Николай Носов
Незнайко на Луната (36)

Тридесет и пета глава
Време на големи промени

След като работниците на Скъперфилд овладяха безтегловността и изгониха от фабриката си собственика, всички говореха само за това. Работници от други фабрики също ходеха при космонавтите, а после въвеждаха и в своите фабрики безтегловност. Работниците от някои други фабрики дотолкова се окуражиха, че вземаха властта в ръцете си дори без всякаква безтегловност и прогонваха господарите си.

Полицията се наплаши от всичко, което ставаше наоколо, толкова много, че престана да действува, против работниците. Много от полицаите хвърляха пушките и пистолетите си, заравяха в земята полицейските си униформи и каски, обличаха се като обикновени дребосъчета и постъпваха на работа във фабриките и заводите. Те казваха, че това е много по-приятно, отколкото да се лети презглава в състояние на безтегловност и да се получават изгаряния, рани и различни телесни повреди.

Сега работниците започнаха да получават значително повече пари за своя труд, защото вече нямаше нужда да дават част от дохода си на господарите; стоките пък чувствително поевтиняха. Ето защо всеки взе да се храни по-добре и да купува повече. Тъй като търсенето на стоки стана по-голямо, всички фабрики започнаха да увеличават производството си, а за това бяха нужни повече работници. Скоро безработицата беше ликвидирана, понеже всеки, който искаше да работи, получаваше възможност за това. Сега никой не се съгласяваше да служи като лакей на богаташите. Напуснаха ги и прислужничките, и камериерките, и перачките, и вратарите, и чистачите на паркет, а преди всички — готвачите. Всички готвачи и готвачки предпочитаха сега да работят в работническите столове и в ресторантите, където сами си бяха господари. Столовете и ресторантите се увеличаваха всеки ден, защото сега мнозина не искаха да се занимават с готвене в къщи. Всеки имаше достатъчно пари, за да се наобядва в ресторант или да си донесе обед от стола.

Нещастният Скъперфилд, който загуби целия си капитал още преди да му отнемат фабриката, просто не знаеше какво да прави. Отначало ходеше да обядва у познатите си, но после се убеди, че това не им прави особено удоволствие, и се принуди да постъпи на работа в своята бивша макаронена фабрика. Никой не му попречи. Всички знаеха, че той милее за макароненото дело, и се надяваха, че ще изпълнява задълженията си внимателно и добросъвестно.

След като стоя няколко седмици като помощник при бъркачката на тесто, възложиха му работа при пресата за макарони. Тук Скъперфилд беше длъжен да следи как от пресата излизат на безкрайни снопчета макаронените тръбички и да регулира плътността и дебелината им. Ако тестото ставаше много рядко — а това веднага се отразяваше на дебелината на тръбичките, — той даваше сигнал на бъркачите на тесто да прибавят още брашно; ако пък тестото ставаше прекалено гъсто, съобщаваше да прибавят вода! Щом макароните достигаха нужната дължина, Скъперфилд натискаше едно бутонче, което привеждаше в действие електрическия нож. Той прерязваше тръбичките и те падаха в парния котел, където се подлагаха на горещата пара. След това макароните отиваха на конвейера, който ги отнасяше в сушилнята.

Скъперфилд постоя на макаронената преса около седмица и изобрети едно малко колелце с издатина, което постави на пресата. Това колелце се въртеше и от време на време натискаше с издатината си бутончето. По този начин то автоматически привеждаше в действие електрическия нож. Благодарение на тази рационализация не беше вече необходимо Скъперфилд да натиска бутончето всеки път, когато макароненото снопче достигаше нужната дължина, и той можеше да работи вече не на една, а едновременно на две преси. Скъперфилд казваше, че няма да се задоволи с това, а ще се помъчи да направи така, че машината автоматически да регулира гъстотата на макароненото тесто и сама да добавя брашно и вода, колкото е необходимо. Сега, когато трябваше да работи сам, Скъперфилд добре разбираше колко важно е да се облекчава трудът на работника.

Скъперфилд изобщо работеше с удоволствие, още повече че около него винаги имаше дребосъчета, с които можеше да поговори, да се пошегува или да се посъветва за нещо.

Сега, след като привършеше своя трудов ден, Скъперфилд често купуваше голяма франзела хляб, пъхаше я под мишница и отиваше на разходка в зоологическата градина. Много обичаше да гледа животните, особено водните птици. Видеше ли например плуващи сред езерцето патици, Скъперфилд се засмиваше радостно и викаше:

— Гледайте — патици! Патици!

И започваше да подхвърля късчета хляб по брега на езерцето. Патиците веднага се приближаваха към брега и почваха да кълват от това, с което ги гощаваха. Постепенно те така свикнаха, че почнаха да познават Скъперфилд и щом забележеха отдалеч черния му цилиндър, забързваха към брега. Това трогваше до сълзи Скъперфилд. След като изразходваше за хранене на птиците половината франзела, той обикновено казваше:

— Хайде, милички, сега си вървете, поплувайте си, а утре аз пак ще ви донеса.

И отиваше при площадката на младите животни. Там той раздаваше остатъка от хляба на малките мечета и ако нямаше наоколо много посетители, молеше пазача да му позволи да помилва някое от зверчетата. Понякога пазачът му разрешаваше. Тогава Скъперфилд прекрачваше оградата, погалваше наред малките животинчета и след като целунеше за сбогом някое хубавичко мече, тръгваше си към къщи напълно щастлив.

В почивните си дни Скъперфилд отиваше вън от града с някого от своите нови приятели. Там, в гората или край реката, той дишаше чист въздух, слушаше чуруликането на птичките и се любуваше на цветята. Малко по малко Скъперфилд запомни названията на много от цветята и сега те бяха за него не просто синички, червенички или жълтички цветенца, а незабравки, лайкучка, водни рози, момини сълзи, звънчета, невен, диви теменужки, глухарчета, метличина или градински теменужки. Щом Скъперфилд започна да нарича цветята с имената им, те станаха за него някак по-близки и по-мили и той още повече им се радваше, когато ги видеше.

— Колко е прекрасен светът! — казваше той. — Колко е хубава природата! По-рано не забелязвах нищо: ни цветята, ни тревицата, ни милите птиченца, ни красивата река с нейните чудни брегове. Аз бях винаги зает. Мислех само как да спечеля повече пари, а за всичко останало нямах време, в дън земя да се проваля, ако лъжа! Но сега зная, че истинските ценности не са парите, а цялата тази красота, която е около нас, която не можеш обаче нито да сложиш в джоба си, нито да изядеш, нито да я заключиш в сандък!

Много от богаташите, които заедно с фабриките бяха загубили и всичките си доходи, сега се принуждаваха също да започнат работа. В края на краищата те разбраха, че това е дори по-хубаво, отколкото да трепериш ден и нощ над капиталите си, да губиш съня и апетита си, за да кроиш как да надхитриш някого и как да не позволиш на другите да те надхитрят.

Имаше обаче богаташи, които изгубиха своите заводи и фабрики, но успяха все пак да си запазят капиталите. Работниците смятаха, че тези пари принадлежат по право на народа, тъй като богаташите са ги натрупали чрез измами, заставяйки другите да им работят. Ето защо работниците издадоха заповед всички тези нечестно спечелени пари да се предадат в една обща каса и с тях да се построят големи театри, музеи, картинни галерии, стадиони, плувни басейни, болници и параходи за екскурзии.

Заставиха богаташите да предадат капиталите си в общата каса. Някои от тях все пак се изхитриха и скриха част от парите си. Между тези хитреци се оказа и всемирно известният фабрикант на текстилни изделия Октоподъл. Никой не знаеше точно колко пари има той. Ето защо той предаде половината от капитала си, а другата половина остави за себе си. Правеше си сметка, че като има парички, ще може пак да живее както преди и да не работи.

Да живееш без труд и да си останеш честен е въобще невъзможно. Всеки се нуждае от услугите на другите — значи и той трябва да прави нещо за тях. А Октоподъл искаше да се нареди така, че да не прави нищо за другите, а само да използува техния труд. Най-напред му трябваше някой, който да му готви, но понеже всички прислужници избягаха от него, той почна да се храни в стол. Отначало там му даваха ядене, но един прекрасен ден при него дойде главният готвач и му рече:

— Слушайте, господин Октоподъл! Ето, ние работим за вас, готвим ви разни ястия, а вие не правите за нас нищо, не работите никъде, само ядете.

— Но аз ви плащам за яденето — възрази Октоподъл.

— Откъде имате пари, щом не работите никъде? Сигурно не сте предали всички награбени от вас пари!

Октоподъл, естествено, не можеше да признае, че е скрил част от парите си и каза:

— Не, аз дадох всичко. Бяха ми останали само няколко фертинга, но вече ги изхарчих за ядене и сега ще почна да работя.

От този ден той реши повече да не ходи в стола. Накупи си от магазина яйца, картофи и други продукти и ги понесе към къщи. По пътя Октоподъл счупи половината яйца, а останалите реши да си изпържи. Но се заплесна, забрави ги на печката и яйцата прегоряха в тигана. Тогава Октоподъл се залови да си вари, в една тенджера картофи, но те се развариха и се превърнаха в някаква невъзможна за ядене каша, подобна на лепило, което употребяват за лепенето на тапети. С една дума, за каквото и да се захванеше, всеки път излизаше не това, което трябва, а онова, което трябва, кой знае защо, никога не излизаше. Всичко, което си готвеше сам, требваше да го яде или недоварено, или преварено, а всичко, което си пържеше, изяждаше недопържено или препържено, а понякога дори съвсем сурово или изгоряло. От такава храна често го заболяваше коремът, а това правеше Октоподъл зъл като куче.

Къщата на Октоподъл приличаше, както има една дума, на кочина, защото сега нямаше кой да чисти, а самият него го мързеше да хване четка или метла. Освен това той не обичаше да мие съдове. След като закусеше, обядваше или вечеряше, Октоподъл оставяше мръсните съдове на пода в някой ъгъл, а на следния ден вземаше от бюфета чисти. Тъй като Октоподъл имаше много съдове, скоро всички ъгли бяха запълнени с мръсни чайни чинийки и чаши, лъжици, вилици и ножове, плитки и дълбоки чинии, съдове за сос и за мляко, чайници, кафеничета, чинии за салата, шишета за вода, стари консервни кутии и бутилки, най-различни по форма и по размер. По масите, прозорците и дори по столовете бяха натрупани покрити със сажди гърнета, котлета, тенджери, съдинки, канчета, панички и тигани с остатъци от развалени ястия. Навсякъде по пода се търкаляха лимонени, портокалови и бананови кори, черупки от яйца и орехи, хартиени отпадъци, празни кесии, изсъхнали и покрити със зеленикава плесен хлебни корички, огризки от ябълки, кокоши кости, опашки и главички от солена риба. Трябва да добавим, че тези рибени опашки и главички, а дори и цели скелети от риба можеха да се видят не само по пода, но и по масите, по прозорците, по етажерките за книги, както и по облегалата на канапетата и креслата.

Цялото това изобилие от хранителни отпадъци издаваше неприятна миризма и привличаше цели орляци мухи. Господин Октоподъл живееше сред всичкия този боклук с надеждата, че новият ред на нещата няма да се задържи задълго, че постепенно всичко ще стане отново, както преди, и върналите се при него прислужници ще изчистят и ще подредят къщата. Но времето си течеше, промяна нямаше, а господин Октоподъл все продължаваше да се надява на нещо, без да забелязва, че е потънал до уши в мръсотия.

Казват, че нещастието никога не идва само. Скоро въглищата на господин Октоподъл се свършиха, а понеже печките все трябваше да се палят с нещо, той започна да гори мебелите. Освен купищата от различни боклуци сега по пода се търкаляше смъкнатата от канапетата и креслата тапицировка, измъкнати пружини и парчета кече, части от кушетки, гардероби с огледала и столове. Изобщо картината беше такава, като че ли в къщи беше избухнала фугасна бомба или се беше водило сражение.

Но Октоподъл сякаш не забелязваше направеното от него самия опустошение. От време на време той излизаше от къщи, за да си попълни запасите от хранителни продукти. Това обаче не беше много лесно да се направи, понеже той представляваше все пак известна личност: бивш милиардер, председател на големия бредлам, собственик на многобройни захарни заводи и на прочутата Октоподълска манифактура. До неотдавна снимките му се печатаха едва ли не всеки ден във вестниците и затова всички го познаваха добре. Щом влезеше в някой магазин, продавачите и продавачките веднага започваха да му се подиграват и да пускат по негов адрес разни закачки. Някои дори направо му казваха, че вече е време да престане да упорствува и вместо да живее с крадени пари, да постъпи някъде на работа и да стане честен.

— Слушайте какво, господин Октоподъл — му казваха мнозина, — помъчете се, драги, да се поправите, защото ако продължавате да безделничите, няма да ви даваме вече продукти.

Обикновено Октоподъл само сърдито изсумтяваше в отговор на думите им и се отърваваше с мълчание или пък казваше, че той съвсем не е Октоподъл, а някакво друго дребосъче; подобно твърдение предизвикваше нови шеги от страна на продавачите. Всичко това ядосваше извънредно много Октоподъл и понеже насмешките ставаха все по-жестоки, той реши да се появява на улицата, колкото е възможно по-рядко, и излизаше от дома си само в краен случай.

Една вечер, когато той си седеше в къщи, някой почука на вратата. Октоподъл слезе по стълбите, отвори вратата и при светлината на уличната лампа успя да разгледа посетителя. Беше дребосъче с мургаво, скулесто лице, украсено с малки, черни, грижливо пригладени мустачки, със също така малка, черна, заострена брадичка и с тесни, неспокойно блуждаещи насам-натам черни очички. Това лице се стори на Октоподъл съвсем непознато, но когато посетителят каза, че се нарича Шмекерленд, Октоподъл си спомни, че някъде е чувал вече това име.

Той покани Шмекерленд в стаята и му каза:

— Струва ми се, че вашето име ми е познато. Можете ли да ми припомните къде сме се срещали с вас?

— Да сме се срещали ли? Не — отвърна Шмекерленд, който учудено гледаше натрупаните наоколо купища боклук, изпотрошени мебели и рибени кости. — Аз само имах възможност да ви направя една услуга, когато искахте да се отървете от Дружеството за гигантски растения.

— Ах, разбира се! — извика Октоподъл. — Доколкото помня обаче, тази услуга ми излезе тогава съвсем не евтино: смъкнахте от мене три милиона фертинга.

— Не три — хладнокръвно отвърна Шмекерленд. — Въпросът беше за два милиона. Впрочем аз не получих абсолютно нищо от тези милиони, защото онова говедо Скъперфилд ме тресна с бастуна си по главата, а двамата негодници Мигача и Ракс ме изоставиха самичък в гората и избягаха с всичките пари. Оттогава скитам по света и търся това животно Мигача. Сега реших да се обърна към вас с надеждата, че ще ми кажете къде мога да намеря онова говедо Ракс.

— За съжаление не мога да ви удовлетворя любопитството, защото това говедо Ракс избяга отдавна и отнесе със себе си около милион мои собствени пари — отговори Октоподъл.

— В такъв случай не можете ли да ми дадете да се навечерям? Ако не наситя глада си, мога да извърша и престъпление: от сутринта не съм хапнал нищичко — обясни Шмекерленд.

— Мога да ви предложа само пържени яйца — сухо измърмори Октоподъл.

Той заведе госта си в кухнята, строши два стола и запали печката. След това счупи едно яйце, но вместо да го пусне в тигана, изтърва го върху собствените си панталони. Шмекерленд видя, че ако всичко върви все така, едва ли ще може да вечеря, затова взе яйцата от Октоподъл и се залови сам да ги приготви. Той избра по-голям тиган, изпържи двадесет яйца и двамата с Октоподъл седнаха да вечерят. Октоподъл ядеше и само изказваше похвали от време на време, защото отдавна не беше ял толкова вкусно приготвени пържени яйца.

Той съобрази, че Шмекерленд може да му бъде полезен, тъй като би могъл да ходи за продукти и да му помага в приготвянето на храната, затова го покани да остане да живее при него. Шмекерленд се съгласи и оттогава животът на Октоподъл прие по-организиран характер. Шмекерленд се нагърби с доставянето на хранителни продукти от магазините. Закуските, обедите и вечерите те приготвяха заедно. Октоподъл вършеше по-грубата работа, „приготвяше“ дърва от мебелите, палеше печката, чистеше картофите, а Шмекерленд изпълняваше функциите на ръководител и следеше за качеството на приготвяните ястия.

Шмекерленд проявяваше грижи не само за яденето, но и за чистотата.

— Вие, драги, сте натрупали твърде много боклук в тази стая — каза той веднаж на Октоподъл. — Само че няма смисъл да се чисти. Просто ще се преместим в друга стая, а когато измърсим и нея, ще се преместим в трета, четвърта и тъй нататък, докато не оплескаме цялата къща, а после ще видим.

Тъй като не им се палеше втори път печката, а през нощта беше студено, Шмекерленд измисли да не спят в леглата, а в сандъци. Те се вмъкваха в сандъците заедно с пухените си постелки и завивки, затваряха капаците и стопляха въздуха вътре с дишането си. Така можеха да спят, без да чувствуват студ.

По това време най-голямото удоволствие за господата Шмекерленд и Октоподъл беше да седнат вечер след всекидневните грижи пред телевизора и да почнат да проклинат новите порядки. По телевизията тогава често показваха работниците, които управляваха фабриките и заводите си самостоятелно, без господари. Особен интерес представляваше обстоятелството, че голям брой производствени процеси протичаха сега в състояние на безтегловност. Господин Октоподъл и господин Шмекерленд неволно пресмятаха печалбите, които биха могли да имат богаташите, ако те, а не работниците разполагаха с безтегловността. Но най-вече ги дразнеха разговорите около гигантските растения, които наистина растяха не с дни, а с часове. Не се минаваше ден да не покажат по телевизията гигантски краставици, зелки, зреещи домати, дини, пъпеши, цвекло, които при това бяха посадени върху отнетата от богаташите земя. И Октоподъл, и Шмекерленд се чувствуваха отвратително, когато гледаха огромните класове на зреещата земна пшеница.

— Ето я! Ето я къде расте причината за нашето проваляне! — крещеше Октоподъл с пяна на уста и размахваше юмрук срещу екрана на телевизора.

— Всичко пропадна вече! — тъжно махваше с ръка Шмекерленд. — Няма никаква надежда да се върне старото!

Един път говорителят обяви че скоро ще има предаване от космическото градче, построено от долетелите космонавти. Октоподъл и Шмекерленд едва се удържаха на столовете си, с такова нетърпение чакаха да видят враговете си. Най-после на екрана се появи Знайко. Той представи на зрителите своите другари космонавти, заедно с които беше долетял на Луната, и показа няколко малки уютни къщички, които те бяха построили за себе си. Зрителите видяха дори вътрешността на една такава къщичка. След това беше показана различна научна апаратура, а Фуксия, разказа за научноизследователската работа, която космонавтите извършват на Луната. Палитро показа няколко пейзажа от Земята, нарисувани пред самите лунни жители, и им обясни по какво се различава животът на Голямата Земя от живота на Луната. След него излезе Гусльо, който изсвири на флейта няколко мелодии, за да запознае лунните зрители със съвременната музика на земните жители.

След пауза, в която имаше музика, беше показана опитната зеленчукова и овощна градина със зреещи зеленчуци и плодове, между които особено изпъкваха огромните дини. Знайко каза, че всички плодове и зеленчуци растат също толкова големи, колкото и на Голямата Земя, а дори малко по-едри. Това той обясни с по-слабото лунно притегляне. Зад градината се намираше житна нива, която зрителите взеха отначало за някаква фантастична, огромна гора. Най-после беше показана и самата космическа ракета, с която беше извършен този първи по рода си междупланетен полет. Ракетата не стоеше, както преди, под открито небе, а се намираше в специален хангар, построен зад житната нива.

Като видя ракетата, Октоподъл чак позеленя от злоба.

— За всичко е виновна тази трижди проклета ракета! — изсъска той. — Ако имах динамит, веднага щях да я вдигна във въздуха без ни най-малко съжаление! Да не беше ракетата, всичко у нас щеше да си върви, както преди, и ние щяхме да живеем за собственото си удоволствие, а не да стърчим тук от сутрин до вечер и да се занимаваме с това противно готвене.

— Аз имам динамит, тоест мога да намеря — обади се Шмекерленд.

И той разказа на Октоподъл, че преди това е притежавал магазин за разнокалибрени стоки и е водил оживена търговия с пушки, пистолети, барут, пироксилин, динамит и други взривни вещества.

— По-късно продадох магазина — рече той, — понеже трябваше да замина набързо от Давилон. Не успях обаче да изнеса всички стоки и в скривалището на склада ми останаха няколко бъчвички барут и две сандъчета динамит. Уверен съм, че никой досега не е научил за това скривалище и ние с вас можем да го намерим. Ще се наложи обаче да отпътуваме за Давилон.

— Още утре тръгваме! — извика Октоподъл, като скочи нетърпеливо от стола си. — Аз ще ги науча! Повече не мога да търпя това! Ще ги вдигна всички във въздуха!

В това време предаването от Космическото градче завърши и почнаха да прожектират една нова кинокомедия. В ней се говореше за някакъв бивш богаташ, който не искал да работи, и понеже в стола отказали да го хранят, той решил сам да си готви. От всичките му старания обаче не излиза нищо. Купените яйца богаташът слага на стола, а после сяда върху тях; пакетът с масло изпуща на пода, настъпва го веднага с крак, подхлъзва се и пада, но при това събаря с ръка чайника с вряла вода и тя се излива право върху плешивата му глава. Цяла вечер той се върти в кухнята, после ляга в един празен сандък и заспива вътре. А на сутринта тича да си търси работа.

— Какво значи това? — закрещя възмутен Октоподъл. — Това е за мене! Как смеят? Забравили са кой съм аз? Аз не съм кой да е! Аз съм Октоподъл! Ех, да бяха ми паднали по-рано! Щях да им дам да разберат! А сега кои съм? Кой съм аз, питам ви! Сега съм нищо за тях, защото всичко отиде по дяволите! По-рано те ме и хранеха, и пояха, и обличаха, и къпеха, и ме слагаха да спя; разхождаха ме, косъм не даваха да падне от главата ми, чистеха всичко наоколо ми, грижеха се за мене, така ли е? А сега трябва сам да се грижа за себе си, сам да си правя всичко! Защо, питам ви? Откъде накъде? По-рано всички ме ценяха и уважаваха заради моето богатство, подмазваха ми се, кланяха ми се до земята, а сега всички ми се подиграват и отгоре на това правят кинокомедии за мене! Та това е обидно! Аз няма да го премълча. Аз ще ги науча тях! На парчета ще ги направя заради това! На пух и прах! Къде е динамитът? Дайте ми го тук! Още утре ще заминем за динамит!

Октоподъл още дълго продължи да се вълнува. Най-после Шмекерленд успя да го успокои, обеща му, че ще тръгнат за динамит още рано на другата сутрин и му помогна да си легне в сандъка.