Николай Носов
Незнайко на Луната (21)

Двадесета глава
Фалитът на дружеството за гигантски растения

През нощта Незнайко и Козлето спаха зле. И двамата сънуваха страшни сънища. Незнайко например непрекъснато го преследваха някакви мошеници и той се криеше от тях ту на един прашен таван, ту в някаква тъмна изба. Най-после успя да се скрие в една празна бъчва, по точно в това време някой започна да пълни бъчвата с мазут. Незнайко поиска да излезе от бъчвата, но в този момент нечия ръка здраво го хвана за косата и не му позволи дори да си подаде главата навън. В съня си Незнайко почувствува, че всеки момент ще се задуши в черната вонеща течност, направи отчаяно усилие да се измъкне от нея и… се събуди. Той се убеди, че съвсем не се намира в бъчва, а у дома, в леглото си и отново реши да заспи. Но в същия миг съзира, че прозорецът се отваря безшумно и през него нахълтват някакви съмнителни лица с карирани каскети и с пистолети в ръце. Незнайко скача от леглото и се спуща да бяга. Спасявайки се от своите преследвачи, той стига до някаква железопътна гара, където има цистерни с мазут. Една от цистерните е празна. Незнайко се напъхва в нея, но изведнаж цистерната, кой знае защо, започва да се пълни с мазут. Мазутът стига най-напред до кръста на Незнайко, после до гърдите и най-после до шията му. Незнайко започва да плува в мазута, но нивото на течността се издига все по-високо. В края на краищата Незнайко е притиснат до самия таван. Черната лепкава течност почва да му пълни устата, носа, да му слепва очите. Незнайко усеща, че се задушава, извиква с всичка сила и… отново се събужда.

Като се увери, че пак лежи в собственото си легло, той постепенно се успокои и отново се помъчи да заспи, но в това време чу пъшкането на Козлето.

— Пуснете ме! Пуснете ме! — стенеше Козлето, като се мяташе неспокойно в леглото си.

Незнайко започна да го бута по рамото, но Козлето не се събуди.

— Пуснете ме! — продължаваше да вика той.

— Какво си се разкрещял такъв! Никой не те е хванал — каза Незнайко.

— Сънувах, разбираш ли, че уж разбойниците, които гледахме в киното, са ме хванали и ме душат с капронова примка — отговори му Козлето, събуждайки се.

— А пък аз през цялото време сънувах, че уж се давя в мазут — призна Незнайко.

— Всичко това е от вчерашния филм — рече Козлето. — Винаги е така: отидеш ли на кино, след това цяла нощ те мъчат кошмари.

Приятелите малко по малко дойдоха на себе си, поприказваха, че е по-добре да се правят весели, а не страшни филми и отново заспаха. Кошмарните сънища обаче не ги оставиха на мира до сутринта.

Незнайко и Козлето се събудиха по-рано от обикновено, закусиха без апетит и решиха да отидат до кантората пешком, за да си проветрят малко главите след безсънната нощ. Щом излязоха на улицата, те видяха на ъгъла един вестникопродавач, който високо подвикваше:

— Вестник „Давилонски хуморески“! Последни новини! Море от смях! Всичко това за два сантика! Четете за краха на Дружеството за гигантски растения! Сензация! Собствениците на гигантските акции няма да получат нищо! „Давилонски хуморески“! Гибелта на едно дружество! Море от смях!…

Незнайко и Козлето купиха за два сантика вестника и се заеха да търсят съобщението за краха на Дружеството за гигантски растения, но във вестника нищо не се казваше за това. Едва когато преглеждаха за втори път вестника, те се натъкнаха на една кратка дописка. Ето какво беше написано в нея:

През последно време читателите на нашия вестник много често се обръщаха към нас с молба да им разкажем подробности за гигантските растения. Но какво може да се разкаже за тези прословути растения, за които сега се чуват най-различни отзиви и слухове? За тях с увереност можем да кажем само това, че няма какво да се каже, тъй като за тях със сигурност се знае само това, че нищо сигурно не се знае. Мнозина лековерни дребосъчета идват в своята наивност дотам, че купуват акциите на тези легендарни растения. Ние съвсем не желаем да хвърлим сянка върху Дружеството за гигантски растения. Не искаме да кажем също, че сдобивайки се с акции, дребосъчетата не придобиват нищо, защото, купувайки тези акции, те получават надеждата, че ще подобрят състоянието си. А надеждата, както е известно, все струва нещо. На този свят нищо не се получава даром. Всичко се заплаща, а като заплатиш, можеш и да помечтаеш. При първа възможност редакцията отново ще се върне към въпроса за гигантските растения.

Редактор Гризел

Козлето прочете дописката, поклати съкрушено глава и каза:

— Тази дописка е напълно достатъчна, за да спре продажбата на акциите. Изглежда някой от богаташите е завидял на това, че нашите акции се продават толкова бързо. Но нищо! Сега това не е толкова страшно за нас, защото почти всички акции са вече продадени. Късно сте се сетили, милички!

— А какво ги интересува богаташите дали нашите акции ще се продават? — запита Незнайко.

— Богаташите се интересуват от всичко! — отвърна Козлето. — Мисля, че те въобще не желаят появяването на гигантски растения у нас. Защото, което е изгодно за бедняците, е неизгодно за богаташите. Това си е стара истина.

Разговаряйки така, Незнайко и Козлето стигнаха до улица Фертинг и още отдалеч забелязаха пред зданието, в което се помещаваше кантората им, огромна тълпа. Някои от дребосъчетата държаха в ръце акции с изображението на гигантските растения. Те вдигаха акциите нагоре, размахваха ги във въздуха и викаха:

— Пуснете ни! Искаме си парите! Измамиха ни! Излезе, че няма никакви гигантски растения!

— Махайте се оттук! — крещеше насреща им портиерът, който стоеше пред входа. — Канторите се отварят в девет часа, а преди това никой няма право да влиза в зданието! Марш оттук, докато не съм извикал полиция!

Незнайко и Козлето се промъкнаха през тълпата, изкачиха стъпалата към входа, а Козлето се обърна към тълпата и извика:

— Братлета, не вярвайте на вестниците! Мамят ви! Гигантските растения съществуват! А щом някой иска да си получи парите обратно, ще му ги дадем!

— А, ето ги измамниците! — извика някой от тълпата. — Удряйте!

Няколко акционери се спуснаха по стълбите и щяха да се нахвърлят върху Козлето, ако вратата внезапно не се беше отворила. От нея изскочи полицай с блестяща медна каска на глава и пусна в действие своята електрическа палка. Тълпата моментално се дръпна назад.

Полицаят рече:

— В девет часа кантората ще се отвори и тогава можете да дойдете, за да си получите парите. Но преди това — никакви разговори!

Полицаят се обърна към портиера, посочи с палката си Незнайко и Козлето и заповяда:

— Тези двамата ги пусни!

Незнайко и Козлето получиха от портиера ключа на кантората и тичешком се изкачиха на третия етаж.

— Най-разумното, което може да се направи, е да се върнат парите на желаещите — рече Козлето. — Мисля, че паниката ще престане, щом всички се убедят, че винаги когато поискат, могат да си получат капитала обратно.

При тези думи Козлето влезе в кантората и надникна в стаята, където се намираше огнеупорната каса. Учуди го това, че тежката желязна врата на касата беше полуотворена. С един само скок Козлето се намери до касата и видя, че вътре нямаше нищо.

— Незнайко! — извика той изплашено. — Парите са изчезнали!

— Че къде може да са? — попита Незнайко, като дотича в стаята.

— Нямам никаква представа! — разтвори ръце Козлето. — Сигурно са ни ограбили.

В този момент той забеляза върху една от поличките на касата късче хартия и два железопътни билета.

— Чакай, тук има бележка — каза той и почна да чете на глас.

„Скъпи приятели! — беше надраскано в бележката с неравни, печатни букви. — Принудини сме да се спасяваме с бягство. Взимете низабавно билетити, къчете се на влакъ и карайте до Сан-Комарик, където ще ви посрещнем. Ваши доброжилатели Мигача и Шмекерленд.“

— Виж ти! — възкликна Козлето. — Излиза, че Мигача и Шмекерленд са вече избягали и, разбира се, са взели парите със себе си. Сега ние с тебе сме тук като в капан.

При тези думи Козлето се спусна към входа на кантората и заключи вратата. Това беше направено точно навреме, защото в същия миг отвън се зачу тропот. Цяла тълпа акционери се беше вмъкнала в зданието и тичаше по коридора. Като стигнаха пред кантората, собствениците на гигантските акции започнаха да удрят с юмруци по вратата и да викат:

— Ей, чувате ли? Отворете, за да не стане по-лошо! Върнете ни парите!

Без да му мисли много, Козлето се затича към прозореца и го разтвори широко. Погледна надолу и като видя, че не е безопасно да се скочи от третия етаж, извади от единия огнеупорен сандък канапите, с които бяха обвързани пачките с акции, и почна да ги свързва един за друг. Незнайко се залови да му помага. През това време шумът отвън нарастваше. Вратата се огъваше под ударите, но не се поддаваше.

Изведнаж настъпи тишина. Тълпата пред вратата сякаш се спотаи. Козлето се надвеси от прозореца, пусна края на въженцето на двора и като се убеди, че то стига до земята, върза другия му край за тръбата на парното отопление, която се намираше до прозореца.

— Спущай се! — изкомандува той на Незнайко.

Незнайко не чака да му повторят и бързо се спусна надолу по въженцето. В това време отвън наново се чу шум.

— Хайде, удряй! — извика някой.

Раздаде се мощен удар.

— Още веднаж!!

Вратата потрепера при втория удар. Щом видя, че Незнайко благополучно стигна долу, Козлето се метна на прозореца, улови се с две ръце за въженцето и се спусна.

— Още веднаж! — изкрещя някой отвън.

Този път ударът беше толкова силен, че вратата изтрещя, откачи се от пантите и се сгромоляса на пода. Заедно с нея в кантората влетяха няколко дребосъчета с огромния капак от писмената маса, който те бяха използували като стенобойна машина. Всичко това стана толкова неочаквано, че няколко дребосъчета се проснаха на пода и си разкървавиха носовете. Тълпата в миг изпълни кантората. Едни от акционерите се затичаха към огнеупорната каса, други се спуснаха да отварят огнеупорните сандъци и да измъкват от тях амбалажната хартия, в която преди това бяха опаковани пачките с акции.

Когато се убедиха, че никъде няма пари, дребосъчетата се разяриха толкова много, че счупиха стъкления шкаф, измъкнаха скафандъра на Незнайко и го направиха на парченца. Най-сетне погледнаха през прозореца и видяха въженцето, което висеше надолу.

— През прозореца са избягали! — досети се някой.

Няколко дребосъчета почнаха да се спущат по въженцето, а другите изтичаха вън от кантората и се втурнаха надолу по стълбата.

Беше вече късно. От Незнайко и Козлето нямаше и помен. Когато стъпиха на земята, те прекосиха тичешком двора, който за тяхно щастие се оказа с два изхода, й се намериха на друга улица. Там те се смесиха с тълпата минувачи и скоро бяха вече далеч от мястото на произшествието.

— Трябва да отидем на Извитата улица в магазина за разнокалибрени стоки. Може би ще заварим там господин Шмекерленд — предложи Козлето.

Двамата приятели бързо стигнаха до Извитата улица, отбиха се в Змийската пресечка и взеха да търсят магазина за разнокалибрени стоки, но той беше изчезнал.

— Чудна работа! На всичко отгоре и магазина го няма никакъв! — извика с досада Козлето.

Те огледаха цялата Змийска пресечка, от единия й край до другия, върнаха се обратно, а след това минаха и трети път по нея. Най-после Козлето се спря пред една сладкарница, която сякаш за първи път виждаше на това място, и рече:

— Ама че работа! Според мене, тук се намираше разнокалибреният магазин, а не някаква сладкарница.

Незнайко и Козлето влязоха вътре и попитаха една от продавачките не знае ли какво е станало с разнокалибрения магазин. Продавачката отговори, че разнокалибреният магазин бил закрит, понеже собственикът му неочаквано забогатял и заминал да пътешествува. На същото място сега отворили сладкарница.

— Чу ли? „Неочаквано забогатял и заминал да пътешествува!“ — измърмори Козлето, когато те с Незнайко излязоха на улицата.

Той измъкна от джоба си бележката, която им беше оставил Шмекерленд, и почна да я чете отново.

— Защо Мигача и Шмекерленд пишат, че са принудени да се спасяват с бягство? — рече Козлето. — Да не би те предварително да са знаели какво ще бъде напечатано във вестниците и затова са решили навреме да избягат с парите? Във всеки случай не бива да оставаме тук, а да заминем и ние за Сан-Комарик. Това е хубав град. Едно време съм живял там.

Влакът за Сан-Комарик тръгваше чак привечер, но Незнайко и Козлето се бояха да се върнат в хотела, където можеха да попаднат в ръцете на неволно измамените от тях акционери. Двамата приятели поскитаха до обед из градския парк, а после намериха една малка гостилничка, където не бяха ходили дотогава, и се наобядваха хубаво, като оставиха там почти целия си наличен капитал. Останалите им няколко сантика изхарчиха за сладолед и за бутилка газирана вода със сироп, която решиха да вземат със себе си за из път.

Те отидоха на гарата много преди тръгването на влака и влязоха във вагона. Кондукторът им провери билетите и каза, че и двете места са на горните легла.

— Чудесно! — каза Козлето на Незнайко. — На горните легла: никой няма да ни забележи, защото във влака може да пътува и някой от нашите акционери. Няма да бъде добре, ако ни познаят.

Незнайко и Козлето се качиха на леглата си, изтегнаха се удобно на тях и почнаха крадешком да наблюдават прииждащите пътници. Вагонът постепенно се пълнеше. Долу, точно под леглото, което заемаше Незнайко, се беше разположило някакво шишкаво дребосъче. То пъхна своя куфар под леглото, измъкна, от джоба си цял куп вестници и се залови да чете. Тук имаше и „Търговска пресметливост“, и „Давилонски хуморески“, и „Вестник за пълните“, и „Вестник за слабите“, и „Вестник за умните“, и „Вестник за глупавите“.

Да, да! Не се чудете! Точно така: „за глупавите“. Някои читатели могат да помислят, че не е разумно да се дава подобно название на вестник, защото кой ще го чете? Никой няма да иска да го смятат за глупак. Давилонските жители обаче не обръщаха внимание на такива дребни работи. Всеки, който купуваше „Вестника за глупавите“, казваше, че го купува не защото се мисли, за глупак, а защото му е интересно да види как пишат за глупавите. Тук му е мястото да кажем, че този вестник се списваше твърде разумно. Всичко написано в него беше ясно дори за глупците. Ето защо „Вестник за глупавите“ се разпродаваше в голям тираж, и то не само в град Давилон, но и в много други градове.

Лесно е да се досетим, че „Вестник за пълните“ се четеше не само от пълните, но и от тези, които мечтаеха по-скоро да напълнеят. „Вестник за слабите“ също така четяха не само слабите дребосъчета, но и тези, които искаха да се избавят от излишната си тлъстина. Собствениците на вестниците прекрасно разбираха, че самото название трябва да буди интерес у читателя, иначе никой няма да купува вестника им. След няколко минути Незнайко забеляза, че другото легло долу е заето от пътник, който беше пълна противоположност на първия. С други думи казано, той беше много слаб. Видът му беше такъв, сякаш преди известно време е бродил по някой мочур и още не е успял добре да изсъхне. Черните му панталони бяха омачкани и покрити с жълтокафяви, кални петна. Също такова, жълтокафяво петно имаше и върху неговата шапка цилиндър, като че ли някой го беше замерил отдалеч с буца кал. На гърба на черното му сако се виждаше голяма триъгълна дупка… Такива дупки обикновено се образуват, когато се случи да се закачиш за някой чеп или гвоздей, стърчащ в стената. Малко по-ниско, към кръста, се беше лепнал ръждивият плод на блатен бодил, наричан обикновено магарешки бодил. Подобен магарешки; бодил се беше закачил на лакътя му, а друг — отзад на панталоните му.

Щом си седна на мястото, този блатен обитател сне от главата си черния цилиндър и също като някой фокусник почна да изважда от него различни неща. Незнайко, който наблюдаваше всичко това горе от леглото си, видя с учудване как от вътрешността на цилиндъра се появиха зъбна четка и прах за зъби, калъп миризлив ягодов сапун, кърпа за лице, няколко носни кърпички й най-после два ръждясали гвоздея и парче медна жица.

Увлечен от тази гледка, Незнайко дори не забеляза как влакът потегли и пътуването започна.