Николай Носов
Незнайко на Луната (13)

Дванадесета глава
Нощна акция

Не се минаха и пет минути, когато господин Шмекерленд излезе от полицейското управление, придружен вече от Мигача.

— Ето че сме отново заедно — рече Мигача, като сядаше в автомобила. — Вие постъпихте точно така, както ви бях помолил, Незнайко, и с това ми направихте голяма услуга. Успяхте ли да се запознаете малко с Незнайко? — обърна се Мигача към господин Шмекерленд.

— Да, разбира се — потвърди Шмекерленд и запали мотора на колата.

— Но сигурно вие още не знаете всичко за него — продължи Мигача. — Работата е там, че Незнайко е долетял при нас от друга планета със скъпоценен товар. Той е донесъл семена на гигантски растения, които дават извънредно едри плодове. Разбирате ли каква помощ бихме могли да окажем на нашите бедняци? Защото мнозина от тях имат твърде малко земя и не могат да преживяват от своята реколта. Ако всеки би могъл да отглежда плодове, десетки пъти по-едри от тези, които отглежда сега, беднотията у нас ще изчезне съвсем.

— Дума да няма, това е хубаво — разсъдливо каза Шмекерленд. — Нека Незнайко ни даде тези семена, а ние ще ги продаваме на бедняците. Може да се изкарат хубави пари. И Незнайко ще разбере нещо.

— Това е така — съгласи се Мигача, — но цялото неудобство е там, че тези семена са останали в ракетата на повърхността на Луната. Ние нямаме летателни апарати, които могат да се изкачват на такава височина. Следователно трябва най-напред да конструираме и построим такъв апарат, а за това ще са нужни пари.

— Смятам, че с парите ще бъде по-трудно — каза Шмекерленд. — Познавам мнозина, които няма да се откажат да спечелят пари, но не зная никого, който ще се съгласи доброволно да се откаже от тях.

— Това е действително тъй — каза усмихнато Мигача. — Но аз имам в главата си напълно готов прекрасен план. Пари за тази работа трябва да дадат самите бедняци. Та нали ние за тях искаме да доставим тези семена от Луната!

— Правилно! — зарадва се Шмекерленд. — Ще основем акционерно дружество. Ще пуснем акции… Вие знаете ли какво е акции? — попита той Незнайко.

— Не, струва ми се, не съм имал случай да чуя за тях — призна си Незнайко.

— Акциите са хартийки, прилични на банкнотите. Те могат да се отпечатат в печатница. Всяка акция ще продаваме, да речем, по един фертинг. Получените пари ще употребим за построяването на летателния апарат, а когато доставим семената, всеки притежател на акции ще получи своя дял семена. Разбира се, който има повече акции, ще получи и повече семена.

Докато се водеше целият този разговор, автомобилът вече летеше по улиците на града. Мигачът забеляза по пътя един ресторант и каза:

— Предлагам да отпразнуваме раждането на нашето акционерно дружество с един хубав обед.

След няколко минути нашите приятели седяха в ресторанта и обядваха с апетит.

— Сега най-важното е да накараме бедняците да си разтворят кесиите и да купуват нашите акции — рече Мигача.

— А как ще ги накараш? Те няма да повярват, че някъде там, на Луната, има семена. Трябват доказателства — обади се Шмекерленд.

— Аз съм обмислил вече всичко — отвърна Мигача. — Ще почнем с това, че ще вдигнем шум около тази работа. Най-напред трябва да пишем във вестниците, че у нас е пристигнало дребосъче от друга планета. А когато всички повярват, ще пишем, че това космическо дребосъче е донесло семена и тогава ще обявим за основаването на акционерното дружество.

— Ами ако ни кажат, че това е измама? — възрази Шмекерленд. — Какви доказателства има Незнайко, че е от друга планета? Наглед той е също такова дребосъче като нас всички.

— Вярно! — възкликна Мигача. — Кажете, Незнайко, с какво можете да докажете, че сте пристигнали от космоса? Не е ли останал у вас някакъв скафандър? Няма да тръгнете на пътешествие в космоса без скафандър я!

— Аз наистина имах скафандър — потвърди Незнайко. — Но когато се спуснах тук от лунната повърхност, скрих го под един храст в някаква градина.

— Ами къде се намира тази градина?

— Сега не мога да си спомня. Залови ме някакъв полупобъркан господин Дървеницер и насъска срещу мене кучетата си, защото бях ял малини в градината му.

— А, Дървеницер! — извика зарадван Мигача. — В такъв случай нищо не е загубено още. Ей, келнер, я ни дайте телефонния указател!

Келнерът моментално изпълни искането му и Мигача се залови да прелиства донесения указател. Той бързо намери отдела, където бяха отпечатани презимената, започващи с буквата „Д“, и каза:

— Гледайте: Дървеницер, улица Голяма кучешка, дом № 70. Щом се стъмни, ние трябва да бъдем у този Дървеницер и да направим обиск в градината му. Козле, и вие ще дойдете с нас! Ще се намери и за вас работа.

Не след дълго всеки можеше да види жълтия автомобил на господин Шмекерленд, спрял пред магазина за разнокалибрени стоки на Змийската уличка, а когато почна да се смрачава, той вече летеше по улица Голяма кучешка. Пред дом № 70 колата спря и от нея излязоха четирима полицаи със специални фенерчета и гумени електрически палки в ръце. Най-досетливите читатели сигурно вече са разбрали, че това не бяха истински полицаи, а само преоблечените в полицейска униформа Шмекерленд, Мигача, Незнайко и Козлето. Мигача веднага се приближи до пътната врата, погледна през една пролука и като видя светлина в къщата, почна силно да удря с палката си по малката портичка. След малко вратата на къщата се отвори и оттам излезе Фикс с пушка в ръце и зашляпа с чехли по пътечката.

— Кой чука? — попита той, като се приближи до портичката.

— Полиция! — заяви Мигача. — Отворете веднага!

Щом чу думата „полиция“, Фикс се смути и веднага отвори. Той видя пред себе си четирима полицаи с блестящи каски на глава и толкова се изплаши, че цял се разтрепера и изпусна пушката.

— Арестуван сте! — каза Мигача и насочи право в очите му светлината на фенерчето си.

В същото време Шмекерленд се спусна изотзад към Фикс, надяна примка на шията му и ловко му завърза ръцете на гърба.

— За-за-за какво съм арестуван? — попита Фикс, като заекваше от страх.

— Загдето задавате идиотски въпроси! — обясни му Мигача.

— Но, моля ви се… — опита се да заговори Фикс.

Той не можа да каже нищо повече, защото Шмекерленд веднага му запуши устата с гумена тапа.

— Извинявайте, Незнайко, че постъпихме малко грубо с този дръвник — каза Мигача, — но иначе беше невъзможно, защото той можеше да стреля срещу нас. Моля ви да останете тук до вратичката на пост и когато потрябвате, ние ще ви извикаме. А ти марш в къщи и да не си посмял да гъкнеш! — заповяда Мигача на Фикс, като го ритна с крак отзад.

Фикс покорно закрачи по пътечката. В това време от къщата изскочи другият слуга на господин Дървеницер — Фекс. Преди той да успее да каже и дума, ръцете му бяха завързани отзад, а в устата му стърчеше гумена тапа.

Самият господин Дървеницер в това време седеше в къщи и без да подозира нещо, отпиваше глътка по глътка какао от една голяма синя чаша. Внезапно вратата се отвори и той видя, че в стаята се втурнаха трима полицаи, а заедно с тях Фикс и Фекс с вързани назад ръце и запушени уста. От уплаха Дървеницер зяпна широко и преобърна чашата с горещо какао право на панталоните си.

— Не мърдайте! Арестуван сте! — извика Мигача. — В полицията се получиха сведения, че се занимавате с покупка на крадени вещи и криете у вас опасни престъпници.

— Какво приказвате! — размаха ръце Дървеницер.

— Безполезно е да отричате! — каза Мигача. — Длъжни сме да направим обиск.

Докато Мигача говореше, Шмекерленд омота Дървеницер с въже като шпеков салам, привърза го, колкото можеше по-здраво, за стола и му запуши устата с гумена тапа. Като видя, че Дървеницер все пак мърда с крака и се опитва да стане, Шмекерленд го перна с електрическата палка по врата. Дървеницер се строполи на пода заедно със стола си. През това време Мигача накара Фикс и Фекс да се изправят един до друг. Той им заповяда да застанат мирно и цапна всеки един от тях с палката по челото, от което те също се строполиха на пода.

— Лежете тук и не пречете на работата на полицията, докато не бъде привършен обискът! — заповяда Мигача. — А вас, господин полицай, ще помоля да по дежурите тук! — обърна се той към Козлето. — Ако някой от тях се опита да стане, длъжен сте да действувате съгласно полицейските нареждания и да пуснете в ход палката.

— Слушам! — отвърна Козлето.

Мигача и Шмекерленд излязоха на двора, повикаха Незнайко и се отправиха да търсят скафандъра. Козлето остана в стаята и се зае внимателно да наблюдава лежащите на пода Дървеницер, Фикс и Фекс. Щом някой от тях почнеше да мърда, той го удряше с електрическата палка по врата, като му казваше:

— На ти един, дето си насъсквал кучетата срещу Незнайко. Друг път да не правиш това!

След половин час търсене скафандърът беше намерен на същото място, на което Незнайко го беше оставил. Мигача и Шмекерленд накараха Незнайко да занесе скафандъра в автомобила, а те се върнаха в къщи при Дървеницер.

— Този път не намерихме нищо, но ще дойдем още веднъж и тогава непременно ще намерим! — каза Мигача. — А сега аз ви моля да ги пернете още веднаж с палката, за да разберат добре какво значи да имат работа с полицията! — обърна се той към Козлето.

Козлето послушно изпълни заповедта на Мигача, след което и тримата излязоха от къщата и се качиха в колата, където ги очакваше Незнайко.

Шмекерленд запали мотора, отдалечи се два-три квартала от дома на Дървеницер, отби се в тиха, безлюдна уличка и спря колата пред една телефонна кабина. Тук нашите любители на приключения свалиха от себе си полицейската униформа и си облякоха обикновените дрехи. Мигача накара Незнайко да облече отгоре и космическия скафандър, а после телефонира в един хотел:

— Ало! — извика той в телефонната слушалка. — Там хотел „Изумруд“ ли е? Моля пригответе най-хубавия си апартамент за космическия пътешественик Незнайко… Да, да, космическия. Какво неясно има тук? Дошъл е при нас направо от космоса. Ще ви го доведем най-много след един час. Моля пригответе се да го посрещнете както трябва!

Мигача сложи слушалката, набра друг номер и извика:

— Ей, кой е там? Телевизионната студия ли? Трябва да се организира телевизионно предаване от хотел „Изумруд“. Там след малко ще пристигне гостенин от космоса, космическият пътешественик Незнайко… Е, какъв, какъв! Космическият, ви казват! Долетял е в скафандър от друга планета… Никой не се шегува с вас! Ако не вярвате, не идвайте, после сами ще съжалявате. За всеки случай запомнете: ние ще бъдем пред входа на хотела след един час. Ще пристигнем с жълта кола. Внимавайте да не объркате нещо! Пазете се от фалшификации! Истинският космически пътешественик принадлежи на нас.

Мигача окачи слушалката и излезе от телефонната кабина.

— Сега хората от телевизията са в ръцете ни! — каза той. — Засега те още не вярват в космическия пътешественик, но не ще се минат и десет минути и те ще почнат да се съмняват. След половин час ще дойдат до решението, че за всеки случай трябва да изпратят пред входа на хотела телевизионна апаратура и оператори. Дори и никакъв космонавт да не се окаже, ще си помислят те, може все пак да се случи нещо интересно. Нашите телевизионни зрители са жадни за всякакви сензации… А сега, приятели, необходимо е да се подготвим както трябва за срещата и да се уговорим за всичко. Имаме достатъчно време за това.

Предвижданията на Мигача се оказаха абсолютно верни. Телевизионните работници най-напред не повярваха на думите му, но след малко почнаха да звънят по телефона в киностудията и да питат знаят ли там, че в града се намира космически пътешественик. В киностудията не знаеха нищо, разбира се, но ги беше срам да признаят своята неосведоменост и затова казаха, че са чували вече нещо за това. Те разпитаха надълго и нашироко телевизионните работници и почнаха да звънят в редакциите на различните вестници и списания, мъчейки се да узнаят от тях някакви подробности. Редакционните работници не знаеха нищо, но помислиха, че те, както обикновено, са пропуснали, или както обичат да се изразяват в редакциите, са изтървали новината. От всички редакции почнаха да телефонират в телевизионното студио и да питат знаят ли там нещо за пристигането на космонавта. Телевизионните работници помислиха, че всички около тях вече знаят, а единствено те все още се съмняват. В края на краищата към хотел „Изумруд“, който се намираше на Улицата на безделниците, се втурнаха не само телевизионните работници с цялата си апаратура, но и кинооператорите с кинокамерите и прожекторите си, както и сътрудниците на различни вестници: журналисти, репортери, фоторепортери, очеркисти, хроникьори, коментатори и автори на научнопопулярни статии.

Когато жълтият автомобил се появи на Улицата на безделниците, Незнайко и неговите спътници видяха пред зданието на хотела една огромна тълпа, осветена от прожектори. Няколко кинооператори и телевизионни оператори стояха прави в открити коли и насочваха апаратите си на различни страни, готвейки се за снимки и предаване. Недалеч от входа на хотела стоеше цял отряд полицаи, готови в случай на нужда да пуснат в ход гумените си палки.

Операторите забелязаха още отдалеч приближаващия се жълт автомобил, насочиха към него своите камери и почнаха да снемат. Събраната пред входа на хотела тълпа се раздвижи и моментално задръсти цялата улица. Полицаите като по команда се спуснаха напред и почнаха да разбутват тълпата, мъчейки се да проправят път за автомобила. Всички видяха как жълтата кола плавно се приближи към хотела и спря пред входа.

Няколко фоторепортери в миг се намериха до автомобила и се приготвиха да снимат, като насочиха към него обективите на своите фотоапарати. В това време вратичката на автомобила се отвори и оттам излезе пръв Козлето. Тълпата го приветствува с радостен вик. Всички помислиха, че той именно е космонавтът. Козлето смутено се усмихваше. Фоторепортерите защракаха с апаратите си. След Козлето от автомобила слезе Мигача. Той също беше посрещнат с викове и ръкопляскания. След него се показа Шмекерленд. Този път виковете бяха по-слаби, тъй като никой не знаеше кой от тримата е истинският космонавт.

Най-после лунните жители видяха, че от колата почна бавно да слиза някакво странно същество, което по своя външен вид напомняше окован в броня рицар или водолаз в пълна екипировка. Всички разбраха, че тъкмо това е истинският космонавт. Тълпата зарева от възторг. Размахаха се ръце. Във въздуха полетяха шапки. Една от лунните жителки хвърли на Незнайко букет цветя. Фоторепортерите, които се въртяха наоколо, защракаха с апаратите си двойно по-енергично. Един телевизионен работник се спусна към Незнайко, пъхна под носа му микрофона и рече:

— Моля, кажете няколко думи на нашите зрители. Как протече космическият полет? Как се чувствувате сега след полета? Хареса ли ви се нашият град?

Мигача, който беше застанал наблизо, бутна телевизионния работник настрана, пое от него микрофона и каза:

— Уважаеми зрители! Дами и господа! Пристигналият на нашата планета космонавт ще сподели впечатленията си с вас при следващото предаване. В настоящия момент той чувствува крайна нужда от почивка, понеже е извънредно уморен след космическия полет. Аз и господин Шмекерленд, собственик на магазина за разнокалибрени стоки на улица Змийска № 33, първи видяхме как космонавтът слизаше на нашата Земя. Ние с господин Шмекерленд се връщахме с колата от моето имение извън града и видяхме как господин космонавтът се спущаше отгоре с помощта на малък, приличен на крила парашут, който вие виждате сега на гърба му.

При тези думи Мигача посочи с ръка парашута качулка, който се намираше на гърба на Незнайко, и продължи:

— Ние с господин Шмекерленд предложихме своето гостоприемство и своята помощ на уважаемия гост от космоса и поехме върху себе си всички разходи по издръжката му и грижите за него, включително храната и лекарската помощ. През време на пътуването ни придружаваше и този господин на име Козлето.

Позволете ми, господа, да ви го представя. Повече подробности ще ви бъдат съобщени при следващото предаване. Благодаря за вниманието!

Щом забеляза, че тълпата наоколо се увеличава всяка минута, Мигача смигна на Шмекерленд и на Козлето, хвана за ръка Незнайко и го помъкна към входа на хотела. Събралите се пред входа лунни жители викаха „ура“, ръкопляскаха и приветливо се усмихваха на Незнайко. Всички протягаха към него ръце. На всекиго се искаше да пипне скафандъра. Зад Незнайко крачеше снажен полицай и удряше през ръцете с гумената си палка всеки, който се опитваше да докосне Незнайко.

Най-после Незнайко и неговите спътници се промъкнаха през тълпата и се намериха в хола на хотела. Първото нещо, което те видяха там, беше поставената на колелца огромна телевизионна камера, управлявана от оператор. Свързаната с нея дебела електрическа жица, обвита с черна гумена тръба, се влачеше по пода и изчезваше нейде в дъното на коридора. Срещу нашите приятели се беше вече затичало пълничко, закръглено дребосъче с грижливо ушит син костюм и с бяла връзка.

Това беше собственикът на хотела господин Грабс. Той се поклони ниско на пристигналите, подаде им ръка и ги поведе по дългия коридор, за да им покаже определения за тях апартамент. Телевизионната камера непрекъснато се движеше отпред, без да сваля кръглото си стъклено око от пътешествениците. Следователно лунните жители виждаха на своите телевизионни екрани не само пристигането на Незнайко в хотела, но и настаняването му в апартамента.

Господин Грабс се спря пред една широко разтворена врата в края на коридора, поклони се и рече:

— Моля, заповядайте, това е вашият апартамент. Право пред вас е големият приемен салон, вляво е трапезарията и малката приемна стая, вдясно — гостната и кабинетът, а зад тях — спалнята, до която се намира банята. Надявам се, че ще ви бъде удобно тук.

Незнайко влезе в приемния салон и му се стори, че е попаднал не в обикновена хотелска стая, а в ателие на телевизионно студио. В средата на стаята стърчеше още една телевизионна камера на колелца, а в ъглите имаше четири прожектора, прилични на тънконоги чудовища с големи глави. Те заливаха всичко наоколо с ярка светлина, която дразнеше очите. По цялата стая бяха проточени дебели електрически жици. На пода се намираха трансформатори и реостати, които имаха вид на железни, решетести сандъчета, боядисани с черна емайлова боя.

Около всички тези уреди се въртяха телевизионни работници и сътрудници на киностудиото. Един от тях държеше в ръцете си микрофон, почукваше по него с полусвит пръст и гъгниво повтаряше:

— Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири! Как се чува? Как се чува?

Щом видя влезлия Незнайко, гой престана да чука по микрофона и тържествено заговори:

— Ето че той влезе, уважаеми зрители! Вие го виждате, облечен в космическия си скафандър, направен от метал и някакъв неизвестен на нашата планета пластически материал. На главата си има металически шлем със стъкло, през което може прекрасно да вижда. Сами виждате, че нашият космически гост е съпровождан от няколко лица, между които личи собственикът на хотела, уважаваният от всички и крайно симпатичен господин Грабс. Хотелът на господин Грабс е първокласно заведение: първокласни апартаменти и стаи с всички удобства, първокласен ресторант с първокласен фонтан, първокласна танцова площадка с плувен басейн. През цялата нощ свири първокласен оркестър. Тук вие можете първокласно да си починете, първокласно да се нахраните и първокласно да прекарате времето си в първокласно общество. Има първокласни апартаменти и стаи на различни цени.

Докато телевизионният говорител сипеше какви ли не похвали за хотела на господин Грабс, към Незнайко се приближи едно неизвестно откъде появило се дребосъче, облечено в бял халат и с малко кожено куфарче в ръце.

— Името ми е доктор Шприц — каза то. — Предполагам, че нашият скъп гост от космоса се нуждае от медицинска помощ, каквато съм готов да му окажа незабавно и при това съвсем безплатно. Никак няма да бъде излишно още сега да му се направи един макар и повърхностен медицински преглед. Преди всичко необходимо е да се изследва сърдечната му дейност.

Доктор Шприц измъкна от джоба си черна дървена слушалка, опря я до гърдите на Незнайко и прилепи ухо на нея.

— Биенето на сърцето се чува прекрасно през скафандъра — каза той. — Сърдечният ритъм е малко ускорен, което се обяснява с вълнението от посрещането и от онова внимание, което жителите на нашия град оказаха на космонавта.

При тези си думи доктор Шприц измъкна микрофона от ръцете на говорителя и го опря до дървената слушалка, която продължаваше да притиска към гърдите на Незнайко.

— Уважаеми зрители! — заговори той. — Дами и господа! С вас говори първият космически лекар доктор Шприц. Вие чувате глухи удари: туп, туп, туп! Това е сърцето на космонавта, пристигнал на нашата планета. Внимание, внимание! Говори доктор Шприц. Моят адрес е: улица Холерна, дом № 15. Приемам болни всеки ден от 9 сутринта до 6 часа вечерта. Визити по домовете. Извикване по телефона. Прегледите в нощни часове се заплащат в двоен размер. Чувате ударите на космическото сърце. Има и зъболекарски кабинет. Вадене, лекуване и пломбиране на зъби. Цени умерени. Улица Холерна, дом № 15. Чувате ударите на сърцето…

През това време приемният салон се пълнеше с нови посетители — кореспонденти и кореспондентки на разни вестници и списания. Те заобиколиха от всички страни Мигача, Шмекерленд и Козлето и ги обсипваха с въпроси. Шмекерленд, чийто език се развързваше както трябва само когато ставаше дума за разнокалибрени стоки, се въздържаше да отговаря. Козлето също не бързаше с отговорите си. Ето защо на всички въпроси отговаряше Мигача, и то, трябва да признаем, твърде сполучливо, когато можеше, отговаряше направо на въпроса, когато не знаеше какво да каже, отговаряше уклончиво, но нито веднаж не каза: „Не зная“. Така например когато един от кореспондентите го попита колко време ще остане космонавтът в техния град, Мигача отговори:

— Толкова, колкото е необходимо.

На въпроса ще посети ли и други градове отвърна:

— Разбира се, стига да поиска.

На въпроса дали космонавтът има намерение да си купи някои стоки от техния град, Мигача каза:

— Зависи какви стоки ще можем да му предложим.

Тези, които питаха, бяха толкова много, че горкият Мигач почна да губи търпение и вече едва се сдържаше да не нагруби някого.

Последна започна да задава въпроси кореспондентката на списанието „Домашно и декоративно развъждане на кучета“.

— Аз съм представителка на списание „Домашно и декоративно развъждане на кучета“ — с достойнство заговори тя. — Моля да ми отговорите на един въпрос, който безусловно ще заинтересува нашите читателки: има ли домашно и декоративно развъждане на кучета и на планетата, откъдето е пристигнал нашият уважаем космически гост?

— Не ще и съмнение, че има — потвърди Мигача.

— Кои породи декоративни кучета са разпространени най-вече там?

— Различни, мадам.

— Кои породи се предпочитат?

— Предпочитат се най-добрите и тези, които най-малко хапят — отговори Мигача, като с всички сили се мъчеше да запази върху лицето си приятна усмивка.

Точно в този момент в приемния салон се появи представителката на една рекламна фирма. Тя беше облечена в тясна ярко-зелена рокля, на главата си носеше модна баретка от същия яркозелен цвят. Изпод баретката на всички страни стърчаха коси.

Изглежда, че докато се е промъквала през тълпата на улицата, прическата й е претърпяла значителни промени. Лицето на кореспондентката беше строго и решително, с прав, заострен на края и малко зачервен нос и с тесни сиви очички, в които светеше упорство. В ръцете си тя държеше няколко шперплатови плакати, закрепени на летви. На гърдите й висеше малък фотоапарат в кожена калъфка. Тя се приближи тичешком до Незнайко и пъхна в ръцете му един плакат, на който беше написано:

Никой не ще съжалява и пари напразно не ще даде, ако медените питки от фабрика „Зора“ яде.

След това тя отстъпи две-три крачки назад, насочи към Незнайко фотоапарата си и му направи снимка. Щом видя това, Мигача окончателно загуби самообладание. Той се спусна към Незнайко, измъча от ръцете му плаката и ядосано го запрати на пода, а после се нахвърли към представителката на рекламната фирма и я ритна с крак. Представителката обаче не пожела да му остане длъжна, ритна го на свой ред, удари го по главата с плаката и отгоре на всичко плю върху ръкава на сакото му.

Мигача се разтрепера, възмутен от оказаната му съпротива.

— Вън оттук! — изкрещя той, побеснял от яд. — Изгонете я или не отговарям за себе си. Вън всички оттук! Прекратете веднага телевизионното предаване! Вие трябва да сключите договор с нас и да ни заплатите. Не сме длъжни да ви показваме космонавта безплатно!

Тъй като никой не искаше да излезе, Мигача се нахвърли върху собственика на хотела.

— Господин Грабс, това е безобразие. Кой ви позволи да пуснете тук всичката тази публика. Ние още сега ще напуснем вашия хотел!

— Господа, моля ви се, опразнете помещението! — извика изплашен Грабс. — Господа, моля ви се, излезте всички оттук! Заради вас ще изгубя клиентите си. Край на аудиенцията!

Като видя, че никой не го чуваше, Грабс смигна на застаналите до вратата полицаи и те заработиха с палките си.

Телевизионните зрители, които следяха на екраните си това сбиване, видяха как нещастните кореспонденти и кореспондентки напущаха тичешком приемния салон, избягвайки старателно ударите на електрическите палки. Сътрудниците на телевизионната студия през това време измъкваха навън своите трансформатори, реостати, прожектори и друга апаратура. Последен излезе операторът, яхнал своята телевизионна камера.

С това телевизионното предаване завърши.