Николай Носов
Незнайко на Луната (27)

Двадесет и шеста глава
Незнайко работи

Положението, в което изпаднаха Незнайко и Козлето, беше извънредно лошо. Те не можеха да си намерят никаква работа и буквално умираха от глад. По примера на другите безработни те от сутрин до вечер се въртяха в тази част на града, където се намираха богатите магазини. Щом забележеха, че пред някой магазин спира богаташка кола, те се спущаха презглава, за да отворят вратичката и да помогнат на богаташа да слезе от колата. На връщане от магазина му помагаха да носи покупките и да ги нареди в багажника. За тези услуги богаташите ги възнаграждаваха с по някоя дребна монета.

Когато спечелеха по този начин малко пари, двамата приятели отделяха по десет сантика за нощуване, а с останалите вечеряха в някоя евтина гостилничка. През тези дни рядко им провървяваше толкова, че да могат и да закусват, и да обядват. Козлето казваше, че щом им се налага да преминат към еднократно хранене, най-добре е да ядат вечер преди лягане, защото ако си изядат паричките сутрин или на обед, до вечерта и без това пак ще огладнеят и няма да могат да заспят през нощта.

В Задънената уличка на Гадсън те нощуваха не на минус втори етаж, а вече на минус четвърти, защото там леглото струваше не десет, а само пет сантика. Впрочем обстановката на минус четвъртия етаж малко се различаваше от обстановката на минус втория. Там беше още по-мръсно, по-шумно, по-тясно, миришеше по-лошо и имаше повече дървеници. По-малко беше единствено чистият въздух. Колкото се отнася до плъховете, те бяха толкова много, че през нощта беше невъзможно да се слезе от нара, без да се настъпи опашката на някой плъх.

Козлето, както вече казахме, се страхуваше много от тези отвратителни животни. Той дори не можеше да мисли за нещо друго сега и постоянно говореше за тях. Нощем често сънуваше, че по шията го хапе плъх, и се събуждаше ужасен. А когато не спеше, през цялото време му се привиждаха плъхове, дори и там, където ги нямаше. В края на краищата една нощ наистина го ухапа плъх по шията. Разбуден от страшната, болка, Козлето силно изпищя и отхвърли от себе си мръсната твар. Шията му моментално се поду, и то толкова много, че той не можеше да си мръдне главата. Сутринта температурата му се повиши, и от този ден той вече не можеше да става от леглото си.

Сега Незнайко обикаляше сам магазините, мъчейки се да спечели повечко пари, за да нахрани болния си приятел. Останалите обитатели на нощния приют също се стараеха да облекчат страданията на Козлето. Някои го гощаваха с печени картофи, а когато Незнайко не успяваше да спечели достатъчно пари, плащаха мястото му на нара. Всички един през друг препоръчваха по някакво средство за лекуване на болния. Едни казваха, че на подутата шия трябва да се сложи студен компрес от настъргани сурови картофи, други предлагаха компрес от задушено зеле, трети уверяваха, че трябва да се слага варен хрян, четвърти съветваха да се наложи балното място с глина и отгоре да се завърже с парцал.

Всички тези средства бяха опитани, но болният се чувствуваше все по-зле. За съжаление никой нямаше достатъчно пари, за да се извика лекар, а безплатно никакъв лекар нямаше да се съгласи да лекува болния.

Скоро Незнайко все пак успя да си намери постоянна работа и у него се появи надеждата, че ще спечели достатъчно пари за да заплати лекуването. Веднаж той вървеше по улицата и забеляза пред една къща обявление, на което беше написано: „Кантора за наемане бавачки на кучета“. Незнайко събра кураж, отвори вратата и се озова в една стая, където на дълга пейка покрай стената бяха насядали няколко дребосъчета. В дъното на стаята, зад дървена преградка, седеше служител и разговаряше с някого по телефона. Незнайко седна на крайчеца на пейката и попита съседа си какво означава това „бавачки на кучета“ и за какво ги наемат. Дребосъчето отговори:

— Много от богаташите обичат кучета, но нямат желание да се грижат сами за тях и затова наемат други да се занимават с кучетата им. Ето такива дребосъчета, които умеят добре да се грижат за кучетата, се наричат кучешки бавачки. Понякога извикват такава кучешка бавачка да поиграе с някое кученце, докато неговите стопани са на театър или на кино. Подобна работа се нарича работа по повикване. Често обаче наемат кучешки бавачки и на постоянна работа в някоя богаташка къща. Това е много по-изгодно.

— А трудно ли е да бъдеш бавачка на кучета?

— Зависи от това на какво куче ще попаднеш. Едно хубаво, добро куче няма да ти създаде никакви грижи: нахрани го навреме и го изведи на разходка — това е всичко, което се иска от тебе. Но има и едни разглезени животни, дето са свикнали да ги къпят по пет пъти на ден. Тогава още сутринта трябва да го изкъпеш с топла вода, защото то не може да търпи студена, после да го избършеш хубаво, да му разчешеш козината с гребен, за да не се сплъстява, да му дадеш да закуси, да го наметнеш с жилетка или чул че, за да не изстине след банята, и чак тогава да го изведеш на разходка. Докато се разхождаш, също не бива да зяпаш, ами трябва добре да си отваряш очите да не би тази твар да сграбчи някого за крака, защото тя само това търси — да ухапе някой минувач или да се сдави с чуждо куче. След разходката следва фризьорски салон. Там на кучето ще му направят маникюр, ще го подстрижат и ще му накъдрят козината. После ще му напарфюмират и муцуната така, че да мирише на цял километър разстояние като някоя гранд дама…

— А нима пускат кучета във фризьорските салони? — изненада се Незнайко.

— Разбира се — потвърди дребосъчето. — Има специални фризьорски салони за кучета. Пък и не само салони. Открити са специални магазини, където продават различни деликатеси за кучета, има кучешки ресторанти, закусвални, хлебопродавници и сладкарници, специални спортни зали и площадки, плувни басейни и дори стадиони! Има кучета, които обичат да се надбягват на тези стадиони. И за това ги награждават с медали. Има кучета — любители на водния спорт; те участвуват в плувни състезания или играят водно поло. Има и такива кучета, които сами не спортуват, но пък с удоволствие гледат различните кучешки състезания. Чувал съм, че в град Давилон е построен дори театър за кучета.

— Да, да, вярно е! — потвърди друго дребосъче. — Аз бях веднаж в този театър. Извънредно интересно зрелище! Казват, че кучетата проявяват интерес най-много към спектакли с участието на детективи, които залавят престъпници и разкриват различни престъпления. Особено им харесват пиеси, в които наред с детективите участвуват и полицейски кучета. Един мой познат разказваше, че медицинските изследвания уж показвали значително подобряване на самочувствието у кучетата, които са посетили кучешкия театър или са гледали състезания в кучешката спортна зала. В това отношение обаче трябва умереност, защото прекалено честите посещения на състезания могат да разстроят нервната система на кучетата. Когато гледат кучешки надбягвания, някои кучета се вълнуват толкова силно, че после не могат да спят добре, стряскат се насън и губят апетит.

— И аз веднаж се грижих за едно куче, което живееше в много богат дом — намеси се в разговора трето дребосъче. — Това куче си имаше специален лекар, който следеше здравето му и го лекуваше от затлъстяване. То беше свикнало да спи по цял ден, а тъй като това беше вредно за него, докторът ми нареди да го будя постоянно и да не му давам да спи. Трябваше непременно да го издърпвам от леглото му, а то ми се зъбеше злобно и жестоко ме хапеше. Докторът намираше, че за кучето е полезно точно това, защото го принуждава да прави известни движения, от които може да отслабне. Кучето обаче не слабееше. Вместо него аз слабеех и освен това през цялото време ходех изпохапан. В края на краищата кучето умря от затлъстяване въпреки постоянно оказваната му лекарска помощ.

Точно в това време вратата се отвори и в кантората влезе, воден на синджирче, голям бял пудел със сплетена на косички грива и с пухкав пискюл на опашката. Той въвлече след себе си своята господарка в разкошна тънка рокля и с голяма модна шапка, прилична на кошница с цветя. След нея в кантората влезе прислужница, в ръцете на която се мъдреше малко чипоносо кученце, покрито от главата до опашката с червеникави къдрици.

— Трябва ми добра бавачка за моите две очарователни кученца — каза господарката на животните, като се обърна към служащия, който при вида на богатата посетителка веднага изскочи иззад преградката.

— Заповядайте, госпожо — извика той, усмихвайки се широко. — В кантората ни винаги има най-богат избор от бавачки, които могат да обслужват кучета от най-разнообразни и благородни породи. Вие ги виждате пред себе си. Всеки от тях може да бъде наречен истински приятел на животните, специалист в своята работа с кучетата, ентусиаст, тъй да се каже, на стайното и декоративно развъждане на кучета. Всички те са запознати с правилата за добро държане, притежават изискани маниери и прекрасно възпитание… Ставайте, негодници! — изсъска той, като се обърна към седналите на пейката дребосъчета.

Всички послушно станаха.

— Поклонете се на дамата!

Всички се поклониха. И Незнайко също.

— Госпожо, на вас остава да спрете избора си на този, който най-много ви харесва.

— Тук работата не се отнася до мене — каза господарката на кученцата. — Аз бих искала бавачката да се хареса на моите очарователни кученца… Е, хайде, Роланд — обърна се тя към пудела. — Покажи, миличък, кой ти се харесва най-много.

С тези думи тя откачи синджирчето от нашийника на пудела. Освободен от синджира, пуделът бавно тръгна към дребосъчетата и почна да ги души едно по едно. Когато се приближи до Незнайко, той, неизвестно защо, много се заинтересува от обувките му: мириса ги продължително, след това вирна глава, близна Незнайко право по бузата и клекна пред него на пода.

— Не се ли лъжеш, Роланд? — попита го господарката му. — Наистина ли той ти се харесва?… Я да видим сега какво ще каже Мими?

Прислужницата се наведе и пусна на пода мъничкото кученце. То се търкулна на късичките си лапички и също клекна пред краката на Незнайко.

— Вижте, и Мими избра същия! — усмихна се прислужницата.

Незнайко се наведе и почна да гали двете кученца.

— Кажете, драги мой — попита го дамата, — наистина ли обичате животните?

— Обожавам ги! — призна си Незнайко.

— В такъв случай аз ви ангажирам.

Служещият от кантората записа името на Незнайко, а също така адреса и името на дамата, която между другото се казваше госпожа Минога. Той каза на Незнайко, че трябва да заплати един фертинг за услугата, която му прави кантората; а ако в момента няма пари, ще трябва да ги донесе, щом получи заплатата си!

С това формалностите бяха привършени и Незнайко излезе, придружен от двете кученца, от госпожа Минога и от прислужницата й.

В къщата, където щеше да живее сега Незнайко, го настаниха в една светла, просторна стая, стените на която бяха украсени с портретите на Роланд, Мими и някакви други кучета. В средата на стаята имаше три легла. Двете бяха по-големи — на тях спяха: Роланд и бавачката. Третото легло беше по-малко — на него спеше Мими. До стената имаше гардероб с огледало. Там бяха наредени фанелките, шубичките, чулчетата, жилетчиците и нощните пижамки на двете кученца, както и вечерните панталонки на Мими.

Най-отговорната работа, която възложиха на Незнайко, беше къпането на кученцата. За тази цел в къщата имаше специална баня с две вани. Едната вана — по-голямата, беше за Роланд, а другата — по-малката, за Мими. Мими трябваше да се къпе три пъти на ден: сутрин, обед и вечер. Роланд се къпеше само сутрин, защото преди къпането трябваше да му се разплита козината, а това изискваше много време. Ако косичките му не се разплитаха, те щяха да се сплъстят, когато се намокрят, и кученцето нямаше да има такъв елегантен вид.

След сутрешното къпане кученцата трябваше да се водят във фризьорския салон, където отново заплитаха косичките на Роланд, подстригваха муцуната и опашката му и възвръщаха нарушената му красота. В това време завиваха на маша къдриците на Мими, мажеха ги с брилянтин, за да блестят красиво, и я гримираха: рисуваха й с черна боя ресниците и със синило очите, за да изглеждат по-големи и по-изразителни.

От фризьорския салон Незнайко придружаваше кученцата до къщи, а след това ги завеждаше направо в спалнята на госпожа Минога, която точно по това време ставаше от леглото. След като пожелаваше на кученцата си добро утро и ги целуваше по муцунките, госпожа Минога разпитваше Незнайко как са прекарали нощта и ги изпращаше да закусят, заповядвайки на Незнайко да бди още по-добре над тях.

След закуската Незнайко с Мими и Роланд се отправяха, както обикновено, към кучешкия парк, където по това време се разхождаха и други кучета със своите бавачки. След разходката Мими трябваше да се къпе втори път, а Роланд се забавляваше през това време да лови щурци и скакалци в градината. После и тримата отиваха в кучешкия ресторант да обядват. След обеда кученцата си почиваха около час и половина, а в това време Незнайко следеше да не ги хапят мухите. Като свършеше почивката, тримата заедно правеха следобедната си разходка из града. Мими и най-вече Роланд бяха големи любители на скитането из улиците, особено централните, където те можеха да разглеждат до насита срещнатите пешеходци. Хорската глъчка, шумът на автомобилите, както и най-разнообразните миризми на минувачите, които те долавяха с острото си обоняние, доставяше на кучетата неизразимо удоволствие, достъпно само за кучешката порода. Щом се върнеха от разходка, кученцата правеха физкултурни упражнения, които се състояха в бягане след Незнайко из градината и скачане през храстите и цветните лехи. Тези упражнения се смятаха за твърде полезни за кученцата, въпреки че много не се харесваха на градинаря, чиято длъжност беше да се грижи за градината. След спорта идваше почивка, през време на която Незнайко попълваше така наречения кучешки дневник. В него се вписваха всички по-значителни и дори незначителни случки из ежедневието на Роланд и Мими.

Най-сетне идваше ред на вечерята, а след нея времето се прекарваше различно. Ако госпожа Минога беше поканила гости, Незнайко придружаваше Мими и Роланд в приемните салони, за да могат гостите да се полюбуват на кученцата. Ако Минога отиваше на театър, тя непременно вземаше със себе си и Мими, защото тогава беше на мода да се водят по театрите стайни кученца. Смятаха за бедняци онези, които отиваха на театър или на концерт без куче, и им се подиграваха. В такива вечери на грижите на Незнайко оставаше само Роланд. Двамата отиваха заедно в спортната кучешка зала или в плувния басейн, където гледаха някакво кучешко състезание, или пък се отправяха към Задънената уличка на Гадсън и посещаваха Козлето.

Трябва да споменем, че Незнайко никога не забравяше своя болен приятел. Не се минаваше ден да не намине при него поне за минутка. Обикновено Незнайко успяваше да направи това през време на следобедната разходка. Когато Незнайко обядваше с кученцата, той никога не си изяждаше порцията докрай, а пъхаше в джоба си ту пирожка, ту кюфтенце, ту парче хляб и всичко това носеше после на гладния си приятел.

Още в първия ден Незнайко се обърна към госпожа Минога с молба да му плати възнаграждението поне за една седмица предварително, за да може да помогне на болния си приятел, който се намира в нощния приют на Гадсън. Госпожа Минога отвърна, че Незнайко живее сега в богат дом, в обществото на благовъзпитани кучета и не му прилича да дружи с някакво си Козле, което няма дори собствен дом, а живее в някакъв си нощен приют.

— За никакви такива Козлета не искам и да слушам — рече тя. — Ако произнесете пред мене или пред Мими и Роланд някаква неприлична дума като например „нощен приют“, ще ви уволня. Колкото се отнася до възнаграждението, ще си го получавате всяка седмица, само че не предварително, а в края на седмицата.

И наистина, щом измина една седмица, госпожа Минога плати на Незнайко пет фертинга. За него това беше голяма радост. На следния ден, през време на следобедната разходка с кученцата, той се отби в лечебницата и извика доктор за Козлето. Докторът внимателно прегледа Козлето и каза, че най-добре ще бъде да го настанят в болницата, защото болестта му изисква много грижи. Като чу, че за лечението в болницата ще трябва да се платят двадесет фертинга, Незнайко се разтревожи страшно и каза, че получава само пет фертинга седмично и ще му трябва цял месец, за да събере необходимата сума.

— Ако почакаме още месец, болният няма да се нуждае вече от никаква медицинска помощ — рече докторът. — За да го спасим, трябва веднага да започнем лечението му.

Той извади молив и парче хартия и се зае да прави някакви сметки.

— Ето — каза докторът най-после. — Аз ще идвам два пъти седмично и ще слагам инжекции на болния. За всяка визита ще ми плащате по един и половина фертинга. Останалите пари ще отидат за лекарства. Мисля, че след три седмици ще успеем да вдигнем на крака болния.

Той написа веднага цял куп рецепти. Тук имаше различни лекарства, както за вътрешна, така и за външна употреба: различни видове витамини, антибиотици, сантомицинова емулсия за компреси на подутата шия, а също така стрептоцид, пирамидон и новокаин.

Лечението действително тръгна успешно и след две седмици лекарят позволи на Козлето да става; след още седмица той каза, че посещенията му вече не са необходими, защото болният е окончателно оздравял. Трябва обаче да се храни по-добре, за да си възстанови силите.

Това беше радостен ден както за Незнайко, така и за Козлето. Те седяха на нара в Гадсъновата Задънена уличка и мечтаеха.

— Сега вече няма да има нужда да харчим пари за лекар и за лекарства — каза Незнайко. — Ще се храниш по-добре, а когато възстановиш силите си, ще намериш и ти някаква добра постоянна работа.

— Да, това ще бъде чудесно! — с щастлива усмивка отговори Козлето.

На пода в краката им лежаха Роланд и Мими и сякаш се вслушваха в техния разговор. В действителност те не се вслушваха в нищо, а дебнеха един плъх, който се криеше от тях под нара. Роланд по природа беше забележителен плъхолов и затова с огромно удоволствие посещаваше с Незнайко нощния приют, където въздухът сякаш беше напоен с миризма на плъхове. Когато отидеше с Незнайко в приюта и хванеше плъх, Роланд обикновено не го убиваше, а само лекичко го задушаваше и го даваше на Мими да си поиграе с него. Мими със скимтене тичаше из помещението, стиснала плъха между зъбите си, пускаше го за секунда-две и се преструваше, че гледа встрани. А когато плъхът се опитваше да побегне, сграбчваше го отново. Всичко това много забавляваше обитателите на нощния приют, които всеки ден с нетърпение очакваха кога ще дойде Незнайко с кученцата си.

За съжаление радостта на Незнайко и на Козлето беше краткотрайна. Госпожа Минога отдавна вече беше забелязала, че нейната любима Мими, кой знае защо, понамирисва на плъхове. Заподозряла нещо нередно, госпожа Минога телефонира в едно детективско бюро и поръча да проследят къде ходи Незнайко с кученцата през време на разходките си с тях. Собственикът на бюрото възложи тази работа на опитния детектив Бигъл, който в продължение на три дни неотстъпно вървеше след Незнайко и после представи подробен отчет за действията му. Собственикът на детективското бюро проучи този отчет и съобщи на госпожа Минога точния адрес на Гадсъновия нощен приют и часовете, в които Незнайко ходи там заедно с поверените му кученца.

Госпожа Минога получи това известие и едва не изгуби съзнание. Като разбра, от камериерката, че Незнайко неотдавна е излязъл на разходка, тя извика от детективското бюро агента Бигъл и го накара да я заведе заедно с прислужницата й там, където той преди това е виждал Незнайко с нейните любимци.

И ето, точно в този момент, когато Незнайко и Козлето се бяха предали на мечтите си, а Мими играеше с един плъх, уловен току-що за нея от Роланд, вратата се отвори и в приюта влезе госпожа Минога, придружена от прислужницата си и от детектива Бигъл. Щом видя Роланд, легнал на мръсния под в краката на Незнайко, и своята любимка Мими с отвратителния плъх в уста, госпожа Минога изпищя, обърна очи и се свлече на пода. Детективът се изплаши, повдигна Минога през кръста и почна енергично да я тръска, докато в същото време прислужницата пръскаше лицето й с одеколон. Най-после госпожа Минога дойде на себе си от припадъка и като видя, че Мими продължава да се забавлява плъха, изкрещя:

— Ах, махнете от нея тази отвратителна, тази мръсна мишка. Дайте ми я тук! Веднага!

Детективът Бигъл мигновено се хвърли към Мими, отне й полумъртвото животно и учтиво го подаде на госпожа Минога.

— Какво е това? Махайте се! — изпищя Минога, като отблъскваше плъха и трепереше с цялото си тяло. — Защо ми пъхате това гадно, това отвратително животно? Махайте се, ви казвам!…

— Но нали вие самата казахте: „Дайте ми я!“ Аз помислих, че искате мишката — смутено измърмори Бигъл.

— За какво ми е мишката? Аз ви казах да ми дадете Мими, глупак такъв!

Детективът хвърли плъха на пода, улови Мими и я поднесе на господарката й.

— Ах ти, бедничкото ми! Мименцето ми! Хубавичкото ми! — занарежда госпожа Минога, като притискаше кученцето към гърдите си и го целуваше право по носа. — Кой ти е дал тази отвратителна мишка?… Той ли? — извика тя, като посочваше Незнайко. — Той ли те доведе в тази ужасна дупка?… Роланд! Ти защо си легнал на мръсния под? Не виждаш ли каква мръсотия е там, отвратително животно! Марш веднага тук!

Прислужницата улови Роланд за нашийника и го помъкна към господарката си.

— Да се махаме веднага оттук! — продължаваше да вика Минога. — Тук е мръсно! Пълно е с микроби! Кучетата могат да се разболеят! А вие, отвратително животно, вие сте уволнен! — изкрещя тя, като се обърна към Незнайко. — Да не сте посмели да се явите пред очите ми! Аз няма да позволя да водите моите кучета по разни разбойнически вертепи! Под съд ще ви дам, чудовище такова, отвратителен тип!

Тя продължи да вика, докато не излезе навън със своите кучета. Незнайко не успя да каже нито дума в своя защита. Пък и какво ли можеше да се каже?