Николай Носов
Незнайко на Луната (20)

Деветнадесета глава
Бягството

Първото, което господин Ракс видя, когато се завърна в хотела, беше получената от Октоподъл телеграма:

„Приключвайте с магаретата. Два милиона ще получите от банката. За изпълнението телеграфирайте. Октоподъл“

Ракс прочете телеграмата, обади се веднага по телефона на Мигача и на Шмекерленд и ги извика при себе си.

— Ето какво, драги мои — рече той, щом Мигача и Шмекерленд пристигнаха. — Сега трябва да действуваме без протакане.

— Ето какво, момчета — каза той още на мига, когато Мигача и Шмекерленд пристигнаха.

— Сега трябва да се действа бързо. Купете си голям куфар, сложете в него всички парички, които сте изкарали от продажбата на акциите, и идвайте тук с вашите Козлето и Незнайко. Тук ще ви чака друг куфар с двата милиона, които ще получа за вас в банката. Оттук тръгваме към Грабенберг, а от Грабенберг можете да потеглите накъдето ви душа пожелае. Къде сте решили да се отправите?

— В Сан Комарик. Има един такъв град на морския бряг. Ще поживеем там, докато ни омръзне, а после ще тръгнем да пътешествуваме — отвърна Мигача.

— Това е чудесно! — каза Ракс. — В Сан-Комарик можете прекрасно да се повеселите. Впрочем, щом имаш пари, навсякъде е хубаво.

— Мисля, че не бива да заминем всички заедно — рече Шмекерленд. — Това може да се стори подозрително. Ние с Мигача ще тръгнем днес, а Незнайко и Козлето могат да заминат утре. Ще им купим билети за влака.

— Може и така — съгласи се Ракс. — Действувайте, а аз ще отида в банката за парите.

След като се раздели с Мигача и с Шмекерленд, Ракс не отиде веднага в банката, а най-напред се отби в редакцията на вестник „Давилонски хуморески“. Собственик на този вестник беше не някой друг, а господин Октоподъл; иначе казано, вестникът се издаваше с негови средства. Зданието на редакцията, всички печатарски машини и цялото оборудване на печатницата принадлежаха на Октоподъл. Всички сътрудници, като се почне от редактора и се стигне до най-незначителния словослагател, получаваха заплатите си от Октоподъл. В замяна на това и приходът от продажбата на вестника всецяло принадлежеше на Октоподъл.

Трябва все пак да споменем, че този приход не беше особено голям и честичко не надвишаваше разходите. Но господин Октоподъл и не ламтеше в случая за големи печалби. Вестникът му беше нужен не за да печели от него, а за да рекламира свободно своите стоки. Тази реклама се правеше извънредно хитро, а именно: във вестника често печатаха тъй наречените художествени разкази и ако героите на разказа сядаха да пият чай, авторът непременно споменаваше, че те пият чай със захар, произвеждана в захарните заводи на Октоподъл. Наливайки чая, домакинята съобщаваше, че винаги купува октоподълска захар, тъй като тя е много сладка и хранителна. Ако авторът на разказа описваше външността на героя, то уж случайно пак се споменаваше, че сакото му е купено преди десет-петнадесет години, но изглежда като ново, защото е ушито от плат, произведен в текстилните фабрики на Октоподъл. Всички положителни герои в тези разкази — значи всички добри, богати, състоятелни, или тъй наречени почтени дребосъчета, купуваха платове винаги от текстилните фабрики на Октоподъл и пиеха чая си със захар от неговите заводи. В това именно се криеше тайната на тяхното благополучие. Платовете се носеха дълго, а захарта, предвид на нейната необикновена сладост, се употребяваше в малки количества, което спомагаше да се пестят пари и да се трупа богатство. А всички лоши дребосъчета в тези разкази купуваха платове от някаква друга фабрика и пиеха чай с друга захар, следствие на което биваха преследвани от различни несполуки, непрекъснато боледуваха и все не можеха да се отърват от мизерията.

Освен подобен род „художествени разкази“ вестникът печаташе обикновени реклами, които хвалеха Октоподъловата захар и продукцията на неговите текстилни фабрики.

От само себе си се разбира, че нито рекламите, нито художествените разкази можеха да привлекат особено вниманието на обществото. Ето защо във вестника всеки ден се печатаха съобщения за интересните събития и произшествия, както и различни хуморески, тоест малки забавни разказчета или анекдоти, предназначени специално да разсмиват наивните читатели. Читателят, който купува вестника, за да прочете хумореските, поглъща заедно с тях и „художествените разкази“, а точно това се иска и от него.

Когато влезе в кабинета на редактора, който впрочем се казваше Гризел, господин Ракс видя пред отрупаната с разни ръкописи маса едно дребосъче, чийто външен вид напомняше стар, тлъст плъх, облечен в сиво сако. Първото, което се хвърляше в очи у него, беше удълженото му, сякаш източено напред лице с гъвкав, подвижен нос, тясна уста и къса горна устна, изпод която се подаваха два остри, ослепително бели зъба.

Щом видя Ракс, когото познаваше отдавна, лицето на господин Гризел цъфна в усмивка. Двата му зъба при това се издадоха още повече изпод горната устна и опряха в късата му брадичка.

— Нещо бързо и, доколкото мога да се досетя, важно, нали? — попита Гризел, като се ръкува с Ракс.

— Досетлив сте както винаги! — разсмя се Ракс.

— Всъщност не е мъчно да се досетя, защото господин Октоподъл дава нареждания за по-незначителните неща винаги писмено или ги диктува по телефона — отвърна Гризел.

— Този път работата е такава, че не може да се довери нито на телефона, нито на пощата — каза Ракс.

След като хвърли поглед към вратата и се увери, че тя е плътно затворена, господин Ракс премести стола си по-близо до Гризел и с понижен глас рече:

— Касае се за гигантските растения.

— Какво? Да не би Дружеството за гигантски растения да фалира? — наостри уши Гризел и мръдна нос, сякаш подушваше нещо.

— Трябва да фалира — отвърна Ракс, натъртвайки на думата „трябва“.

— Трябва ли?… Аха, трябва! — захили се Гризел и горните му зъби отново се впиха в брадичката. — Е, тогава ще фалира, щом като трябва, смея да ви уверя! Ха-ха! — изсмя се той, като вирна мишата си глава.

— Наложително е да се помести във вестника една малка, статия, която да хвърли сянка върху това дружество — почна да обяснява Ракс. — Собствениците на гигантските акции трябва да почувствуват, че имат работа с мошеници и че акциите им всъщност не представляват никаква ценност. Не трябва да се твърди обаче нищо положително. Необходимо е само да се създаде у тях известно съмнение.

— Разбирам — отговори Гризел. — Достатъчно е и най-малкото съмнение, за да се спуснат всички да продават акциите си. Няма да минат и два дни и вместо по фертинг те ще се продават по петаче. Сигурно господин Октоподъл желае да купи евтино тези акции, за да ги продаде после, когато цената им отново се покачи?

— Господин Октоподъл не ми е говорил нищо за плановете си — студено каза Ракс. — Нашата задача е статията да се появи утре във вестника. Останалото не е наша работа.

— Разбирам — закима с глава господин Гризел.

— И още нещо — добави Ракс. — Никой не бива да знае предварително за тази статия.

— Ясно. Аз лично ще се заема с нея — отвърна Гризел.

Щом Ракс излезе от стаята, господин Гризел извади автоматичната си писалка, сложи пред себе си чист лист хартия и като наведе глава, започна бързо да пише. Буквите му излизаха някак закръгленички, а едновременно с това остроносички, с дълги опашки, спуснати надолу. Погледнато, отстрани, изглеждаше, че той съвсем не пише, а грижливо нарежда на лавички тлъсти, опашати мишки.

Като изпълни с мишки цялата страница, господин Гризел натисна бутончето на електрическия звънец.

— Дайте това веднага за набор — каза той на появилата се на вратата секретарка, като й подаде изписания лист. — И внимавайте! Никому ни дума — добави той, слагайки пръст на устните си или по-право казано, на зъбите си.

Секретарката веднага изчезна с листа в ръка, а господин Гризел се залови да мисли откъде да намери пари, за да закупи повечко от гигантските акции, щом тяхната цена спадне.

Докато Ракс разговаряше с редактора Гризел, а после беше в банката за пари, Мигача и Шмекерленд си уреждаха работите. Най-напред те отидоха на гарата и купиха за следния ден два билета до Сан-Комарик. На връщане наминаха в универмага, откъдето се снабдиха с доста обемист куфар, направен от непробиваем за куршуми фибролит, а когато минаваха покрай едно кино, купиха два билета за филма „Тайнственият непознат или Разказ за седемте удушени и за удавения в мазута“.

След като направиха всички тези покупки, те се завърнаха в кантората и Шмекерленд каза на Незнайко и на Козлето:

— Братлета, днес работихте достатъчно. Ето ви билети, можете да отидете на кино. След киното вървете да обядвате, а на работа елате утре сутринта. Днес не идвайте тук. Ние с Шмекерленд ще работим вместо вас. Ето ви пари за обед.

Незнайко и Козлето взеха билетите и парите и весело се отправиха за киното. Мигача веднага седна пред масата и започна да продава акции на посетителите, а Шмекерленд се вмъкна в стаята, където стоеше огнеупорната каса, и се залови да пълни куфара с парите, които се намираха в нея. Когато касата беше изпразнена до последния фертинг, той откъсна листче от бележника си, надраска с молив една записка и я сложи на поличката в огнеупорната каса заедно с билетите за влака.

Когато се върна в кантората, Шмекерленд смигна на Мигача и скришом му посочи с пръст натъпкания с пари куфар. Мигача разбра, че всичко е готово. Той стана от масата и изпрати до вратата посетителите, като им каза да дойдат на другия ден. Щом те излязоха, двамата приятели грабнаха куфара, заключиха кантората и бързо офейкаха.

След десетина минути те вече седяха в хотела и брояха донесените от Ракс пари. За преброяването на два милиона би се изисквало, разбира се, не малко време, но тъй като парите бяха в пачки от по десет хиляди, работата вървеше бързо. Двамата приятели провериха само за контрол няколко пачки. Щом се убеди, че в донесения от Ракс куфар има точно два милиона, Шмекерленд отброи от тях сто хиляди и ги подаде на Ракс с думите:

— Можете да си получите паричките. Те са честно спечелени. Пожелаваме ви да ги използувате добре.

— Благодаря ви, приятели — каза Ракс. — А сега ние с вас трябва веднага да се махнем от града, още повече че по пътя ни предстои да свършим още една работа.

— Каква работа? — заинтересуваха се Мигача и Шмекерленд.

— Да освободим прочутия милионер Скъперфилд.

— Какво му се е случило?

— Отвлекли са го банда разбойници, които искат голям откуп за освобождаването му — обясни Ракс. — Аз съвсем случайно узнах мястото, където разбойниците крият Скъперфилд. Така че ние можем да го освободим. Разбира се, срещу прилично възнаграждение. Смятам, че ще успеем да измъкнем от него чек за една крупна сума и да си получим срещу този чек парите от банката.

— Колко можем да поискаме от този скъперник за освобождаването му? — попита Шмекерленд.

— Мисля, че един милион.

— Един милион ли? — извика Шмекерленд.

— Какво, много ли ви се вижда? — обезпокои се Ракс.

— Според мене, това е малко — отвърна Шмекерленд. — Ако не измъкнем поне два милиона, не си струва и да се залавяме за тази работа.

— Знаете ли какво, ще му вземем три милиона и — край! — предложи Мигача. — Точно по милион за всеки от нас.

— Ето едно разумно предложение — одобрително рече Шмекерленд.

А в това време господин Скъперфилд беше изгубил вече всякаква надежда за спасение. В момента, когато Ракс го беше вързал за дървото, той така се изплаши, че не можа да намери подходящо обяснение за станалото. Всичко, което се беше случило, му се стори нечувана дързост. Досега никой никога не го беше връзвал за дърво, и то по такъв безцеремонен начин. Парцалът, с който коварният Ракс му беше запушил устата, вонеше нетърпимо на бензин. От тази миризма главата на Скъперфилд се замайваше. Нещастникът чувствуваше, че всеки момент може да падне в несвяст и сигурно щеше да се строполи на земята, ако не беше вързан здраво за дървото. В края на краищата той все пак изгуби съзнание, а когато дойде на себе си, почна да се дърпа с всичка сила, мъчейки се да разкъса въжето. Последицата от всичките му усилия беше само тази, че въжето, с което беше вързан, се впи още по-дълбоко в тялото му, причинявайки му нетърпими болки.

Изхабил напразно силите си и убеден, че опитите му да се освободи няма да доведат до нищо, Скъперфилд замря на мястото си. От тази му неподвижност ръцете, краката и дори тялото му се вцепениха, изтръпнаха и Скъперфилд съвсем престана да ги усеща. Цялото му тяло беше сякаш изчезнало, а заедно с него — и усещането за болка.

От време на време подухваше топъл, лек ветрец и раздвижваше листата на дърветата. На Скъперфилд му се струваше, че те приветливо му махат със стотиците си мънички, зелени ръце и му шепнат тихичко нещо на своя горски език. Тревата бе изпъстрена с розови и нежносини цветенца. Скъперфилд не знаеше названията им, но му беше много приятно да ги гледа. Горе в клонете на дърветата подхвръкваха малки птички с червено нагръдниче и пълнеха въздуха с веселото си чуруликане. Някои от тях кацаха на тревата и кълвяха нещо, а после отново хвръкваха. Скъперфилд никога не беше виждал отблизо горски птички и затова ги наблюдаваше сега с огромно наслаждение.

Някои от птичките престанаха да се страхуват от него, тъй като той стоеше съвсем неподвижен, и взеха да прелитат съвсем под носа му. А едно птиченце дори му кацна на рамото. Сигурно то беше взело Скъперфилд за някакъв съвършено безжизнен предмет, за нещо като обгорял пън. Кацнало на рамото му, птиченцето се озърташе, накланяйки главичка ту на една, ту на друга страна. После то подхвръкна и отлетя, като докосна лицето на Скъперфилд с крайчеца на крилото си. Милионерът изпадна в умиление. Усетил нежното докосване на това мило същество, Скъперфилд се разчувствува и дори заплака.

„Колко е прекрасен светът и колко хубав е животът! — помисли си той. — Как не съм забелязал това по-рано? Защо никога не съм ходил в гората и не съм виждал цялата тази красота? Кълна се, че ако остана жив и се измъкна оттук, непременно ще ходя всеки ден в гората. Ще гледам дърветата и цветенцата, ще слушам нежния шепот на листата, радостното чуруликане на птиците, веселото свирене на щурците; ще наблюдавам войните кончета, милите трудолюбиви мравчици, гъските, патиците, пуйките и всичко, всичко, което съществува на света. Това никога няма да ми омръзне!“

Скъперфилд си поплака и малко се успокои. Настроението му се подобри и той си рече:

— Няма да губя надежда. В края на краищата все някой ще дойде и ще ме освободи.

И милионерът започва да мисли как да възнагради избавителя си.

— Нищо няма да пожаля — казваше си мислено той. — Ето на, ще му дам пет фертинга… Да… В дън земя да се проваля, ако не му дам пет фешинга… Въпреки че пет фертинга, право да си кажа, са май множко за такова нещо. По-добре да му дам три фертинга или един. Мисля, че един ще му бъде достатъчно.

В този миг Скъперфилд някак неловко се мръдна и въжето се вряза в хълбока му с такава сила, че той без малко не изрева от болка.

— Не, не, по-добре да дам пет фертинга — рече си той. — За такова нещо не бива да се скъпя. Ще трябва да направя икономия от нещо друго.

Времето минаваше, но никой не идваше да го спаси. Ето защо Скъперфилд си каза:

— По дяволите, ще дам десет фертинга! Само да дойде някой. Иначе мога и да пукна тук!

Мина половин час и Скъперфилд повдигна цената за своето спасение на двадесет фертинга, после на тридесет, на четиридесет, на петдесет. За един час той повиши сумата до сто фертинга и спря.

— Глупци! — ругаеше той бъдещите си спасители. — Кой знае къде се шляят и лапат мухите, а нито един глупак няма да дойде насам, за да получи сто фертинга! Ами че сто фертинга не се търкалят току-така на пътя! Я да ми кажат на мене, че мога отнякъде да получа току-тъй, за нищо, сто фертинга, струва ми се, че ще отида накрай света! Дори и по-далеч! Честна дума, в дън земя да се проваля, ако на е така!

Известно време Скъперфилд се вслушваше със затаен дъх, но нито един страничен шум не стигна до него, нито едно клонче не изпращя под крака на избавителя.

— Глупци, магарета с магарета, идиоти! — беснееше той. — Какво нехайство! Исках да им дам сто фертинга, но сега ще получат… чушки! Могат и да не идват!… Ето, винаги става така! И пръста си не мръдват, за да спечелят малко парички, а после казват, че богаташите били криви за всичко! В дън земя да се провалят дано!

Решението да не плаща нищо върна доброто настроение на Скъперфилд. Това обаче не трая дълго, защото той веднага почувствува, че е гладен. Понеже нямаше какво да прави, той се залови да обмисля какво би ял на обед, ако изведнаж се намереше в ресторант. Неговото въображение му рисуваше най-вкусните яденета и след пет минути Скъперфилд така се настърви, че беше готов да плати за освобождаването си хиляда фертинга.

— Хиляда фертинга давам! — мислено изкрещя той. — Две хиляди давам! Три! Малко ли ви са?… Десет хиляди давам, в дън земя да се провалите дано!

Усещането за глад обаче постепенно се притъпи. Скъперфилд дори започна да съжалява, загдето беше повдигнал толкова много цената на спасението си, но в този момент взе да го мъчи и жажда.

— Сто хиляди давам! — рече си той и дори сам се изненада от собствената си щедрост.

Известно време той размишляваше дали да покачи цената на един милион, но после си каза:

— Не, по-добре да пукна, отколкото да платя толкова много пари!

Точно в този момент от дървото падна една листна въшка и го ухапа силно по шията.

— О-ох! — изпищя Скъперфилд. — Давам милион! Давам го!…

Листната въшка обаче не обърна внимание на тези обещания и втори път ухапа Скъперфилд.

— Два милиона давам! — извика Скъперфилд.

Насекомото го ухапа трети път.

— Ах ти, дяволска гадино! — прокле я мислено Скъперфилд. — Малко ли ти са два милиона? Три давам, в дън земя да се провалиш дано!

В същия миг той разбра, че въшката наистина се провали — падна от шията му и почна да го хапе по гърба. Чувствувайки се безсилен да се справи с нищо и никаквото насекомо, Скъперфилд побесня от яд.

— Почакай малко, само да се освободя! — заплашително рече той. — Пет милиона давам да ме освободят! Цялото си състояние давам! Не ми трябват никакви пари, в дън земя да се провалят дано!

И сякаш в отговор на молбата в гората внезапно се чуха нечии стъпки. Скъперфилд вдигна глава и видя в далечината три дребосъчета. Стори му се, че едното от тях прилича на Ракс. Скъперфилд обаче не успя да го разгледа добре, защото дребосъчето веднага се скри зад едно дърво. През това време другите две се приближиха до Скъперфилд. Читателят, разбира се, вече се е досетил, че това бяха Мигача и Шмекерленд.

Те се спряха на две крачки от Скъперфилд, огледаха се внимателно и после Мигача попита:

— Господин Скъперфилд, ако не се лъжа?

— М-м! М-м! — радостно замуча Скъперфилд и закима с глава.

— В града стана известно, че сте попаднали в ръцете на бандити, които искат огромен откуп за освобождаването ви. Дойдохме да ви спасим — каза Мигача.

— М-м! М-м! — отново замуча Скъперфилд.

— Мисля, че най-напред ще трябва да му развържем устата — рече Шмекерленд. — Иначе няма да постигнем нищо.

— Разумно предложение — съгласи се Мигача.

Той се приближи съвсем до Скъперфилд и развърза кърпата, която му запушваше устата. Скъперфилд изтика с език, от устата си и парцала, дълго плю и най-после каза:

— Фа-фи-фо! Тофи профлеф фарфал! Пфу! Профлеф фарфал! Брофлет барфал!

— Да ме убият, ако разбирам нещо! — извика Мигача.

— Сигурно казва „проклет парцал“ — сети се Шмекерленд. — Смятам, че се отнася за онзи парцал, който беше в устата му.

— Фа! Фа! — радостно закима с глава Скъперфилд. — Профлет, профлет фарфал! Брофлет парфал! Фа! Пфу!

— Е добре де, добре — почна да го успокоява Мигача. — Няма нищо. Това е естествено във вашето положение. Опитайте се все пак да се владеете. Поупражнявайте се малко. Мисля, че когато езикът ви се пооправи, ще можете да говорите правилно.

Скъперфилд започна да произнася различни думи като упражнение. Скоро езикът му наистина се оправи с изключение на буквата „р“, която все не можеше да произнесе. Вместо нея казваше буквата „ф“.

— Е, това не е кой знае какво голямо нещастие — рече Мигача. — Смятам, че можем да продължим нашите преговори. Вие като делово дребосъче сигурно разбирате, че за нас няма никакъв смисъл да ви спасяваме безплатно. Вярно ли е?

— Вефно, вефно! — потвърди Скъперфилд. — Колко смятате да получите от мене?

— Три милиона — отвърна Мигача.

— Какво? — извика Скъперфилд. — Тфи милиона какво?

— Е, не три милиона скъсани галоши, разбира се, а три милиона фертинги.

— Тфи милирна фефтинги ли? Това е грабеж, в дън земя да се проваля дано! — извика Скъперфилд.

— Засрамете се, господин Скъперфилд! Какъв грабеж е това? Да не би да сме опрели нож до гърлото ви? Ние водим обикновен делови разговор. Дай ми, за да ти дам, както се казва. Ние сме честни делови хора, а не някакви си разбойници.

— Да, не сте фазбойници! — измърмори Скъперфилд. — Всъщност може и наистина да сте фазбойници. Откъде да знам?

— Срамота е, срамота е, господин Скъперфилд. Защо ни обиждате? Та ние също можем да кажем, че и вие сте разбойник. Честните дребосъчета не ги връзват в гората.

— Е, добре — измърмори Скъперфилд. — Все пак тфи милиона е пфекалено голяма сума.

— А вие колко искате да ни дадете? — попита Шмекерленд.

— Колко ли?… Е, мога да ви дам пет… не, мога да ви дам тфи фефтинга.

— Какво? — изкрещя Шмекерленд. — Три фертинга ли? Че вие за какво ни вземате? Ние не сме просяци и нямаме нужда от вашата милостиня. Изглежда че не искате да бъдете освободен. Добре де, ние нямаме намерение никого да освобождаваме насила.

— Как да не искам? — възрази Скъперфилд. — Повяфвайте ми, не изпитвам никакво удоволствие да стъфча тук.

— Тогава защо ни предлагате три фертинга? Това е просто подигравка!

— Е, добфе, нека бъдат пет фефтинга. Пет фефтинга са също добфи пафици, увефявам ви!

— Хайде да си ходим! — каза ядосано Мигача. — Ясно е, че той не иска да бъде освободен.

Мигача и Шмекерленд се обърнаха и с решителни крачки се отдалечиха.

— Ей! — извика Скъперфилд. — Защо си отивате така? Искате ли десет фефтинга? Ей! Стойте! Двадесет ви давам!… Щом не искате, въфвете по дяволите, в дън земя да се провалите дано! Дфуг някой ще ме избави по-евтино!

Когато Мигача и Шмекерленд се скриха от погледа му, Скъперфилд изгуби кураж и взе да съжалява, че не се е съгласил с условията на изнудвачите. В този момент обаче отново се чуха стъпки. Той видя, че „спасителите“ му се връщат обратно, и се зарадва.

— Е, сега всичко е наред! — помисли си той. — Щом се връщат, значи са решили да се съгласят на двадесет фертинга. Но ще има да взимат сега да им дам двадесет. Стигат им и петнадесет!

Мъчно е да се каже на какво повече се зарадва Скъперфилд. Дали на това, че ще получи най-после свободата си или на това, че ще спести пет фертинга.

Учуди го обаче обстоятелството, че Мигача и Шмекерленд не бързаха да го освободят. Те се приближиха към дървото и почнаха загрижено да обикалят наоколо и да търсят нещо в тревата.

— Какво тъфсите там? — обезпокои се Скъперфилд.

— Парцала — отговори Мигача. — Защото ние трябва да ви оставим тук в същото състояние, в което ви намерихме. Някой се е мъчил, разбирате ли, запушвал ви е устата с парцал, а ние дойдохме и изхвърлихме парцала. Това честно ли е, според вас? Трябва да уважаваме чуждия труд, драги мой! Или може би искате да извършим безчестна постъпка?

В това време Шмекерленд намери парцала и почна да го напъхва обратно в устата на Скъперфилд.

— А-а! — изкрещя Скъперфилд. — Не искам пафцала! Пфу! Недейте, недейте този пафцал. Аф! Аф!

— Ще дадете ли три милиона? — заплашително го попита Шмекерленд.

Скъперфилд закима с глава. Шмекерленд измъкна от устата му парцала. Скъперфилд старателно взе да плюе, а след това каза:

— За съжаление нямам пафи у себе си.

— Нищо. Ще ни дадете чек.

— Не съм си взел чековата книжка.

— Глупости! — отвърна Мигача. — Никой капиталист не излиза от къщи без чековата си книжка…

— Е, добре, развържете ме!

Мигача и Шмекерленд моментално развързаха въжето. Известно време Скъперфилд остана да стърчи изправен до ствола на дървото, сякаш се беше сраснал с него, а след това рухна като подкосен на земята.

— Какво ви стана? — спусна се към него Мигача.

— Не зная — промърмори Скъперфилд. — Не си чувствувам краката. Също и ръцете.

— Сигурно са изтръпнали от продължителната неподвижност — предположи Мигача.

Без да му мисли много-много, Шмекерленд се зае да свива и разтваря ръцете на Скъперфилд, както обикновено правят това при изкуствено дишане, а Мигача в това време вдигаше и спущаше краката му. След няколко минути Скъперфилд почувствува, че отново е в състояние да управлява крайниците си и рече:

— Оставете, мога и сам.

Пъшкайки, той се изправи на крака и направи няколко навеждания и прикляквания. След това си сложи на главата цилиндъра, който се търкаляше на земята, вдигна падналия наблизо бастун с кръгла костена дръжка и нанесе с него силен удар върху главата на Шмекерленд. Последният не очакваше нападението и се повали като подкосен. Щом видя, че Скъперфилд побягна, Мигача се спусна след него, но се спъна в един стърчащ корен и падна. Когато се изправи, той видя, че Скъперфилд беше вече изчезнал навътре в гората.

— Ах ти, мръсна гад! — промърмори Мигача ядосано.

После погледна Шмекерленд, който лежеше неподвижно, извика скрития зад едно дърво Ракс и двамата се спуснаха да бягат към оставения навътре в гората автомобил.