Николай Носов
Незнайко на Луната (18)

Седемнадесета глава
Големият Бредлам

За читателя няма да бъде безполезно, ако научи следното. Когато заминаваше от Грабенберг, господин Ракс се беше споразумял с Октоподъл, че в съобщенията си до него той ще нарича Мигача и Шмекерленд не направо с имената им, а някак другояче, например: мерзавци, мошеници или магарета. Това беше необходимо за конспириране, тоест за запазване на действията им в тайна. Работата е там, че грабенбергските богаташи (както впрочем и богаташите във всички други градове) се следяха един друг, подслушваха телефонните си разговори, подкупваха пощенските служители, за да научават съдържанието на чуждите писма и телеграми. Всичко това им беше нужно, за да могат по-успешно да си уреждат сделките и да се мамят взаимно. Господин Октоподъл разбираше, че ако останалите богаташи подушат преговорите му с Мигача и Шмекерленд, някой от тях може да си въобрази, че той е заинтересуван от гигантските акции. В резултат на това всички ще се втурнат да купуват големи количества от тези акции, а полза от това ще имат само Шмекерленд и Мигача.

Господин Октоподъл помнеше споразумението си с Ракс и ни най-малко не се изненада, когато получи телеграма със следното съдържание:

„Двете магарета настояват за два милиона. Какво да правя. Ракс“

Господин Октоподъл прочете телеграмата и разбра, че тук съвсем не става дума за обикновените, известни на всички четириноги и дългоухи животни, а за Мигача и Шмекерленд, които Ракс нарича магарета само за да обърка онези, които обичат да си пъхат носа в чуждите работи.

След като обмисли всестранно съдържанието на телеграмата, господин Октоподъл извика секретарката си и й поръча да отговори на Ракс със следните думи:

„Протакайте преговорите. Залъгвайте ги. Събирам големия бредлам. Октоподъл“

Предполагаме, че значението на фразите: „Протакайте: преговорите. Залъгвайте ги“ е ясно на всички; думите „събирам големия бредлам“ пък означава, че господин Октоподъл е решил да обсъди предложението на Мигача и Шмекерленд в съвета на капиталистите.

Трябва да споменем, че всички богаташи, които: живееха в лунните градове, бяха обединени помежду си в сдружения, наречени бредлами. Така например съществуваше сиренарски бредлам, в който влизаха собствениците на сиренарски мандри; захарен бредлам, който обединяваше всички фабриканти на захар; въглищен бредлам, който обединяваше притежателите, на каменовъглени мини, и т.н. Тези бредлами бяха необходими на богаташите, за да държат в подчинение работниците и да извличат от тях колкото се може повече печалби. Когато се събираха заедно, капиталистите се споразумяваха каква надница да плащат на работниците. Благодарение на това споразумение никой от капиталистите не плащаше на работниците повече от онова; което бяха решили заедно и колкото и да се мъчеха, работниците не можеха да постигнат подобрение на жизненото си равнище. Освен това бредламът определяше и пазарните цени на продукцията, например на захарта, на хляба, на сиренето, на тъканите, на въглищата. Никой нямаше право да продава стоките си на по-ниски от установените от бредлама цени, благодарение на което цените се поддържаха високи. Това беше пак в полза на фабрикантите.

Освен отделните, тъй наречени малки бредлами имаше един, който се наричаше големият бредлам. В него влизаха представители на всички останали бредлами. Председател на големия бредлам беше господин Октоподъл.

Един ден след съобщението на секретарката, че всички членове на бредлама трябва да се явят на съвещание, големият бредлам се събра около огромната кръгла маса в кабинета на господин Октоподъл и той обясни причината на това извънредно заседание. Щем разбраха каква опасност ги заплашва, ако се появят гигантските растения, членовете на бредлама се обезпокоиха и единодушно се присъединиха към предложението на господин Октоподъл — да се унищожи още преди да се е развило напълно това предприятие с гигантските растения.

След господин Октоподъл думата взе фабрикантът на мебели и собственик на големи заводи за дървен материал Дъбсон, известен със своята тежка, сякаш издялана от дъбов пън глава, която той бавно обръщаше от една на друга страна и с мъка навеждаше, когато искаше да погледне надолу. Лунните жители обикновено наричаха дребосъчетата с подобен род глави дръвници. Господин Дъбсон каза, че има на свое разположение две твърде способни и дори талантливи от известна гледна точка личности (господин Дъбсон употреби точно тези думи), които могат да се заемат с тази работа и да премахнат на бърза ръка от пътя им Мигача и Шмекерленд, а заедно с тях Незнайко и Козлето.

— С други думи, ще ги пречукат мълчешката в някое тъмно кьоше срещу едно скромно възнаграждение, или направо казано — ще ги убият — поясни мисълта си господин Дъбсон.

Господин Октоподъл каза, че господин Дъбсон, изглежда, не го е разбрал правилно. Предлагайки да унищожат предприятието още в зародиша му, той съвсем не подразбирал, че трябва да убиват някого в буквалния смисъл на думата.

— Подобни методи в дадения случай са неподходящи — продължи господин Октоподъл, — тъй като работата е широко разгласена вече. Интересът към гигантските растения само ще се повиши, ако някой се разправи с Мигача и Шмекерленд по такъв енергичен начин. Това може да накара притежателите на акции да побързат с доставянето на гигантските семена от повърхността на Луната и тогава всички наши усилия ще отидат на вятъра. Ние трябва да премахнем самата мисъл за съществованието на гигантски растения, тоест да направим така, че никой вече да не вярва в тези фантастични семена. А това може да се постигне само ако Шмекерленд и Мигача избягат с парите, получени от продажбата на акциите.

— Ами защо не са избягали досега? Нима самите те имат някакъв интерес да се появят у нас тези глупави семена? — запита капиталистът Тъпсон.

Тъпсон съвсем не можеше да се причисли към дребосъчетата, които обикновено наричаха с името „дръвници“, защото неговата глава беше напълно правилна и свободно се въртеше на всички страни. По всичко личеше обаче, че той разсъждава също така бавно, както и господин Дъбсон.

— Мисля, че тези двамата, Мигача и Шмекерленд, са много големи шмекери — отвърна господин Октоподъл. — Те разбират, че за всички ни ще бъде извънредно изгодно, ако се махнат някъде по-далеч със своите семена, и затова настояват да им дадем три милиона.

— Три милиона какво? — подскочи от мястото си фабрикантът на консерви Стипсон.

Този Стипсон беше много слаб и жълт и напълно приличаше на рибата бабушка^[1]. Очите му бяха мътни и угаснали също като на заспала риба и се оживяваха само когато се заговореше за пари. Ето и сега, щом Октоподъл произнесе думите „три милиона“, в очите на Стипсон блеснаха тревожни пламъчета и той подскочи така, сякаш някой неочаквано го беше убол отзад с игла.

— Е, три милиона какво! — нетърпеливо отвърна Октоподъл. — Не стари галоши, разбира се, а три милиона фертинги.

— Ах, така ли! — извика господин Стипсон, сякаш едва сега разбра за какво става дума. — Значи три милиона фертинги трябва да дадем ние на тях?

— Точно така — потвърди господин Октоподъл. — Ние на тях.

— А не те на нас?

— Не, не. Не те на нас, а ние на тях!

— Тогава това не е изгодно за нас — заяви Стипсон. — Ако ни даваха те три милиона, щеше да бъде изгодно, но щом ние трябва да ги дадем на тях — не е изгодно.

— Че за какво ще ни дават те три милиона? — възрази господин Октоподъл.

— Вярно, няма за какво — съгласи се господин Стипсон.

Очите му отново угаснаха. Той седна на мястото си, но още същия миг отново скочи, енергично заклати глава и рече:

— Но все пак това… това е страшно неизгодно!

След Стипсон думата взе жителят на лунния град Лъженвил милионерът Лакомсон. Той каза:

— Господин Стипсон е прав. Тежко е да се дават пари, когато може и да не се дават. Но щом трябва да се дадат, по-лесно е да се извадят от чуждия джоб вместо от своя. Не е ли така?

Господин Лакомсон погледна изпод вежди насядалите около масата богаташи, изсмя се високо и после продължи:

— Сумата от три милиона е, разбира се, голяма, тук няма какво повече да се говори, но ако тя се разпредели между всички богаташи, в това число и между дребните, които, както знаете, са повече от едрите (известно е, че всички дребни неща в света са много повече от едрите… Не е ли така? Ха-ха-ха!), то на всекиго от нас ще се падне, да плати не чак толкова много… По този начин можем да съберем не три, а цели четири милиона, дори и повече. Три милиона ще дадем на тези авантюристи Мигача и Шмекерленд, за да се пръждосат някъде, а останалите пари ще приберем ние заради своя труд. Не е ли така?

— Не е така! — прекъсна го господин Октоподъл. — Щом почнем да събираме пари от различни там дребни богаташи, на всички ще им стане ясно за какво ни са нужни тези пари. Всички ще разберат, че богатите не искат да се появят тези фантастични растения. Иди доказвай след това, че на света не съществуват никакви гигантски растения. Не, господа, пари за тази работа ще трябва да дадем само ние, само тези, които се намират сега в стаята. И никой, разбирате ли, никой, нито една жива душа не бива да узнае за какво сме говорили тук. А вие, господин Лакомсон, трябва да се засрамите! Тук става въпрос за запазването на всички наши богатства, а вие и в този момент мислите само как да изкарате нещо, как да си сложите в джоба още сто фертинга. Засрамете се!

— Че защо не? — замаха с ръце господин Лакомсон. — Сто фертинга, те, какво… сто фертинга са си винаги сто фертинга. Не е ли така?… Сто фертинга не се търкалят току-тъй на пътя. А на вас самия не ви ли трябват сто фертинга? Щом не ви трябват, тогава дайте ги на мене, тези сто фертинга. Не е ли така?

Милионерът Лакомсон дълго още мърмореше нещо за стоте фертинга, но най-после млъкна. Господин Октоподъл реши, че по отношение на тази работа всичко вече е уредено, но в този момент думата поиска господин Скъперфилд, собственик на огромната фабрика за макарони и фиде, известна под името „Макаронено производство Скъперфилд“.

Господин Скъперфилд, също както и господин Лакомсон, беше жител на лунния град Лъженвил. Трябва да отбележим, че измежду лъженвилци никой не се беше прочул повече от Лакомсон и Скъперфилд. Справедливостта изисква обаче да споменем, че и двамата бяха станали известни не с някакви добри дела, а изключително със своето скъперничество. Жителите на Лъженвил все не можеха да решат окончателно кой от двамата е по-голям скъперник и помежду им възникваха постоянни спорове по този въпрос. Ако някой започнеше да твърди, че Скъперфилд е по-голям скъперник, веднага се намираше друг, който да докаже, че Лакомсон е по-голям скъперник. Двамата спорещи посочваха стотици примери в подкрепа на своята правота. Всеки от тях викаше на помощ слушатели и присъствуващи, които по някакъв начин бяха пострадали от скъперничеството на единия или другия богаташ; в спора постепенно се намесваха все нови и нови дребосъчета и не рядко работата стигаше до бой.

За читателя ще бъде интересно да узнае, че въпреки абсолютното сходство в характерите им Лакомсон и Скъперфилд бяха пълна противоположност един на друг по своя външен вид. Лакомсон напомняше твърде много господин Октоподъл. Разликата беше само в това, че неговото лице беше малко по-широко от лицето на господин Октоподъл, а носът му — мъничко по-тесен. Докато ушите на господин Октоподъл бяха съвсем прилични, ушите на Лакомсон бяха големи и стърчеха глупаво встрани, което правеше лицето му да изглежда още по-широко. Колкото се отнася до Скъперфилд, той приличаше повече на господин Стипсон: същото постно, като на сушена риба лице, но ако може да се каже така — още по-жилесто и по-изсъхнало; същите безизразни рибешки очи, макар че в тях се забелязваше малко повече живот. За разлика от Стипсон господин Скъперфилд беше съвършено плешив. Той нямаше нито косъм на главата си и мършавата му кожа толкова плътно я обвиваше, че тя изглеждаше като гол череп. Устните му бяха тънки и съвсем безкръвни. Гласът му при това беше крайно неблагозвучен, някак рязък, дрезгав и скърцащ. Когато той говореше, струваше ти се, че някой се е покатерил на покрива и стърже там с тъп нож по ръждясалата ламарина.

Въпреки че ушите на господин Скъперфилд бяха големи колкото ушите на господин Стипсон, той чуваше извънредно зле. Непрекъснато му се струваше, че някой го пита за нещо и затова постоянно въртеше глава на всички страни, слагаше длан на ухото си и с противен глас крещеше:

„А? Какво?… Казахте ли нещо? Аз май че лошо ви чух“ — макар че никой не помисляше да му задава въпрос.

Всеки, който за първи път виждаше господин Скъперфилд, в никакъв случай не можеше да повярва, че пред него стои милионер, дотолкова той беше слаб и, тъй да се каже, възлест. Трябва да добавим все пак, че господин Скъперфилд слабееше не защото нямаше какво да яде, а поради собствената си алчност. Винаги когато ставаше нужда да изхарчи някой фертинг, той така нервничеше, така се измъчваше от лакомията си за пари, че губеше в тегло. За да възстанови тази загуба, той изяждаше всеки ден по четири закуски, по четири обеда и четири вечери, но пак не можеше да напълнее, защото мисълта, че е изхарчил за храна повече, отколкото трябва, не го оставяше на мира.

Господин Скъперфилд прекрасно разбираше, че неговата алчност вреди на здравето му, но не можеше да се справи със своята кучешка природа (както се изразяваше сам). Той си беше втълпил в главата, кой знае защо, че неговото и без това колосално състояние трябва непрекъснато да расте. И когато той успяваше да увеличи капитала си макар с един фертинг, беше готов да скача от радост. Наложеше ли се да изхарчи фертинг, Скъперфилд изпадаше в отчаяние. Струваше му се, че настъпва краят на света, че скоро всички фертинги сякаш под влиянието на някаква зла сила ще изчезнат от сандъците му и той от богаташ ще се превърне в просяк.

Ако другите богаташи владееха парите си и се ползуваха от тях за своите прищевки и удоволствия, то по отношение на Скъперфилд може да се каже, че не той владееше парите, а те него владееха. Намираше се напълно под властта им, беше техен покорен слуга: трепереше над парите си, пазеше ги и ги умножаваше, без да има дори най-малката полза от тях.

Впрочем никой не виждаше в поведението на Скъперфилд нещо ненормално, защото в общество, където парите се смятаха за най-важното нещо, подобно поведение изглеждаше естествено. Никому и през ум не минаваше, че господин Скъперфилд отдавна трябваше да се заведе на лекар и да се лекува със същата грижливост, с която лекуват всеки умопобъркан.

След като поиска думата, господин Скъперфилд стана, сложи си очилата на носа и започна да търка с длан своята плешива глава, сякаш се мъчеше да стопли замръзналите в мозъка му мисли. Точно в този миг му се стори, че някой каза нещо. Той сложи по навик длан до ухото си, заобръща се на всички страни и заскърца с ръждясалия си глас:

— А?… Какво?… Струва ми се, че казахте нещо?… Май че лошо ви чух… А?…

Щом се убеди, че всички седят мълком, Скъперфилд се усмихна и рече:

— Господа, моля да ме изслушате внимателно, защото нямам намерение да повтарям по два пъти думите си за тези, които не чуват. А?… И ще ви моля да не ме прекъсвате. И тъй, какво исках да кажа?… Хм! Да! Пфу! Забравих!… Никой ли от вас, господа, не знае за какво исках да говоря? — той започна да се върти на всички страни и да си мърмори под нос: — Хм! Да! Пфу! Колко глупаци има наоколо ми и никой от тях не знае за какво щях да говоря! Да! — извика той внезапно и тропна по пода с бастуна с костен а дръжка, който постоянно държеше в ръцете си. — Спомних си за какво: за парите! Че може ли да бъде за друго? Разбира се, за парите. Пфу! За тези проклети три милиона, в дън земя да се провалят дано!… Кой каза, че трябва да се платят три милиона, а?… Ракс ли го каза? Че кой е този Ракс? Той е мошеник, този ваш Ракс! Че какво, да не би да не познавам Ракс? А?… Аз отлично познавам всички! Всички са мошеници! Моля, не ме прекъсвайте!… Ами ако Ракс беше казал, че трябва да се платят четири милиона, вие и четири ли щяхте да извадите? А?… Може би трябва да се платят не три милиона, а само два или един? А може би и нито един? А?… Моля, не ме прекъсвайте! Аз не ви прекъсвах! Може би Ракс си е измислил това, за да прибере трите милиона в джоба си? Вие не знаете, а аз зная!… Моля, не ме прекъсвайте! Аз ще замина за Давилон и ще поговоря с тези двамата, с Мигача и с Шмекерленд. Нека се пръждосат, но безплатно! Не им ли стига онова, което са спечелили от продажбата на акциите, ами искат да бръкнат и в нашите джобове? Това е разбойничество. А ще ги изоблича! Аз ще ги цапна с бастуна си по мутрите!

При тези думи господин Скъперфилд почна да размахва бастуна с костената дръжка и да тропа с него по масата, а после се опита да се измъкне от мястото си, за да тръгне веднага към Давилон при Мигача и Шмекерленд.

Седналите до него капиталисти скочиха и почнаха да го успокояват, но той не искаше да ги чуе и така силно размахваше бастуна, че някои от тях доста си изпатиха. В края на краищата те все пак го накараха да седне, сложиха му на главата студен компрес и чак след това той попритихна.

Щом видя, че тишината се възстанови, господин Октоподъл реши, че заседанието може да продължи и каза:

— Смятам, господа, че всички вие разбирате колко изключително деликатна е тази работа. Трябва да й се сложи край изведнаж, с един замах. Ако всеки от нас почне да ходи в Давилон и да се пазари с Мигача и с Шмекерленд, ние само ще си напакостим. Когато Мигача и Шмекерленд разберат колко силно е желанието ни да се избавим от тях, те ще ни поискат още повече. Ще ви кажа откровено, че Мигача и Шмекерленд са просто двама глупци, тъй като те ни искат извънредно малко. Ние трябва да се възползуваме от това колкото е възможно по-бързо, докато не са променили решението си. Предлагам да не се пазарим за дреболии и веднага да решим. Тук сме тридесет и един членове на големия бредлам. Ако разделим трите милиона на тридесет и едно, ще се получи по-малко от сто хиляди фертинга. За всеки от нас тази сума е просто нищожна.

— Господа! — извика Скъперфилд, като скочи от мястото си. — Господа, защо ще делите трите милиона на тридесет и едно? Та това е трудно! Много по-лесно е да разделите трите милиона на тридесет. Мене не ме смятайте. Вие ще останете точно тридесет. Разделете трите милиона на тридесет и ще се получи точно по сто хиляди от всеки. По този начин няма да си губите времето да пресмятате, а времето, както знаете, е по-скъпо, от парите, защото парите могат да се върнат, а изгубеното време не ще върнеш за нищо на света…

Като каза това, Скъперфилд се измъкна от мястото си и се отправи крадешком към вратата, така както си беше, с компреса на глава. Октоподъл забеляза маневрата му и извика:

— Дръжте го! Не му позволявайте да избяга!

Неколцина от присъствуващите се спуснаха да хванат Скъперфилд, но той прояви необичайна ловкост: с един удар на бастуна си събори изпречилия се на пътя му собственик на многобройни нощни приюти господин Гадсон, ритна с крак вратата, която се разтвори широко, и затрополи надолу по стълбите.

Октоподъл забеляза, че и капиталистите Стипсон и Лакомсон са станали от местата си с явното намерение да офейкат. Той заповяда веднага на секретарката да заключи вратата и извика:

— Господа, преди всичко трябва да порицаем недостойната постъпка на Скъперфилд и да го изключим от нашето сдружение. От днес нататък никой от нас не бива да има работа с него. Нашият бредлам ще го преследва по всички начини. Скъперфилд скоро ще разбере, че като е нарушил нашите правила и е престанал да бъде член на бредлама, е загубил много повече, отколкото му се струва… А сега, господа, иска ли друг някой да последва примера на Скъперфилд?…

Господин Октоподъл обгърна с поглед събранието, видя, че никой вече няма намерение да бяга, и завърши:

— Щом няма такива, тогава да не губим време напразно и да съберем парите!

Всички богаташи почнаха да вадят от джобовете си своите чекови книжки и автоматичните си писалки. Известно е, че капиталистите никога не плащат с налични пари, а подписват чекове, срещу които винаги можеш да си получиш парите от банката.