора. Кълп изгледа навъсено копието. „Прекалено голямо е.“ След малко посегна и боязливо свали свирката от врата на капитана.

Когато излезе на палубата, отново погледна свирката. И изсумтя. Костената тръбичка беше оживяла от магия. „Дъхът на отатарал витаеше в онази каюта. Нищо чудно, че магьосничеството им не е могло да ги опази.“ Огледа се. Сторми беше заел позиция при носа, метнал на гърба си неизменния арбалет. Баудин стоеше до него, свил до гърдите си превързаната си ръка. Фелисин се беше отпуснала на парапета до главната мачта, скръстила ръце и ужасяващо равнодушна, въпреки че пирамидата отсечени глави беше почти в краката й. Хеборик не се виждаше никъде.

Геслер се приближи.

— Трут се качва на марса. Свирката взе ли?

Кълп му я подхвърли и попита:

— Курсът избран ли е вече?

— Трут ще види каквото ще види, и тогава ще решим.

Магът вдиша глава и очите му проследиха младока, който ловко се катереше по такелажа. След няколко мига Трут се прехвърли на марса и се скри от погледа му.

— Копито на Финир! — Ругатнята се отвя надолу и прикова вниманието на всички.

— Трут!

— Три отсечки ляво на борд! Щормовите платна!

Геслер и Кълп се втурнаха към левия такелаж. Тъмно петно бе зацапало безформения хоризонт и сред него святкаха мълнии.

— Онзи прокълнат от Гуглата чародей ни е проследил! — изсъска Кълп.

— Сторми! — викна ефрейторът. — Виж какво е останало от проклетите платна. — Лапна свирката и духна. Отекна хор от пронизителни гласове. Въздухът се смрази, воят на изтерзани души се усука, болката се превърна в звук и заглъхна неохотно, щом Геслер извади свирката от устата си.

Чу се тропот на дърво, греблата от двете страни се вдигнаха в готовност. Хеборик се изтътри от люка за трюма. Татуировките по тялото му светеха като фосфор, очите му се опулиха към Геслер.

— Имате си екипажа, ефрейтор.

— Събуден — промълви Фелисин и отстъпи от главната мачта.

Кълп видя в какво се беше приковал погледът й. Отсечените глави бяха отворили очите си и се извръщаха към Геслер, привлечени сякаш от някакъв страховит механизъм.

Ефрейторът потръпна, но бързо се овладя и измърмори през зъби:

— Е, това ако го имах, докато бях учебен сержант!

— Барабанчикът ти долу е готов — обади се Хеборик от люка, загледан надолу към трюма с гребците.

— За платната забрави — каза Сторми. — Изгнили са.

— Хвани руля — разпореди се Геслер. — Три румба ляво на борд — нищо не ни остава, освен да бягаме. — Надигна отново свирката и я наду рязко няколко пъти. Барабанът затътна в ритъм. Греблата се надигнаха, после се потопиха в гъстата като мляко мазна вода и задърпаха.

Корабът простена и дебелата кора, полепнала по корпуса, захрущя. „Силанда“ бавно изви, докато буреносният облак не се оказа точно зад кърмата. Греблата заудряха в хлъзгавата вода с неумолим ритъм.

Геслер окачи кожената връв на свирката на врата си.

— Е, Кълп, старият император щеше да се влюби в тази дъртофелница, а?

— От твоята възбуда ми прилошава, ефрейтор.

Геслер се изсмя горчиво.

Двата реда гребла тласнаха бясно напред „Силанда.“ Барабанът заби като разтуптяно сърце и заотеква в костите на Кълп с резонанс, изпъващ нервите му до болка. Не беше нужно да слиза в трюма, за да потвърдят очите му представата за мускулестия обезглавен труп, тупащ с кратуните по изпънатата кожа, неуморното изпъване и отпускане на мишците на обезглавените гребци, съсухрящата духа игра на обвързаната с Гуглата магия в душния въздух. Очите му се плъзнаха по палубата да потърсят Геслер и го намериха застанал при кърмовия мостик до Сторми. Оказаха се корави мъже, по-корави, отколкото можеше да си въобрази. Бяха понесли черния войнишки хумор повече, отколкото бе смятал за възможно, хладни като невидялата слънце сърцевина на ледник. „Жестока самоувереност… или фатализъм? Не знаех, че четината на Финир може да е толкова черна.“

Щормът, предизвикан от обезумелия чародей, продължаваше да ги настига, вече по-бавно, но все така таящ в себе си неоспорима заплаха. Магът пристъпи към Хеборик.

— Лабиринтът на твоя бог ли е това?

Старецът се намръщи.

— Не е моят бог. Нито е неговият Лабиринт. Гуглата само може да знае къде сме попаднали в проклетата Бездна и изглежда, че няма лесно да се пробудим от този кошмар.

— Ти вкара докоснатата от бога длан в раната на Сторми.

— Да. Чиста случайност. Спокойно можеше да е другата.

— Какво изпита?

Хеборик сви рамене.

— Нещо премина. Досетил си се за това, нали?

Кълп кимна.

— Дали е бил самият Финир? — попита Хеборик.

— Не знам. Не мисля. Не съм специалист по религиозни въпроси. Като че ли не е повлияло на Сторми… освен самото изцеряване. Не знаех, че Финир прави подобни благодеяния.

— Не прави — измърмори бившият жрец и погледна със замъглени очи към двамата морски пехотинци. — Във всеки случай не и без определена цена.

Фелисин стоеше отделена от другите, най-близката й компания беше пирамидата със зяпнали глави. Не я притесняваха особено, тъй като вниманието й беше насочено към Геслер, мъжа с костената свирка, издаваща звук на сирена, увиснала на гърдите му. Отново си спомни за площада в Унта, с онзи жрец от мухи. Тогава за пръв път в живота й я беше споходило магьосничество. Въпреки всички разкази за магия и за побеснели магьосници, за развихрило се чародейство, поглъщащо цели градове във войни по далечните краища на Империята, Фелисин никога дотогава не беше виждала с очите си действието на такива сили. Изобщо не беше толкова обичайно, колкото го описваха разказите. А гледането на действаща магия оставяше белези, оставяше у човек чувството за смазваща уязвимост пред лицето на нещо неудържимо. Превръщаше изведнъж света в нещо обречено, гибелно, плашещо и мрачно. Онзи ден в Унта бе променил мястото й в този свят, или най-малкото усета й за него. И оттогава се чувстваше извадена от равновесие.

„Но може би не е това. Съвсем не е това. Може би е заради онова, което преживях, докато вървяхме към галерите, може би е заради онова море от лица, онази неистова буря от омраза и безумен гняв, от свободата и жаждата да се нанесе болка, така ясно изписана на всички онези иначе съвсем обикновени лица. Може би тъкмо хората замаяха разсъдъка ми.“

Тя пак погледна отсечените глави. Очите не мигаха. Засъхваха, напукваха се като яйца върху нагорещен камък. „Като моите. Твърде много неща видяха. Повече от поносимото.“ Дори демони да полетяха в този момент над водите около тях, нямаше да се стъписа, щеше само да се зачуди защо толкова са се забавили. „И не можете ли най-сетне да побързате, та да се свърши? Моля ви.“

Трут се спусна по такелажа като маймуна, скочи леко на палубата, спря се до нея и отърси прашасалите нишки от въжетата, полепнали по дрехите му. Беше с две години по-голям от нея, но в очите й изглеждаше много по-млад. „Гладко лице, без пъпчици. Едва набола брада, толкова ясни и невинни очи. Няма ги галоните вино, нито дима на дъранг, нито натежалите тела, редуващи се да проникнат вътре, в онова място, където всичко започна толкова болезнено, но скоро се оказа оградено от всичко истинско, от всичко важно. Само ги лъжех, че проникват в мен, в някакъв мъртъв джоб. Би ли могъл да разбереш за какво говоря, Трут?“

Той улови погледа й и й отвърна със свенлива усмивка.

— В облаците е — проговори момчето пред нея с дрезгавия глас на юношеството.

— Кой?

— Магьосникът. Като пуснато хвърчило. Рее се насам-натам, ръси след себе си нишки от кръв.

— Колко поетично, Трут. Стегни се и стани отново моряк.

Той се изчерви и й обърна гръб.

Баудин заговори зад нея.

— Момчето е прекалено добро за теб, и точно това те озлобява.

— Ти пък откъде знаеш? — озъби се тя, без да се обръща.

— Не мога да те разгадая съвсем, момиче — призна той. — Но успявам донякъде.

— Иска ти се да го вярваш. Кажи ми, когато тази ръка започне да гние — искам да гледам, когато ти я режат.

Греблата изпращяха в отговор на барабанния тътен. Вятърът догони галерата като въздишка на огромен звяр и магическият щорм ги помете.

Нещо дрипаво се отри в челото на Фидлър и го събуди. Той отвори очи под гъстата настръхнала четина, която изведнъж се надигна и го изгледа критично. Лицето приключи огледа с израз на отвращение.

— Паяци в брадата ти… ако не и по-лошо. Не ги виждам, но знам, че са там.

Сапьорът си пое дъх и примижа от пулсиращата болка в счупените си ребра.

— Разкарай се! — изръмжа той. Болката го прониза по бедрата и му напомни за ноктите, които ги бяха раздрали. Левият му глезен беше овързан здраво — изтръпналото стъпало го обезпокои.

— Тц — отвърна старческото лице над него. — Не става. Сделка е сключена тук, всичко е уговорено. Колодата го казва ясно. Живот даден за живот взет. Де да беше само това…

— Ти си от Дал Хон — промълви Фидлър. — Къде съм?

На лицето се изписа широка усмивка.

— В Сянката. Хи-хи.

Зад странния старец заговори друг глас.

— Събужда се, а ти го изтезаваш, Върховни жрецо. Я се дръпни. Войникът има нужда от въздух, не от подигравки.

— Въпрос на справедливост — отвърна му Върховният жрец, но все пак се отдръпна. — Кроткият ви спътник коленичи пред онзи олтар, нали? Тези подробности са жизненоважни за разбирателството. — Направи още една стъпка назад, щом едрото тяло на другия говорещ се появи в полезрението на Фидлър.

— Аха — въздъхна той. — Треллът. Паметта ми се връща. А вашият спътник… Джагът?

— Забавлява приятелите ти — отвърна треллът. — Без голям успех, ще призная. Въпреки почтената си възраст Икариум така и не е усвоил светските маниери, необходими за да предразположи другите.

— Икариум? Създателят на механизми, ловецът на време…

Треллът оголи предните си зъби в широка насмешлива усмивка.

— М-да, господарят на песъчинките… въпреки че тази поетична алюзия е непонятна за повечето, и нелепа при това.

— Маппо.

— М-да, пак позна. А твоите приятели те наричат Фидлър, с което свалят маската ти на гралски воин.

— В такъв случай едва ли е от значение, че се събудих извън ролята си — каза Фидлър.

— Пропускът не е наказуем, войнико. Жаден ли си? Гладен?

— Добре. Да, и да. Но най-напред, къде се намираме?

— В един храм, всечен в скалите. Извън Вихъра. Гости на Върховния жрец на Сянка — с когото току-що се запозна. Искарал Пъст.

— Пъст?

— Точно така.

Върховният жрец от Дал Хон отново се появи пред очите му, навъсен.

— Подиграваш се с името ми ли, войнико?

— Не и аз, Върховни жрецо.

Старецът изръмжа, намести дръжката на метлата в ръката си и се изниза от стаята.

Фидлър предпазливо се надигна. Движеше се като грохнал старец. Изкушаваше се да попита Маппо за неговата преценка за раните му, особено за глезена си, но реши да се въздържи и да чуе вероятно лошата новина малко по-късно.

— Каква е историята на този човек?

— Съмнявам се, че и той самият я знае.

— Когато се събудих, метеше главата ми.

— Не ме изненадва.

От поведението на трелла лъхаше спокойствие и това поотпусна Фидлър. Докато не си припомни името на воина. „Маппо, име винаги свързвано с друго име. И с толкова слухове, че са достатъчно да запълнят цял том. Дори една част от тях да са верни…“

— Репутацията му тежи.

— Заслужена ли е, Маппо?

Още докато задаваше въпроса, Фидлър разбра, че щеше да е по-добре да го преглътне.

Лицето на трелла трепна и той леко се отдръпна.

— Е, ще ти донеса храна и вода.

Маппо излезе от стаичката безшумно, въпреки огромното си туловище — съчетание, което го накара да си спомни за Калам. „Успя ли да надбягаш бурята, стари приятелю?“

Искарал Пъст отново нахълта в килията.

— Защо си тук ли? — прошепна му. — Знаеш ли защо? Не знаеш, но аз ще ти кажа. На теб и на никой друг. — Наведе се и прибра назад сплъстените си кичури с две ръце. — Треморлор!

Изсмя се на физиономията на Фидлър, завъртя се рязко, направи няколко скокливи крачки и пак се озова пред сапьора: лицето му бе само на половин педя от неговото.

— Мълвата за една пътечка, път към дома. Малко гърчещо се червейче от слух, дори и по-малко, ларвичка, по-тънка от косъм, плътно сбитата чвореста гмеж, увита около нещо, което може и да е истина. Или пък не. Хи-хи!

На Фидлър му писна. Сгърчил лице от болка, той сграбчи стареца за яката и го раздруса. На устата на Върховния жрец изби пяна, а очите му се завъртяха като зарове в чаша.

— Какво искаш бе? — успя да изломоти Искарал Пъст.

Фидлър го блъсна.

Старецът залитна, изправи се и забъбри отново, като се мъчеше да си придаде достолепие:

— Съгласувани реакции. Дълга липса на светски контакти и прочие. Трябва да преразгледам поведението си, а и характера, комай. — Килна глава и го изгледа. — Честен. Прям. Забавен. Вежливост и впечатляваща сдържаност. Е! Къде е проблемът тогаз? Войниците са груби. Недодялани и темерути. Свадливи. Знаеш ли Кучешката верига?

Фидлър се сепна и примига, изкаран сякаш от транс.

— Какво?

— Какво? Почна се, макар и да не знаеш. Анабар Ти’ленд. Кучешка верига, на малазанската реч. Войниците нямат въображение, сиреч податливи са на големи изненади. Има някои неща, които и Вихърът не може да помете.

Маппо се върна с поднос в ръцете.

— Пак ли тормозим госта, Искарал Пъст?

— Родени от Сянка пророчества — заломоти Върховният жрец, като поглеждаше Фидлър хладно и преценяващо. — Канавката, залята от пороя, вдигаща вълни по рукналата повърхност. Река от кръв, поток слова от скрито сърце. Всичко е разтрогнато. Паяци, във всяко кътче и ъгълче. — Обърна се вихрено и изхвърча от стаята.

Маппо зяпна след него.

— Да не му обръщам внимание, а?

Треллът се извърна рязко, рунтавите му вежди се вдигнаха.

— На тоя ли? Кълна се в Гуглата, напротив, обръщай му цялото дължимо внимание, Фидлър.

— Боях се, че точно това ще кажеш. Той спомена Треморлор. Знае.

— Знае дори това, което спътниците ти не знаят — каза Маппо и му нагласи подноса. — Търсите приказния дом на Азат някъде из пустинята.

„Да. И портала, за който Бързия Бен се кълне, че е там…“

— А вие? — попита Фидлър. — Вас какво ви доведе в Рараку?

— Аз вървя с Икариум — отвърна треллът. — Търсене без край.

— И си посветил живота си да му помогнеш в това търсене?

— Не. — Маппо въздъхна, след което прошепна, избягвайки погледа на Фидлър: — Стремя се да го поддържам безкрайно. Хайде, хапни. Два дни беше в безсъзнание. Приятелите ти са пълни с въпроси, горят от желание да говорят с теб.

— Май нямам избор… Сигурно ще трябва да отговоря на тези въпроси.

— Да. И след като се пооправиш, можем да започнем пътешествието си… — Събеседникът му се усмихна колебливо. — Да намерим Треморлор.

Фидлър се намръщи.

— Да се пооправя, викаш. Глезенът ми е счупен — почти нищо не усещам под коляното си. Изглежда, ще трябва да ми отрежеш стъпалото.

— Имам известен опит в знахарството — каза Маппо. — Този храм някога е бил специализиран за такива алхимии и монахините са оставили доста полезни неща. А колкото и странно да е, Искарал Пъст, изглежда, също притежава известен талант, макар че човек трябва да го държи непрекъснато под око. Умът му понякога се разсейва и той бърка еликсири с отрови.

— Той е аватар на Сенкотрон — рече сапьорът, присвил очи. — Или на Въже, Котильон, покровителя на убийците — между двамата няма голяма разлика.

Треллът сви рамене.

— Изкуството на убийството изисква съпътстващи познания в знахарството. Две страни на една и съща алхимична монета. Във всеки случай той се зае с лечението на глезена ти. Не бой се, наблюдавах го. И признавам, доста научих. По същество, Върховният жрец възстанови глезена ти. С помощта на един мехлем залепи счупените парченца — такова нещо не бях виждал. Така че ще оздравееш, и то скоро.

— Две ръце, посветени на Сянка, са бъркали под кожата ми? О, дъх на Гуглата!

— Иначе щеше да си загубиш крака. Имаше и пробит бял дроб освен това — извън възможностите ми, но Върховният жрец успя да изцеди кръвта от дроба ти и те накара да дишаш някаква целебна пара. Дължиш живота си на Искарал Пъст.

— Точно това имах предвид — измърмори Фидлър.

Отвън се чуха гласове, а после на прага се появи Апсалар, с Крокъс зад нея. Двата дни извън съсухрящата буря ги бяха съживили. Крокъс притича, наведе се до леглото на Фидлър и изсъска:

— Трябва да се махаме оттук!

Сапьорът хвърли поглед към Маппо, забеляза хитрата му усмивка, докато той се отдръпваше, и каза:

— Успокой се, момче. Какъв е проблемът?

— Върховният жрец… той е от култа на Сянка, Фидлър. Не разбираш ли… Апсалар…

Нещо студено се плъзна по костите на сапьора.

— По дяволите — прошепна той. — Разбрах те. — Погледна младата жена, застанала до леглото, и заговори тихо. — Още ли си с ума си, момиче?

— Този дребосък се държи добре с нас — сви рамене тя.

— Какво? — изломоти Крокъс. — Като върналия се блуден син, искаш да кажеш! Какво би могло да спре Котильон да те обсеби отново?

— Трябва само да помолиш слугата му — чу се нов глас откъм вратата. Икариум се беше облегнал на рамката, скръстил ръце. Цепките на сивите му очи се бяха приковали в другия ъгъл на стаята.

В сумрака на сенките се очерта фигура. Искарал Пъст, седнал на някакъв странно изкован стол, се завъртя нервно и изгледа сърдито джага.

— Трябваше да остана невидим, тъпако! Каква полза от сенките, щом толкова ясно отгатваш какво крият те? Пфу! Разкрит съм!

Тънките устни на Икариум леко се кривнаха.

— Защо не им дадеш отговора, Искарал Пъст? Успокой ги.

— Успокой ги? — Думите, изглежда, се сториха на Върховния жрец трудни за произнасяне. — Какво ще да означава това? Да помисля. Спокойствие. Отпуснатост. Липса на задръжки. Нехайство. Да, разбира се! Великолепна идея. — Помълча, после махна с ръка към Фидлър.

Сапьорът забеляза усмивката, която се плъзна по сбръчканото му лице — мазна и театрално неискрена.

— Всичко е наред, приятели — измърка старецът. — Успокойте се. Котильон е приключил с властта си над момичето. Остава проклятието от заплахата на Аномандър Рейк. Та кой би искал онзи груб и невъзпитан, нецивилизован дивак, който само поразии носи, да се натресе през вратите на храма? Не и Сенкотрон. Не и Покровителят на убийците. Тя все още е под закрила. Извън което Котильон не вижда повече смисъл да я използва и всъщност утаените в нея таланти са повод за тайната му загриженост… — Лицето му се изкриви. — О, не, тази мисъл по-добре да не изричаме! — Усмихна се отново. — Цивилизованият маниер на разговор бе преоткрит и приложен с лукава елегантност. Погледни ги само, Искарал Пъст, те отново са спечелени и са твои изцяло.

Последва дълга тишина.

Маппо се окашля.

— Върховният жрец рядко има приятели.

Фидлър въздъхна, изведнъж обзет от умора. Отпусна се и притвори очи.

— Конят ми? Жив ли е?

— Да — рече Крокъс. — Погрижиха се за него, както и за останалите — поне за тия, за които Маппо намери време да се погрижи. А и някакъв слуга има тук някъде. Още не сме го видели, но върши добра работа.

— Фидлър — проговори Апсалар. — Кажи ни за Треморлор.

Въздухът отново се изпълни с напрежение. Сапьорът го усети, докато сънят го притегляше, унасяйки го с обещанието за временно бягство. След малко се отърси от него с нова въздишка и отвори очи.

— Познанията на Бързия Бен за Свещената пустиня са, ъъ, огромни. Когато последния път яздихме през нея — измъквахме се, по-точно — той заговори за Изчезналите пътища. Като онзи, дето го намерихме — древен път, дремещ под пясъците, който се появява много рядко и случайно — сиреч при подходящи ветрове. Та един от тези пътища води към Треморлор…

— А това е… — прекъсна го Крокъс.

— Дом на Азат.

— Като онзи, дето изникна в Даруджистан?

— Да. Такива постройки съществуват — според мълвата — буквално на всеки континент. Никой не знае какво е предназначението им, макар че, както изглежда, са като магнит за силата. Има една стара история за императора и Танцьора… — „О, Гуглата да ме вземе дано, Келанвед и Танцьора, Амманас и Котильон, възможната връзка със Сянка… този храм…“ Фидлър стрелна с поглед Искарал Пъст. Върховният жрец му отвърна с алчна усмивка, с блеснали очи. — Ъъ, та според легендата Келанвед и Танцьора някога обитавали такава Къща, в град Малаз…

— Скръбния дом — промълви Икариум от вратата. — Легендата е вярна.

— М-да — промърмори Фидлър и тръсна глава. — Е, добре. Тъй или иначе, Бързия Бен е убеден, че всички такива Къщи са свързани една с друга, с нещо като портали. И че пътуването между тях е възможно… буквално мигновено пътуване…

— Моля да ме извините — рече Икариум и пристъпи в стаята с някак непривична вежливост. — Не съм чувал името Бързия Бен. Кой е този човек, дето претендира, че притежава такова древно знание за Азат?

Сапьорът помръдна притеснен от напрегнатия поглед на джага, после се навъси на глупавата си реакция и се понадигна.

— Взводен маг — отвърна с тон, даващ ясно да се разбере, че не смята да навлиза в подробности.

Погледът на Икариум странно натежа.

— Струва ми се, че придавате твърде много тежест на мнението на един взводен маг.

— Да. И още как.

— Искаш да кажеш, да намерим този Треморлор, за да използваме портала там и той да ни отведе до град Малаз? — обади се Крокъс. — До този Скръбен дом. При което ще ни остане…

— Половин ден плаване до брега на Итко Кан — каза Фидлър и погледна Апсалар. — И у вас, при баща ти.

— Баща? — попита намръщен Маппо. — Е, сега вече съвсем ме объркахте.

— Връщаме Апсалар у тях — обясни Крокъс. — При семейството й. Тя е била обсебена от Котильон, отвлечена от баща си, от живота си…

— Живот като каква? — попита Маппо.

— Дъщеря на рибар.

Треллът си замълча, но Фидлър реши, че се досеща каква е неизказаната мисъл на Маппо. „След всичко, което е преживяла, дали ще се примири цял живот да дърпа рибарски мрежи?“

Самата Апсалар също си замълча.

— Живот даден за живот взет! — изрева Искарал Пъст, скочи от стола си и взе да се върти на място и да скубе косата си. — Такова търпение е в състояние да побърка човек! Но не и мен! Закотвен към течения на камъка ронлив, как сипят се прашинките на пясъка на слънцето под блясъка! Разтяга се разтегленото време, играчите безсмъртни в безвременна игра. Поезия има в притеглянето на елементите, знаете ли. Джагът разбира. Джагът търси тайните — той е камък, а камъкът забравя, камъкът е вечното сега, и в това се крие истината за Азат — ала почакай! Улисах се в потайни мисли и не чух нищо от казаното! — Изведнъж млъкна и се сви отново на стола си.

Погледът, който Икариум хвърли на Върховния жрец, спокойно можеше да е изсечен на въпросния камък. Фидлър вече не знаеше накъде по-напред да гледа. Мисълта за спане отдавна го беше оставила.

— Не съм сигурен в подробностите — бавно заговори той, привличайки вниманието на всички, — но имам смътното усещане, че съм марионетка, включена в някакъв огромен и сложен танц. Какви са стъпките? Кой дърпа конците?

Очите на всички се извърнаха към Искарал Пъст. Върховният жрец за миг запази съсредоточеното си мълчание, след което примига.

— Въпрос, зададен към персоната ми скромна? Увъртания и извинения, несъмнено неискрени. Огромният и сложен ум улисва се понякога. О, питането ви? — Наведе глава и се усмихна. — Нима подведени са те? Подмолни истини и смътни намеци, случаен избор на слова сред ехото безумно? Не знаят. В благоговеен трепет томят се, с ококорена невинност, о, това е прелест!

— Отговори ни красноречиво — каза Маппо на Върховния жрец.

— Нима? Не е добре. По-скоро — колко мило от моя страна. Моля, за нищо. Ще заповядам на Слуга да ви подготви групата, тогаз. За път към приказния Треморлор, където ще се слеят всички истини, с на мечовете яснотата, извадени от ножниците мечове, а и на ноктите оголени, Икариум където ще намери свойто минало изгубено, обсебеното нявга момиченце рибарско, където ще открие онуй, що то още не знае, че търси, където момъкът ще разбере цената на това да станеш мъж, или пък не, окаяният трелл, където ще, да стори онова, което длъжен е, където уморен сапьор най-малкото ще бъде награден с благословията на своя император, о, да. Освен, разбира се — добави той с пръст на устните си, — ако Треморлор не се окаже само мит, а всички тези подвизи — суетно начинание.

Върховният жрец — все тъй с пръст на устните — потъна в странния си стол. Сенките го загърнаха. След миг и той, и столът му изчезнаха.

Фидлър усети, че погледът му се е зареял като в смътен транс. Тръсна глава, потърка чело и погледна към останалите. И те бяха реагирали по подобен начин — сякаш всички бяха потопени в някаква неуловима, увличаща магия. Фидлър издиша треперливо.

— Възможно ли е в някакви голи думи да се съдържа магия? — запита се той на глас.

Отвърна му Икариум.

— Толкова могъща магия, че може богове да накара да паднат на колене, войнико.

— Трябва да се махаме оттук — промърмори Крокъс.

Този път всички се съгласиха.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Дверите на Скръбния дом (11)

Метаданни

Данни

Дверите на Скръбния дом

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.

Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (11)