Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (14)

II

Следващите шест дни бяха същински кошмар за мен.

Пресата бързо усети драмата на лекарите, които се бореха за живота му. Бюлетинът за състоянието му се печаташе всеки ден. Един ден заглавието гласеше: „Гангстерът си отива“, и аз се отпусках малко. А на другия ден: „Джинкс Мандън държи. Лекарите са оптимисти“.

На шестия ден заглавието беше: Едно на деветдесет и девет лекарите да спасят живота на един гангстер.

Вестникът твърдеше, че Мандън щял да бъде опериран от един от най-известните хирурзи на Ню Йорк в последен опит да бъде спасен живота му. Интервюираният хирург казваше, че шансът на Мандън бил повече от илюзорен. Операцията щяла да бъде толкова сложна, че щяла да привлече вниманието на капацитетите от цял свят.

Изведнъж до съзнанието ми проникнаха думите на Сарита:

— Джеф, вече два пъти те заговарям. Какво има?

Пуснах вестника.

— Извинявай, скъпа. Четях. Какво каза?

Избягвах да я погледна в озадачените й очи.

— Какво не е наред, Джеф?

Седеше срещу мен зад масата за хранене в количката си. Бяхме сами. Изглеждаше чудесно, и не прекъсваше с опитите си да стъпи на краката си.

— Да не е наред? Защо?

Студените й сиви очи опипаха лицето ми.

— Сигурен ли си, Джеф? Последните дни си толкова неспокоен. Тревожиш ме.

— Съжалявам. Бях много зает покрай моста. Има още толкова проблеми за решаване. — Изправих се. — Прощавай, но трябва да отида до офиса. Ще се върна около седем.

Имах среща с Джак на строителната площадка. Трябваше да монтират първата греда.

Докато чакахме, Джак ме запита:

— Какво ти е на ума, Джеф? Последните няколко дни изобщо не ми харесваш.

— Сигурно се притеснявам повече от теб — казах. — Направо съм си изгубил ума от тоя мост.

— Няма смисъл. Всичко върви като по вода.

— Да, така е, но изглежда съм от този тип хора, които не могат да не се тревожат.

Той видя, че бригадирът води малко несигурно гредата, и като нададе неясно възклицание, хукна към него.

Трябва да внимавам как изглеждам, казах си аз. Напрежението беше започнало да си казва думата.

Това, което не излизаше от ума ми, се случи два дни по-късно.

Заглавията на вестниците разтръбиха, че операцията е минала успешно и вече не съществувала опасност за живота му. След една седмица щели да го откарат в затвора в Санта Барба. Веднага щом укрепнел достатъчно, щял да бъде изправен пред съда за убийството на Рима Маршал.

Прочетох репортажа във вечерния вестник, който ми го бяха донесли у дома.

Усетих как ми прилошава.

Васари беше оживял и отиваше пред съда и после в газовата камера, ако, разбира се, не им кажех истината.

Сарита четеше срещу мен. Изкушението да й кажа истината беше много силно, но инстинктите ми подсказваха обратното.

Нямах право да изчаквам повече. На сутринта трябваше да тръгна за Санта Барба и да разкажа всичко на Киъри. Той веднага щеше да тръгне по петите на Уилбър.

— Забравих да ти кажа, миличка — изрекох аз с възможно най-безгрижния глас, — утре трябва да съм в Сан Франсиско. Ще отсъствувам два дни. Става въпрос за оная сделка със стоманата.

Тя изправи разтревожено глава.

— Утре? Добре, но не е ли малко неочаквано, Джеф?

— Забавят нещо доставките — излъгах аз. — Джак иска да отида на място. Малко остана да забравя.

След като тя заспа, обадих се на Джак в апартамента му.

— Искам да говоря със Стовал — казах аз. — Утре заминавам за Сан Франсиско. Нещо са бавни със доставките.

— Бавни ли? — Джак прозвуча изненадан. — А аз си мислех че идват точно навреме. Интервалите са такива, че смогвам да я обработвам съвсем спокойно.

— И без това трябва да говоря със Стовал. Тед ще върти офиса, докато ме няма.

— Добре, щом си решил. — Съвсем отчетливо чух озадачения му глас. — Тия дни нямаш някакви особени проблеми.

Цяла нощ се въртях в леглото и си блъсках главата как ли щеше да реагира Киъри, като чуеше историята ми. Щеше ли да ме арестува на минутата или щеше първо да провери дали е вярно това, което му разказвам? Да казвам ли на Сарита че може да не ме види повече? Да и кажа ли истината?

За нея щеше да бъде ужасно сътресение, ако ме арестуваха и не можех повече да я видя. Съзнавах че съм длъжен да и кажа истината, но не мажех да събера достатъчно сили, за да го направя.

Лежах в мрака и се потях и когато изгря слънцето през отворения прозорец, завари ме все така колебаещ се, както и вечерта. Докато се обличах обаче, реших първо да отида в полицията.

Малко след четири следобед влязох в полицейския участък на Санта Барба.

Зад преградата седеше едър, добре охранен сержант, който гризеше края на молива си. Погледна ме без особен интерес и ме запита какво искам.

— Търся сержант Киъри.

Той измъкна молива от устата си, огледа го подозрително и сетне го сложи върху бюрото си.

— За кого да докладвам?

— Казвам се Джеферсън Холидей. Той ме познава.

Едрата му ръка покри телефона, поколеба се за момент, отдръпна я, повдигна рамене и ми махна да тръгна по коридора.

— Третата врата вляво. Оправяйте се сами.

Закрачих по коридора, спрях пред третата врата в ляво и почуках.

— Влизай! — излая отвътре Киъри.

Отворих и влязох.

Беше се изтегнал на един стол и четеше вестник. Стаята беше малка и тясна. Имаше място само за бюрото, стола зад бюрото и този за посетителя. Присъствието ми вече я правеше непроходима.

Той пусна вестника и се облегна на стола така, че той изскърца. Очите му се разшириха, като ме видя.

— Брей, брей, ами че това е самият Мистър Холидей — каза той. — Каква изненада! Заповядайте, седнете. Добре дошли в Санта Барба.

Седнах без да откъсвам очи от него.

— Имате голям късмет, мистър Холидей. За две бройки да ме изтървете — каза той, като извади неизбежното пакетче дъвка. — Щастлив съм да ви уведомя, че днес е последният ми работен ден. От тридесет и пет години съм в полицията и мисля че съм заслужил почивката си. Не искам да кажа, че съм кой знае колко радостен. Човек може да пукне от глад с тая мизерна пенсия. Имам къщичка на брега на океана и съпруга и ще се мъча да си докарам някой друг долар. Как върви мостът?

— Всичко е наред — казах аз.

— А съпругата ви?

— Добре е.

Той пъхна дъвката в устата си и започна да преживя.

— Е, това са хубави новини. — Той опря тлъстото си туловище на бюрото и ме изгледа лукаво с твърдите си очички. — Но какво ви води насам, мистър Холидей?

— Дойдох да ви кажа, че Мандън не е убил Рима Маршал.

Очичките му за миг се разшириха.

— Какво ви кара да твърдите това, мистър Холидей?

— Тя беше убита от един човек на име Уилбър. Той е наркоман и е пуснат от затвора с обещание, че няма да избяга.

Той потърка края на месестия си нос с опакото на дланта си.

— Кое ви кара да мислите, че той е убиецът?

Поех си бавно и дълбоко въздух.

— Знам, че той го е направил. Тя му осигури двайсет години затвор. След като го пуснаха под честна дума, че няма да избяга, той тръгна да я търси. Искаше да я убие, но не можеше да я открие. Аз му казах къде е. Отишъл е в бунгалото, намира я и я убива. Вече бях предупредил Васари, че полицията е по петите му. Когато Уилбър е пристигнал в бунгалото, Васари вече е бил духнал.

Киъри взе един молив и започна да почуква с него по бюрото. Каменното му и месесто лице беше станало абсолютно безизразно.

— Много интересно, — каза той — но нещо не мога съвсем да го схвана. Откъде познавате тоя момък Уилбър?

— Това е дълга история — казах. — Може би е по-добре да започна отначало.

Той се втренчи в мен.

— Е, добре. Имам достатъчно време. Да започваме тогава.

— Аз давам показания, сержант, които са в моя вреда — казах аз. — Ще спестим време, ако извикате някой да ги записва.

Той разтри челюстта си замислено.

— Искате да направите изявление, ако ви разбирам?

— Да.

— Добре тогава.

Той отвори едно чекмедже на бюрото и измъкна един малък ролков магнитофон. Постави го на масата и включи микрофона, като го обърна към мен. Натисна клавиша за запис и ролките тръгнаха.

— Давайте, мистър Холидей: да запишем вашето изявление.

И аз заговорих на малкия микрофон. Разказах цялата история: как съм се запознал с Рима и как съм спасил живота и, когато Уилбър я атакувал; как му го зачукала с двадесетгодишната присъда. Обясних за певческия и талант, за моята амбиция да стана неин импресарио, как съм се опитвал да уредя лечението и, как сме се вмъкнали с взлом в сградата на територията на студиото Пасифик да крадем пари за нейното лечение.

Той седеше неподвижен и дишаше тежко, втренчил поглед в прашната повърхност на бюрото си, като го местеше от време на време върху бавно въртящите се ролки.

Само веднъж вдигна за миг поглед към мен когато стигнах до момента на прострелването на пазача, и после отново ги сведе надолу, без да престава нито за миг да дъвче.

Разказах на микрофона как съм се върнал в къщи, продължил съм учението си и накрая съм направил съвместна фирма с Джак Озбърн. Обясних за моста, фотографията в Лайф и как Рима дойде в Холанд Сити и започна да ме изнудва. Казах за нещастния случай със Сарита и как съм се нуждаел от парите, за да я спася.

— И аз реших да убия тази жена — казах аз. — Когато успях най-накрая да я открия, не можах да се реша да го извърша. Вмъкнах се в бунгалото и намерих пистолета, с който тя беше застреляла пазача в студиото. — Извадих го от джоба и го сложих върху масата. — Ето го.

Киъри се наведе напред и се взря в пистолета, след което изгрухтя и се отдръпна назад.

— Докато търсех пистолета, открих една кутия пълна с писма. Едното от тях беше от една жена на име Клеър Симс…

— Да, знам го. И аз го намерих и го прочетох.

Застинах, втренчен в него.

— Щом сте намерили писмото, защо не сте тръгнали подир Уилбър?

— Продължете изявлението си, мистър Холидей. Какво направихте, след като прочетохте писмото?

— Отидох в Сан Франсиско и намерих Уилбър. Изпратих му писмо, в което му бях написал адреса на Рима и бях сложил тридесет долара за пътни до Санта Барба. Аз проверих. Напуснал е Сан Франсиско в деня в който тя е загинала. Той е дошъл тук и я е убил.

Киъри протегна един дебел пръст и спря магнитофона. Отвори едно чекмедже на бюрото си и извади една обемиста папка. Разтвори я и зарови лапата си в нея. Измъкна парче хартия и един плик и ми ги плъзна по бюрото.

— Това ли е бележката, която сте му написали?

Сърцето ми пропусна един удар като познах написаното с печатни букви.

— Да. Как я намерихте?

— Открихме я в хотел Андерсън, Сан Франсиско, — каза Киъри. — Уилбър не е успял да я получи.

В лицето ми нахлу кръв.

— Не е успял да я получи? Разбира се, че я е получил! И е тръгнал! Какви ми ги дрънкате?

— Не е успял да я получи — каза Киъри. — Това писмо е пристигнало в хотела на сутринта на 17. Уилбър е бил арестуван на 16 през нощта, когато се е прибирал в хотела. Бил е арестуван за незаконно притежание на наркотици и са го върнали да си доизлежи присъдата. И сега е в затвора. — Вдигна молива и продължи да чука с него по масата. — Когато намерих писмото от Клеър Симс, с което тя предупреждаваше Рима, че Уилбър я търси, аз се свързах с Фриско. Казаха ми, че Уилбър е арестуван. На следващата сутрин хората от хотела са предали на полицията вашето писмо. А те от своя страна ни го препратиха. Така че ние въобще не сме се занимавали с Уилбър, защото той не само не е имал възможност да я убие, ами и писмото изобщо не е стигнало до него.

Седях вцепенен, гледах го втренчено и не можех да повярвам на чутото.

— Тогава, ако той не я е убил, кой го е извършил? — запитах аз дрезгаво.

Киъри въздъхна отегчено.

— Май няма да мога да ви убедя. Още първия път ви казах кой го е направил — Джинкс Мандън. Казах ви, че имаме материал достатъчен да го пъхнем в газовата камера, където му е мястото. Слагал е рога на Рима Маршал. Срещнал онази певица, Полин Тери, докато била в Санта Барба и полудял от любов. Рима обаче разбрала и го заплашила, че ще го предаде на полицията, ако не изостави момичето. Той бил готов да го направи, когато вие сте се обадили. Това му давало оправдание да си отиде, но тя имала друго мнение по въпроса.

Нахвърлила се върху него с нож. Имало борба. Той направо превъртял от бяс и я убил. Това са негови показания. Имаме ножа, изцапаните му с кръв дрехи и признанието му.

Продължавах да го гледам втренчено. Бях се наврял в ръцете му като последния глупак!

Последва дълга пауза, през която Киъри продължи да чука с молива си по бюрото, след което каза:

— Май сам си сложихте примката, а?

— Да. Бях сигурен че Уилбър я е убил и отговорността лежеше върху мен. Не можех да оставя Мандън да понесе наказанието.

Киъри натисна бутона за пренавиване на лентата.

— Така ли? Че за какво ви беше притрябвало да се тревожите за плъх като този?

Той извади ролката от магнитофона и я постави върху масата.

— Така съм свикнал да разсъждавам при случаи като този — казах спокойно аз.

— Е, имате голям шанс да заобиколите камерата или стола, но ще ви лепнат минимум петнайсет годинки. Какво ще си помисли жена ви? Споделяше ли намерението ви да дойдете тук, за да си накачите петнайсет години в пандела?

— Тя не знае нищо.

— Голям шок ще е за нея да научи какво сте направили, нали?

Раздвижих се нетърпеливо. Садистичната му усмивка ме разгневи.

— Не мисля, че това ви засяга.

Той се приведе напред и повдигна пистолета, оглежда го известно време, и отново го пусна на бюрото.

— Какво ще стане с моста когато ви затворят?

— Все ще намерят някой — казах аз студено. — Няма незаменими хора.

— Да. — Киъри размърда туловището си в креслото. — Тая вечер друг поема работата ми. Още няма да съм се прибрал у дома и тук никой вече няма да си спомня за мен. Какво ще прави жена ви без вас?

— Какво ви влиза на вас в работата? — запитах аз. — Престъпил съм закона и ще си понеса наказанието. Нека да привършваме.

Той затвори лежащата пред него папка и я пъхна обратно в чекмеджето. После погледна часовника си и стана от стола.

— Изчакайте ме пет минути, мистър Холидей.

Той взе пистолета и магнетофонната ролка и като се промуши покрай мен отвори вратата и излезе.

Останах на мястото си.

Петнадесет години!

Пред погледа ми изплува Сарита. Проклинах се че не и бях разказал всичко. Това беше най-мрачният и най-дълъг половин час в живота ми.

Стрелките на стенния часовник показваха пет и половина когато вратата се отвори и Киъри влезе в стаята. Пушеше ухилен пура.

Затвори вратата, пак се промуши край мен и седна на стола си.

— Поизпотихте ли се, мистър Холидей? — поинтересува се той. — Вече се видяхте зад решетките, а?

Премълчах.

— Взех си довиждане с момчетата — продължи той. — Точно в пет върнах значката си. И сега съм вече пенсионер. Вашият случай ще се поеме от сержант Карноу: най-мръсният кучи син от целия участък. — Той извади магнетофонната лента от джоба си. — Само да я чуе, и ще подскочи до тавана от радост. — Твърдите му очички дълбаеха по лицето ми. — Но ние двамата като интелигентни хора можем да се разберем помежду си.

Застинах втренчен в него.

— Какво искате да кажете?

Мръсната му усмивчица стана още по-широка.

— Можем да се спогодим, мистър Холидей. В края на краищата, има ли нещо по-хубаво от парите? Бих могъл да ви продам тази лента, стига да имате желанието да я купите, разбира се. И после вече сте на чисто. Връщате се при жена си и моста и няма за какво повече да се терзаете.

Има ли нещо по-хубаво от парите?

Беше използувал същите думи както Рима тогава. И всичко започваше отначало. Прищя ми се да се приведа над бюрото и да размажа физиономията му с юмрука си, но се въздържах. Попитах само:

— Колко?

Усмивчицата му стигна ушите.

— Тя ви искаше трийсет хиляди нали? Е, аз съм по-скромен. Ще се задоволя и с двадесет хиляди.

Погледнах го твърдо:

— А след това колко?

— Съгласен съм на двадесет хиляди. Срещу тях си получавате пистолета и лентата. Мисля, че е честно, нали?

— Ще бъде честно, докато похарчите първите двайсет хиляди, — казах аз, — и после ще си спомните за мен и ще се завъртите край мен със сълзи на очи за нещастната ви съдба. Всички правят така.

— Това си е твой проблем, авер, но ти имаш избор: винаги можеш да си излежиш наказанието.

Помислих за момент, и повдигнах рамене.

— Окей, става.

— Ето, на това му казвам умен пич — одобрително изрече Киъри. — Искам парите в брой. Получа ли ги, пистолетът и лентата са твои. За колко време ще ги измъкнеш?

— Ще ги имаш в другиден. Ще ми се наложи да продам облигации. Ако дойдеш при мен в офиса четвъртък сутринта, ще ти връча парите.

Той поклати глава и ми намигна хитро.

— Не в твоя офис, аверче. Ще ти се обадя в четвъртък сутринта и ще ти кажа къде ще се срещнем.

— Добре.

Станах и без да го погледна тръгнах към вратата. Имах време точно колкото да хвана шест часа влака обратно за Холанд Сити. Седях и се взирах през прозореца, без да виждам нищо. Умът ми работеше трескаво. Не можех да се измъкна от капана на Рима, защото тя нямаше какво да губи. Тя така отчаяно се стремеше към парите, че беше готова да отиде с мен в затвора, ако откажех да й платя, но този път изнудваческото предложение на Киъри беше малко по-различно. Той можеше да загуби всичко. Вярвах, че мога да го надхитря, но все пак трябваше да внимавам. За едно нещо бях абсолютно сигурен: нямаше да му платя и цент. По скоро щях да се примиря със съдбата си, отколкото да се оставя на това мръсно и долно ченге да ме изнудва.

В четвъртък сутринта казах на Клара, че очаквам обаждане от сержант Киъри.

— Не искам да ме свързвате с него — казах аз. — Кажете му, че ми се е наложило да изляза и не знаете кога ще се върна. Нека да ви остави съобщение за мен.

Малко след единайсет тя влезе и каза че се е обадил.

— Каза, че ще ви чака в един часа в заведението на Тавънър.

Тавънър се намираше на пътя на няколко мили от Холанд Сити. Няколко минути преди един вече бях там. Влязох в бара, като носех обемисто куфарче с мен.

Киъри беше седнал в един ъгъл с двоен скоч и кана с вода на масата. Освен него имаше само още двама души, а те седяха далеч от Киъри.

Докато стигна до масата му, очите му изтекоха по куфарчето.

— Привет, авер — каза той. — Сядай. Какво ще пиеш?

— Нищо — казах аз, като седнах на пейката до него. Поставих куфарчето между нас.

— Виждам, че си донесъл парите.

— Не съм — казах аз.

Усмивката изчезна от лицето му и очите му внезапно станаха мраморни.

— Какво искаш да кажеш, че не си ги донесъл? — излая той. — Да не ти се ходи в дранголника, боклук скапан?

— Едва тая сутрин успяха да продадат облигациите — казах аз. — Нямах време да отида за парите. Ако дойдеш сега с мен, ще си ги получиш. Ще ги изброят пред теб и ги слагаш в джоба си.

Лицето му се обагри в тъмно пурпурно.

— Какво по дяволите е това? Да не си решил да ми играеш номера? — изръмжа той като се приведе към мен и ме загледа с дива злоба. — Само опитай, и така бързо ще те шибна зад решетките, че и на жена си няма да имаш време да се обадиш.

— Не е много лесно да се изброят двадесет хиляди долара, сержант — казах меко аз. — Мислех, че ще поискаш тая работа да ти я свърши професионалист. Но ако ти мислиш да си ги броиш собственоръчно, веднага отиваме в банката, вземаме парите и ги донасяме тук. Не се опитвам да ти извъртам никакъв номер.

Той ме изгледа със злобна подозрителност.

— За толкова тъп ли ме вземаш да ходя до банката с теб? Донеси ми парите в банкноти по двайсет долара. Аз ще ги изброя. И побързай.

— Какво ще получа срещу парите си? — запитах го аз.

— Пистолета и лентата. Както се уговорихме.

— Ще ми дадеш лентата, която записахме в кабинета ти, когато признах че съм замесен в застрелването на пазача в павилионите на Пасифик?

— Какво искаш да кажеш с това? Разбира се, че нея ще получиш.

— Какво ще кажеш и за една гаранция, че няма повече да ме шантажираш?

Помислих, че ще ме удари.

— Не използувай тая дума, когато говориш с мен, боклук скапан! — излая той. — Имаш дяволски късмет, че се отърваваш толкова евтино. Можех да ти поискам и тридесет хиляди. Икономисваш петнайсет годинки на топло с тия кирливи двайсет хилядарки!

— Ще се върна след час — казах аз.

Вдигнах си куфарчето и излязох. Качих се в колата и подкарах обратно към града.

Когато се върнах в офиса, Клара беше на обяд, а Уестън току-що излизаше.

— Тръгваме ли, мистър Холидей? — запита ме той като влязох в офиса. Обикновено обядвахме заедно.

— Вече хапнах — казах аз. — Имам малко работа, и после отново излизам. Можеш да тръгваш.

След като излезе, отворих куфара и извадих от него две празни кутии от пури и няколко рула вестници. Изхвърлих ги в кошчето за боклук и отместих куфара.

Запалих цигара и с изненада установих колко спокойни са ръцете ми. Седнах.

Представих Киъри как ме чака в заведението на Тавънър.

Така ти се пада, казах си аз наум. Накара ме да се изпотя и под езика само за половин час, преди да почнеш да ме изнудваш, а сега е мой ред. Ролите ни се бяха разменили. Все едно блъфирахме на покер. И двамата играехме ва банк и можехме да загубим всичко, но аз вече бях привикнал към мисълта, а той не беше.

В един и половина напуснах офиса и подкарах към Тавънър.

Продължаваше да ме чака. Месестото му лице блестеше от пот и очичките му блестяха злобно и мръсно. Изпитах истинско удоволствие като го видях че се е потил също като мен тогава в кабинета му.

Като ме видя че съм с празни ръце, лицето му се изкриви от бяс.

В бара имаше повече от дузина души, но никой от тях не седеше близо до масата му.

Следеше ме с поглед как пресичам бара, и устните му сипеха безмълвни псувни.

Придърпах един стол и седнах.

— Къде са парите? — запита ме той с нисък и съскащ глас.

— Промених решението си — казах аз. — Няма да получиш и цент от мен. Хайде, арестувай ме.

Лицето му стана лилаво. Грамадните му ръце се свиха в пестници.

— Добре, гадино! Аз ще те оправя! — изръмжа той. — Ще те блъсна зад решетките за петнайсет години.

— Същата присъда ще я лепнат и на теб — уверих го аз със спокоен глас, без да отделям поглед от него. — Шантажът се наказва по същия начин, както и съучастието в убийство.

— Така ли? С кого се бъзикаш бе? Кой ще ти повярва? — той ме гледаше така, сякаш искаше да ме размаже на масата. — Не ме блъфирай, педал! Или плащай, или ще ти скъсат гъза в дранголника!

— Чудех се защо за тридесет и пет години служба си успял да стигнеш само до сержант, — казах аз. — Сега вече знам. Ти си тъп безмозъчен задник. Изобщо не знаеш с какво си се захванал. И ще ти кажа защо. Аз дадох показания точно преди да се пенсионираш. Дежурният сержант ще потвърди че съм влязъл в стаята ти в четири и половина. Напуснах стаята ти преди теб. За какво може да сме разговаряли? Съвсем очевидно е, че съм давал показания. Защо не ме арестува? Защо не предаде показанията ми на своя приемник? Какво правиш тук в Холанд Сити и за какво разговаряме? — Махнах с ръка към бармана. — Той ще потвърди, че сме се срещали тук и сме разговаряли. Събери всичко, добави този малък момент, и после направи рекапитулация. Ти не си единственият, който разполага със запис на разговор. Спомняш ли си че предния път бях с куфарче? Спомняш ли си, че го сложих между нас, докато разговаряхме? Спомняш ли си какво си казахме? Вътре бях сложил портативен магнитофон. Разполагам с чудесен запис от нашия разговор. След като се прибрах в града, оставих на съхранение магнитофона и лентата в банката. След като възпроизведат разговора ни в съда, сержант, ще дойдеш да ми правиш компания в затвора. Вместо мизерната си пенсийка ще получиш петнайсет години. Ти сбърка, защото в случай на провал губиш всичко. Рима Маршал нямаше какво да губи и се отърваваше безнаказано, но ти не си неуязвим като нея, и затова ще загубиш.

Потта се стичаше на ручеи по лицето му когато излая:

— Лъжеш! В куфара нямаше никакъв магнитофон! Няма да ти мине блъфът!

Аз се изправих.

— Може и да си прав, но не можеш да го докажеш — казах аз. — Хайде, арестувай ме и ще видиш какво ще се случи. Вместо пенсийка ще ти лепнат петнайсет години. Какво ме е грижа? Ти си решаваш. Щом мислиш че блъфирам, вдигни залога. Ако ме арестуват, обзалагам се че ще ти щракнат белезниците само ден или два след като вляза в килията. Упълномощил съм банката си да връчи лентата на областния прокурор в Лос Анджелис заедно с мое показание уличаващо те в опит за изнудване, в случай че съм арестуван. Качвам залога, тъпо животно такова! А сега ако ти стиска, качи се на моя!

Излязох от бара и тръгнах към паркинга за моята кола.

Слънцето беше ослепително. На небето нямаше и най-малко облаче.

Карах бързо обратно към Холанд Сити, където ме чакаха Сарита и мостът.