Николай Носов
Незнайко на Луната (12)

Единадесета глава
Освобождаването

На сутринта страшен шум разбуди Незнайко.

— Ставай! Събличай се! Строй се в редици! — оглушително ревеше някакъв неприятен, гъгнив глас.

След като отвори очи и постепенно дойде на себе си, Незнайко се огледа наоколо и разбра, че гласът принадлежеше на застаналия до вратата полицай Дригел. Той държеше в ръце малък апарат, който на пръв поглед приличаше на радио с високоговорител. Дригел изкряскваше думите право в апарата и високоговорителят усилваше гласа му до такава степен, че беше невъзможно да го слушаш, без да изтръпнеш от страх.

Мигача видя, че Незнайко се е събудил, и рече:

— Ставай бързо и се събличай!

— Че защо да се събличам?

— Ще видиш. Но побързай, защото ще се измокриш с дрехите.

Без да каже ни дума повече, Мигача се съблече, остави дрехите си на нара и скочи долу. Незнайко последва неговия пример. Щом се озова на пода, той видя, че всички дребосъчета бяха застанали вече голи-голенички между лавиците.

— Зад тил! Мирно! — продължаваше да се напъва Дригел.

Когато се убеди, че всички дребосъчета са слезли от наровете, той натисна едно от бутончетата, които се намираха до стената в коридора, до самата врата. В същия миг Незнайко видя, че всички нарове заедно със стойките, на които те се крепяха, почнаха да се спущат в четириъгълните отвори, зинали на пода. Не измина дори минута и цялото помещение беше опразнено от наровете. Там останаха само голите дребосъчета. Щом наровете изчезнаха, отворите на пода се затвориха плътно отдолу. Като видя това, Дригел заключи вратата и натисна още едно копче. Изведнъж мощни струи вода бликнаха на всички страни от кръглите дупки, намиращи се по стените. Спасявайки се от тези струи, голите дребосъчета се пръснаха из помещението, но потоците вода ги настигаха навсякъде и ги събаряха на пода. Още неуспяло някое дребосъче да се изправи на крака, то отново попадаше под водната струя и отново биваше съборено. Като тичаха така насам-нататък и падаха, дребосъчетата се триеха с всички части на тялото си в стените и пода, блъскаха се помежду си, по неволя се търкаха едно о друго и по този начин хубавичко се измиваха.

Управата на затвора беше наредила къпането да става в самото помещение, за да не харчи пари за построяването на друго специално за миене и да не води арестантите на баня, защото това щеше да струва пари. Освен това някои от тях можеше и да избягат.

Докато дребосъчетата извършваха гореописаната водна процедура, дрехите им и наровете, на които те спяха, бяха подложени на тъй наречената санитарна обработка, сиреч опушваха ги със специални отровни газове, които убиваха дървениците, бълхите и други вредни паразити. Това се правеше, разбира се, не защото полицията кой знае колко се грижеше за удобствата на арестуваните дребосъчета. На полицията й беше съвсем безразлично дали бълхите хапеха или не хапеха арестуваните. Цялата работа беше в това, че щом в дранголника се развъдеха дървеници или бълхи, те плъзваха из цялото полицейско управление и почваха да хапят самите полицаи, а това съвсем не им се нравеше.

След завършването на водната процедура отворите на пода отново зейнаха и наровете заедно с дезинфекцираните дрехи се издигнаха нагоре. Разтрепераните от студ дребосъчета почнаха бързо да се обличат. Те още не бяха привършили, когато вратата се отвори и появилият се на прага Дригел изкрещя:

— Строй се!

Дребосъчетата бързо се строиха в една редица.

— Този, който си чуе името, крачка напред! — изкомандува Дригел и почна да чете от един списък имената на дребосъчетата: — Козлето, Босокрачко, Антиквар, Комара, Дъртака, Виртуоза, Амба, Бисера, Болида, Незнайко…

Всеки извикан веднага пристъпваше крачка напред. Незнайко чу своето име и също направи крачка напред. В това време някой го бутна отзад по рамото. Незнайко се обърна и видя Мигача, който му подаваше шапката.

— Ето ти шапката, Незнайко — зашепна Мигача. — Аз нарочно я скрих от Стригания. Вземи я, защото ти можеш и да не се върнеш вече тук. В шапката има писмо — добави той и сложи пръст на устните си, напомняйки с това, че Незнайко трябва да мълчи.

Дригел завърши четенето на списъка, преведе извиканите дребосъчета през коридора и ги натика всички в една тясна стаичка.

— Сядайте тук и без всякакви приказки! — заповяда той.

Стаичката, в която се озоваха дребосъчетата, беше съвсем празна. Вътре нямаше никакви мебели, а само четири голи стени без прозорци и две врати — една срещу друга, като в херметическа камера.

— Гледай ти! — измърмори Козлето, като се озърташе наоколо. — Каза сядайте, а на какво да седнем?

— Ами защо ни доведоха тук? — попита Незнайко.

— Сигурно при съдията — отвърна Комара, който най-добре беше запознат с реда в полицейското управление.

— Ами какво ще правим при съдията?

Комара не успя да отговори на този въпрос, защото вратата на срещуположната стена се отвори, Дригел надникна в стаята и каза:

— Комар, фит-фит!

Комара не дочака да му повторят заповедта още веднаж и бързо излезе от стаята. След малко вратата отново се отвори и Дригел каза:

— Дъртак, фит-фит!

По-нататък всичко продължи по същия начин:

— Амба, фит-фит!

— Бисер, фит-фит!

— Болид, фит-фит!

За по-малко от десет минути в стаята останаха само Незнайко и Козлето. Съдията сигурно вършеше работата си бързо, без протакане. Като чу най-после своето име, Незнайко излезе и се намери в просторна мрачна стая със сиви стени. Точно пред него се издигаше дълга маса, зад която на меко високо кресло седеше полицай. Той беше облечен също така, както и другите полицаи, само че вместо каска на главата си имаше островръх шлем с оранжеви помпони и такова оранжево мъхесто пискюлче накрая. Това именно беше съдията, за когото Комара споменаваше на Незнайко. Наричаха го съдията Вригел. Освен съдията Вригел и полицая Дригел в стаята се намираше и вече познатият ни полицаи Мигел. Той стоеше прав до креслото, на което важно седеше Вригел, и държеше под мишницата си няколко картонени папки с описанията на външния вид на престъпниците и с отпечатъците от пръстите им.

— А що за птица е пък този? — попита Вригел, като видя изправилия се пред него Незнайко.

Полицаят Мигел се наведе почтително над Вригел и започна бързо-бързо да му шепне нещо, като поглеждаше изпод вежди Незнайко. Вригел обаче не доизслуша до края Мигел.

— Какво говориш! Какво говориш! — с възмущение каза той. — Значи според тебе това е Хубавеца, така ли?

— Тъй вярно, господин Вригел! — приведен угоднически, измърмори Мигел. — Ето, благоволете да погледнете…

Мигел разтвори една от папките и почна да я пъха под носа на Вригел.

— Вие тука съвсем сте се побъркали! — извика с досада Вригел. — Кой, според тебе, е Хубавеца, а? Хубавеца е личност известна! Него всички го познават. Хубавеца е милионер! Половината полиция е подкупена от Хубавеца и утре, ако рече, всички ни ще купи заедно с партушините… А пък този кой е? — продължаваше да вика Вригел, като сочеше с пръст Незнайко. — Кой е тоя, питам те аз? Кой го познава? Какво е направил?… Наобядвал се без пари, така ли? И затова ли сте го довели тук? А тоя само това и търси, глупаци такива! Тук му е и топло, и светло, и бълхи не го хапят. Тоя само за това си мечтае — да попадне в дранголника и да почне да подяжда полицията! Това не е истински престъпник, а хаймана с празни джобове. Какво ще му вземеш, когато дори за обед дари няма? Дайте ми вие на мене истински престъпници, а с такава сбирщина се оправяйте, както си знаете. Няма какво да мърсите полицейското управление с подобни нехранимайковци.

— Че и аз така исках най-напред, както си знаем, но после си помислих: ами ако е Хубавеца? — смутено измърмори Мигел.

Вригел нетърпеливо махна с ръка и се обърна към Незнайко:

— Ти значи се наобядва, а?

— Наобядвах се — нерешително си призна Незнайко.

— Тогава може би ти се ще и десерт, а? Хайде, Дригел, оправяй се с него, както си знаеш!

 

Дригел грабна Незнайко за яката, постави го точно срещу широката двукрила врата и го удари силно по врата с палката. На Незнайко му притъмня пред очите; той полетя през стаята, блъсна глава във вратата, при което и двете й крила широко се разтвориха, излетя право навън и се пльосна насред улицата. От удара и от действието на електричеството известно време не можеше да дойде на себе си. Незнайко постепенно се опомни и тъкмо щеше вече да се изправи на крака, когато видя, че вратата на полицейското управление изведнаж отново се разтвори и през нея изхвръкна на улицата Козлето. Незнайко веднага скочи, изтича при него и взе да му помага да стане.

— Мошеници!… Мерзавци! Престъпници! Подлеци! Ще ви науча аз вас! — викаше със сълзи на очи Козлето.

Той се изправи на крака и вдигна заплашително юмрук към затворилата се врата.

— Защо постъпиха така с тебе? — съчувствено го запита Незнайко.

— И сам не зная! Този глупак с шлема ме попита: „Не ти ли омръзна, драги мой, да седиш в дранголника?“ „Омръзна ми, драги мой, но какво да правя“ — отговарям аз. „Ами не искаш ли да ти се съкрати срокът?“ „Искам“ — казвам аз. „Това може да се нареди — казва ми той. — Хайде, Дригел, съкрати му срока!“ Е, и тогава Дригел като ми перна един по врата с палката! Видя ли как се изтърсих върху паважа!

Незнайко се чудеше как да успокои горкото Козле.

— Пак добре, че тук при вас силата на тежестта е шест пъти по-малка, отколкото на Земята — каза той. — Ако се беше изтърсил с такава сила у нас, щеше да си изпотрошиш и костите.

— Мошеници проклети! — изхлипа Козлето, като разтриваше с ръка ударения си врат. — Не ми се иска да се разправям с тях, иначе щях да им дам да разберат! Според правилника, те бяха длъжни да ни дадат да закусим, а после да ни изхвърлят от дранголника!

— Ами ти за какво попадна вътре?

— Загдето помирисах един геврек — призна си Козлето. — Но ти да не си помислиш нещо, аз съвсем не съм крадец. Просто много дълго стоях без работа. Изхарчих си всичките пари за ядене, продадох, каквото имах, и почнах да гладувам. Веднаж два дни поред нищичко не бях хапнал. На третия ден минавах покрай една хлебарница. Помислих си: я да се отбия поне да видя какви са кифлите, може пък да ми мине апетитът. Отбих се в хлебарницата, а там пълно с краваи, франзели, пирожки, банички, понички. И всичко така хубаво мирише, че просто да припаднеш. А пък гевреците — сложени право пред мене, на тезгяха. Взех един геврек и го помирисах. Но хлебарят забеляза. Че като ме сграбчи за ръката! И веднага извика полицая. „Той, казва, искаше да изяде геврека.“ И стана една!… Взеха ми геврека, набиха ме здравата и отгоре на това ме пъхнаха за три месеца в дранголника.

Козлето изтри с ръкав сълзите си, поуспокои се малко и попита:

— Ти къде ще идеш сега?

— И аз не зная — отговори Незнайко.

— Ами пари имаш ли?

— Не.

— И аз нямам. Но до вечерта все трябва да спечелим нещо. Без пари тук не може!

В това време Незнайко вдигна падналата му от главата шапка и видя, че от нея изпадна един бял плик.

— А-а! — спомни си Незнайко. — Та това е писмото, за което ми казваше Мигача. Проклетият Дригел така ме цапардоса, че съвсем изумях!

Козлето вдигна плика и прочете написаний върху него адрес:

„До собственика на магазина за разнокалибрени стоки господин Шмекерленд, улица Извита, пресечка Змийска, дом № 6“.

— Аз зная къде е Извитата улица — каза Козлето. — Да вървим, ще ти я покажа. Може би господин Шмекерленд ще ни даде някаква работа.

Незнайко отново скри писмото в шапката и я нахлупи чак до веждите. След половин час нашите приятели стигнаха до Извитата улица и завиха в една тясна пресечка, която лъкатушеше като змия сред високите здания. От двете страни на уличката къщите се издигаха така близко една от друга, че светлината стигаше само за горните етажи, а долу, където се намираха магазините, цареше тайнствен полумрак. Незнайко видя над вратата на един от магазините табела с надпис: „Продажба на разнокалибрени стоки“. Те влязоха заедно с Козлето в магазина и чак тогава разбраха какъв вид стоки се продаваха тук.

Първото, което се хвърляше в очи, бяха пушките от различна система и калибър, наредени в стройни редици, върху специални дървени поставки. На тезгяха в образцов ред лежаха разни пистолети, ножове, ками, кинжали, боздугани и боксове. Покрай стените се намираха осветени отвътре витрини, в които като на изложба бяха подредени комплекти от фалшиви ключове, стоманени пилички, свредели, обикновени клещи, клещи за рязане на тел, обикновени лостчета, лостчета за разбиване на ключалки, оксиженни апарати за рязане на огнеупорни каси и сандъци. В една витрина, над която имаше надпис „Полицейски принадлежности“, бяха изложени различни модели гумени електрически палки, стоманени белезници, окови, запалителни бомби, сълзливи бомби и различни други предмети, нужни на полицаите.

Пак тук имаше и витрина с различни маски: и такива, които закриват само горната част на лицето с отвори за очите, и такива, които се слагат върху цялата глава във вид на островърхи качулки. Освен маски имаше още и перуки, грим, изкуствени бради и мустаци — всичко, което може да ти помогне, когато искаш да измениш външността си.

В десния ъгъл на магазина беше изправен манекен на полицай в пълна екипировка, с блестяща медна каска на глава и с палка в ръка. В левия ъгъл пък имаше манекен на бандит, който се промъква дебнешком към една огнеупорна каса, с огромен пистолет в едната си ръка и със специално електрическо фенерче в другата. На шията на бандита беше вързано пъстро карирано шалче, на главата си имаше кариран каскет с широка козирка, а краката му бяха обути със също така карирани, плътно прилепнали панталони; лицето му беше закрито от черна маска. Двата манекена бяха изработени така майсторски, че приличаха на истински, живи дребосъчета.

Сред всички тези странни експонати Незнайко и Козлето отначало не забелязаха продавача, долната половина на който беше закрита от тезгяха, а горната — облечена в сив пуловер — едва личеше на фона на сивата стена. Докато в магазина нямаше никого, продавачът неподвижно стърчеше на мястото си зад тезгяха подобно на паяк, който търпеливо чака кога в паяжината му ще попадне муха, но щом вратата се хлопна, той се наведе с цяло тяло напред и опря лакти в тезгяха, сякаш се готвеше да скочи. Като видя, че Незнайко и Козлето се спряха нерешително, той се обади;

— Заповядайте, господа! С какво мога да ви услужа? В нашия магазин има извънредно богат избор от хладно и огнестрелно оръжие. Мога да ви предложа най-новия модел на винтовка от голям калибър с най-усъвършенствуван оптически мерник. Точността на изстрела е просто изумителна. От сто крачки разстояние улучва безпогрешно муха.

Той се обърна назад и сне от поставката една пушка с гладко полиран дървен приклад и синьочерна металическа цев с матов блясък. После допря бузата си до приклада, щракна спусъка и продължи:

— Ако предпочитате скорострелна винтовка, мога да ви предложа друг модел.

Той сне от поставката друга пушка, поглади нежно с ръка приклада й и каза:

— Много сладко предметче. Стреля без презареждане. Гилзите се изхвърлят автоматически под натиска на образуваните барутни газове. Пълни се с пачки от тридесет и шест патрона. Направена е за ръчна стрелба, но може да се приспособи и за стрелба от опора. Имаме също различни модели безшумни пушки. От пистолетите мога да ви предложа далекобоен пистолет със седем куршума система „бурбон“ и с дванадесет куршума система „тайфун“, който само при едно натискане на спусъка изстрелва всичките дванадесет куршума; миниатюрният малокалибрен „топсик“ който свободно влиза в джоба на жилетката; голямокалибреният „бенц“, който стреля с куршуми „дум-дум“ с изключителна точност на попадението. Съветвам ви да си вземете, няма да съжалявате.

— Но ние нямаме никакво намерение да стреляме! — промълви Незнайко, изплашен от такова изобилие на смъртоносни оръжия.

— Аха-а, разбирам — извика продавачът, — в такъв случай мога да ви предложа чифт превъзходни боздугани или боксове, но особено ви препоръчвам примките от капронови влакна.

Той се наведе и извади изпод тезгяха черен шнур, свързан в някаква сложна примка с два свободни края отстрани.

— Като издебнете изотзад жертвата си и наденете примката на шията й, ще стегнете краищата така, че леко да я позадушите, а после ще й вържете ръцете със свободните краища на шнура. Погледнете, ето така.

Продавачът със светкавична бързина надяна примката на шията на Незнайко, ловко прекара двата й свободни края под мишниците и завърза с тях ръцете му на гърба. Същата операция той извърши и с Козлето.

— Чувствувате ли? — рече продавачът. — Вие не можете да мръднете ръце, защото при най-малкото ваше движение примката се врязва в гърлото ви. Така ли е?

— Така — изхърка Незнайко, чувствувайки, че всеки момент може да се задуши.

— За да не може жертвата да извика някого на помощ, имаме на разположение усъвършенствувани тампони.

Продавачът извади от едно чекмедже две кръгли гумени запушалки и напъха едната в устата на Незнайко, а другата — в устата на Козлето.

— Чувствувате ли? — продължаваше той. — Вие не можете да изплюете от устата си тампона и не можете да кажете нито дума.

Незнайко и Козлето наистина не можеха да произнесат нито дума; а само измучаха и покорно заклатиха глави.

— Както виждате, този метод е твърде хуманен — каза продавачът. — Без да лишавате от живот жертвата си вие без никаква пречка можете да я оберете, а на вас точно това ви трябва, нали?

Незнайко и Козлето отрицателно заклатиха глави. Продавачът забеляза това и попита:

— Но в такъв случай какво ви трябва? Да не би да искате да постъпите на служба в полицията? Мога да ви предложа усъвършенствувани електрически палки, железни прътове за усмиряване на стачници, белезници, окови, сълзливи бомби. Има също така каски, мундири, специални фенерчета, маски…

Като видя, че Незнайко и Козлето продължават безмълвно да клатят отрицателно глави, продавачът най-после им развърза ръцете и извади тампоните от устата им.

— Ние нямаме нужда от такива неща — каза Козлето, щом получи възможност да говори. — Искаме да видим собственика на магазина господин Шмекерленд.

— Че защо веднага не казахте това? Аз съм господин Шмекерленд.

Незнайко си сне шапката от главата, извади плика и тъкмо щеше да го подаде на господин Шмекерленд, когато в магазина влезе още един посетител. Той носеше на главата си кариран каскет с широка козирка, облечен беше със сив пуловер и с толкова тесни карирани панталони, че не можеше да се движи нормално, а вървеше разкрачен. Неговите малки, черни очички крадешком оглеждаха всичко наоколо и по целия му вид можеше да се разбере, че е намислил нещо лошо. Без да губи време за разговори, той купи пистолет „бурбон“ със седем куршума и цяла кутия патрони за него. След това напъха патроните в патронташа, окачи пистолета на колана си и излезе от магазина, като разтваряше широко изкривените си в коленете крака.

Незнайко страхливо погледна след него и рече:

— Може би не биваше да му давате пистолет. Виж, че стрелял с него и убил някого!

— Тук у нас всеки може да купува и да продава, каквото си иска — обясни господин Шмекерленд. — Ами че никой не го кара да стреля с този пистолет. В същото време никой не може и да му забрани да стреля, тъй като това ще бъде нарушаване на личната свобода на действие. Тук у нас всеки има право да постъпва така, както намери за добре. При това всяка забрана в тази област ще представлява ограничаване на прерогативите, на изключителните права на полицията. Полицията съществува именно за това, за да се бори срещу престъпниците. Ако престъпниците престанат да извършват престъпления, полицията ще стане ненужна, полицаите ще изгубят доходите си, ще останат без работа и съществуващата в нашето общество хармония ще бъде нарушена. Ако не разберете това, вие сам в края на краищата ще попаднете в полицейското управление заради своите злонамерени мисли и там ще се разправят с вас, както те си знаят. Постарайте се да разберете това.

— Ще се постараем — послушно отвърна Козлето.

Господин Шмекерленд пое плика от Незнайко, разпечати го и започна да чете писмото. Докато Шмекерленд четеше, Незнайко с любопитство разглеждаше лицето му. То беше мургаво, широкоскулесто, с малки, грижливо пригладени мустачки и къса заострена брадичка. На пръв поглед господин Шмекерленд напомняше по нещо на Мигача. Чак когато се вгледа в него по-внимателно, Незнайко разбра, че приликата беше не в лицето, а само в очите. Те също така играеха на всички страни, също така припламваха безпокойно и тогава Шмекерленд бързо спускаше клепачи, сякаш се стараеше да угаси пламъка им.

Най-после писмото беше прочетено и Шмекерленд каза:

— Така, така, така! Значи фантетата са спипали Мигача!

— Какви фантета?

— Е, полицаите значи — обясни Шмекерленд.

Той се приближи до телефонния апарат, който се намираше в края на тезгяха, вдигна слушалката и почна да вика в него:

— Ей, кой е там? Полицейското управление ли е? Свържете ме, моля ви се, с коменданта. С вас говори господин Шмекерленд, член на дружеството за взаимно подпомагане. Имате ли арестуван на име Микс? Да, да, господин Микс. Дружеството за взаимно подпомагане гарантира за него. Това е абсолютно честна личност, уверявам ви! По-честен от него не се е раждал още на света… Може ли да се представи парична гаранция?… Благодаря ви. Ей сега ще дойда с парите.

Господин Шмекерленд сложи слушалката, отвори огнеупорната каса и почна да вади от нея пари.

— Ето виждате ли — каза той — колко полезно е да бъдеш член на дружеството за взаимно подпомагане. Първоначалната вноска е само двадесет фертинга, а после плащате по десет фертинга на месец и можете да вършите, каквото си щете. Ако попаднете в затвора, дружеството внася парична гаранция и вие се освобождавате от наказание. Съветвам ви да се запишете, струва си!

— Щяхме да се запишем с удоволствие — каза Козлето, — но нямаме двадесет фертинга.

— Е, запишете се, когато имате — съгласи се милостиво господин Шмекерленд. — А сега аз трябва да затворя магазина.

Той заключи отвътре входната врата, после се приближи до витрината с перуките и натисна едно бутонче, скрито в страничната стена. Витрината веднага се изви със скърцане и зад нея се откри четириъгълен отвор в стената. Господин Шмекерленд прекрачи напред и каза, като им махна с ръка:

— Заповядайте след мене!

Незнайко и Козлето минаха през отвора и се озоваха в складово помещение с лавици, върху които имаше сандъци с пушки, шмайзери, пистолети, кинжали и разни други изделия от подобен род. На пода край стената бяха наредени картечници на колелца и дори едно малко оръдие. Шмекерленд се приближи до желязната врата в дъното на склада и натисна още едно бутонче. Желязната врата се отвори. Нашите приятели преминаха по едно тясно полутъмно коридорче, спуснаха се по малка спираловидна, стълбичка надолу и се намериха в един подземен гараж.

Господин Шмекерленд намери своя автомобил, боядисан с яркожълта емайлова боя, отвори с ключ вратичката му и покани спътниците си да влязат. Той седна на кормилото, изкара колата от гаража и бързо я поведе по някакъв подземен тунел. Незнайко и Козлето дори не забелязаха на кое място автомобилът изскочи на повърхността и полетя по улицата. Не бяха успели и да се огледат наоколо, когато отново се намериха пред полицейското управление.

— Моля, почакайте ме една минутка — рече Шмекерленд и като изскочи от машината, изчезна във входа.