Николай Носов
Незнайко на Луната (7)

Шеста глава
Отлитането

Незнайко лъжеше. В действителност много му се искаше да отиде на Луната. Той не губеше надежда, че Знайко някак си ще забрави онова, което се беше случило, и няма да изпълни заплахата си. Обаче напразно се надяваше. Знайко не беше забравил нищо. След известно време определиха деня на отлитането и Знайко направи списък на дребосъчетата, които щяха да летят към Луната. Както се и очакваше, Незнайко не беше включен в списъка. Нямаше го там и Шишко, и някои други дребосъчета, които зле понасяха състоянието на безтегловност.

Незнайко, както се казва, беше убит от скръб. Той нямаше желание да разговаря с никого. Усмивката изчезна от лицето му. Изгуби апетит. През нощта не можа да заспи нито за минутка, а на следния ден ходеше толкова опечален, просто жал да ти стане.

— Не може ли все пак да простим на Незнайко? — каза Селдичка на Знайко. — Според мене, той вече няма да прави лудории. А пък така добре понася състоянието на безтегловност. Това наказание ще е прекалено строго.

— Това не е наказание, а предпазна мярка — строго отвърна Знайко. — Пътешествието до Луната не е разходка за развлечение. В този полет трябва да се отправят само най-умните и най-дисциплинираните дребосъчета. Незнайко много добре понася състоянието на безтегловност, но пък състоянието на неговите умствени способности сега засега можеше да бъде много по-добро. Със своята недисциплинираност Незнайко може и сам да пострада, и другите да злепостави. А космосът не е шега работа! По-добре да почака до следващия път, а дотогава да се постарае да поумнее. Това е моята последна дума!

След такъв категоричен отговор Селдичка не възобнови повече този разговор.

Малко по малко Незнайко се поуспокои и вече не му беше така мъчно, както отначало. Апетитът му се върна. Сънят му също се оправи. Заедно с другите дребосъчета той ходеше в Космическото градче, наблюдаваше как стават изпробванията на ракетата, как се тренират пътешествениците преди отлитането, слушаше лекциите на Фуксия и на Селдичка за Луната и за междупланетните полети. Изглеждаше, че се е примирил напълно със своята участ и повече не мечтае за полета към Луната. Дори характерът на Незнайко сякаш се промени. Най-наблюдателните дребосъчета забелязваха, че Незнайко често започна да се замисля за нещо. Когато му се случваха такива пристъпи на замисляне, върху лицето му се появяваше някаква мечтателна усмивка. Той като че ли се радваше на нещо. Никой обаче не можеше да се досети какво го настройваше толкова радостно.

Веднаж Незнайко срещна Шишко и му, каза:

— Слушай, Шишко, сега ние с тебе сме другари по нещастие.

— По какво нещастие? — не го разбра Шишко.

— Е-е, нали и тебе не те вземат на Луната, както и мене!

— Аз не бива да летя на Луната. Много съм тежък. Ракетата няма да може да ме вдигне — каза Шишко.

— Глупости! — отвърна Незнайко. — Всички, които полетят с ракетата, ще бъдат в състояние на безтегловност, така че за ракетата е все едно тежък ли си или не. Никой нищо няма да тежи. Разбра ли?

— Че защо тогава не ме вземат? Това е несправедливо! — каза Шишко.

— Несправедливо и още как! — подкрепи го Незнайко. — Толкова несправедливо, че просто не може да се изрази. Ние с тебе трябва да поправим тази несправедливост.

— Как така ще я поправим?

— През нощта, в навечерието на полета, ще се вмъкнем в ракетата и ще се скрием. А сутринта, когато ракетата полети в космоса, ще се покажем. Няма да вземат да връщат ракетата обратно заради нас я!

— Че може ли да се правят такива неща? — попита Шишко.

— Защо да не може? Колко си чуден! Най-главното е, разбираш ли, да не успеят да ни свалят, докато сме още на Земята. А в космоса няма вече да ни свалят. Можеш да бъдеш спокоен.

— Ами къде ще се скрием?

— В хранителната камера. Там е много удобно и има различни продукти в голямо количество.

— Продукти в голямо количество — това не е лошо! — каза Шишко. — Но нали ракетата е предназначена за четиридесет и осем пътешественика?

— Глупости — отвърна Незнайко. — Къде се е чуло и видяло да има точно четиридесет и осем пътешественика. Каква е тая цифра, я си помисли само! За да се закръгли, те трябва да бъдат петдесет. А където има място за четиридесет и осем, там ще се поберат и петдесет. Освен това нали на нас двамата не ни трябват места в каютата: ние ще седим в хранителната камера. Там е тесничко, но както казват, сърце да е широко!

— Ами ти сигурен ли си, че в хранителната камера има продукти? — попита Шишко.

— С очите си ги видях, да не мръдна от място, ако те лъжа! — закле се Незнайко. — Аз, братко, съм изучил ракетата отдолу догоре. Всичко, каквото искаш, ще ти намеря със затворени очи.

— Е, щом е тъй, тогава добре — съгласи се Шишко.

В навечерието на определения за отлитането ден Незнайко и Шишко не си легнаха да спят. Те изчакаха да заспят всичките им другари, измъкнаха се тихичко от къщи и се отправиха към Космическото градче.

Нощта беше тъмна. По гърба на Шишко лазеха тръпки. При мисълта, че скоро ще полети в космоса, той беше изгубил, дето се казва, и ума, и дума от страх. Шишко се разкайваше вече, загдето се е съгласил да вземе участие в такова опасно начинание, но го беше срам да признае пред Незнайко, че се е уплашил.

Беше вече съвсем късно, когато Незнайко и Шишко стигнаха до Космическото градче. Луната изгря и наоколо стана по-светло. Нашите приятели минаха дебнешком покрай къщите и излязоха на края на кръглата площадка, в чийто център се издигаше космическата ракета. Нейните стоманени стени проблясваха в синкавата светлина на Луната, а на Незнайко и на Шишко им се струваше, че свети самата ракета, направена сякаш от някакъв светещ метал. В очертанията на ракетата имаше нещо смело и стремително, което неудържимо се стреми нагоре. Изглеждаше, че всеки момент ще се откъсне и ще полети във висините.

Мъчейки се да се промъкнат незабелязано, Незнайко и Шишко се снишиха до земята и така превити надве, пресякоха площадката. Когато се озоваха до ракетата, Незнайко натисна с пръст бутончето, което се намираше в задната й част. Една вратичка безшумно се отвори и до краката на пътешествениците се спусна малка, металическа стълбичка. Незнайко видя, че Шишко се двоуми и го хвана за ръката. Те заедно се качиха по стъпалата и влязоха в така наречената херметическа камера. Това беше нещо като малка стаичка с две врати, които се затваряха херметически. Едната врата, тази, през която влязоха Незнайко и Шишко, водеше навън, а другата — към вътрешността на космическия кораб.

Щом двамата приятели влязоха в херметическата камера, външната врата автоматически се затвори. Шишко видя, че пътят за отстъпление е отрязан и цял изтръпна от страх. Той искаше да каже нещо, но езикът му в устата сякаш се беше вдървил, а главата си чувствуваше като изпразнена. Сам не разбираше за какво мисли, пък и не знаеше дали въобще мисли за нещо. В ума му, кой знае защо, през цялото време се въртяха думите на една песничка, която беше чувал някога: „Прощавай, бреза моя скъпа! Прощавай, мой любими бор!“ От тези думи му стана някак неприятно и тъжно до плач.

Незнайко в това време натисна бутончето на втората врата. Вратата пак така безшумно се отвори. Незнайко решително прекрачи прага. Шишко машинално го последва.

— Прощавай, бреза моя скъпа! — мрачно измърмори той. — Това е то! Край!

Чу се щракване. Втората врата се затвори също така плътно, както първата. Тя сякаш отдели с непроходима стена нашите пътешественици от външния свят, от всичко с което бяха свързани досега.

— Това е то! Край! — повтори още веднаж Шишко и се почеса зад ухото.

Незнайко, който в това време беше отворил вече вратичката на асансьора, дръпна Шишко за ръкава и рече:

— Хайде ела, после ще се чешеш!

Шишко мълчаливо влезе в кабината на асансьора. Той беше бледен като привидение. Кабината започна да се изкачва с равномерен шум. Когато тя стигна на нужната височина, Незнайко излезе и каза:

— Хайде измъквай се! Какво стоиш като пън?

Шишко излезе от асансьора и видя, че се намират в тясно и криво коридорче, което като пръстен заобикаляше шахтата на асансьора. Незнайко мина по коридорчето и се спря пред кръгла металическа вратичка, която, напомняше вратичката на параходна пещ.

— Ето я. Тук е хранителната камера — каза Незнайко.

Той натисна едно бутонче. Вратичката се отвори като широко зинала уста. Незнайко се вмъкна в тази уста, като напипваше с крак в тъмното стъпалата. Щом се озова на дъното на камерата, той намери ключа на стената и светна.

— Е хайде, спускай се тук! — извика той на Шишко.

Шишко почна да слиза надолу. От страх колената му се разтрепериха, той се спъна и се търкулна по стъпалата право в камерата. Наистина, не се удари много, защото в камерата и стените, и подът, и дори стъпалата бяха облепени с мека, еластична пластмаса. Всички помещения вътре в ракетата бяха облицовани със същата пластмаса. Това беше направено, за да не се удари някой случайно, когато изпадне в състояние на безтегловност.

Щом видя, че падането не е причинило никаква вреда на Шишко, Незнайко затвори вратичката и каза с весела усмивка:

— Сега сме като у дома си! Нека се опитат да ни намерят тук!

— А как ще се измъкнем обратно? — уплашено попита Шишко.

— Както се вмъкнахме, тъй и ще се измъкнем. Виж, тук до вратата има бутонче. Натиснеш ли го, вратата се отваря. Всичко е с бутончета.

Незнайко започна да натиска различни бутончета и да отваря вратичките на вградените шкафове, термостати^[1] и хладилници, върху чиито полици се намираха най-разнообразни хранителни продукти. Само че Шишко беше така силно разстроен, че дори видът на продуктите не го радваше.

— Какво ти е, сякаш не си доволен? — учуди се Незнайко.

— Не, че защо? Много съм доволен — отговори Шишко с физиономия на престъпник, осъден на смърт за някакви страшни престъпления.

— Е, щом си доволен, хайде тогава да лягаме да спим. Много е късно вече.

При тези думи Незнайко се простря на пода на камерата, като сложи под главата си вместо възглавница собствения си юмрук. Шишко последва неговия пример. Той се настани по-удобно на меката пластмаса и взе да обмисля своето положение. В главата му постепенно узря мисълта, че е най-добре да се откаже от това пътешествие. Шишко реши да признае още сега на Незнайко, че вече му е минало желанието да лети, но си помисли как ще почне да му се подиграва Незнайко и да го обвинява, че е страхливец. Най-после той все пак събра кураж дотолкова, че реши да признае своята страхливост, но в същия момент чу ритмичното похъркване на Незнайко. След като се убеди, че Незнайко спи дълбоко, Шишко стана и се промъкна дебнешком до вратичката, като се стараеше да не стъпи на ръцете му.

„Ще се измъкна от ракетата и ще избягам в къщи! Край — помисли си той. — А пък Незнайко нека лети до Луната, щом толкова му се иска!“

Шишко се изкачи по стълбичката със затаен дъх и натисна бутончето до вратата. Вратата се отвори. Шишко се измъкна от хранителната камера и почна да се лута из кривото коридорче, мъчейки се да намери вратичката на асансьора. Той не беше толкова добре запознат с устройството на ракетата, както Незнайко, затова няколко пъти обиколи коридорчето, но винаги попадаше пак на хранителната камера. От страх, че Незнайко ще се пробуди и ще открие изчезването му, Шишко отново взе да нервничи и да губи способността си да мисли. Най-после той все пак успя да намери вратичката на асансьора. Без много да му мисли, Шишко влезе в кабината и натисна първото бутонче, което му попадна. Вместо да слезе надолу, кабината се изкачи нагоре. Шишко обаче не обърна внимание на това, излезе от асансьора и се залови да търси вратата на херметическата камера, която извеждаше навън. В херметическата камера той, разбира се, не можа да попадне, защото тя изобщо не беше тук, а вместо това се намери в бутонната кабина и почна да опипва в тъмнината стените, мъчейки се да открие ключа. Ключа той не успя да намери, но сред кабината се натъкна на една малка масичка, върху която напипа бутонче. Шишко помисли, че това бутонче пали електричеството, натисна бутончето и изведнаж подскочи нагоре в състояние на безтегловност. Едновременно с това той чу ритмичния шум на заработилия реактивен двигател.

Някои по-досетливи читатели сигурно веднага са разбрали, че Шишко беше натиснал тъкмо онова бутонче, което включва електронната управляваща машина. А електронната управляваща машина, точно както беше предвидено от конструкторите, включи автоматично уреда за безтегловност, реактивния двигател и цялата останала апаратура, следствие на което ракетата полетя в космоса в момент, когато никой не очакваше това.

Ако някой от обитателите на Космическото градче се беше разбудил в този момент и беше погледнал през прозореца, той щеше да бъде крайно изненадан, като види как ракетата бавно се отдели от земята и плавно се издигна във въздуха. Това стана почти безшумно. От задното отверстие на двигателя с леко съскане излизаше тънка струя от нагорещени газове. Реактивната сила беше достатъчна, за да може ракетата да полети, тъй като благодарение на уреда за безтегловност самата ракета нямаше абсолютно никакво тегло.

Щом ракетата се издигна на достатъчна височина, електронната управляваща машина включи механизма за завоите, следствие на което предната част на ракетата започна да прави кръгови движения и да се наклонява все повече и повече при всеки кръг. Ето че ракетата получи такъв ъгъл на наклона, че в зрителното поле на оптическия уред, снабден с фотоелемент, попадна Луната. Фотоелементът превърна светлината на Луната в електрически сигнал. Електронната машина получи този сигнал и приведе в действие самонасочващия се механизъм. В резултат на това след няколко затихващи колебливи движения ракетата се стабилизира и полетя право към Луната. Благодарение на самонасочващия се механизъм ракетата се оказа, както е прието да се казва, прицелена в Луната. Отклоняваше ли се ракетата поради някакви причини от посочения курс, самонасочващият се механизъм веднага я връщаше отново на този курс.

Най-напред Шишко дори не разбра какво страшно нещо беше извършил. Когато почувствува, че е изпаднал в състояние на безтегловност, той почна да прави опити да се измъкне от бутонната кабина, въобразявайки си, че състоянието на безтегловност не съществува навсякъде. След много усилия той успя да излезе от кабината и се насочи обратно към асансьора. Този път той се ориентира както трябва в бутончетата, които се намираха в кабината на асансьора, и натисна точно онова бутонче, което спущаше кабината в най-долния етаж, значи в задната част на ракетата. След като излезе от асансьора, той се озова пред онази врата в херметическата камера, през която, както вече казахме, можеше да се излезе навън. На стената, близо до вратата, Шишко откри едно бутонче. Но колкото и да натискаше той това бутонче, колкото и да риташе вратата, тя хич и не помисляше да се отваря. Шишко не знаеше, че вратата на херметическата камера можеше да се отвори само ако той облечеше космически скафандър. И трябва да прибавим — добре че Шишко не знаеше това. Ако той предварително беше облякъл скафандър и беше натиснал бутончето, вратата щеше да се отвори и Шишко щеше да напусне ракетата и да падне право в космическото пространство. Разбира се, в такъв случай той никога вече нямаше да може да се върне в къщи, а щеше да остане за вечни времена да лети в космоса във вид на планета.

След като си натърти ръцете и петите, Шишко реши да се върне при Незнайко и категорично да поиска от него да го пусне да излезе от ракетата. Той обаче не можа да изпълни това си решение, защото беше забравил на кой етаж остави Незнайко. Наложи се да обикаля всички етажи, да се промъква във всички кабини, каюти и камери. Беше вече късно. Шишко се измори много и при това адски му се доспа. Би могло да се каже, че Шишко едва се държеше на краката си от умора, ако той въобще можеше да стои на крака. Поради състоянието на безтегловност Шишко нямаше възможност да стои прав, а падаше като каракуда в буркан, удряше непрекъснато главата си в стените и се премяташе във въздуха. В края на краищата той изгуби всякаква способност да съобразява каквото и да е. Главата му се размъти, очите му почнаха да се затварят от само себе си и капнал от умора, той заспа точно в момента, когато се изкачваше с асансьора.

През това време Незнайко безгрижно си спеше в хранителната камера и не подозираше дори, че космическият полет е започнал. Посред нощ той все пак се събуди, без да може да разбере защо се намира тук, а не на леглото си в къщи. Постепенно той си припомни, че се беше вмъкнал умишлено в ракетата. Незнайко почувствува, че се намира в състояние на безтегловност, обърна внимание на ритмичния шум от реактивния двигател и разбра, че космическият кораб лети.

„Значи, докато аз съм спал, Знайко и останалите дребосъчета са се качили на кораба и са се отправили към Луната. Всичко стана така, както го бях предвидил!“ — помисли си той.

Лицето на Незнайко се разтегна в щастлива усмивка, а вътре в него сякаш нещо затрептя и се замята от радост. Той вече се готвеше да излезе от своето скривалище, да намери Знайко и да му признае, че се е вмъкнал без разрешение в ракетата, но като поразмисли малко, реши все пак да изчака, докато ракетата се отдалечи повече от Земята.

„Винаги ще успея да кажа на Знайко. Може и да не се бърза толкова с това“ — помисли си Незнайко.

В този момент той си спомни за Шишко, огледа се наоколо и каза:

— Прощавайте, скъпи приятели, но къде е Шишко? Че нали ние заедно влязохме в камерата!

В това време Незнайко забеляза, че вратата на камерата е широко разтворена.

„Аха! Значи Шишко вече се е събудил и се е измъкнал оттук — сети се Незнайко. — Е, щом е така, тогава няма смисъл и аз да седя тук самичък!“

Незнайко излезе от камерата и щом отвори вратата на асансьора, видя в кабинката Шишко.

— А, ето къде си се заврял! — възкликна Незнайко. — Усещаш ли? Вече летим!

— Какво? — попита, събуждайки се, Шишко и широко се прозя.

— Летим! — радостно извика Незнайко.

— Накъде летим? — попита Шишко и почна да търка очи с юмруци.

— Към Луната. Къде другаде?

— Към коя Луна?

— Хайде де, към коя… Сякаш не знаеш към коя Луна!

Чак сега Шишко почна да разбира какво се беше случило.

Известно време той гледаше като побъркан Незнайко, а после нададе див вик:

— Към Луната ли?

— Към Луната! — радостно потвърди Незнайко.

— Летим ли?

— Летим я! Там е работата! — извика Незнайко и безсилен да сдържи своята радост, се спусна да прегръща Шишко.

От страх дъхът на Шишко спря, долната му челюст увисна, очите му се ококориха и той гледаше Незнайко с втренчен, неподвижен поглед.

— А къде са другите? Не си ли ги виждал? — попита Незнайко, без да забелязва странното състояние на Шишко.

— Ка-а-кви другги? — запита Шишко, заеквайки от вълнение.

— Е, къде са другите дребосъчета? Къде е Знайко?

— Ами че те т-т-тук ли са?

— А ти как мислиш? Защо тогава летим, според тебе? Докато ние двамата сме спали в камерата, другите са дошли и са пуснали ракетата. Разбра ли?… Сега ние с тебе ще се изкачим горе и ще намерим всички в каютата.

Незнайко натисна едно бутонче и асансьорът се изкачи с един етаж по-горе.

— Ех, че ще се изненадат, като ни видят! — каза Незнайко и се спря пред вратата на една от каютите: — Ей сега ще влезем и ще кажем: „Здравейте, ето ни и нас!“ Ха-ха-ха!

Разтърсван от смях, Незнайко отвори вратата на каютата, не видя там никого и каза:

— Тук, кой знае защо, няма никого!

Той веднага надникна в друга каюта:

— И тук, кой знае защо, няма никого!

Тези думи Незнайко повтаряше всеки път, когато надникваше в празните каюти. Най-после рече:

— Сетих се. Те са в каюткомпанията. Сигурно там сега се провежда някакво важно съвещание и затова всички са отишли там.

Приятелите слязоха в каюткомпанията и се убедиха, че и там беше празно.

— Но тук изобщо няма никого! — извика Незнайко. — Изглежда че ние с тебе сме сами в ракетата!

— Как така сами? — изплаши се Шишко.

— Ей така на, сами — разтвори ръце Незнайко.

— А тогава кой е пуснал ракетата?

— Не зная.

— Та тя не е могла да се пусне сама!

— Не е могла — съгласи се Незнайко.

— Значи някой я е пуснал — рече Шишко.

— Кой може да я пусне?

— Е, не зная.

Незнайко изгледа подозрително Шишко и попита:

— Да не би ти да си я пуснал?

— Аз ли? — изненада се Шишко.

— Да, ти!

— Че как мога аз да я пусна? — вдигна рамене Шишко. — Аз дори не знам как да я пусна.

— Ами ти защо се измъкна от камерата? — попита Незнайко. — Защо, когато аз се събудих, тебе те нямаше там? Признай, къде си ходил?

— Ами аз, разбираш ли, през нощта се отказах да летя и исках да си отида в къщи, но, разбираш ли, заблудих се в ракетата, а после не можах да отворя вратата, тогава се отказах да си ходя и останах — бъбреше смутено Шишко.

— А не си ли натискал някъде бутончета? Защото, за да се пусне ракетата, достатъчно е да се натисне само едно бутонче. Разбра ли?

— Честна дума, никъде не съм натискал нищо. Аз само попаднах случайно в някаква малка кабинка и натиснах там едно съвсем, ама съвсем мъничко бутонче на масата…

— А-а-а! — извика със страшен глас Незнайко и като сграбчи за яката Шишко, помъкна го към бутонната кабина. — Хайде признай си бързо, в тази кабинка ли беше?

— Стру-у-ва ми се, че в тази — измънка Шишко, разтваряйки широко уста като риба на сухо.

— Това бутонче ли натисна?

— Стру-у-ва ми се, че това — призна си Шишко.

— Така си и мислех! — извика Незнайко. — Значи ти си пуснал ракетата! Какво ще заповядаш сега да правим?

— Ами не може ли ня-якак да спрем ра-акетата?

Че как да я спрем?

— Е, като натиснем още някакво б-б-бутонче.

— Ще ти дам аз на тебе едно бутонче! Ще натиснеш бутончето, ракетата ще спре и ние с тебе тъй ще си останем сред космоса. Не, не, по-добре да отидем на Луната.

— Но нали казват, че на Луната няма нищо за ядене! — рече Шишко.

— Нищо, за тебе това е полезно, нека да поотслабнеш малко — сърдито отвърна Незнайко. — Да знаеш друг път как се натискат бутончета без разрешение!

Щом си спомни за яденето, мислите на Шишко взеха друга насока. Той изведнаж почувствува страшен глад. Сега вече не можеше да мисли за нищо друго освен за ядене. Ето защо Шишко рече:

— Слушай, Незнайко, а не можем ли ние с тебе да хапнем нещичко? Защото аз от вчера не съм ял нищо.

— Да хапнем ли? Ами че… Май че може да хапнем, въпреки че не си заслужил това — сърдито отвърна Незнайко.

Приятелите се върнаха в хранителната камера и отвориха термостата, в който се съхраняваха горещи космически кюфтета, космически кисел^[2], космическо картофено пюре и други космически ястия. Те всички се наричаха космически, защото се намираха в дълги целофанови тръбички, подобни на лебервурст. Като сложиш края на такава тръбичка в устата си и я натиснеш с ръце, храната попада от тръбичката право в устата ти, което е много удобно при състояние на безтегловност. Двамата приятели унищожиха по няколко такива тръбички и ядоха за десерт космически сладолед, който се оказа рядко вкусен. Този космически сладолед имаше само един недостатък: от него страшно им замръзнаха ръцете, защото през цялото време те трябваше да стискат с ръце студената целофанова тръбичка — иначе сладоледът не можеше да попадне в устата им.

Щом Шишко се нахрани, настроението му веднага се подобри.

— Знаеш ли, излиза, че и в ракетата можело добре да се похапне! — каза той.

И на Шишко почна да му се струва, че не е станало нищо страшно и че ракетата съвсем не лети, а продължава да си стои на Земята.

— Слушай, Незнайко, защо мислиш, че ние летим нанякъде? Според мене, ние наникъде не летим — продължи той.

— А откъде е тогава състоянието на безтегловност? — отговори Незнайко.

— Помниш ли, че когато си бяхме в къщи, аз си ударих носа в масата. Нали тогава ние не летяхме наникъде, а безтегловността си съществуваше?

— Ей сега ще се качим в астрономическата кабина и ще погледнем през илюминатора — каза Незнайко. — През илюминатора ще видим къде се намираме.

Двамата приятели се изкачиха бързо в астрономическата кабина. Те погледнаха през страничните илюминатори и видяха наоколо бездънно черно небе, обсипано с едри звезди, сред които ослепително ярко блестеше слънцето. Сякаш беше едновременно и ден, и нощ. На Земята никога не е така. Когато на Земята се вижда слънцето, звездите не се виждат и обратно — когато има звезди, няма слънце. В един от горните илюминатори ярко светеше Луната. Тя изглеждаше малко по-едра, отколкото я виждаме от Земята.

— Работата е съвсем ясна — каза Незнайко. — Ние сме вече далеко от Земята. Ние летим в космоса!

— Това е то — край! — разочаровано измърмори Шишко.