Николай Носов
Незнайко на Луната (25)

Двадесет и четвърта глава
Приключенията на Шишко

А какво правеше в това време Шишко? Ние се заловихме с Незнайко и съвсем забравихме за него. А май не биваше да правим така, защото мнозина от читателите ни сигурно се интересуват и от неговата съдба. Ние се разделихме с Шишко, когато той отиде заедно с Незнайко в Лунната пещера и там изгуби единия си космически ботуш. Читателите вероятно си спомнят, че точно в този момент Незнайко се подхлъзна и пропадна в ледения тунел на лунната кора.

Шишко извика няколко пъти по име своя другар и като разбра, че той не е наблизо, страшно се изплаши и вместо да тръгне да го търси, реши да се върне веднага в ракетата. Шишко излезе навън от пещерата и закуца по правата като лъч пътечка, водеща към космическия кораб, който се виждаше в далечината.

Слънцето приличаше толкова силно, че Шишко не можа да издържи и се спусна да бяга, подскачайки. От бързото тичане и второто ботушче му се изплъзна от крака, но Шишко и не помисли да го вдига, а дори се зарадва, защото му беше много по-леко да бяга без ботуши. За някакви си двадесет минути той стигна до ракетата и натисна бутончето в задната й част. Вратичката на шлюзовата камера гостоприемно се отвори. Без много да се двоуми, Шишко влезе в ракетата. Тук той се намираше в безопасност. Сега нищо не го заплашваше, но все пак го смущаваше някакво неприятно чувство, загдето беше избягал от пещерата, без да помогне на Незнайко.

Убеден от собствен опит, че всяко неприятно чувство може да бъде заменено с друго, противоположно нему, тоест приятно чувство, Шишко реши да отиде в хранителната камера и да се подкрепи малко, както обикновено обичаше да се изразява. Той се вмъкна в хранителната камера и се залови да унищожава съдържанието на целофанените и найлоновите тръбички, тубички, торбички и пакетчета, които вадеше от термостатите, хладилниците и саморегулиращите се космически фурнички.

Както всички вече знаят, Шишко обичаше добре да си похапне и той показа сега нагледно голямата разлика между теоретическите изчисления и практическия живот. Незнайко беше пресметнал, че Шишко е осигурен с храна за повече от година, като имаше предвид апетита на едно обикновено дребосъче, без да вземе под внимание индивидуалните, тоест личните консумативни качества на Шишко. Цялото нещастие беше там, че тези лични консумативни качества на Шишко се изразяваха в един извънредно недисциплиниран апетит. По-простичко казано, Шишко можеше да яде каквото и да е, където и да е, когато и да е и в каквото и да е количество.

Това, което, според сметките на Незнайко, можеше да стигне на едно дребосъче за година и четири месеца, в действителност стигна на Шишко само за четири и половина денонощия. След като за този рекордно кратък срок унищожи продоволствените запаси в хранителната камера, Шишко се вмъкна в задната част на ракетата и се опита да дъвче семената, които се намираха в складовото помещение.

Семената обаче не му се видяха вкусни. Чак сега той отново си спомни за Незнайко.

„Незнайко сигурно би се върнал в ракетата, ако не е намерил някъде продукти — помисли си Шишко. — Но понеже не се завърна, значи някъде е открил нещо за ядене. В такъв случай аз нямам никаква сметка да седя в ракетата, а трябва да тръгна да търся Незнайко.“

След като навлече космическия скафандър и си избра нови, подходящи по големина космически ботуши, Шишко изскочи от ракетата и забърза с всички сили към вече известната нему пещера, Когато стигна до нея, той влезе вътре, спусна се в пещерата с ледените висулки, а оттам — в тунела с леденото дъно. Тук той се подхлъзна като Незнайко, плъзна се по корем по наклонената плоскост и полетя в една подлунна яма. След известно време Шишко усети, че е изскочил от ямата и лети на страшна височина с разтворен парашут над някакъв крайбрежен град. Силен вятър го отнасяше встрани. Снижавайки се постепенно. Шишко прелетя над морските градове Лос-Свинус и Лос-Глиганус. Той летеше вече значително по-ниско и се приближаваше към град Лос-Паганос, когато вятърът духна в друга посока и го понесе към морето. Шишко разбра, че няма да се отърве без морска баня. Той не се страхуваше, че ще се удави, защото беше доста дебеличък, а общоизвестно е, че дебелите не потъват във водата. Страхуваше се само да не го нападне акула.

Щом цопна в морето, Шишко веднага заработи с ръце и крака и след един час беше вече близо до брега. Този ден крайбрежното вълнение беше особено силно и въпреки всичките си усилия той не успяваше да излезе на сушата. Причината беше в това, че Шишко се чувствуваше крайно притеснен в обемистия космически скафандър и не можеше да маневрира достатъчно ловко в развълнуваната вода. Щом усетеше под себе си дъното и се опиташе да стъпи на краката си, прииждащата зад него вълна го прекатурваше, обръщаше го на гръб и го вмъкваше обратно навътре.

Като се поблъска така до самия бряг около двадесет минути, той разбра най-сетне, че се налага да изостави скафандъра си. Гмуркайки се във вълните като делфин, Шишко успя да свали космическите ботуши, след това херметически затворения шлем, а най-после и самия скафандър. Цялата тази непотребна му вече космическа премяна беше веднага отнесена от вълните. Шишко изведнаж стана по-тънък и по-подвижен. Той се измъкна от връхлитащите го вълни и изскочи на сухия бряг.

Първото, от което имаше нужда след героичната си борба с разбушувалата се водна стихия, беше почивката. Шишко си съблече мокрите дрехи, простря ги на брега да изсъхнат, а сам той се изтегна край тях, за да си почине. Топъл, галещ ветрец приятно облъхваше тялото му. Ритмичният плясък на морските вълни му действуваше успокояващо и приспивателно. Все пак Шишко реши да не заспива в непознатата обстановка, защото щеше да бъде неблагоразумно и затова се зае да изучава местността наоколо.

Край морето, зад тясната ивица наклонен бряг, се издигаха стръмни, подмити сякаш от водата хълмове, обрасли отгоре със зелена тревица и ниски храсти. Самият бряг беше покрит с ослепителнобял пясък и някакви прозрачни камъчета, които напомняха парчета лед или стъкло. Шишко разгледа внимателно няколко такива камъчета, близна ги с върха на езика си и разбра, че това съвсем не е лед, нито стъкло, а кристали от обикновена готварска сол. Той избра два по-едри камъка, сложи между тях няколко по-дребни кристали и почна да ги стрива на прах. Получи се ситна, годна за употреба готварска сол.

Тъй като беше практично дребосъче и никога не отминаваше нещо полезно, което само му пада в ръцете, Шишко счука повечко сол и си натъпка с нея джобовете на куртката. Щом видя, че дрехите му са изсъхнали, той се облече и тръгна покрай хълмовете нататък, накъдето смяташе, че се намира градът, забелязан от него, когато се спущаше с парашута.

Предвижданията му се оказаха верни. Той стигна до края на хълмовете и видя, че тук морето беше образувало обширен залив, по чиито брегове беше разположен терасовидно извънредно красив град. Градът се наричаше Лос-Паганос и в него се събираха богаташите от всички градове, защото климатът беше отличен и тук те можеха да се веселят чудесно.

Най-дългата и най-красива улица на Лос-Паганос беше крайбрежната. В зданията, които се издигаха само от едната страна на улицата, бяха разположени многочислени магазини, ресторанти, гостилници, закусвални, хотели, кина, малки театри, подземни гаражи и бензиностанции. От другата страна на улицата, значи на самия морски бряг, имаше плажове, къпални, кули за скачане, пристани за лодки и параходи, плаващи ресторанти, морски люлки и въртележки, дяволски водни колела, параболоиди и всевъзможни други забавни неща.

Шишко се поразходи по крайбрежната улица, позяпа къпещите се дребосъчета и се спря пред неголямо здание, над чийто вход имаше надпис „Храноснабдителна станция“. На пръв поглед това заведение не се различаваше от обикновен ресторант. Както и в много други ресторанти, тук имаше открита тераса с маси, на които обядваха посетителите. Разликата беше само в това, че тук можеше да се наобядваш или да закусиш, без да слизаш от колата си, което беше много удобно за любителите на автомобилизма. Достатъчно беше те да спрат колата си пред входа, да натиснат клаксона и от ресторанта веднага изтичваше келнер, който сервираше яденето направо в автомобила.

Шишко се готвеше да влезе в това храноснабдително заведение и да се наобядва заедно с останалите посетители, но го смути плакатът, който беше закачен пред входа. На плаката пишеше:

Точно тази последна фраза се стори странна на Шишко, защото той не знаеше какво е това пари.

— Няма да бързаме, а най-напред ще погледаме малко — рече си на ум Шишко.

Той седна на една пейка близо до терасата и почна да наблюдава обядващите. От вниманието му не убягна как всеки посетител на ресторанта, след като се наобядваше, подаваше на келнера някакви хартийки или металически кръгчета.

„Може би именно тези хартийки и кръгчета се наричат пари?“ — помисли си Шишко.

За да провери своето предположение, той се приближи до един келнер и го попита:

— Не разбирам защо сте написали тук: „Днес срещу пари, а утре на кредит“. Ами какво ще стане, ако се направи обратното: утре срещу пари, а днес на кредит?

Келнерът рече:

— Иди ей там при съдържателката, тя ще ти обясни. Аз не съм философ, за да разрешавам такива въпроси.

В това време съдържателката на ресторанта броеше пари на тезгяха. Шишко се приближи до нея и повтори въпроса си.

Надявам се, че знаеш какво е това чиния каша, нали?

— Разбира се — потвърди Шишко.

— Е, тогава върви след мене!

Тя преведе Шишко през кухнята, където задъхани от горещина готвачи и готвачки работеха пред една огромна печка, отвори вратата към двора и му рече:

— Виждаш ли тези дърва зад бараката? Нацепи ги и ще получиш чиния каша или пет сантика.

Шишко се приближи към дървата и се залови да ги цепи с брадвата. Купчината беше голяма и Шишко се справи с нея за не по-малко от два часа.

— Е, какво да ти дам? Пари ли искаш или каша? — попита съдържателката на ресторанта, когато Шишко се върна при нея.

— Каша — отвърна Шишко, но като си спомни, че би искал да види какво представляват парите, каза: — Дай по-добре пари.

Съдържателката му отброи пет сантика. Шишко ги повъртя в ръцете си, огледа ги от всички страни и рече:

— Ами ако ми се яде каша?

— Тогава върни парите.

Съдържателката явно се зарадва, че сантиките се върнаха обратно у нея.

Шишко седна на една маса. Той получи от келнера чиния с ледена каша, взе лъжица и почна да яде. Кашата беше вкусна, приготвена с масло, но на Шишко му се струваше, че нещо й липсва. Той веднага схвана, че кашата е безсолна, и затърси по масата солница. Като видя, че на масата няма такова нещо, той бръкна в джоба си, извади малко сол и посоли кашата. Тези негови действия привлякоха вниманието на останалите посетители. Щом забелязаха, че дебеличкото дребосъче посипва с някакъв бял прах кашата и след това лакомо яде, всички любопитно го заоглеждаха, а седналото до него дребосъче попита:

— Кажете ми какъв е този прах, с който посипахте кашата си? Сигурно е някакво ново лекарство?

— Никакво лекарство, а просто сол — отговори Шишко.

— Каква сол? — не разбра дребосъчето.

— Е, обикновена сол. Готварска сол — поясни Шишко. — Никога в живота си ли не сте виждали сол?

Дребосъчето вдигна рамене.

— Не разбирам за каква сол говорите.

— Сигурно тукашните жители ядат храната си без сол — рече Шишко. — А пък ние солим всички ястия. Много е вкусно. Опитайте, ако обичате.

Той протегна малко сол на лунното дребосъче, което тъкмо в това време ядеше супа.

— А как да я ям? — попита то.

— Посипете солта в супата си и я разбъркайте. Ще видите, че ще стане по-вкусна.

Дребосъчето посоли супата, разбърка я и с известно колебание, сякаш се боеше да не се опари, сръбна една лъжица. Отначало дребосъчето седеше неподвижно на мястото си и само мигаше с очи, като че ли се вслушваше във вътрешните си усещания, а после всички видяха как по лицето му се изписа усмивка. То погълна още една лъжица супа и извика:

— Просто невероятно! Съвсем друг вкус!

Наведено над чинията си, дребосъчето засърба супата си, като сумтеше от удоволствие, мляскаше и хвалеше яденето. Точно в това време келнерът му донесе каша.

— Кажете, и кашата ли може да се яде със сол? — попита то.

— Всичко може да се яде със сол — отговори Шишко, — и супата, и боршът, и чорбата, и бульонът, и кашата, и макароните, и фидето, и салатата, и картофите… Дори обикновеният хляб може да се яде със сол. Става по-вкусен.

Шишко подаде на дребосъчето още малко сол. То посоли кашата и започна да я яде с такова удоволствие, че Шишко, който отдавна бе свършил своята каша, дори му завидя.

— Кажете, не можете ли да ми дадете и на мен малко сол? — обърна се към Шишко дребосъчето, което седеше на отсрещната маса и с интерес ги наблюдаваше.

Шишко вече беше бръкнал в джоба си, за да извади щипка сол, но тъй като у него заедно със завистта се беше пробудила и алчност, рече:

— Виж го ти него колко е хитър! А вие какво ще ми дадете?

— Че какво да ви дам? — разтвори ръце дребосъчето. — Искате ли един сантик?

— Добре, дайте го насам — съгласи се Шишко.

Той получи монетата и даде на дребосъчето щипка сол. Тогава и другите посетители отидоха при него. Всеки от тях му подаваше един сантик и получаваше щипка сол. Шишко с удоволствие наблюдаваше как купчинката монети растеше на масата пред него. Но и тук не мина без недоразумение. Един лунен жител, без да разбере добре в какво се състои работата, се опита да яде чиста сол и веднага я изплю с отвращение. Друг купи наведнаж от Шишко десет щипки сол за десет сантика и сложи всичката сол в чинията си със супа. Супата, разбира се, стана такава, че не можеше да се вкуси.

Шишко обясни на всички, че солта трябва да се употребява в малки количества, иначе яденето си разваля вкуса, а чиста сол не бива да се яде в никакъв случай. Всичко това извънредно много заинтересува дребосъчетата, които не знаеха, че храната може да се яде със сол. Всеки искаше да опита новата подправка. Някои, които бяха яли ядене без сол, седнаха да обядват повторно, този път със сол. Мнозина опитваха супа или борш със сол и веднага проверяваха до каква степен прибавянето на сол подобрява вкуса на чорбата, макароните, палачинките, картофите, пържените тиквички и различните други ястия.

Тъй като Шишко се сдоби с пари, почна и той самият всяка минута да моли келнера да му донесе ту борш, ту каша и нагледно демонстрираше пред новите посетители преимуществото на посоляването. Съдържателката на ресторанта видя, че работата й тръгна по-добре, и беше много доволна.

До вечерта Шишко разпродаде целия си запас от сол и си тръгна с джобове, здраво натъпкани с медни пари. На следното утро той изтича до брега на морето, счука бързо сол и отново отиде в храноснабдителната станция. Там той видя, че съдържателката беше приготвила за него специална масичка, над която висеше табелка с надпис: „Продажба на сол“. Шишко седна на масичката и почна да продава сол, като едновременно с това поръчваше да му донесат за закуска ту едно, ту друго. Всичко беше много удобно, а освен това твърде изгодно за него.

Само за няколко дни из целия град се разнесе новината, че на храноснабдителната станция поднасят изумителни блюда, подправени с някаква приказна сол. Желаещите да опитат тези модни ястия бяха толкова много, че съдържателката разшири терасата и кухнята, направи отстрани пристройка, а по крайбрежната улица накара да направят брезентов навес и да поставят под него още двадесетина маси. Тя разбра, че вкусът на ястията ще се подобри още повече, ако солта се слага в тях по време на приготвянето им, и се споразумя с Шишко да купува от него всичката сол, необходима за ресторанта.

Сега вече не беше нужно Шишко да седи по цял ден в ресторанта и да продава сол. Той започна да си напряга ума, за да измисли как да спечели повече пари от тази работа. Понеже собствениците и на другите ресторанти взеха да се обръщат към него с молба да достави сол и на тях, той реши да увеличи добива на тази ценна хранителна стока, като основе завод за сол. За тази цел той нае близо до морето една вехта, полуразрушена от вятъра барака, в която преди това са подслонявали лодки, купи половин дузина медни хаванчета и заводът беше готов. Работата на шестимата работници в завода се състоеше единствено в това — да счукват сол в хаванчетата. Трима други работници приготвяха суровината — тоест пренасяха солни кристали от морския бряг. И най-после още трима работници разнасяха в торби готовата сол по гостилниците и ресторантите. Самият Шишко сега не правеше нищо, а само прибираше парите. На всеки свой работник плащаше по един фертинг дневно. По този начин целият му разход представляваше само дванадесет фертинга дневно, докато ежедневната продукция от сол той продаваше на собствениците на ресторантите за двеста и четиридесет до двеста и петдесет фертинга. Излизаше, че слага в джоба си едва ли не двадесет пъти повече пари, отколкото дава на работниците. Благодарение на това Шишко забогатяваше, както казват, не с дни, а с часове.

Ако по-рано Шишко трябваше сам да счуква солта и да я носи на собствен гръб в ресторанта, то сега вместо него това правеха други. В джоба му обаче отиваха много повече пари. Той пресметна, че всеки работник му носи печалба средно по двадесет фертинга на ден. Като разбра, че колкото повече работници има, толкова повече ще се увеличава приходът му, Шишко увеличи броя на работниците си на осемнадесет души. Той искаше да ги увеличи още, но разклатената барака не можеше да събере повече дребосъчета. Затова Шишко реши да построи наблизо друго, много по-обширно помещение.

Сега Шишко живееше само за свое удоволствие, както и всички останали богаташи, и дори вече не се наричаше Шишко, а господин Шишкоу. Той смени хотела със свой собствен дом, нае си прислужници, които го обличаха и събличаха, подреждаха стаите и се грижеха за цялата къща. Понеже нямаше какво да прави, той по цели часове седеше из ресторантите, ядеше там най-вкусните неща, а в интервалите между две яденета скиташе по брега на морето, въртеше се на дяволските морски колела или на морския параболоид.

Вероятно мнозина познават устройството на обикновеното дяволско колело. То представлява един огромен дървен кръг, поставен върху стърчаща нагоре ос. Дребосъчетата, които желаят да се повеселят, сядат в средата на този кръг и след това той почва да се върти все по-бързо и по-бързо. Появилата се следствие на въртенето центробежна сила изхвърля дребосъчетата едно след друго на земята. За победител се обявява този, който успее да се задържи най-дълго върху въртящия се кръг. Водното дяволско колело има същото устройство, както и обикновеното, с единствената разлика, че то се монтира във водата. Тук центробежната сила изхвърля дребосъчетата вече не на земята, а във водата, което е много по-смешно и дори по-приятно, особено през горещините.

Колкото се отнася до морския параболоид, той има същото устройство, както и дяволското водно колело с тази разлика, че при него въртящият се диск е направен във форма на огромно блюдо с повдигнати нагоре краища. Дребосъчето, което центробежната сила отхвърля все по-далеч от центъра, се изтъркулва до края на блюдото, а след това с голяма сила излетява нагоре и цопва във водата, като описва при това крива линия, напомняща парабола.

На такива параболоиди, монтирани в огромно количество по крайбрежието на залива, много обичаха да се въртят богатите жители на Лос-Паганос. Въртенето и центробежната сила, полетите във въздуха и потопяването във водата увеличаваха апетита им, а те ценяха това извънредно много, защото страшно обичаха да си хапват. Така можеше да се обясни вероятно и обстоятелството, че Шишко също обичаше да се върти на параболоид повече, отколкото на обикновено водно колело.

Все пак безгрижното съществувание на Шишко не продължи дълго. Мнозина от лунните жители скоро успяха да разберат откъде взима той солните кристали за своя завод. В резултат на това недалеч от брега започнаха да никнат един след друг малки солни заводчета. Всеки, който беше успял да спести достатъчно пари, ги употребяваше, за да си построи такова заводче и почваше да увеличава своето състояние. Вследствие на това добивът на сол нарастваше с всеки ден, но солта се продаваше все по-евтино и вече не донасяше такива печалби, както в началото. Ако по-рано Шишко харчеше по един фертинг за надница на всеки работник, а получаваше в замяна на това по двадесет фертинга печалба, то сега никой не можете да изкара повече от фертинг на работник. Тъй като и това беше изгодно, производството на сол продължаваше да се развива.

Работите тръгнаха значително по-зле, когато в Лос-Паганос се завърна от пътешествие най-едрият земевладелец Дракула, на когото принадлежеше цялото крайбрежие от Лос-Паганос чак до самия Лос-Свинус. Щом узна, че някакви неизвестни лица разграбват крайбрежните кристали, за да ги преработват в солните заводи, той заповяда да оградят крайбрежието и да дават кристали само на онези, които плащат за тях. По този начин половината от печалбата, която получаваха собствениците на солните заводи, почна да пълни джобовете на земевладелеца Дракула.

 

С това обаче щеше всичко да се свърши, ако самият Дракула и собствениците на другите крайбрежни участъци, където имаше запаси от сол, не бяха започнали да строят на земите си огромни солни заводи. В тези заводи счукваха солта вече не ръчно, а за тази цел употребяваха усъвършенствувани машини. Сол почна да се получава в такива огромни количества, че нейната цена баснословно спадна. Доходите на дребните собственици на солни предприятия станаха още по-малки, което, разбира се, съвсем не можеше да им хареса. Притежателите на големите заводи смятаха, че излишъците на сол се дължат на големия брой малки предприятия. Дребните производители на сол пък виждаха причината за всички свои неприятности в появяването на големите заводи, които пущаха на пазара огромни количества сол.

Цялата работа свърши с това, че притежателите на големите заводи, които се споразумяваха помежду си по-лесно, защото бяха по-малобройни, се обединиха в бредлам. Още на първото заседание на новоизпечения бредлам едрите собственици дойдоха до заключението, че трябва колкото се може по-скоро да ликвидират притежателите на малките заводи. Господин Дракула, който беше избран за председател на солния бредлам, рече:

— Най-добрият изход от създалото се положение е да почнем да продаваме солта още по-евтино. Собствениците на малките предприятия ще бъдат принудени да продават на съвсем ниски цени, заводчетата им ще заработят на загуба и ще се наложи да ги затворят. Тъкмо тогава ние отново ще повишим цената на солта и никой не ще ни пречи вече да трупаме капитали.

Така и стана. Солта почна да се продава на такава ниска цена, че Шишко и останалите дребни собственици бяха принудени да изразходват за покупка на солни кристали и за надници много повече пари, отколкото получаваха от продажбата на продукцията си. Малките солни предприятия почнаха да фалират едно след друго. Шишко се задържа най-много. За да свързва някак двата края, той си продаде къщата, продаде и новото предприятие, което беше построил. Въпреки това обаче и за него настъпи денят, когато в джоба му не остана нито сантик. Липсваха му пари дори да се разплати с работниците си.

Добре поне, че собственикът на крайморските увеселителни съоръжения прие Шишко на работа. Той почна да върти едно от дяволските колелета. Ако не беше това, Шишко щеше да остане без пукната пара.