Николай Носов
Незнайко на Луната (6)

Пета глава
Грандиозният план на Знайко

Известно време Знайко остана седнал на пода, вглъбен в размисъл върху това, какво огромно значение за науката ще има неговото откритие във връзка с безтегловността. В главата му гъмжаха мисли, блъскаха се една о друга така, че се получаваше някакъв хаос. Най-после той беше завладян от една-единствена мисъл, която измести всички други:

„Трябва да отида при другарите си и да им разкажа за моето ново откритие, като им покажа и прибора на безтегловността“.

Той стана от пода, отвори вратата и в същия момент чу някакви стенания, които се носеха отдолу. Знайко изведнаж забрави своето откритие и се спусна надолу по стълбата. Първото нещо, което видя, бяха дребосъчетата, наобиколили от всички страни Шишко. Самият Шишко седеше в едно кресло, хванал с две ръце носа си, а доктор Хапчев се приближаваше към него с бинтове и шишенце йод в ръце.

— Не се приближавай! — пищеше Шишко и се мъчеше да ритне с крак Хапчев. — Не се приближавай, защото ще си изпатиш! Не отговарям после!

— Но аз трябва да ти превържа носа — отговаряше му доктор Хапчев.

— Какво му има? — запита Знайко другарите си.

— Заби си носа в масата — отвърна Бързанко.

— Как така си заби носа?

— Ами той, разбираш ли, през цялото време се мотаеше из въздуха, а когато безтегловността изчезна, строполи се и — цап! — заби нос в масата. Пак добре че не беше в пода! — обясни Бързанко.

— Може би ти ще му въздействуваш, Знайко — каза доктор Хапчев. — Половин час вече не мога да се оправя с него!

Като видя, че Шишко продължаваше да пищи и да рита, Знайко строго каза:

— Я да млъкваш веднага!

Шишко видя, че в тая работа се намеси Знайко и моментално замълча. Хапчев бърже спря кръвотечението и направи на Шишко много старателно кълбообразна превръзка на носа.

— Виждаш ли колко хубаво стана? — рече той.

— Добре де, добре! — сърдито измърмори Шишко.

Той слезе от креслото и почна да пипа с ръце превръзката. Хапчев го плесна през ръцете и каза:

— Тази превръзка е направена, за да може носът да си запази формата. Ако почнеш да пипаш с ръце превръзката, кой знае на какво ще ти заприлича носът!

— Ех, само да разбера кой ми погоди това! — заплашваше Шишко. — Ще го науча аз него!

Знайко чу тези заплахи и разбра, че е трябвало да предупреди другарите си, преди да направи своя опит, за да се избягнат такива инциденти. И понеже се чувствуваше виновен пред Шишко, реши засега да не говори за своето откритие, а да го разкаже после когато постепенно случката се забрави.

Щом се убеди, че безтегловността е изчезнала и вече не се появява, Незнайко тръгна да се разхожда из града и да разказва на всеки срещнат какво им се е случило. Никой обаче не повярва на думите му, защото беше широко известно, че Незнайко е майстор на послъгването. Незнайко страшно се ядосваше, когато срещаше такова недоверие от страна на дребосъчетата. След това той разказа на приятеля си Парцаливко за състоянието на безтегловност. А Парцаливко му рече:

— Сигурно ти си бил в състояние на глупост, а не в състояние на безтегловност.

 

За тези му думи Незнайко стовари на Парцаливко един хубав юмрук. А за да не остане длъжен, Парцаливко отвърна на Незнайко със същото. Резултатът беше поредният им бой, победител от който излезе Парцаливко.

— Иди след това, че говори истината! — мърмореше Незнайко, като се връщаше в къщи. — И защо винаги се случва така: достатъчно е да измислиш някаква глупост и всички ти повярват, опитай се обаче да кажеш и най-чистата истина — ще те натупат порядъчно и толкова!

Разказите на Незнайко все пак предизвикаха между жителите на Града на цветята различни тълкования и слухове. Едни казваха, че безтегловност не съществува, защото не може да съществува нещо, което никога не е съществувало; други твърдяха, че безтегловност съществува, защото винаги е било така — най-напред нещо не съществува, а после се появява; трети казваха, че безтегловност може да съществува, но може и да не съществува — ако тя всъщност не е съществувала, то тогава трябва да е съществувало нещо друго, защото невъзможно е съвсем нищо да не е съществувало — та нали винаги е тъй: дим без огън няма.

Някои от най-любопитните жители на града се отправиха към къщата на Знайко и като видяха на двора Шишко с превързан нос, го попитаха:

— Слушай, Шишко, истина ли е, че тук при вас се е появила безтегловност?

— Ето я на, вашата безтегловност върху носа ми! — сърдито отвърна Шишко.

Дребосъчетата се посмяха малко и се разотидоха по домовете си. След този отговор никой вече не вярваше на приказките за безтегловността.

Вечерта, когато се бяха събрали, за да пият чай, Знайко и другарите му си припомняха за това, което беше станало през деня. Всеки разказваше за своите усещания и за това, което е помислил, когато настъпило състоянието на безтегловност. И ето какво беше най-забавното: всички съжаляваха, че безтегловността е изчезнала толкова бърже. Все пак това беше твърде интересно приключение. Знайко го сърбеше езикът да разкаже, че е открил тайната на безтегловността, но достатъчно беше да погледне превързания нос на Шишко, за да изчезне у него всякакво желание да разказва.

През тази нощ Знайко дълго не можа да заспи: непрекъснато премисляше каква полза може да се извлече от състоянието на безтегловност.

„Безтегловността е огромна сила, ако знаеш как да я използуват — размишляваше той. — С нейна помощ могат да се вдигат и преместват огромни тежести. Може буквално цели планини да се повдигнат и да се обърнат наопаки. Може да се построи огромна ракета и да се полети с нея в космоса. Защото за да се доведе сега ракетата до необходимата скорост, необходимо е да се вземе огромен запас гориво. Но ако ракетата не тежи никак достатъчно ще бъде съвсем малко гориво и вместо запас от гориво могат да се вземат повече пътници и повече храна за тях. Ето кога ще може да се осъществи една продължителна експедиция до Луната, да се проникне в нейните недра и да се видят дори лунните жители.“

Знайко се размечта и не забеляза как заспа. Той сънува космическа ракета, Луната, лунните жители и още най-различни интересни неща.

На сутринта се оказа, че Знайко е изчезнал. Той не дойде на закуска, а когато другарите му отидоха в неговата стая, видяха на масата записка, която съдържаше само три думи: „В Слънчевия град“, и подпис „Знайко“. Дребосъчетата прочетоха записката и разбраха, че Знайко е заминал за Слънчевия град.

Всички добре знаеха, че от Знайко можеха да се очакват изненади. Хрумнеше ли му да направи нещо, той никога не го отлагаше за дълго. Така се случи и сега. Знайко се събуди преди разсъмване, когато още всички спяха, реши да замине за Слънчевия град и понеже не искаше да буди никого, написа бележка и тихичко се измъкна от къщи. Друг на негово място щеше да остави по-подробна бележка, е-е, щеше да напише например: „Заминах за «Слънчевия град», а не просто «В Слънчевия град»“. Но Знайко знаеше, че колкото повече са думите, толкова по-голяма бъркотия може да се получи и при това беше уверен, че думите „в Слънчевия град“ не можеха да означават нищо друго, освен че е заминал за Слънчевия град.

След около два месеца от Знайко се получи телеграма: „Винтчо, Болтчо Слънчевия град“. Винтчо и Болтчо отлично разбраха какво се иска от тях, приготвиха се набърже и също заминаха за „Слънчевия град“.

Известно време нямаше никакво известие от тях, защото жителите на Града на цветята решиха, че те заедно със Знайко окончателно са се преселили в Слънчевия град и вече няма да се върнат.

Скоро дребосъчетата забелязаха, че в съседство с Града на цветята, недалеч от Краставичената река, започва строеж. Там непрекъснато пристигаха камиони, натоварени със строителни блокове от лека пенопластмаса. Няколко дребосъчета, облечени в сини комбинезони, сглобяваха от тези блокове малки уютни едноетажни къщички.

Бързанко пръв се затече да разбере какъв е строежът. След него се затекоха и други. За своя голяма изненада те забелязаха между работещите дребосъчета Винтчо и Болтчо.

— Ей, какво строите? Какво ще става тук? — извика Бързанко.

— Космическо градче — отговори Винтчо.

— А за какво ви е това Космическо градче?

— Ей сега ще дойде Знайко. Той ще ви разкаже всичко, както му е редът.

А Незнайко каза обидено:

— Че не можем ли ние сами да си построим Космическо градче?

Незнайко имаше такъв вид, сякаш цял живот се е занимавал само с това — да строи космически градчета.

— А ти не се безпокой, работа ще има за всички — каза му Винтчо. — Първо, около къщите трябва да се посадят цветя, за да бъде красиво; второ, от електростанцията трябва да се прокара електричество до Космическото градче; трето, трябва да се направи път, да се асфалтират улиците, да се прекара водопровод, да се довършат отвътре помещенията и какво ли не още?

Жителите на Града на цветята веднага се включиха в работата. Един работеше по прокарването на пътя, друг поставяше електрически стълбове, трети садеше цветя. За мнозина се намери работа по вътрешното обзавеждане на помещенията. Палитро пое ръководството на всички бояджийски работи: приготвяше бои, посочваше в какъв цвят да се боядисват стените и покривите на къщите.

Скоро в центъра на Космическото градче беше построена кръгла бетонирана площадка, на която започнаха да монтират космическа ракета. Частите за тази ракета бяха изработени в Слънчевия град и пренесени в Космическото градче със специални тежки камиони, които се отличаваха с извънредно плавния си ход. Благодарение на това частите на ракетата не се повреждаха или деформираха при пренасянето. За сглобяването беше докаран специален крачещ кулокран. С негова помощ частите на ракетата се сваляха от камионите и се поставяха на местата им. Ракетата обаче беше толкова висока, че нейните горни части се монтираха не вече с помощта на крана, а на въртолет, който издигаше частите до нужната височина. Монтирането на ракетата ставаше под наблюдението на Фуксия и Селдичка, които бяха пристигнали специално за това в Космическото градче.

След няколко дни монтирането на ракетата привърши. Тя се намираше, както казахме вече, в центъра на Космическото градче и се издигаше над къщите като огромна пура или като изправен в единия си край цепелин. За да се предпази ракетата от вредното влияние на въздуха, водните пари и другите газове, външната й обвивка беше направена от свръхтрайна, неръждясваща стомана. Под тази стоманена обвивка имаше втора, направена от специална така наречена космопластмаса, чието предназначение беше да защищава вътрешността на кораба от вредното влияние на космическите лъчи и на радиоактивните излъчвания. Най-после вътре в кораба се намираше трета, топлоизолационна обвивка от термопластмаса, която спомагаше да се запазва необходимата температура.

За движението на ракетата и за управляването й имаше три реактивни двигателя. Главният, най-големият двигател, който придаваше на ракетата движение напред, беше разположен в задната й част. Отверстието на този двигател беше насочено вертикално надолу. При работа на двигателя нагорещените газове излизаха със сила от отверстието навън, благодарение на което силата на противодействието, или както я наричат иначе, реактивната сила, тласкаше ракетата нагоре.

В предната част на ракетата, в нейната въртяща се глава, беше разположен двигателят, с чиято помощ тя можеше да мени посоката си. Отверстието на този двигател беше поставено хоризонтално и се обръщаше на всички страни. Ако трябваше например ракетата да завие на запад, отверстието на двигателя се обръщаше на изток. Нагорещените газове излизаха в този случай на изток, а самата ракета се отклоняваше на запад.

Също в предната част на ракетата беше поставен третият, така наречен спирачен двигател, отверстието на който беше насочено вертикално нагоре. Когато този двигател се включваше, нагорещените газове се изхвърляха напред, благодарение на което реактивната сила можеше да забави движението напред и дори съвсем да спре ракетата.

Вътре ракетата беше разделена на дванадесет каюти. Във всяка каюта се събираха по четири космонавта. Ето защо в космически полет можеха да се отправят общо четиридесет и осем дребосъчета. В централната част на ракетата се намираше каюткомпанията. В нея пътешествениците в космоса можеха да си почиват, да обсъждат някои въпроси и да се хранят.

Останалото пространство вътре в ракетата беше използувано за направата на тъй наречените камери. Тук имаше хранителна камера, предназначена за пазене на хранителните запаси; имаше химическа камера, в която се помещаваше апаратурата за пречистване на въздуха от натрупания въглероден двуокис и за обогатяването му с кислород; имаше акумулаторна камера, в която се намираха акумулаторите, които снабдяваха с електрическа енергия електромоторите, вентилаторите, хладилниците и дори нагревателните и осветителни уреди.

В горната, най-добре защитена част на ракетата се намираше командната кабина, където се намираше изобретеният от Знайко уред за безтегловност и електронната машина за управляване на ракетата. Тази машина работеше по предварително набелязана програма и самостоятелно управляваше кораба по определеното трасе, като променяше според нуждата неговата скорост и посока и можеше да се прилуни в предварително набелязана местност на Луната.

Наред с командната кабина се намираше тъй наречената бутонна кабина, на чиято врата имаше надпис: „Входът е забранен“. В тази кабина се намираше само една малка масичка с един-единствен бутон в средата. Като натиснеше този бутон, командирът на космическия кораб включваше електронната управляваща машина, а по-нататък самата машина вече включваше уреда за безтегловност и всички останали прибори и правеше необходимото за правилния полет на космическия кораб.

В предната част на ракетата се намираха също и астрономическата кабина, снабдена с телескоп, радиолокатор и други прибори за определяне местоположението на космическия кораб в междупланетното пространство, фотокинокабина, разполагаща с фотографически апарати и кинокамери за снимане на Луната, аналитическа кабина, в която можеше да се правят химически анализи на минералите, намерени на Луната. В задната част на ракетата имаше голям склад, в който се пазеше значителен запас от семена на различни полезни растения: краставици, домати, моркови, зеле, ряпа, дини, пъпеши, вишни, сливи, ягоди, малини, пшеница, ръж, елда — всичко, което дребосъчетата употребяваха за храна. Тези семена Знайко беше решил да подари на лунните жители в случай, разбира се, че на Луната се откриеха живи същества, които не разполагат с такива растения.

Освен каютите, кабините, камерите, складът и каюткомпанията в ракетата се намираха много други допълнителни помещения. Ракетата представляваше нещо като многоетажно здание, снабдено с всичко необходимо за нормален живот и дори с асансьор, с чиято помощ дребосъчетата можеха да се изкачват на кой да е етаж…

Когато ракетата беше изцяло монтирана, всеки, който поискаше, можеше да се запознае с нейното вътрешно устройство. Щом се наберяха четиридесет и осем желаещи, пускаха ги вътре в кораба. Там те можеха да поседят в каюткомпанията, да полежат на койките в каютите, да надникнат навсякъде. След разглеждането всеки посетител трябваше да облече космически скафандър. Без него той не можеше да излезе от ракетата. Изходът на въздушния кораб беше снабден със специален фотоелемент, който не позволяваше да се отвори вратата, ако посетителят е без скафандър.

Фуксия и Селдичка постоянно се намираха в ракетата. Те запознаваха посетителите с вътрешното устройство на космическия кораб, отговаряха на всички въпроси и наблюдаваха работата на приборите, които пречистваха въздуха, вентилираха помещението, поддържаха нужната температура и пр. Незнайко, който също успя да се вмъкна в ракетата, твърде подробно разпитваше за всичко Фуксия и Селдичка. А когато излезе от ракетата, дочака пускането на следващите четиридесет и осем желаещи и пак влезе заедно с тях. Така през този ден той няколко пъти влиза в ракетата. Фуксия и Селдичка вече го познаваха и го посрещаха с усмивка. Но те не го изгонваха. Селдичка каза, че не бива да пъдят никого: иска ли някой да изучи устройството на ракетата, значи от това може да има само полза.

Недалеч от Космическото градче скоро израсна голямо бяло здание във вид на огромна, обърната с дъното нагоре порцеланова чаша. Над входа с едри красиви букви беше написано: „Павилион на безтегловността“. Сега всички можеха сами да проверят и да се убедят, че приказките за безтегловността не бяха празни измислици, а чиста истина. Всеки, който влезеше в павилиона, мигновено изгубваше теглото си и започваше безпомощно да се мята насам-натам из въздуха.

В центъра на павилиона имаше малка кабина, направена от прозрачна пластмаса. В тази кабина се намираше уредът за безтегловност. Знайко, който вече се бе завърнал в Града на цветята, беше забранил най-строго да се влиза в кабината и да се пипа уредът. Сега този уред представляваше не просто линийка, а беше заключен в тъмносиня продълговата кутийка, направена от здрава, огнеупорна и непропущаща водата пластмаса. Сближаването на магнита и лунния камък в уреда се осъществяваше с натискането на едно бутонче. Всяка сутрин Знайко идваше лично в павилиона и включваше уреда, а вечер минаваше отново, внимателно проверяваше не е ли останал някой в павилиона, не виси ли някое дребосъче под тавана в състояние на безтегловност и след това изключваше уреда.

Сигурно има читатели, които няма да повярват, че енергията, която отделят лунният камък и малкият магнит, може да бъде толкова силна, че да надвива силата на земното притегляне. Помислят ли обаче, както трябва, тези съмняващи се читатели сами ще разберат, че тук няма нищо чудно. Защото вътре във веществата има огромни, просто неизчерпаеми запаси от енергия. Сега всеки, който има понятие от физика, знае, че запасът от енергия, скрит в парченце вещество, голямо колкото едностотинкова монета, може да замени енергията, която се получава от изгарянето на десетки хиляди тонове каменни въглища или на някакво друго гориво. Това би се сторило невероятно в онези времена, когато скритата в атома енергия не беше открита още, но днес никой вече не се учудва на подобни неща.

Трябва да прибавим освен това, че енергията на лунния камък не премахваше изобщо теглото, а само в ограничено пространство и дори не премахваше теглото, а само преместваше встрани тъй нареченото поле на привличането. Ако в зоната на безтегловността земното привличане не се усещаше, то около тази зона се образуваше тъй нареченият пояс на засилено земно привличане. Това усещаше всеки, който се приближаваше близко до павилиона на безтегловността. Ето защо в откритието на Знайко нямаше нищо чудно. В него всичко беше научно обосновано, което, разбира се, съвсем не намаляваше значението на това откритие.

Не ще и дума, че павилионът на безтегловността предизвика огромен интерес сред жителите на Града на цветята. Изминаха се няколко дни и в целия град не можеше да се намери дребосъче, което да не е посетило поне веднаж павилиона. Мнозина бяха успели да отидат дори по няколко пъти, а колкото се отнася до Незнайко, той не излизаше от павилиона по цели дни и се чувствуваше там като риба във вода.

Една сутрин Незнайко стана по-рано и се вмъкна в павилиона, без да го види някой. Той взе оттам уреда за безтегловност и се отправи с него към реката. Искаше му се да види какво ще правят рибите в реката, когато се окажат в състояние на безтегловност. Кой знае как му се беше втълпила в главата тази мисъл. Може би беше започнал да мисли за рибите, защото сам плаваше по цели дни като риба из павилиона в състояние на безтегловност.

Щом стигна до брега на реката, Незнайко включи уреда за безтегловност и взе да наблюдава водата. Още в първия момент той забеляза, че безтегловността подействува по твърде странен начин върху поведението на рибите. Някои от тях се спуснаха надолу с опашките и се въртяха като балерини, други се спуснаха с главата надолу и също се въртяха, а трети плаваха нагоре с корема. След известно време обаче много от тях свикнаха със състоянието на безтегловност и почнаха както обикновено да си играят във водата. Но ето че една рибка поиска да хване мухата, която се въртеше над водата, изскочи от реката и безпомощно се запремята из въздуха. Сега вече земното притегляне не привличаше рибката надолу и тя, колкото и да се мъчеше, не можеше да се върне в реката. След първата рибка от водата изскочи втора. Не се минаха дори пет минути и на повърхността на реката се запремятаха, бляскайки на слънцето, риби, жаби, тритони, бръмбари плавачи и други водни животинки.

Докато Незнайко провеждаше своите „опити“ край реката, Знайко отиде в павилиона, за да включи уреда за безтегловност. Като забеляза, че уредът е изчезнал от кабината, Знайко страшно се изплаши.

— Къде е уредът? — извика той развълнувано. — Кой е взел уреда? Върнете го веднага на мястото му!

Никой от дребосъчетата обаче не можеше да каже къде е уредът. Само Винтчо и Болтчо, които работеха наблизо, му казаха, че рано сутринта видели Незнайко, който се отбил за нещо в павилиона и после тръгнал към реката. Щом чу това, Знайко с всичка сила се затича към реката. След него се спуснаха и останалите дребосъчета. Знайко се изкачи тичешком на Краставиченото възвишение и съзря долу Незнайко, който летеше над реката в състояние на безтегловност.

— Ето го Незнайко! Ето го! — извикаха дребосъчетата, които тичаха след Знайко.

Незнайко чу виковете. Той се обърна и видя разярения Знайко и другите дребосъчета, които тичаха право към него. Изплашен, той искаше да избяга от тях, но само безпомощно се замята във въздуха. Незнайко съобрази, че е невъзможно да се бяга в състояние на безтегловност, натисна бързо бутончето на уреда и го изключи. Сега той отново придоби тегло, моментално полетя надолу и тежко цопна в реката. Водата силно плисна на всички страни.

— Спасете го! Спасете го! У него е уредът за безтегловност! — отчаяно се развика Знайко, дотича до брега и се хвърли в реката.

Без да се събличат, дребосъчетата наскачаха във водата и заплуваха към средата на реката, където Незнайко махаше безпомощно ръце и крака. Той беше започнал вече да изпуща мехури, когато към него се приближи Знайко. Знайко улови Незнайко за яката и го повлече към брега. В този момент другите дребосъчета доплуваха до тях и се притекоха на помощ на Знайко. Към реката вече тичаше и доктор Хапчев със своята походна аптечка. Като видя, че дребосъчетата извлякоха Незнайко на брега, той им извика:

— Съблечете му ризата! Ей сега ще му направя изкуствено дишане!

Незнайко забеляза доктор Хапчев с походната аптечка, скочи на крака и искаше да си плюе на петите, но в този миг Знайко го сграбчи за косата и изкрещя:

— Къде е уредът за безтегловността? Къде си дянал уреда? Изпуснал си го във водата, магаре такова!

— Пусни ме! — изпищя Незнайко и почна да го рита с крака.

— А, отгоре на това се и биеш! — извика с прегракнал глас Знайко. — Изпуснал си в реката уреда и още се биеш! Аз ей сега ще ти покажа как се изпускат в реката уреди!

И той така силно го дръпна за косата, че в очите на Незнайко се показаха сълзи. Незнайко му отвърна с един юмрук в гърдите. Дъхът на Знайко секна и той изпусна косата на Незнайко. Щом се почувствува свободен, Незнайко се нахвърли като петел върху противника си и двамата започнаха да се бият. Другарите им се спуснаха да ги разтървават. Едни държаха Знайко за ръцете, други — Незнайко. Знайко с всички сили се стараеше да им се изскубне, мъчеше се да ритне Незнайко и викаше:

— Как ще идем сега на Луната без уреда? Всичко пропадна сега! Пуснете ме, ще му дам да разбере как се изпускат в реката уреди!

Незнайко също се дърпаше от ръцете на другарите си и викаше:

— Я ме пуснете! Аз ще му дам един уред!

Най-после той успя да се освободи от дребосъчетата, но Бързанко го хвана за яката. Незнайко се дръпна с такава страшна сила, че се измъкна от ризата си и тогава всички видяха как на земята падна уредът за безтегловност, който дотогава е бил в пазвата на Незнайко.

— Ето го, ето уреда за безтегловност! — извика доктор Хапчев.

— Ти защо не каза, че уредът е у тебе? — попита Бързанко.

— Как можех да кажа, когато се нахвърлихте върху мене като врани! Щом видях, че падам във водата, аз веднага скрих уреда в пазвата си и без малко не се удавих заради него, а те взели да ме бият, вместо да ми благодарят!

Знайко вдигна уреда от земята, погледна с блеснали от гняв очи Незнайко и каза:

— Заради това ти няма да полетиш към Луната!

— Е, летете си сами! — отвърна Незнайко. — Много ми е по-трябвала вашата Луна!

— Да се разправям с тебе значи да загубя собственото си достойнство — каза Знайко и си тръгна, без да каже повече ни дума.

— Я го гледай ти колко е важен! — извика след него Незнайко. — Добре де, целувайте се с вашата Луна. Аз и без нея ще преживея.