Николай Носов
Незнайко на Луната (4)

Трета глава
Надолу с главата

По-късно станаха събития, които за известно време накараха Знайко напълно да забрави лунния камък. Това, което се случи, беше толкова странно и необикновено, че трудно се поддава на описание. Знайко, направо казано, хич не се и сещаше за някакъв си камък, от който при това той нямаше никаква полза.

Денят, в който се случиха тези събития, започна както обикновено, ако не смятаме това, че като се събуди, Знайко етапа не веднага, а въпреки своите навици си позволи да се поизлежава малко в леглото. Най-напред просто го мързеше да стане, а после взе да му се струва, че го боли глава или му се вие свят. Известно време той не разбираше дали главата го боли, защото лежи в леглото, или лежи в леглото, защото го боли главата. Знайко си имаше обаче свой собствен начин да се бори с главоболието, а именно — да не обръща никакво внимание на болката и да си гледа работата, сякаш нищо не го боли. Знайко реши да прибегне до този свой начин, скочи бодро от кревата и се залови да прави сутрешната си гимнастика. След като изигра ред гимнастически упражнения и се изми със студена вода, Знайко почувствува, че му е минало и главоболието, и виенето на свят.

Настроението на Знайко се подобри и тъй като до закуската имаше още време, реши да разтреби помещението: помете пода на стаята, избърса с влажна кърпа стенните шкафове, в които се пазеха бурканчета с различни химически вещества и колекции от насекоми, а най-важното — нареди по етажерките книгите, които се бяха натрупали на масата, на нощното шкафче до леглото и дори на прозореца. Той трябваше да направи това отдавна, но някак си все не му оставаше време.

Прибирайки от прозореца книгите, Знайко реши да вземе заедно с тях и лунния камък, който се търкаляше там. Той отвори шкафа, в който държеше колекцията си от минерали, и сложи лунния камък на долната поличка, тъй като на горните полички нямаше нито едно свободно местенце. За да направи това, Знайко трябваше да се наведе, а щом се наведе, отново почувствува слабо виене на свят.

— И таз хубава! — каза си Знайко. — Пак ми се вие свят! Да не би наистина да съм болен? Трябва да кажа на Хапчев да ми даде някакви прахчета.

Едновременно с виенето на свят у Знайко се появи някакво странно усещане, че виси надолу с главата или иначе казано, стори му се за миг, че е обърнат нагоре с краката. Знайко затвори вратичката на шкафа и тъкмо да се изправи, нещо сякаш по блъсна, отдолу и го подхвърли до тавана. Той удари глава в тавана, падна на пода и понеже почувствува, че сякаш го грабва вятър и го носи нанякъде, хвана се с ръце за един стол. Това обаче не му помогна да се задържи на едно място. В следния миг той отново се намери във въздуха и при това заедно със стола в ръце. Знайко отлетя в ъгъла на стаята, блъсна гръб в стената, отскочи от нея като топка и полетя към отсрещната стена. По пътя си той закачи със стола си полилея, счупи лампата и заби глава в етажерката с книги, при което книгите се разхвърчаха на всички страни. Знайко разбра, че няма никаква полза от стола и го захвърли. В резултат на това столът полетя надолу, удари се в пада, подскочи нагоре като гумен, а самият Знайко отлетя към тавана, отскочи от него и полетя надолу. По пътя той се сблъска с летящия насреща му стол и облегалото на стола го перна право между двете очи. Ударът беше толкова силен, че Знайко се зашемети от болка и за известно време престана да се мята във въздуха.

Като дойде постепенно на себе си, Знайко се убеди, че виси в някаква глупава поза сред стаята, между пода и тавана. Недалеч от него беше повиснал нагоре с краката столът, а полилеят се намираше в някакво неестествено положение: не отвесно, както винаги, а накриво, сякаш неизвестна сила го привличаше към стената; из цялата стая наоколо плаваха книги. На Знайко му се стори странно, че и книгите, и столът не падаха на пода, а сякаш бяха увиснали във въздуха. Всичко това приличаше на състоянието на безтегловност, което Знайко беше наблюдавал в кабината на космическия кораб по време на пътешествието си до Луната.

— Странно! — измърмори Знайко. — Много странно!

Той се опита да вдигне ръка, стараейки се да не прави резки движения. Учуди го, че това не му струваше никакви усилия. Ръката му се повдигна сякаш от само себе си. Тя беше лека като перушинка. Знайко повдигна другата си ръка. И тя сякаш не тежеше никак. Стори му се дори, че нещо я тласка отдолу.

Сега когато вълнението му попрестана, Знайко почувствува: някаква необичайна лекота в цялото си тяло. Струваше му се, че стига само да махне с ръце и ще полети из стаята като пеперуда: или като друго някое крилато насекомо.

— Какво става с мене? — тревожно си мислеше Знайко. — Едно от двете: или се намирам в състояние на безтегловност, или спя и всичко това е сън.

Той започна с все сила да пули очи, мъчейки се да се събуди, но като се убеди, че и без това не спи, изпадна в пълно отчаяние и извика жално:

— Братлета, на помощ!

Понеже никой не му се притече на помощ, Знайко реши по-скоро да се измъкне от стаята и да види какво правят останалите му другари дребосъчета.

Той предпазливо започна да движи ръце и крака, сякаш плуваше, и бавно тръгна по въздуха. Така, малко по малко, той доплува до вратата. Там се хвана с ръце за горния праг и с все сила започна да блъска с крака вратата. Струва ти се, че е много лесна работа да отвориш вратата, но в състояние на безтегловност това: съвсем не е така просто, както изглежда. Знайко трябваше да употреби не малко усилия, докато вратата се отвори.

След като се измъкна най-сетне от стаята и се намери на стълбата (по-право казано над стълбата), Знайко почна да обмисля как да слезе долу. Не е мъчно да се досетиш, че да се спуска по-обикновения начин, тоест да слиза по стъпалата, Знайко сега не можеше, тъй като силата на тежестта не го теглеше вече надолу; колкото и да местеше крака, това не би го довело доникъде.

В края на краищата Знайко все пак измисли подходящ начин. Той се добра до перилата и започна да се спуска, хващайки се с ръце за тях. Отстрани това сигурно би изглеждало много смешно, защото Знайко риташе с крака във въздуха като комар и колкото слизаше по-надолу, толкова по-нагоре се вдигаха краката му, а той се обръщаше все по-надолу с главата.

Като се спусна по такъв оригинален начин по стълбата, Знайно се намери в коридора пред трапезарията. Отвътре се чуваха някакви заглушени викове. Знайко се ослуша и разбра, че дребосъчетата, които се намираха в трапезарията, бяха разтревожени от нещо. След няколко несполучливи опити Знайко най-сетне отвори вратата и се озова в трапезарията. Това, което видя там, го порази. Събраните в трапезарията дребосъчета не седяха както обикновено около масата, а плаваха из въздуха в различни пози. Около тях се носеха столове, скамейки, панички, чинии, лъжици. Плаваше също така и голямата алуминиева тенджера, пълна с грисена каша.

Щом видяха Знайко, дребосъчетата вдигнаха невероятен шум.

— Знайко, миличък, помогни ни! — изплака Загубанко. — Не мога да разбера какво става с мене!

— Слушай, Знайко, не разбирам защо, но ние всички летим! — извика доктор Хапчев.

— А на мене краката ми се схванаха! Не мога да вървя! — пищеше Сиропов.

— И на мене ми се схванаха краката! На всички ни се схващаха краката! И стените се люлеят! — викаше Мърморко.

— Тихо, братлета! — извика им Знайко. — И аз сам нищо не мога да разбера. Според мене, намираме се в състояние на безтегловност. Изгубили сме теглото си. Аз изпитвах същото, когато летях в ракетата към Луната.

— Да, ама ние никъде не летим! — каза Палитров.

— Сигурно някой нарочно ни е погодил този номер! — извика Бързанко.

— Някой се е пошегувал с нас! — изкрещя Загубанко.

— Какви са тези шеги! — изпищя Шишко. — Прекратете ги веднага! Вие ми се свят! Защо се люлеят стените? Защо всичко се е обърнало надолу с главата?

— Всичко си е на мястото — отвърна Знайко на Шишко. — Ти сам си се обърнал нагоре с краката и затова ти се струва, че всичко около тебе е надолу с главата.

— Тогава нека още сега да ме обърнат обратно, иначе не отговарям за себе си — продължаваше да вика Шишко.

— Спокойствие! — каза Знайко. — Най-напред трябва да изясним по каква причина сме изгубили теглото си.

А Незнайко каза:

— Щом сме изгубили теглото си, значи трябва да го намерим и край! Какво има да изясняваме още?

— А ти, глупчо, мълчи, щом не можеш да предложиш нищо разумно — обади се ядосано Болтчо.

— Ти пък не ми викай глупчо, че като ти ударя един!

При тези думи Незнайко замахна с юмрук и удари така силно Болтчо по врата, че той се завъртя като пумпал и се залепи чак на другата стена. Незнайко също не се задържа на мястото си, полетя в противоположната страна и блъсна с глава тенджерата с кашата. От удара рядката грисена каша се плисна право в лицето на Шишко, който се намираше наблизо.

— Братлета, какво е това?… Какво съм крив аз?… Безобразие! — викаше Шишко, като размазваше по лицето си грисената каша и плюеше на всички страни.

В желанието си да избягнат плаващите из въздуха парчета грисена каша и допира с Шишко, който продължаваше да плюе, дребосъчетата взеха да правят резки движения с ръце и крака, поради което се разлетяха на всички посоки из стаята, като се блъскаха взаимно и си нанасяха различни поражения.

— Полека, братлета! Спокойствие! — викаше, та се късаше Знайко, когото блъскаха от всички страни. — Старайте се да не се движите, братлета, иначе не зная какво ще стане. В състояние на безтегловност не бива да се правят много резки движения. Чувате ли какво ви говоря? Спо-кой-стви-е!!!

Знайко ядосано удари с юмрук по масата, до която се намираше в този момент. От това рязко движение самият той се преметна във въздуха и доста силно си удари тила в ъгъла, на масата.

— Ето на, нали ви казвах аз! — извика той, като потъркваше с ръка удареното място.

В края на краищата дребосъчетата разбраха какво се искаше от тях, прекратиха безцелните си движения и замряха на едно място във въздуха: кой горе, под тавана, кой долу, близо до пода, кой нагоре с главата, кой надолу с главата, кой в хоризонтално, кой в наклонено или вертикално положение.

Като видя, че най-после всички се успокоиха, Знайко каза:

— Слушайте ме внимателно. Сега ще ви изнеса лекция за безтегловността… На всички ви е известно, че всеки предмет се привлича от земята и това привличане усещаме като сила на тежестта или, като тегло. Благодарение на земното притегляне или на теглото ние можем свободно да се движим по земята, тъй като под тежестта на тялото ни нашите крака се притискат към земята и придобиват сцепление с нея. Ако теглото изчезне, както например сега, то няма да, съществува вече никакво сцепление и ние няма да можем да се придвижваме по обикновения начин, тоест няма да можем да ходим по земята или, на пода. В такъв случай какво да се прави?

— Да, да, какво трябва да се прави? — обадиха се от всички страни дребосъчетата.

— Трябва да се приспособяваме към новосъздалите се условия — отговори Знайко. — А за тази цел всички трябва да научите третия закон на механиката, който се проявява особено нагледно в условията на безтегловността. Какво гласи този закон? Този закон гласи, че всяко действие предизвиква равно нему по сила и противоположно по направление противодействие. Например: ако аз, намирайки се в състояние на безтегловност, вдигна ръце нагоре, то цялото ми тяло веднага ще слезе надолу. Ето погледнете…

Знайко решително вдигна двете си ръце нагоре и цялото му тяло започна плавно да слиза надолу.

— Ако пък отпусна ръце надолу — рече той, — то цялото ми тяло ще почне да се издига нагоре.

Преди да долети до пода, Знайко бързо отпусна ръце надолу и следствие на това плавно полетя нагоре.

— А сега гледайте! — извика Знайко, като се спря под тавана. — Ако простра ръка встрани, например надясно, то цялото ми тяло ще почне да се върти в противоположно направление, значи наляво.

Той енергично простря дясната си ръка встрани, тялото му получи кръгово движение и Знайко се преобърна надолу с главата.

— Виждате ли? — извика той. — Сега аз съм надолу с главата и виждам цялата стая преобърната. Какво трябва да направя, за да се обърна обратно? За това е достатъчно само да простра ръка встрани.

Знайко протегна встрани лявата си ръка, отново получи кръгово движение и се преобърна обратно нагоре с главата.

— Видяхте, че като направите прости движения с ръце, можете да поставите своето тяло в каквото си щете положение в пространството. Сега чуйте какво се иска от нас преди всичко. Първо, онези от вас, които се намират надолу с главата, трябва да се преобърнат нагоре с главата!

— А тези, които се намират нагоре с главата, трябва да се преобърнат надолу с главата, нали? — попита Незнайко.

— Ето че точно това не е нужно — отвърна Знайко. — Всички трябва да бъдем нагоре с главата, защото това положение е обичайно за всяко нормално дребосъче. Второ, всички трябва да слезете долу и да се постараете да се държите по-близко до пода, защото за всяко нормално дребосъче е естествено да се намира на пода, а не да стърчи под тавана. Надявам се, че това е ясно, нали?

Всички започнаха да правят плавни движения с ръце, стараейки се да приемат вертикално положение и да слязат долу. Не всички успяха обаче, тъй като след приемането на вертикално положение и спускането долу дребосъчето отново отскачаше от пода и полетяваше обратно към тавана.

— Дръжте се по-близо до стените, братлета — съветваше другарите си Знайко, — а като слезете долу, хванете се с ръце за нещо неподвижно: за перваза на прозореца, за дръжката на вратата, за тръбата на парното отопление.

Този съвет се оказа извънредно полезен. След малко всички дребосъчета се наредиха долу с изключение на Шишко, който продължаваше несръчно да се премята във въздуха. Един през друг всички му даваха съвети как да се спусне долу.

— Е, нищо — каза Знайко. — Нека се потренира. Постепенно и той ще почне да прави всичко както трябва. А ние с вас ще си починем малко и ще се помъчим да свикнем със състоянието на безтегловност.

— Как може такова нещо! Свиква ли се с това! — намръщено измърмори Мърморко.

— На всичко може да се свикне — спокойно отвърна Знайко. — Главното е да не се обръща внимание на безтегловността. Ако на някого се стори, че пада надолу, или се обръща нагоре с главата, а такива усещания се случват в състояние на безтегловност, той трябва веднага да се огледа наоколо. Ще види, че се намира в стаята, не пада никъде и ще се успокои. Имате ли въпроси?

— Мене много ме безпокои един въпрос — обади с Незнайко. — Ще закусваме ли днес или по случай безтегловността всякакви там закуски и обеди се отменяват изцяло?

— Закуските и обедите съвсем не се отменяват — отвърна Знайко. — Ей сега дежурните по кухня ще почнат да приготвят закуската, а в това време ние ще се заловим за работа. Най-напред се налага да прикрепим всички подвижни предмети, за да не хвърчат във въздуха. Масите, столовете, шкафовете и другите мебели трябва да заковем с гвоздеи за пода, по всички стаи и коридори трябва да опънем въжета като за простиране на пране. Ще се хващаме с ръце за въжетата и ще ни бъде по-лесно да се движим.

Всички освен Шишко веднага се заловиха за работа: един опъваше въжета из стаите, друг заковаваше мебелите за пода. Това не беше лесна работа. Опитай се да забиеш гвоздей в стената, когато при всеки удар на чука силата на противодействието те отхвърля в обратната страна и ти летиш, изтръпнал от страх, без да знаеш къде ще си блъснеш главата! Всичко сега трябваше да се прави по нов начин. За да се закове един гвоздей, необходими бяха най-малко трима души. Единият държеше гвоздея, другият удряше с чук по гвоздея, а третият държеше оня, който удряше гвоздея, за да не го отблъсне назад силата на противодействието. Особено трудно им беше на дежурните по кухня. Добре че тези дни дежурни се оказаха Винтчо и Болтчо. Това бяха две извънредно изобретателни глави. Като се намериха в кухнята, те веднага започнаха, дето се казва, да си блъскат ума и да измислят различни усъвършенствувания.

— Искаш ли да работиш нормално, трябва да се държиш здраво на краката си — каза Винтчо. — Опитай се например да месиш тесто, да кълцаш зеле, да режеш хляб или да държиш машинката за мелене на месо, когато тялото ти се люлее без всякаква опора във въздуха.

— Ние не можем да стоим твърдо на краката си, защото краката ни нямат сцепление с пода — обади се Болтчо.

— Щом няма сцепление, трябва да направим така, че да го има — отвърна Винтчо. — Ако заковем обущата си за пода, сцеплението ще бъде напълно достатъчно.

— Много остроумна мисъл! — одобри Болтчо.

Приятелите веднага си събуха обувките и ги заковаха с гвоздеи за пода.

— Виждаш ли? — каза Винтчо, като пъхна крака в обувките. — Сега ние стоим твърдо на краката си и телата ни не летят наникъде при най-малкия тласък. Ръцете ни са свободни и можем да правим всичко, каквото поискаме.

— Добре ще бъде да заковем столове близо до обувките си, за да можем да работим седнали — прибави Болтчо.

— Блестяща мисъл! — зарадва се Винтчо.

Приятелите бързо приковаха към пода два стола. Сега, когато краката им получиха сцепление с пода, забиването на гвоздеите стана лесно.

— Виж колко е хубаво сега — рече Болтчо, като сядаше на стола. — Щях ли да мога да седя на стол, ако обувките ми не бяха заковани? Щях да седя само ако се държа с две ръце за стола, но тогава нямаше да мога да правя нищо. А сега и двете ми ръце са свободни и аз мога да правя всичко, каквото поискам. Мога и да пиша, и да чета седнал на масата, а щом ми омръзне да седя, мога да стана и да работя прав.

При тези си думи Болтчо ту сядаше на стола, ту ставаше прав, като демонстрираше всички удобства на новата система.

Винтчо измъкна единия си крак от обувката и рече:

— За доброто сцепление с пода е достатъчен само единият крак. Като измъкна от обувката другия си крак, аз мога да направя крачка напред, крачка назад или крачка встрани. Като направя крачка встрани, аз свободно мога да стигна до печката, а като направя крачка обратно, мога пак да си работя на масата. По този начин мога по-свободно да маневрирам.

— Поразителна мисъл! — извика Болтчо и скочи от стола си. — Гледай: ако направя крачка вдясно, мога да стигна с ръка шкафа, а ако направя крачка вляво, ще стигна до чешмата. По този начин ние с тебе можем да се движим почти из цялата кухня, без да губим своята устойчивост. Ето какво значи да ти сече пипето по техника!

В това време надникна в кухнята Знайко.

— Е, как върви работата, ще бъде ли готова закуската скоро?

— Закуската още не е готова, но в замяна на това е готово едно поразително изобретение.

Винтчо и Болтчо започнаха един през друг да разказват на Знайко за своите рационализации.

— Добре — каза Знайко. — Ще използуваме вашата изобретателност, но закуска все пак трябва да приготвите. Всички са гладни.

— Ей сега ще бъде готово! — отвърнаха Винтчо и Болтчо.

Знайко излезе или, по-право казано, изплува от кухнята, а Винтчо и Болтчо се заловиха да приготвят закуската. Това не се оказа така лесно, както предполагаха отначало. Първо, нито грисът, нито брашното, нито захарта, нито фидето искаха да се изсипват от пакетите или пък, ако се изсипваха, попадаха не там, където трябва, а се разпръсваха из въздуха и плаваха наоколо, влизайки и в устата, и в носа, и в очите им, което беше твърде неприятно за Винтчо и Болтчо. Второ, водата от чешмата също не искаше да пълни тенджерата. Изтичайки под налягане от крана, тя се удряше в дъното на тенджерата и се изплискваше навън. Там се събираше на едри и дребни топчета, които плаваха във въздуха и на свой ред влизаха и в устата, и в носа, и в очите, и дори във врата на Болтчо, което също не беше кой знае колко приятно.

Като връх на всички беди огънят в печката не искаше да гори. Защото, за да гори огънят, необходим е непрекъснат приток на чист кислород. Когато огънят гори, той нагрява околния въздух. Топлият въздух е по-лек от студения и затова отива нагоре, а на негово място към пламъка от всички страни приижда пресен въздух, богат на кислород. В условията на безтегловност обаче както студеният, така и нагретият въздух нямат никакво тегло. Ето защо нагретият въздух не става по-лек от студения и не се вдига нагоре. Щом всичкият кислород около огъня се изразходва при горенето, пламъкът угасва и тук вече не може да се направи нищо.

Нашите приятели съобразиха в какво се състои мъчнотията и решиха да приготвят закуската върху електрическата печка.

— А още по-добре ще бъде, ако не готвим нищо, а просто сварим чай — предложи Болтчо. — В чайника все пак е по-лесно да се налее вода.

— Гениална мисъл! — одобри Винтчо.

Като действуваха колкото се може по-предпазливо, приятелите напълниха чайника, поставиха го на електрическата печка и здраво го привързаха с връв към масата, за да не отплува нанякъде. Най-напред всичко вървеше добре, но след няколко минути Винтчо и Болтчо видяха, че от чучурчето на чайника излиза воден мехур, сякаш някой изтласква водата отвътре. Болтчо бързо запуши отвора на чайника с пръст, но водата веднага почна да излиза като мехур от капачето. Този мехур ставаше все по-голям и най-после се откъсна от капачето, полюлявайки се, като че беше направен от рядко желе, и заплува във въздуха.

Винтчо бърже вдигна капачето и погледна в чайника. Чайникът беше празен.

— Ама че работа! — измърмори Болтчо.

Двамата приятели отново напълниха чайника и го поставиха на горещата печка. След минута водата пак започна да излиза от чайника.

В този момент отново се появи Знайко.

— Е, скоро ли ще свършите? Другарите ви са гладни!

— Тук при нас става някакво чудо! — смутено рече Болтчо. — От чайника излиза мехур.

— Мехурът още не значи чудо! — отвърна Знайко.

Той се приближи до чайника и строго погледна мехура, който се издуваше на края на гърлото. После каза „хм!“ и се опита по-плътно да притисне капачето към чайника. След като се увери, че и това не води до нищо, Знайко за трети път каза „хм!“ и се замисли за момент. После рече:

— Никакво чудо няма тук. Това явление научно е напълно обяснимо. Всички знаете, че водата се нагрява благодарение на разместването на частиците й. Когато долните водни пластове в чайника се нагреят на огъня или на електрическата печка, те стават по-леки и изплуват нагоре, а на тяхно място слиза студена вода от горните пластове. В чайника се получава, тъй да се каже, кръгообращение на водата. Но такова кръгообращение става само ако водата има тегло. Няма ли тя тегло, както сега, тогава долните пластове вода при нагряване не стават по-леки и не изплуват отгоре, а остават долу. Те се нагряват, докато се превърнат в пара. Тази пара се разширява при нагряването и почва да издига студената вода, която се намира над нея, следствие на което тя излиза във вид на мехур от чайника. А какво следва от това?

— Какво следва ли? — разпери ръце Болтчо. — От това сигурно следва, че мехурът ще се откъсне от чайника и ще плава във въздуха, докато се пукне и разлее на гърба на някого.

— От това следва — строго продължи Знайко, — че в условията на безтегловност водата трябва да се вари в херметически затворен съд, значи в такъв съд, чийто капак се затваря плътно и не пропуска нито вода, нито пара.

— В нашата работилница има котел с капак, който се затваря херметически. Аз ей сега ще го донеса — каза Винтчо.

— Хайде донеси го, но моля ти се по-бързо. Режимът на храненето не бива да се нарушава — рече Знайко, като се отдалечаваше.

Винтчо изу забитите си в пода обувки, отблъсна се с крак от стола и с бързината на земна пчела излетя от кухнята. За да отиде в работилницата, той трябваше да излезе на двора. Когато излетя от кухнята, Винтчо почна да се придвижва по коридора, като се отблъскваше с ръце и с крака от стените и от всичко, което срещаше по пътя си. Най-после той стигна до външната врата и се опита да я отвори. Вратата обаче беше здраво затворена и опитите на Винтчо останаха дълго време, безуспешни… Когато блъскаше вратата напред, силата на противодействието неизменно го отхвърляше назад и той трябваше да употребява много усилия, за да се добере отново до вратата.

След като се убеди, че така няма да постигне нищо, Винтчо реши да опита друг начин. Прегънат на четири, той се опря с две ръце за дръжката на вратата, а краката си залости в прага. Когато почувствува, че краката му придобиха достатъчно сцепление с пода, Винтчо се изправи внезапно като пружина и с всичка сила натисна вратата. Неочаквано вратата се разтвори. Винтчо излетя от нея като торпила, изстреляна от апарат, и се понесе из въздуха. Издигайки се все по-високо, той прелетя над беседката, която се намираше в дъното на двора, и изчезна зад оградата.

Никой не видя това.