Николай Носов
Незнайко на Луната (22)

Двадесет и първа глава
Приключенията на Скъперфилд

Читателите, които имат достатъчно опит в четенето на книги и благодарение на това са свикнали да схващат всичко още от първата дума, вече са се досетили, че този слабичък пътник с черен цилиндър е не някой друг, а господин Скъперфилд. Откак сполучи да се отърве от своите „избавители“, беше изминало не повече от едно денонощие, но през това сравнително кратко време Скъперфилд успя да преживее твърде много.

Най-напред той тичаше през гората, без да си поеме дъх, и се стараеше да се отдалечи колкото може повече от преследващия го Мигач. После се обърна назад и като се убеди, че никой не го преследва, значително намали скоростта си или по-просто казано, спря да тича и закрачи по-спокойно. Всичко в него пееше, всичко ликуваше. Той беше щастлив, загдето получи дългоочакваната си свобода, без да изхарчи при това нито сантик.

Скъперфилд нямаше никаква представа в каква посока трябва да върви, за да излезе на шосе, където можеше да го прибере някой минаващ автомобил. Ето защо той реши да върви все направо, без да се отбива встрани, с надеждата, че гората все някъде ще свърши и той ще стигне до населено място.

Поради преживените вълнения чувството за глад беше съвсем изчезнало у него, с други думи, той нямаше никакъв апетит. Трябва да отбележим, че това е едно твърде често наблюдавано явление. Всеки знае по себе си, че различните чувства не могат да ни владеят едновременно. Обикновено по-силното чувство измества всички по-слаби от него чувства и тогава ние забравяме неща, които преди това са ни изглеждали извънредно важни. Именно това обстоятелство обърна вниманието на Скъперфилд. Той забеляза, че вече не му се яде и разбра, че от вълнение гладът му е изчезнал. Това откритие го наведе на мисълта, че може да направи икономия от храната, ако например добре се разтревожи преди закуска или обед. Достатъчно беше за това да подхване някакъв неприятен разговор или просто да се скара с някого.

Увлечен от тези оригинални мисли, Скъперфилд не забеляза как неусетно гладът отново започна да се обажда. Той го осъзна чак когато му прималя под лъжичката. Скъперфилд знаеше, че заблудилите се в гората обикновено утоляват глада си с горски плодове, лешници или гъби. Започна старателно да се оглежда наоколо, обаче никъде не видя нито лешници, нито ягоди, нито дори гъби. Изгубил надежда да намери нещо за ядене, Скъперфилд се опита да дъвче трева, но тя беше горчива и той веднага с отвращение я изплю. Тъй както се беше загледал встрани, Скъперфилд не забеляза как навлезе в някакво тресавище. Усети, че върви по неустойчива почва и реши да заобиколи опасното място, но земята почна да се огъва под краката му. Изплашен, Скъперфилд побърза да се върне обратно, но само след няколко крачки попадна право в една локва. Виждайки се заобиколен отвсякъде с рядка блатна кал, Скъперфилд започна да скача от буца на буца. С голям труд успя най-после да излезе на твърда почва, но там пък попадна в гъсталак от бодили. Скъперфилд се измъкна от бодилите и седна на тревата, за да си почине малко.

Не можа обаче да седи дълго, защото беше нападнат от червеникави блатни мравки, чиито ухапвания, както е известно, са твърде болезнени. Без да подозира, беше седнал върху мравуняка им. Отначало Скъперфилд тъпчеше с крака мравките и ги удряше с бастуна, но като видя, че от това техният брой не намалява, реши да напусне бойното поле и да отстъпи. В същия момент забеляза, че наоколо му се беше стъмнило. Скъперфилд съобрази, че денят беше към своя край и ускори крачки. Мисълта, че му предстои да прекара нощта в гората, го караше да настръхва. От време на време му се струваше, че дърветата почват да оредяват и всеки момент ще излезе от гората, но това бяха лъжливи впечатления. Гората не се свършваше, а мракът се сгъстяваше все повече и повече.

Скъперфилд разбра, че след няколко минути ще настъпи пълна тъмнина и почна да търси място за пренощуване. В едно от дърветата забеляза голяма хралупа, толкова нависоко, колкото да може да я стигне. Скъперфилд реши, че едва ли ще намери по-добро място от това, вмъкна се в хралупата и се приготви да спи.

Хралупата се оказа доста просторна. В нея можеше да се седи със сгънати крака и с гръб, опрян в стената. Скъперфилд намери, че това е много удобно, тъй като дъното на хралупата беше постлано с дебел пласт сухи, миналогодишни листа. Той сне от главата си цилиндъра, сложи го в дъното на хралупата наред с бастуна и реши да заспи колкото може по-бързо. Острото чувство на глад обаче прогонваше съня му. Освен това почнаха да го болят краката. Скъперфилд помисли, че краката го болят, защото не е свикнал да спи с обувки, и се събу. Но краката не престанаха да го болят. При това болеше го вече и гърбът, и цялото тяло. Стана му ясно, че ако можеше да се изтегне в целия си ръст, болката щеше да изчезне, но в хралупата беше невъзможно да се легне. Там можеше само да се седи, и то прегънат на две.

С настъпването на нощта температурата се понижи и Скъперфилд взе да мръзне. Чувствувайки, че студът го пронизва все повече и повече, той отново се обу, нахлупи си цилиндъра на главата, повдигна яката на сакото си и сложи в скута си бастуна и чековата си книжка. От това обаче не му стана по-топло. Досега Скъперфилд сляпо вярваше, че чековата му книжка, с която никога не се разделяше, е в състояние да го избави от всякаква беда. Но този път той на собствения си гръб се убеди, че има все пак случаи, когато ни банковият чек, ни наличните пари могат да имат някаква стойност.

Когато почувствува, че съвсем се вкочанява, Скъперфилд се измъкна от хралупата и започна да скача около дървото. След, това направи цяла серия гимнастически упражнения в бързо темпо.

Това му помогна. Но не за дълго. Щом се вмъкна обратно в хралупата, отново започнаха да го побиват студени тръпки. Няколко пъти през нощта Скъперфилд излизаше от убежището си, подскачаше като скакалец, за да се постопли, и гризеше кората на дърветата, опитвайки се да си утоли глада. През цялата нощ за миг не затвори очи и се чувствуваше толкова изморен, сякаш: беше пренасял камъни. Нощта му се стори безкрайно дълга и щом почна да се разсъмва, напусна негостоприемното си убежище, учуден, че все пак е оцелял.

С това приключенията на Скъперфилд не се свършиха. След безсънната нощ той беше загубил способността да мисли и бродеше напосоки! Освен това в гората още не беше достатъчно светло. Вървеше слепешком, блъскаше се в стеблата на дърветата и едва не си разби носа.

Най-после Скъперфилд все пак се измъкна от гората. Пред него се простираше зелена долина, тук-таме покрита със сивобели нетна, които той отначало помисли за сняг. Когато слезе в долината, разбра, че това съвсем не е сняг, а мъгла, която беше почнала да се сгъстява над изстиналата през нощта земя. Мъглата се стелеше толкова ниско и беше така гъста, че Скъперфилд сякаш газеше до шия във вода. Погледнато отстрани, изглеждаше, че над покрито с изпарения море, изпълнило цялата долина, плува само главата на Скъперфилд с нахлупен на нея черен цилиндър.

На самия Скъперфилд му се струваше, че ръцете, краката и цялото му тяло са изчезнали, а е останала единствено главата му, която се крепи неизвестно на какво. Когато случайно погледнеше надолу, той виждаше само неясните очертания на раменете си. Когато погледнеше пък нагоре, виждаше сребристата, припламваща с розови и синкави отблясъци повърхност на лунното небе, която му изглеждаше като натрупани една върху друга исполински металически скали, повиснали като по чудо във въздуха.

Разбира се, Скъперфилд и преди имаше възможност да се любува, колкото си иска, на красотата на сутрешното небе, но досега не му се беше случвало да се събужда толкова рано. Потопен до шия в мъглата, която се простираше наоколо чак до самия хоризонт, той беше сякаш насаме с пламтящото в чисти, нежни и блестящи тонове утринно небе и това зрелище го изпълваше с някакво възвишено и тържествено чувство. Струваше му се, че е открил в природата нова, непозната, невиждана от никого красота, и съжаляваше много, загдето никога не се беше учил да рисува, за да пресъздаде сега в краски тази величествена картина, да я отнесе със себе си и никога вече да не се разделя с нея.

Скъперфилд се чувствуваше цял преизпълнен с нещо ново, изпитваше необяснимо желание да прегърне простиращото се над него небе и имаше впечатлението, че само да протегне ръце и ще може да направи това. Той протегна ръце, но точно в този момент почвата изчезна под краката му и Скъперфилд се търкулна в един дол.

Той се преметна няколко пъти презглава, свлече се на дъното и остана да лежи по очи с разперени ръце. Дребните камъчета и буците суха пръст, които се търкаляха след него, го удряха още известно време по гърба. Скоро това движение престана. Скъперфилд се опипа навсякъде, убеди се, че няма счупени ребра, и пипнешком взе да търси около себе си падналия от главата му цилиндър. За щастие цилиндърът се оказа наблизо. Скъперфилд изтърси попадналите вътре в него камъчета, постави го отново на съответното място и почна да се озърта наоколо. Впрочем това беше съвсем безсмислено, защото през мъглата не се виждаше абсолютно нищо.

Опипвайки с бастун почвата пред себе си, Скъперфилд стигна до насрещния склон на дола и почна да се катери по него. На няколко пъти се подхлъзваше и се свличаше обратно надолу, но в края на краищата все пак успя да се изкачи на повърхността. Там си почина малко и щом забеляза, че мъглата почна да се разрежда, тръгна по-нататък.

Скоро мъглата съвсем се разпръсна и Скъперфилд разбра, че върви по рохкава почва, засадена с някакви тъмнозелени крехки храстчета, стигащи до коленете му. Той изтръгна едно стебло и видя да висят по корените му няколко жълтеникави грудки. Скъперфилд ги разгледа внимателно и почна да се досеща, че пред него се намираха най-обикновени картофи. Впрочем той не беше напълно уверен в предположението си, защото досега беше виждал само пържени или варени картофи, а освен това, неизвестно защо, си представяше, че картофите растат по дърветата.

Скъперфилд изтърси от пръстта една грудка, отхапа парченце от нея и се опита да го сдъвче. Суровият картоф му се стори извънредно невкусен и дори противен. Той съобрази все пак, че никой няма да отглежда съвсем безполезни растения, пъхна изровените пет-шест картофа в джоба си и продължи своя път.

Да върви по рохкавата почва и да се спъва на всяка крачка в картофените стебла беше много уморително. Скъперфилд всячески проклинаше дребосъчетата, които бяха измислили сякаш напук на него да разкопаят земята наоколо и да посадят на пътя му всички тези растения. Както и трябваше да се очаква, той все пак успя най-после да стигне до края на картофената нива. Като излезе на твърда почва, Скъперфилд въздъхна с облекчение и в същия момент отнякъде му замириса на дим. Тази миризма му навя спомена за топъл, домашен уют.

„Щом има дим, значи има и огън, а щом има огън, значи някъде готвят нещо“ — помисли си Скъперфилд. Той се огледа наоколо и забеляза в далечината гъсти върбови храсти, над които се издигаше струйка дим. Скъперфилд се затича с всичка сила, провря се през върбовите храсти и попадна на брега на една река. Той надникна иззад храстите и видя, че на това място реката правеше завой и образуваше малък полуостров. Плачущи върби с изкривени стебла се бяха навели над реката и потапяха във водата своите дълги клони със сребристозелени трепкащи листа. Прозрачни струйки вода тихо се плискаха в корените на дърветата. Две дребосъчета плуваха недалеч от брега и сякаш търсеха нещо. Едно след друго те се гмуркаха под водата, после излизаха на повърхността, енергично пръхтяха и изплюваха водата от устата си. Две други дребосъчета седяха на брега край запален огън и го подклаждаха със сухи съчки. До самата река, под клонеста стара върба се издигаше постройка, ни къща, ни колиба, а по-скоро някаква къщурка от приказките. И четирите й стени бяха изпъстрени с някакви непонятни картини. На една картинка беше нарисувано дребосъче с карирана пелерина и с лула между зъбите. На друга — също такова дребосъче с лула, но неизвестно защо, обърнато с главата надолу. Над преобърнатото дребосъче се виждаше някакъв огромен крак с лъсната като огледало обувка. До тях — буркан с черни боровинки, друг със зелени грахови шушулки, някаква глава с коси, покрити с бяла пухкава пяна, някаква уста, широко усмихната, и огромни, блестящи от белота зъби. След това пак някаква насапунисана глава, но този път легнала настрана, чашка горещо кафе, друг буркан с боровинки, огромна муха, отново крак… Всичко това беше без всякаква връзка и смисъл, сякаш някой налудничав художник, избягал на свобода, беше решил да разкраси със своята безумна четка попадналата на пътя му къщурка.

Но все пак не това смая Скъперфилд. Дъхът му секна от учудване, когато над входа на тази странна къщурка той видя табела, върху която с огромни печатни букви беше написано: Предприятие за макарони Скъперфилд — Каква е тая работа! — измърмори в недоумение Скъперфилд. — Отде се взе това макаронено предприятие, в дън земя да се провали дано! И кой им е дал правото да ми слагат името на този кафез? Или пък аз сънувам?

Той почна да търка с ръка очите си, но нито реката, нито дърветата, нито дребосъчетата, нито колибата с надписа — нищо не изчезваше.

— О щом това не е сън, тогава какво е? Подигравка ли? — кипна Скъперфилд и без да иска, сви юмруци от яд.

На нашия герой почна да му се струва, че всичко това е скроено нарочно от някого, който го е подчинил на волята си и го е накарал да скита по гори и блата, да скача от ботруна на ботруна, да се търкаля в дола само за да го примами тук и да му покаже този глупав надпис.

— Дивотия някаква! Хулиганство! Оскърбление на личността! Пълна безсмислица! — мърмореше Скъперфилд, препрочитайки за двадесети път поразилия го надпис.

Малко по малко той започна да си припомня, че някъде е виждал подобен надпис и че той изобщо му е твърде познат.

— А! — без малко не извика той изведнаж. — Спомних си! Та нали съм виждал този надпис на сандъчетата с макарони, които моята собствена фабрика за макарони произвежда, в дън земя да се проваля дано!

Той се вгледа по-добре и се убеди, че надписът действително беше поставен върху дълго шперплатово сандъче от макарони и че цялата къщурка беше построена от подобни сандъчета. Тук имаше и сандъчета от тютюн с изображение на дребосъче, което пуши с лула, и от сапун — с нарисувана сапунисана глава, и от зъбен прах — с нарисувани блестящо бели зъби.

В това време дребосъчетата, които се къпеха, бяха вече излезли от водата и се бяха присъединили към онези, които се грееха край огъня. Скъперфилд искаше да се приближи към тях, но се смути от това, че те не бяха съвсем облечени. Едното беше само по панталони и обувки, другото със сако, но без панталони, третото нямаше обувки, а четвъртото беше без шапка. Като видя, че те поставят на огъня голяма консервна кутия от домати да варят нещо в нея, той реши да остави настрана приличието и да се приближи към тях.

— Здравейте, драги приятели, ще се намери ли у вас нещичко за хапване? — попита той с жален глас. — Честна дума, цяла нощ не съм ял нищичко.

Думите му предизвикаха бурен смях. Дребосъчета което беше без риза, падна по гръб от смях и почна да рита с крака във въздуха. А това, което беше без панталони, се удряше с длани по голите колене и викаше:

— Какво? Как го каза? Цяла нощ не съм ял, така ли? Ха-ха-ха!… Прощавай, братле — рече той най-после. — Ние живеем според правилото: пет минути смях заменят един самун хляб. Затова щом ни се падне да се посмеем, правим го не по-малко от пет минути.

— Че толкова ли е смешно това, което казах? — попита Скъперфилд.

— Разбира се, бе братле! Кой яде през нощта? Ние помислихме, че ти се е случило кой знае какво, а ти говориш: цяла нощ не съм ял!

Те отново се разсмяха, а Скъперфилд каза:

— Де да беше само това! Но вчера не съм и обядвал! Проклетият му Ракс обеща да ме нагости, а вместо обед ме закара в гората и ме върза за едно дърво.

Думите на Скъперфилд предизвикаха нов пристъп на смях у дребосъчетата.

— Какво? — викаха те. — Вързал те за дърво ли? Нагостил те е, няма какво да се каже! Този Ракс сигурно е голям шегаджия!

И този път те се смяха не по-малко от пет минути. Най-после дребосъчето със сакото каза:

— Ти, братле, както изглежда, си добър момък. С тебе няма да ни е скучно. Само че за съжаление не можем да ти предложим нищо за ядене. Искахме да наловим раци за закуска, но днес ловът излезе несполучлив. Крият се, проклетниците, толкова надълбоко, че не можеш ги стигна, а водата сутрин е толкова студена, че е невъзможно да изтраеш дълго. Виж, ако желаеш, можеш да пиеш с нас чай. Ей, Кутре, обърна се той към босото дребосъче. — Я донеси още едно канче и почни да наливаш чая. Днес е твой ред.

Кутрето бързо донесе пет консервни кутии и ги сложи на масата, скована от два големи сандъка. После свали от огъня кутията от домати и почна да налива вряла вода в консервните кутия.

— Заповядайте на масата — покани той останалите, като привърши работата си.

Всички насядаха на сандъчета, които тук заменяха столовете. Скъперфилд също седна. Като видя, че всички взеха консервните кутии и почнаха да сърбат от тях, той също взе своята, сръбна от нея и откри, че там нямаше чай, а чиста вряла вода.

— Че къде е чаят? — попита той в недоумение.

— Та точно това е чаят — обясни Кутрето. — Наистина в него няма чай, но това е специален чай без чай. Сега модата е такава.

— Хм! — промърмори Скъперфилд. — Е, чаят, това е наистина предразсъдък! По дяволите! И без това не е много полезен за организма. Но къде е захарта?

Този въпрос предизвика нов взрив от смях. Дребосъчето без панталони така прихна над своята кутия, че горещата вода се плисна право върху голите му колене. А Кутрето каза:

— Прощавай, братле, но нямаме и захар. Няма с какво да си купим. Отдавна вече пием чай без захар.

— Каква е ползата тогава да се наливаме с чиста вода? — мрачно измърмори Скъперфилд.

— Е, братле, не говори така, полза има — рече този без ризата. — Ето ти например си измръзнал през нощта, организмът ти е изстинал. Трябва да се затопли. Но как? Пийнеш ли си гореща водичка, горещата водичка ще тръгне по всичките ти жили и ще ти стане по-топло. Пък и стомахът ти няма да бъде празен. И водата е хранителна.

— Кофа вода се равнява на чаша сметана — добави Кутрето. — Това отдавна е известно на науката.

Всички отново се разсмяха.

— Кои сте вие, братлета? И с какво се занимавате? — попита Скъперфилд, като се залови да сърба горещата вода.

— Ние, братле, сме от тъй наречената дрипава команда. Не си ли чувал, че съществува такава специалност? — отвърна този, който беше без риза. — Едно време и ние не бяхме по-лоши от другите, но след като си изгубихме работата, слязохме, тъй да се каже, на дъното. Цялото ни нещастие е там, че на всеки от нас не достига по нещо. Ето виждаш ли, аз нямам дори риза на гърба си, този няма обувки, онзи ходи без шапка. Я се опитай да се покажеш в града без обувки или дори само без шапка — фантетата веднага ще те арестуват и ще те изпратят на Острова на глупците.

— Разбира се, това е в реда на нещата — потвърди Скъперфилд.

— Ето защо в града няма живот за нас, както виждаш, но и ние без града не можем. Ето на, аз ще взема сега рибата на Кутрето и ще отида в града. Може би ще успея да изкарам нещо отнякъде. А утре Кутрето ще обуе моите обувки и на свой ред ще тръгне по печалба. Тъй се и препитаваме криво-ляво ден след ден: двама седят в къщи, а други двама отиват да си търсят късмета. С една дума — лошо! Чувствувам, че сега вече не можем се отърва от сиромашията.

След като се насърба с горещата вода, Скъперфилд усети, че действително му стана по-топло, макар да не чувствуваше някаква особена ситост.

Той извади от джоба си картофените грудки и каза:

— Братлета, аз намерих тук ей тези неща. Може би стават за ядене, а?

Дребосъчетата погледнаха грудките и се засмяха.

— Ами че това са картофи! — рекоха те. — Могат да се изпекат.

— А вие можете ли?

— Има си хас да не можем! — извика Кутрето.

Той грабна картофите и ги понесе към огъня.

— Тогава, братлета, опечете ги, а аз ще донеса още!

При тези думи Скъперфилд стана от масата и закрачи към върбалака.

— Къде отиваш? — извикаха дребосъчетата.

— Ей сега ще се върна, братлета! Само за момент! — извика Скъперфилд и изчезна в храстите.

Той бързо се провря през върбалака, навлезе в картофената нива и почна да скубе стеблата заедно с грудките. После отдели грудките от корените, напълни си цилиндъра догоре и тръгна по обратния път. Изведнаж Скъперфилд почувствува, че някой го сграбчи изотзад за яката. Той разбра, че го е спипал пазачът, дръпна се силно и хукна да бяга.

— Ще те науча аз тебе! — викаше пазачът, като размахваше с всички сили чепатата тояга, която държеше в ръце.

Той няколко пъти успя да удари жестоко Скъперфилд по гърба с тоягата и прекрати преследването чак тогава, когато го вкара в дола.

Щом се намери отново в дола, Скъперфилд започна да размишлява накъде е по-добре да тръгне: надолу или нагоре. Да излезе от дола, не смееше от страх да не попадне отново пред очите на пазача. След като обсъди добре положението си, реши, че е по-добре все пак да тръгне нагоре, защото в такъв случай имаше повече изгледи да се измъкне.

Сметката му се оказа правилна. След като вървя половин час, той излезе от дола и видя в далечината път, по който сновяха насам-натам автомобили.

Скъперфилд се приближи до шосето с надеждата, че някой ще се смили над него и ще го закара до града. Щом се подадеше отдалеч кола, той започваше да размахва цилиндъра си. Скоро щастието му се усмихна. Едно дребосъче спря колата си, отвори вратичката и го покани да се качи.

— Къде искате да отидете? — попита го то, като запали мотора.

— В Лъженвил — отвърна Скъперфилд. — Най-добре е да се върна в къщи.

— В такъв случай трябва да тръгнете в обратната посока — каза дребосъчето. — Защото аз отивам в Давилон.

— Е, все едно! — махна с ръка Скъперфилд. — Ще отида най-напред в Давилон, а оттам с влака в Лъженвил. Тъкмо ще мога да се отбия при този мерзавец Ракс и да си уредя сметките с него, загдето ме върза за дървото. Трябва да си прибера и вещите, които оставих в неговата стая в хотела.

Скъперфилд започна да разказва на новия си познат подробно за своите приключения и за подлата постъпка на Ракс, като премълча само защо бяха тръгнали да пътуват заедно: Всичко, което се отнасяше до паричните му работи, Скъперфилд се стараеше да пази в тайна и никога не нарушаваше това си правило. Слушайки този разказ, дребосъчето се смееше с глас и беше много доволно, че съдбата му беше изпратила такъв забавен спътник. Впрочем скоро те се сбогуваха, тъй като пристигнаха в Давилон.

След като благодари на собственика на колата за оказаната му услуга, Скъперфилд се запъти право към хотела. Там му съобщиха, че Ракс още предишния ден е заминал за Грабенберг. Скъперфилд каза обаче, че трябва да си вземе нещата, които е оставил в стаята на Ракс. Той прибра обратно в цилиндъра си сапуна, кърпата за лице, носните кърпички и останалите предмети, включително гвоздеите и парчето медна жица, и се отправи за ресторанта. Там поръча да му сервират четири блюда и започна да яде, както се казва, за четирима.

След като се наобядва, Скъперфилд изпи бутилка минерална вода й реши, че сега вече нищо не му пречи да се върне в родния си Лъженвил. Както сами видяхме, случаят беше помогнал той да попадне в същия влак и дори в същия вагон, в който Незнайко и Козлето пътуваха за Сан-Комарик. А всички знаят, че Лъженвил се намира по пътя за Сан-Комарик.