Николай Носов
Незнайко на Луната (30)

Двадесет и девета глава
Знайко се притичва на помощ

След като унищожи дружеството за гигантски растения, господин Октоподъл изведнаж почувствува огромно облекчение. Сега вече той беше убеден, че бедняците не ще се освободят от своята зависимост от богаташите, защото няма да могат да се възползуват от семената на гигантските растения, които завинаги ще си останат в ракетата на повърхността на Луната. Той все пак твърде скоро схвана, че щом жителите на далечната планета Земя са изпратили на Луната един космически кораб, те могат да изпратят и друг. Господин Октоподъл се закле, че няма да допусне на Луната никакви земни пришълци с техните „проклети“, както той се изразяваше, семена. Октоподъл извика при себе си най-добрите лунни астрономи и ги попита могат ли да открият с помощта на астрономическите си уреди приближаването на космически кораб към Луната.

Астрономите отговориха, че всяко, дори и най-малкото космическо тяло, като например метеор или междупланетен кораб, може да бъде открито с помощта на гравитонния телескоп. Посредством друг един уред, наречен гравитонен локатор, астрономите могат да измерят разстоянието до космическия кораб, неговата скорост, както и посоката, по която той се движи. Това е напълно достатъчно, за да се предскаже кога и дори къде на лунната повърхност ще стане прилуняването на долетелия кораб.

Господин Октоподъл обеща на лунните астрономи значителна сума пари и им заповяда да наблюдават непрекъснато планетата Земя — открият ли в междупланетното пространство някакво подозрително тяло, подобно на космически кораб, веднага да му съобщят. Оттогава най-усъвършенствуваният гравитонен телескоп на давилонската обсерватория беше насочен непрекъснато към най-близката до Луната планета или по-просто казано, към планетата Земя.

Трябва да добавим, че гравитонният телескоп съвсем не прилича на оптичния телескоп, с който можем да наблюдаваме със собствените си очи звездите или планетите. Гравитонният телескоп е сложен уред, напомнящ телевизор. Той е снабден с голяма, разширяваща се в края тръба, която лесно се обръща и може да бъде насочена към коя да е част от лунното небе. В тази тръба или рупор се преплитат съвършено тънки металически жици и тя представлява всъщност антена, която улавя гравитационните вълни или тъй наречените гравитони, които се излъчват от всяко космическо тяло. Щом тази тръбовидна или както още я наричат рупорна антена почне да улавя гравитационните вълни, телевизионният екран се осветлява и върху него се появява очертанието на крива линия. По нейните извивки и по разположението й на екрана може да се съди за големината на космическото тяло. Когато се включи гравитационният локатор, могат веднага да се получат сведения за точното разстояние до това тяло; както и за скоростта, с която то се движи.

След като насочиха главния гравитонен телескоп на давилонската обсерватория към Земята, астрономите успяха да открият няколко дребни космически тела. Не само размерите, но и скоростта, и посоката на тяхното движение свидетелствуваха, че това са обикновени метеори. Скоро обаче в съседство с планетата Земя беше открито космическо тяло, чието поведение се показа малко странно на астрономите. Това тяло се отдалечаваше от Земята, но неговата скорост, неизвестно защо, не се намаляваше, а се увеличаваше. Това противоречеше на законите на небесната механика. Според тях, скоростта на тяло, което се движи близко до една планета, може да се увеличава само тогава, когато то се приближава към планетата. Тъй като наблюдаваното тяло не се приближаваше, а се отдалечаваше от Земята, неговата скорост трябваше да се намалява. Такова ускоряване на движението можеше да бъде обяснено с притеглянето на друга някоя голяма планета, но понеже близо до Земята нямаше никаква друга планета, оставаше предположението, че откритото тяло придобива скорост под влиянието на някаква вътрешна, тоест намираща се вътре в него, сила. Източник на такава сила можеше да бъде действуващ реактивен двигател и ако това е така, откритото тяло не можеше да бъде нищо друго освен космическа ракета.

Давилонските астрономи продължиха своите наблюдения и се убедиха, че космическото тяло, което беше обърнало вниманието им, постепенно набира скорост, достатъчна, за да излезе след време от сферата на земното притегляне. Като изчислиха траекторията, тоест линията на полета на това движещо се в междупланетното пространство тяло, астрономите разбраха, че то се насочва към Луната. Те веднага съобщиха това на Октоподъл. Господин Октоподъл даде нареждане да се продължат астрономическите наблюдения. После той извика по телефона главния полицейски комисар Ржигел и му каза, че се очаква пристигането на космически кораб с дребосъчета на борда, които трябва да се ликвидират колкото се може по-бързо, защото имат намерение да засадят навсякъде гигантски растения и да подстрекават бедняците да се опълчат против богаташите.

Главният полицейски комисар Ржигел отговори, че всички необходими мерки ще бъдат взети. Той помоли да му съобщят кога се очаква пристигането на космическия кораб на Луната, къде ще стане предполагаемият десант на космонавтите и какъв е приблизително техният брой.

— Всички тези сведения — каза Ржигел — са ми нужни, за да се подготвим да посрещнем както трябва космическите гости и да ги ударим така, че да не успеят да се опомнят.

— Ще наредя да ви бъдат съобщени навреме всички искани от вас сведения — отвърна господин Октоподъл.

В това време лунните астрономи продължаваха своите наблюдения и скоро забелязаха, че космическото тяло е излязло вън от сферата на земното притегляне. Посоката на неговия полет обаче не беше съвсем точна и по едно време изглеждаше, че то ще прелети покрай Луната. После обаче забелязаха, че то забави малко хода си и направи малък завой, следствие на което неговият курс стана по-точен. Подобна маневра в космоса може да извърши само управлявано тяло и давилонските астрономи не се съмняваха вече, че имат работа с космическа ракета, а не с някаква случайна комета или метеор.

Сега космическата ракета се намираше съвсем близко до Луната и нейният обем и теглото й можеха да се определят доста точно. Астрономите сравниха получените цифрови данни, направиха известни изчисления и дойдоха до заключението, че в ракетата могат да се намират от десет до двадесет, а може би и до тридесет пътника. Засега още не можеше да се посочи вероятното място за прилуняването на космическия кораб, защото той не се насочи към лунната повърхност, а след като се приближи на достатъчно разстояние, почна да лети около Луната. Астрономите веднага схванаха, че долетелите космонавти са решили да изберат най-подходящото място за прилуняване и затова преминават на орбитален или кръгов полет.

Предположението на лунните астрономи беше вярно. Знайко, Фуксия и Селдичка се бяха споразумели предварително, че няма да се прилуняват, докато не открият на лунната повърхност космическия кораб, с който бяха дошли Незнайко и Шишко. Те знаеха, че този кораб трябва да се търси в района на лунното Море на яснотата, но трябваше все пак да направят не по-малко от двадесет обиколки около Луната, докато успеят да открият ракетата, която стърчеше самотно до брега на вкамененото море.

Космонавтите извършиха още няколко обиколки по същата орбита и установиха точното местоположение на ракетата върху лунната повърхност. След това те направиха необходимите изчисления и пуснаха в действие саморегулиращата се електронна машина, която включи в нужния момент спирачния механизъм. Прилуняването стана с най-голяма точност и новата ракета кацна на повърхността на Луната, недалеч от старата.

Освен Знайко, Фуксия и Селдичка в екипажа на въздушния кораб влизаха техниците Винтчо и Болтчо, професор Телескопов, астрономът Лупов, инженер Заварко, архитектът Кубчо, художникът Палитро, музикантът Гусльо и доктор Хапчев.

Щом ракетата се прилуни, Знайко, който беше командир на космическия кораб, заповяда на четиримата космонавти Винтчо, Болтчо, Фуксия и Селдичка да облекат космически скафандри и да се отправят на разузнаване.

Първото нещо, което трябваше да направи разузнавателният отряд, беше да обследва ракетата НИШ (така се условиха да наричат ракетата, с която бяха летели дотук Незнайко и Шишко, за разлика от втората ракета, която решиха да нарекат съкратено ФИС — в чест на главните й конструктори Фуксия и Селдичка).

Космонавтите от разузнавателния отряд облякоха скафандрите си и начело със Знайко се отправиха към ракетата НИШ. Те влязоха вътре, претърсиха грижливо всички каюти, кабини, камери и други второстепенни помещения и се убедиха, че Незнайко и Шишко не са в ракетата. Заедно с това те откриха, че са изчезнали два скафандъра. От вниманието на разузнавачите не избягна и това, че всички продукти в хранителната камера бяха изядени до трошица. Ето защо Знайко и неговите спътници дойдоха до извода, че Незнайко и Шишко са останали в ракетата, докато са привършили всички хранителни запаси, а след това са решили да напуснат убежището си и да тръгнат да търсят храна.

Знайко нареди на Фуксия и Селдичка, както и на Винтчо и Болтчо да проверят внимателно всички механизми и да направят подробен опис на необходимите поправки. След това той напусна ракетата. Когато се озова на повърхността на Луната, Знайко започна да се оглежда наоколо, опитвайки се да разбере в каква посока са могли да тръгнат Незнайко и Шишко. Право пред него се простираше равнина, напомняща неподвижно застинало море, в дъното на което се виждаха огненочервени планини. Надясно се издигаха също такива планини, а наляво чак до хоризонта се нижеха вкаменени вълни. Той се обърна назад и видя други планини, които му заприличаха на сапунена пяна или на стелещи се по земята облаци. По върховете на тези планини блестяха огромни късове планински кристал. Недалеч от струпаните облачни планини се виждаше огромна пирамидовидна или конусообразна планина. От възвишението, на което се намираше Знайко, към подножието й водеше светла и права като слънчев лъч пътечка.

„Ако наистина са се отправили нанякъде, след като са напуснали ракетата, то те непременно са тръгнали по тази пътечка“ — помисли си Знайко.

Щом дойде до това заключение, той веднага заповяда по радиотелефона на Кубчо, Палитро, Телескопов, Лупов и Заварко да вземат със себе си приспособления за катерене по скали и да тръгнат след него към пирамидовидната планина.

Кубчо, Палитро, Телескопов, Лупов и Заварко веднага намъкнаха скафандрите. Всеки от тях взе в ръка алпийска тояга, закачи на колана си ледосекач и връзка здрав капронов шнур. Освен всичко това Лупов сложи на гърба си телескопа, с който обикновено не се разделяше.

Кубчо, Палитро, Телескопов и Лупов излязоха от ракетата и закрачиха по лунната пътечка, като бързаха по-скоро да настигнат Знайко, който вървеше пред тях. Колкото се отнася до Заварко, този тип, щом се измъкна от шлюзовата камера, направи безразборно няколко скока около ракетата, сякаш се опитваше да я прескочи, а след това се затича по пътечката, и то толкова бързо, че с няколко скока надмина Знайко. Заварко знаеше прекрасно, че на Луната всеки трябва да пести силите си и да си съгласува движенията, защото теглото на дребосъчетата тук е шест пъти по-малко, отколкото на Земята. Заварко обаче беше дребосъче, което и на Земята не можеше да седи спокойно. Когато се намери на Луната, той веднага се почувствува обхванат от непреодолимо желание да бяга, да скача, да се премята презглава, да лети — с една дума, да постъпва съвсем безразсъдно. Може би това беше проява, дължаща се на действието, което оказва намаленото тегло върху психиката на дребосъчетата.

Знайко видя тези рисковани скокове и разбра, че е сгрешил, като е взел Заварко на Луната. Той веднага му заповяда да се върне в ракетата, но Заварко не обърна никакво внимание на думите му и продължи да се премята.

— Такова нарушение на дисциплината е недопустимо в космоса! — сърдито измърмори Знайко. — Почакай малко, аз ще те затворя в ракетата и ще те науча как се скача!

В същия момент Знайко забеляза встрани от пътечката космическия ботуш, който се беше изхлузил от крака на Шишко, когато той тичаше от пещерата към ракетата. Знайко дори не разбра веднага какъв е този предмет, но след като го вдигна, видя, че това е чисто и просто едно ботушче от скафандър.

Кубчо, Палитро, Телескопов и Заварко видяха, че Знайко вдига нещо от земята и веднага дотичаха.

— Другари, намираме се на верен път! — извика Знайко, като им показа ботуша. — Това доказва, че Незнайко и Шишко са минали оттук. Ботушът не може да дойде сам на това място. Продължаваме търсенето!

Заварко внезапно грабна ботуша от Незнайко, набучи го на върха на алпийската си тояга, повдигна го и хукна напред, размахвайки ботуша като знаме. Знайко само поклати глава при вида на тази лудория.

Скоро пътешествениците се намериха в пещерата, образувана в склона на пирамидообразната планина. Те влязоха навътре, стигнаха до залата с ледените сталактити и решиха да я претърсят внимателно. Дребосъчетата се разпръснаха между исполинските ледени шушулки, които висяха отгоре, и скоро Палитро успя да открие втория космически ботуш на Шишко.

— Още един ботуш! — извика Палитро, като размаха находката.

Знайко и всички останали се затичаха към него.

— Двете ни находки означават, че скоро ще открием и собственика на ботушите — рече Знайко. — Напред, другари!

Всички продължиха да напредват и скоро се намериха в тунела с леденото дъно. Знайко забеляза, че то е наклонено, и заповяда на другарите си да се завържат взаимно, както правят алпинистите, когато минават през ледници. Това беше извършено тъкмо навреме. Щом се завързаха с въжето и тръгнаха отново, Заварко, който вървеше пръв, се плъзна по леда, падна на гръб и полетя надолу. Въжето веднага се опъна и помъкна след него и останалите пътешественици.

— Не мърдайте от местата си! Стойте! — извика Знайко. — Забивайте тоягите в леда!

Всички почнаха да забиват стоманените острия на тоягите си в леда. Това прекъсна падането. Знайко придърпа с въжето към себе си Заварко и нареди да го вържат най-отзад, като не му позволяват да излиза напред.

Скоро наклонът на тунела стана толкова стръмен, че Знайко не посмя да продължи спускането.

— По-нататък не бива да слизаме всички — каза той. — Трябва да спуснем някого сам.

— Спуснете мене — предложи Лупов. — Може би ще видя нещо с телескопа си.

Знайко каза на спътниците си да изсекат в леда стъпала, свърза една за друга всички връзки от капронов шнур така, че се получи дълго въженце. Края на това въженце той завърза за колана на Лупов и го накара предпазливо да започне да се спуска надолу. Останалите космонавти стояха на ледените стъпала и постепенно отпускаха въженцето, като внимаваха то да не се изплъзне от ръцете им.

Лупов съобщаваше по радиотелефона своите впечатления на останалите горе космонавти.

— Наклонът на тунела става все по-голям и по-голям! — викаше той. — Стените се разширяват… Наклонът е почти отвесен… Виждам отпред светлина!… Наклонът стана съвсем отвесен… Вися над бездна. Долу е мъгла, облаци… Нещо се вижда през разпокъсаните облаци…

— Кажи какво виждаш?! — извика Знайко, изгаряйки от нетърпение.

— Виждам нещо, само че не мога да разбера какво е — отвърна Лупов. — Нещо неясно. Ей сега ще се опитам да го разгледам с телескопа.

Той дълго не даваше никакви признаци на живот. Най-после извика:

— Земя!… Ура! Виждам земя!… Виждам река! Виждам зелена ливада! Виждам дървета!… Гора!

Той замълча, но след няколко минути гласът му отново се чу:

— Ура!! Виждам къщи! Някакво населено място! Ура!

— Ура-а-а! — извикаха Знайко и Телескопов, а след тях и останалите дребосъчета.

От радост те бяха готови да се хвърлят в обятията си, но не можеха да изпуснат от ръцете си въженцето.

А Лупов пак се развика: — Облаците отново се сгъстиха!… Нищо не се вижда вече! Някаква мъгла… Тук става много горещо! Изтегляйте ме!

Знайко и другарите му почнаха да теглят нагоре Лупов. Скоро всички пътешественици отново се събраха заедно и се отправиха обратно назад. Щом се върнаха в ракетата, Знайко свика спешно съвещание. Лупов разказа, че е видял долу някаква неизвестна земя и населено място. Възможно е това да е бил лунен град, но може да е й малко селище. Лупов не можеше да каже това със сигурност, защото беше видял през облаците само част от населеното място.

— Град или село — няма значение! — рече Знайко. — Щом има населено място, значи има и население, а щом това е така трябва веднага да отидем там. Можем да отлетим с ракетата ФИС. Мисля, че тя свободно може да мине през тунела.

— Ако е за минаване, ще мине — съгласи се професор Теле-скопов, — но как ще я закараме до тунела? Макар че всичко тежи тук шест пъти по-малко, отколкото на Земята, ние няма да можем да мръднем ракетата, дори и всички да се впрегнем в нея.

— Вие забравяте безтегловността, приятелю — каза Знайко с усмивка. — Та нали сега имаме на разположение уреда за безтегловност, който е монтиран на ракетата НИШ?

— Вярно, вярно! — възкликна професор Телескопов.

Фуксия съобщи пред всички, че ракетата НИШ е в пълна изправност и никак не е пострадала при прилуняването. Всичките й прибори работят безупречно. Колкото се отнася до уреда за безтегловност, той също е в ред.

Знайко поръча да донесат уреда за безтегловност и рече:

— Щом го включим, в радиус от тридесет крачки около ракетата ще се образува зона на безтегловност. Ако вържем тогава ракетата с шнур, дълъг поне четиридесет крачки, спокойно ще можем да дърпаме края на шнура. И ракетата ще полети след нас като въздушно балонче, вързано с конец.

— Това все пак трябва да се провери — обади се Селдичка. — Зоната на безтегловност тук, на лунната повърхност, може да се окаже значително по-голяма, отколкото долу на Земята. Защото силата на притеглянето тук е по-слаба.

— Вярно! — извика Телескопов.

Той веднага се зае да направи изчисления. Те показаха, че шнурът трябва да бъде три пъти по-дълъг, значи — около сто и двадесет крачки. Когато почнаха да правят практическа проверка, оказа се, че и тази цифра трябва да се увеличи още два пъти. При включване на уреда за безтегловност силата на тежестта можеше да се усеща едва от около двеста и четиридесет крачки далеч от ракетата.

Най-сетне изчисленията бяха окончателно проверени на практика. Завързаха ракетата с дълъг капронов шнур и Знайко пожела лично да я изтегли до пещерата. Той хвана с ръка края на шнура, отдалечи се на двеста и четиридесет крачки от ракетата и даде нареждане по радиотелефона да включат уреда за безтегловност. Фуксия веднага направи това. Ракетата олекна, отдели се от повърхността на Луната и бавно се издигна нагоре.

Известно е, че всички предмети, които се намират в състояние на безтегловност, обикновено се издигат нагоре (ако не са прикрепени за нещо, разбира се). Защото под действието на силата за тежестта всеки предмет сякаш се свива и се сплесква, макар и в най-незначителни размери. Щом обаче предметът изгуби тегло, той се отпуска, изправя се, следствие на което отскача като пружина от повърхността, на която се е намирал.

Знайко забеляза, че ракетата се е вдигнала достатъчно високо, дръпна полекичка шнура и закрачи бавно по лунната пътечка. Ракетата зае хоризонтално положение и послушно заплува над лунната повърхност. Наистина от време на време тя се спускаше надолу, но щом докоснеше лунната повърхност, отскачаше от нея и отново се вдигаше нагоре.

Дребосъчетата, които бяха вътре в ракетата, гледаха през илюминаторите. Всички се радваха, като виждаха как Знайко без никакво усилие влачи след себе си огромната ракета.

Все пак тяхната радост беше преждевременна. Знайко наближи пещерата и тъкмо смяташе, че задачата му вече е изпълнена, когато ракетата отново се спусна надолу. Този път Знайко забеляза, че тя не отскочи от повърхността на Луната и почувствува, че му е вече много трудно да я влачи. А след няколко крачки той съвсем не можеше да мръдне ракетата от мястото й. Когато видя, че всичките му усилия са напразни, Знайко помисли, че дребосъчетата, намиращи се в ракетата, са решили да се пошегуват с него, и сърдито извика:

— Ей! Какви са тези шеги? Защо изключихте уреда за безтегловност?

— Уредът е включен. Никой не е и помислял да се шегува! — отвърна до радиотелефона Фуксия.

— Ей сега ще дойда да видя сам!

Знайко бързо се върна в ракетата и почна да проверява уреда за безтегловност, но колкото и да го включваше и изключваше, безтегловност не настъпваше.

— Но какво е станало тук? — смутено мърмореше Знайко. — Едно от двете: или енергията, отделяна от лунита, е изчерпана…

— Или какво? — нетърпеливо попита Телескопов.

— Или какво? Какво? — повтаряха струпаните наоколо дребосъчета.

Вместо отговор Знайко грабна уреда, излезе от ракетата и се затича обратно, тоест към предишното място на ракетата.

— Дръжте го! Той сигурно е полудял от мъка! — извика Селдичка.

Инженер Заварко и Телескопов изскочиха от ракетата и хукнаха, да бягат след Знайко.

Като се отдалечи на стотина крачки от ракетата, Знайко включи уреда за безтегловност. Той веднага почувствува, че настъпи безтегловност й в същия момент забеляза, че тичащите след него Заварко и Телескопов се отделиха от повърхността на Луната и се издигнаха нагоре. Знайко видя този фантастичен скок, включи веднага уреда за безтегловност и в резултат на това Заварко и Телескопов отново придобиха тегло, полетяха надолу и се проснаха на лунната повърхност. Ако това се беше случило на Земята, те без съмнение щяха да се осакатят. Но тъй като силата на тежестта тук беше по-малка, те се отърваха, дето се казва, сама с изплашването.

Щом видя, че Заварко и Телескопов бързо скочиха на крака, сякаш не се беше случило нищо, Знайко изтича обратно към ракетата. Всички дребосъчета бяха изтичали към тях и чакаха какво ще им каже той. Но Знайко не им каза нищо. Той прелетя край ракетата, приближи се тичешком до пирамидовидната планина и отново включи уреда за безтегловност. Този път безтегловност не се появи.

— Но какво има, Знайко? — почнаха да го питат другарите му, приближавайки се тичешком до него. Как са обясняваш ти всичко това?

— Какво има тук за обясняване? — разтвори ръце Знайко. — Сами видяхте, че там, далеч от планината, уредът за безтегловност действува. Значи енергията на лунита не е изчерпана, тук близо до планината, той губи силата си. Не значи ли това, че някъде наблизо се намира вещество, което поглъща отделяната от лунита енергия и не допуска появяването на безтегловност?

Без да го изслуша докрай, професор Телескопов се спусна към Знайко и почна да го прегръща.

— Няма никакво съмнение, че това е точно така, скъпи ми приятелю! — извика той. — Вие, драги мой, сте велик учен! На вас принадлежи честта за откриването не само на лунита, но и на антилунита: така предлагам да наречем това ново вещество;

— Това вещество обаче все още не е открито! — възрази Знайко.

— Открито е, драги мой, открито е! — каза Телескопов. — Вие открихте антилунита, тъй да се каже, теоретически. Сега ни остава само да докажем на практика неговото съществование. Та нали именно така са ставали толкова открития в науката. Теорията винаги осветлява пътя на практиката. Без нея тя нищо не би струвала!

— Но къде може да се намира този антилунит? — попита Кубчо. — Къде да го търсим?

— Той може да се крие някъде под нас, в недрата на Луната, или в сърцето на ей тази планина. Безтегловността изчезва не случайно близо до нея — рече Знайко.

— Тогава трябва да го търсим! — извика Заварко. — Трябва по-скоро да грабнем лопатите и да почнем да копаем. Защо стоим още?

— За съжаление трябва да охладя вашия жар — каза Селдичка. — Кажете ми, моля ви се, защо е това бързане? За какво ви е потрябвало още сега да копаете?

— Е, за да намерим антилунита, разбира се — каза Заварко.

— А за какво ви е антилунита?

— Как така „за какво“? За да унищожаваме безтегловността.

— На нас, мили мои, ни трябва не да унищожаваме безтегловността, а, напротив, да я създаваме — рече Селдичка. — Без да действува безтегловността, ние не можем мръдна ракетата от мястото й, а следователно няма да можем да полетим, за да търсим Незнайко и Шишко.

— Въпросът за Незнайко и Шишко ще трябва малко да се поотложи — отговори професор Телескопов. — Въпреки че сега още ние не знаем точно каква полза ще имаме от антилунита, трябва да потърсим това странно вещество. Длъжни сме да действуваме преди всичко в интерес на науката. Науката изисква жертви.

— Какви са тези жертви? — намеси се в разговора Фуксия. — Според вас, ние трябва да принесем Незнайко в жертва на науката, така ли? Това няма да го бъде! Най-напред ще намерим нашите изгубени приятели, а после можете да търсите, колкото си щете, вашия антилунит!

— Вижте я вие нея! — извика Телескопов, като посочи с пръст Фуксия. — Антилунитът е толкова наш, колкото и ваш. Не е културно да се говори така.

— Не е културно да се сочат с пръст другите? — каза Селдичка.

Не се знае как щеше да завърши този спор, ако в него не се беше намесил доктор Хапчев.

— Приятели! — рече той. — Времето за обед мина, ако не смятаме, че сме пропуснали и времето за вечеря. Аз протестирам категорично против такова нарушение на хигиенните правила. На Луната, както и на Земята, трябва да се спазва най-строг режим, защото нередовното хранене и ненавременната почивка водят към различни заболявания, което е особено нежелателно в условията, при които се намираме. Време е да ликвидираме с нехайството, безгрижието, липсата на дисциплина и с лекомислието! Още сега без много приказки тръгвайте да вечеряме, а после ще спим! Това ви казвам аз, доктор Хапчев, а щом ви го казвам аз, значи то ще стане, както съм го казал!

— Правилно! — подкрепи го Знайко. — Веднага да се прекратят всякакви разговори! На Луната е нужно преди всичко дисциплина! Моля ви, стройте се в една редица. Хайде бързо! По-живо! И ти, Хапчев, също! Така! Всички ли са налице? А сега, ходом марш към ракетата, за да вечеряме!