— Трябва да чакаме, мистър Холидей. Направил съм всичко възможно за съпругата ви — за сегашния момент. За нещастие ви нямаше, когато я приемахме. Половин ден беше в съзнание и непрекъснато питаше за вас. Сега е в безсъзнание. Дали ще се свести, зависи от многобройни фактори. Точно това искам да обсъдя с вас. Мозъкът й е претърпял няколко наранявания. Познавам човек, който е специалист тъкмо по този вид операции. Те са много опасни и трудни, но той досега почти винаги е имал успех. Мисля, че шансът й с него е петдесет на петдесет. Таксата на доктор Гудиър е три хиляди долара. Ще има и допълнителни разходи, разбира се. Ще ви се наложи да осигурите най-малко пет хиляди долара, и пак няма да има твърда гаранция за успех.

— Не ме интересува колко ще струва — казах аз. — Свържете се с Гудиър. Имате пълен картбланш.

Той вдигна телефона и поиска да го свържат с резиденцията на Гудиър.

Минаха няколко минути докато получи връзка и още няколко да убеди дежурния на рецепцията при Гудиър, че случаят е спешен. Кръвта ми изстина като го слушах как описва нараняванията на Сарита. Не разбирах и половината от това, което обясняваше, но и останалото ми беше достатъчно.

Дежурният му каза, че ще му се обади, и той затвори телефона.

— Всичко ще бъде наред, мистър Холидей. Той никога не е отказвал при такива спешни случаи. Ще дойде.

— Мога ли да я видя?

— Няма да има голяма полза. В безсъзнание е.

— Няма значение, искам да я видя.

Той ме гледа известно време, после вдигна рамене.

— Елате с мен.

Поведе ме по коридорите, през въртящи врати, и по едни стълби стигнахме до една врата, пред която един едър тип седеше на стол и пушеше.

Мъжът, който беше стопроцентов полицай, ме изгледа без особен интерес, но се обърна към Уайнборг.

— Искам да говоря веднага с нея, щом дойде в съзнание. Не можем да задържаме оня боклук вечно.

— И това ще стане — каза Уайнборг, като завъртя дръжката и отвори вратата.

Стоях до леглото и гледах Сарита. Главата й беше скрита цялата в превръзки. Завивката й — издърпана до самата брадичка. Приличаше на мъртва, толкова смалена, восъчна и бледа изглеждаше.

До леглото и дежуреше сестра. Тя се изправи и погледна Уайнборг. Поклати глава отрицателно: тайните знаци между сестра и лекар.

Това беше най-мрачният момент в живота ми. Стоях пред леглото й я гледах с отчаяното чувство, че никога повече нямаше да ми проговори, да ме погледне и да ме прегърне.

Телефонът звънеше, когато се прибрах и отворих вратата.

Вдигнах слушалката.

Беше кметът Матисън.

— Джеф? Непрекъснато се мъча да се свържа с теб. Джак ми каза, че си отишъл в болницата. Как е тя?

— Все същото. Намериха мозъчен специалист. Ще я оперират.

— Хилда и аз непрекъснато мислим за теб. Можем ли да ти помогнем с нещо?

Благодарих му с равен и безцветен тон, и му казах че може единствено да й помогне неврохирургът, от когото зависеше всичко.

— Ще ти трябват пари, Джеф. Разговарял съм вече с комитета. Съгласни са да ти изплатят веднага половината възнаграждение. Утре ще бъдат преведени в банковата ти сметка тридесет хиляди долара. Трябва да я спасим! Тя е най-прекрасната, най-добрата…

Нервите ми не издържаха.

— Благодаря ти — казах и затворих.

Закрачих напред назад. Така ме завари и звънецът на входната врата.

Беше Джак.

— Как е? Има ли новини?

Казах му за неврохирурга.

Той се просна в едно кресло и заразтрива очите си с юмрук.

— Знаеш как се чувствувам след всичко това. Не бих искал да ти говоря тъкмо сега. Но ме изслушай, нека поговорим по същество. Нейното, твоето и моето бъдеще зависят от това, дали ще успеем да построим тоя проклет мост. Слушай какво ще ти предложа. Намерих едно младо момче, току-що завършило колежа, което може да поеме работата ти. Не си оставил много за вършене и той може да я продължи. Ти трябва да си близо до болницата. Момъкът и аз можем да въртим офиса поне за месец. Това ще ти даде време да се стегнеш и да бъдеш близо до Сарита. Окей?

— Добре, но само ако си сигурен, че ще се справи.

— За един месец — да, но после трябва вече ти да поемеш работата. Между другото, Джеф, ако ти потрябват пари, аз съм насреща.

— Благодаря ти — казах аз. — Ще се оправя.

— Е, добре, че надникнах. — Той се изправи. — Да тръгвам, че имам работа до гуша. Не се тревожи, млада е. Ще видиш, че ще се измъкне. Нещо да ти помогна?

— Не, благодаря ти. Ако ти потрябвам, тук съм. Казах в болницата да ме търсят у дома. Няма смисъл да чакам там.

— Така е. Е,… — Виждах, че искаше да тръгва. Най-важното нещо в моя живот беше Сарита, но в неговия това беше мостът. Разбирах го много добре, но в момента не давах пет пари дали щяхме да го построим или не.

— Спокойно, Джеф. — Той тръгна към вратата, спря внезапно и се извърна. — Оправи ли се с оня проблем? Нещо да ти помогна поне за него?

— Всичко е наред.

Той кимна и излезе. Тежките му стъпала задумкаха по стълбите. Бързаше много.

Запалих цигара, но след две дръпвания я смачках в пепелника.

След осем дни трябваше да изплатя на Рима следващите десет хиляди долара. Тридесет дни след тая дата трябваше да и изпратя още тридесет хиляди. Бях сигурен, че и след това нямаше да спре. Щеше да ме дои, докато ме съсипе окончателно. Нямах намерение да се разделям дори и с един долар, като имах предвид какви ще бъдат разходите по лекарите и болницата, и едновременно с това не можех да не плащам на Рима. Тя беше толкова превъртяла, че нямаше да й струва нищо да ме изпее в полицията, и аз щях да се озова в килията точно тогава, когато Сарита щеше да има най-голяма нужда от мен.

Крачех неспирно напред назад и се чудех как да постъпя. Не можех да оставя Сарита в това състояние и да пътувам да Санта Барба, но трябваше да направя нещо.

Накрая реших да помоля Рима за отсрочка.

Написах й писмо. Обясних й за нещастния случай със Сарита. Казах й, че докато не разбера на колко ще възлязат разноските по лечението, не мога да й пратя нищо, но по-късно ще се издължа.

Не знам какво ме караше да мисля, че тя ще прояви милосърдие. Може би защото бях в такова състояние, че не можех да разсъждавам адекватно. Ако само за един момент ми беше проблеснало кого призовавам за милост, никога нямаше да изпратя писмото.

Дадох на портиера да изпрати писмото експресно още същата вечер. Рима щеше да го получи в други ден, ако банката в Лос Анджелис го препратеше веднага.

Обадиха ми се от болницата около осем часа и ми съобщиха че е пристигнал доктор Гудиър, като ме помолиха да тръгна веднага, ако ми е удобно.

Доктор Гудиър беше къс дебелак с плешива глава и делови маниери.

Каза ми, че възнамерява да я оперира веднага.

— Не искам да храните никакви илюзии, мистър Холидей — произнесе той. — Вашата жена е в много тежко състояние. Операцията ще бъде много трудна. Честно казано, шансовете й не са особено големи, но ще направя каквото мога. Мисля, че трябва да останете тук.

Следващите три часа бяха най-дългите и най-ужасните в моя живот. Около десет дойде Джак и седна до мен в чакалнята. Не разменихме даже и дума. Малко след това влязоха и Матисън със съпругата си. Мисис Матисън докосна рамото ми като минаваше край мен. И двамата седнаха и зачакаха заедно с мен.

В дванайсет трийсет и пет една сестра се появи на вратата и ме повика.

Никой не каза нищо, но когато се изправих и прекосих стаята, разбрах, че се молеха за Сарита.

В коридора видях Клара седнала на един стол да притиска кърпичка до очите си. На стената се бяха облегнали смутени бригадирът и четиримата ни булдозеристи. И те бяха дошли да чакат заедно с мен.

Последвах сестрата до офиса на доктор Уайнборг.

Доктор Гудиър пушеше с внезапно остарял и изнемощял вид, положил дебелите си ръце на ръба на бюрото, а доктор Уайнборг стоеше до прозореца.

— Е, мистър Холидей, — каза Гудиър, — операцията мина успешно. Сега, разбира се, зависи от това как ще понесе последствията. Със сигурност мога да ви кажа, че ще оживее.

Но в тона му и в атмосферата на стаята имаше нещо, което ме предупреди, че е още рано да се радвам.

— Добре, а по-нататък?

Гласът ми беше надебелял и дрезгав.

— Нараняванията на мозъка са значителни — произнесе спокойно и отчетливо Гудиър. — Но макар че ще живее, длъжен съм с мъка да ви уведомя, че тя до края на живота си ще остане инвалид. — Той направи пауза, лицето му помрачня и се извърна от мен. — Знам, че ще искате от мен да ви кажа истината, колкото и да е тежка. В най-добрия случай ще може да се придвижва в инвалидна количка. Подозирам, че и речта й ще бъде засегната, а съществува и вероятност да получи частична амнезия. — Той вдигна поглед към мен и видях, че очите му бяха победени и тъжни. — Съжалявам. Не мога да ви кажа нищо, което да ви успокои поне малко, но съм сигурен че тя ще живее.

Стоях прав и го гледах втренчено.

— И вие му казвате на това успех? — изрекох аз. — Няма да може да ходи, ще има трудности с речта и няма да ме познава? На това ли му казвате успех?

— Това, което направи за нея доктор Гудиър, беше истинско чудо — обади се доктор Уайнборг, като се обърна от прозореца.

— Че е спасил живота и? Че това живот ли е? Не е ли по-добре, ако е мъртва?

Излязох от стаята и тръгнах по коридора.

Джак ме чакаше на вратата на чакалнята. Той посегна да ме хване за рамото, но аз се издърпах и го подминах.

Излязох от болницата в мрачната нощ и продължих да крача.

Някаква идиотска мисъл ми беше хрумнала, че ако вървях без да спирам достатъчно дълго време, можеше да се изтръгна от този кошмар, от мрака, и да се добера до светлината, и после да се върна у дома и да намеря, че Сарита ме чака, както ме беше чакала винаги откакто се бяхме оженили.

Просто идиотска мисъл.

II

През следващите три дни живях в някакъв вакуум. Стоях в къщи и чаках телефона да звънне.

Сарита пърхаше между безсъзнанието и смъртта.

Бях сам, не исках никого до мен, дори и не помислях за ядене, пушех непрекъснато докато чаках седнал в креслото.

От време на време се отбиваше Джак, но оставаше само няколко минути, като разбираше, че искам да бъда сам. Никой не смееше да се обади по телефона, защото всички знаеха, че чакам да ми се обадят от болницата. На третата вечер от операцията около девет часа телефонът иззвъня.

Прекосих стаята и сграбчих слушалката.

— Да? Холидей слуша?

— Искам да говоря с теб.

Беше Рима; не можех да сбъркам гласа й с никой друг. Усетих как сърцето ми дръпна изведнъж.

— Къде си?

— В бара на хотел Астер. Чакам те. Колко бързо можеш да дойдеш?

— Веднага — казах аз и затворих.

Обадих се в болницата и казах, че ще бъда в бара на хотел Астер, и че ако има някакви новини за мен, могат да ме намерят там.

Валеше.

Сложих си шлифера, угасих лампите и слязох на улицата. Хванах едно такси до хотела.

Докато пътувах, студена мисъл вледени съзнанието ми. Бях сигурен, че Рима нямаше да бие толкова път да ме види, освен ако нямаше на ум нещо, което щеше да й донесе изгода.

Астер беше най-добрият хотел в града. Очевидно Рима вече променяше начина си на живот. Беше започнала да използува парите ми. Сигурен бях, че е дошла да отръфа поредния фунт живо месо от мен.

Не смеех да се отдалечавам от телефона. Тя щеше да ми издиктува условията си и после да си тръгне, а аз нямаше да мога да я проследя до някое закътано местенце, където да си разчистя сметките с нея. Всеки момент можеха да ме потърсят по телефона и да ме извикат незабавно в болницата. Бях хванат в капан и тя го знаеше отлично, защото в противен случай нямаше да поеме риска от повторна среща с мен.

Влязох в бара на Астер. В тоя час беше почти празен. На плота имаше трима души, които говореха полугласно и пиеха скоч. На една маса в един ъгъл две жени на средна възраст сплетничеха над чашите си със шампанско. В другия ъгъл беше седнал един едър и широкоплещест млад мъж в кремаво спортно палто, с шал на червени и бели точици, панталоните му бяха бутилковозелени, а обувките му негърско черни от телешка кожа.

Направи ми впечатление грубата му мъжествена красота. Имаше вид на неочаквано забогатял шофьор на камион. Очевидно не се чувстваше на мястото си сред такава обстановка. Държеше чаша уиски в едрата си кафява ръка. Грубо набразденото му лице, красиво със животинската си чувственост, имаше объркано изражение.

Отместих погледа си от него и потърсих Рима.

Открих я седнала в средата на бара, оградена от празни маси и столове. Едва успях да я позная. Беше облякла черно палто върху зелената си рокля. Косата й беше боядисана последна мода черно и сиво. Беше безжалостна и студена като полиран гранит.

Определено използуваше добре парите ми.

Прекосих залата, придърпах един стол и седнах срещу нея.

Веднага щом направих това, мъжагата в ъгъла се размърда и ме загледа втренчено. Разбрах, че е нейният телохранител.

— Здравей — произнесе Рима и като отвори чантата си от крокодилска кожа, извади писмото ми и ми го хвърли през масата.

— Защо ми го изпрати?

Смачках го и го пъхнах в джоба.

— Пратих ти десет хиляди. Доста време ще караш с тях. Засега не мога да ти отделя нищо. Трябват ми всичките пари, за да спася живота на жена ми.

Тя извади тънка и златна табакера от чантата си, избра си цигара и я запали със златна запалка Дънхил.

— Изглежда май двамата с теб ще се преселваме на топло — изрече тя. — Казах ти, че не ме интересува нищо. Не мога да ти помогна да бъдеш със съпругата ти, но мога да ти уредя да отидеш в затвора.

— Не можеш да кажеш това — произнесох аз. — Ще ми потрябва и последният долар, за да помогна на жена си. На края на месеца ще ти дам нещо. Не знам колко ще бъде, но няма да е малко.

Тя се изсмя.

— Ще ти дам един по-добър съвет, Джеф. Сега ще ми напишеш чек за десет хиляди, а на първо число на следващия месец друг за тридесет хиляди. Такива ми са условията. Парите ми трябват. Ако не ги получа, готова съм да вляза в затвора. А вляза ли, и ти ще дойдеш с мен. Както искаш.

Гледах я втренчено. Сигурно дивото ми желание да изтръгна гръцмуля й се беше изписало на лицето ми, защото тя внезапно се изкикоти.

— О, разбирам! Би дал всичко, за да можеш да ме убиеш, нали? Но не се заблуждавай. Прекалено съм умна, за да ти го позволя. Виждаш ли онзи нещастен вол, дето стърчи там в ъгъла? Лудо е влюбен в мен и не задава никакви въпроси. Прави каквото му кажа. Той е нищо повече от едно сляпо и глухо животно, но си го бива. Не си мисли, че можеш да се състезаваш с него. Никога не се отдалечава на повече от десет фута от мен. Няма да можеш да ме убиеш даже и да ме намериш, да не говорим, че дори не можеш да ме откриеш. Така че забрави за това.

— Изглежда не разбираш положението, в което се намирам, — произнесох аз, като се стараех да говоря спокойно. — Жена ми пострада сериозно в автомобилна злополука и е в много критично състояние. Ще имам страшно много разходи. Моля те само за една малка отсрочка. Не мога сега да ти дам пари и да нямам с какво да платя на лекарите.

— Не можеш ли? — Тя се облегна назад на стола си и повдигна вежди. — Е, тогава ще трябва да се поразходя до полицията. Или ми давай парите, или отивай в затвора. Решавай.

— Слушай сега…

— Ти слушай! — изсъска тя и се приведе напред с горящи очи. — Изглежда че паметта ти е къса, Джак! Една малка сцена като тази стана преди единайсет години! Ти може да си я забравил, но аз не съм! Седяхме един до друг в една кола. И ти ми каза, че ако не ти дам трийсет долара, ще ме предадеш на полицията. Спомняш ли си? Взе ми портмонето и всичките ми пари. Ти ми нареждаше какво да правя. Каза ми, че трябва да работя за теб, докато си върна дълга. Аз не съм забравила! Предупредих те, че няма да забравя и не съм! Заклех се пред себе си, че ако те хвана в същото положение, да имам към тебе точно толкова милост, колкото ти имаше към мен! Пет пари не давам за жена ти! Пет пари не давам и за теб, така че си спести дъха! Искам от теб десет хиляди долара на секундата, иначе отивам в полицията.

Гледах захабеното и дегенерирало лице, но не можех да зърна и следа от милост в нея. За миг се изкуших да я пратя по дяволите, но това беше само за миг. Тя беше наркоман и поведението й беше непредсказуемо. Не се осмелявах да я блъфирам. Можеше да отиде до полицията, и ако го направеше, щяха да дойдат да ме приберат само след няколко часа. Нямах друг изход от ситуацията. Беше ми сложила ножа на врата и трябваше да й платя.

Написах й чека и го плъзнах по масата към нея.

— Заповядай — казах аз и бях изненадан да чуя колко е равен и спокоен гласът ми. — А сега нека и аз на свой ред да те предупредя. Ти си права, че планирам да те убия. В близките дни ще те открия и ще го направя. Запомни това.

Тя се изкикоти.

— Спри да говориш като филмов герой, и не забравяй, че искам тридесет хиляди на първо число следващия месец. Ако не ги получа, ще ти се обадят ченгетата, не аз.

Изправих се. С крайчеца на окото си долових, че и нейният приятел направи същото.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил! — изрекох аз и като се обърнах тръгнах през бара към телефонните кабини в другия край. Обадих се в болницата и казах на дежурната, че си тръгвам за в къщи.

— О, мистър Холидей, ако обичате да изчакате за малко…

Бях доста спокоен, но рязката промяна в гласа на дежурната сестра ме стресна.

Чух я да казва нещо полугласно, сякаш разговаряше с някой на приглушен глас, и после каза:

— Мистър Холидей? Доктор Уайнборг би искал да дойдете. Не, няма нищо тревожно, но би искал да ви види колкото е възможно по-скоро.

— Идвам веднага — казах аз и окачих слушалката.

Излязох от бара на улицата и махнах на едно такси. Казах на шофьора да ме закара в болницата по най-бързия начин.

След като потеглихме зърнах Рима и нейният приятел да отиват към паркинга. Тя го гледаше отдолу нагоре и му се усмихваше, а той се взираше жадно отгоре й.

Стигнах до болницата след седем минути и веднага ме въведоха в кабинета на доктор Уайнборг.

Той стана иззад бюрото си и ми стисна ръката.

— Мистър Холидей, не съм особено доволен от прогреса, който прави жена ви — каза той. — Досега трябваше да покаже определено подобрение, но честно казано, не забелязвам такова. Не ме разбирайте погрешно. Състоянието й не се е влошило, но не се и подобрило, а в случаи като този ние чакаме подобрение в рамките на три до четири дни след операцията, не повече.

Понечих да кажа нещо, но устните ми бяха толкова сухи, че не успях да отроня и дума. Само го гледах втренчено и чаках.

— Разговарях с доктор Гудиър. Предложи доктор Цимерман да прегледа жена ви.

— Какво го кара да мисли, че тоя доктор Цимерман или как беше там, може да се справи по-добре от самия него? — запитах аз.

Уайнборг премести един нож за писма от едно място на друго върху бюрото си.

— Доктор Цимерман е най-добрият специалист по нервните мозъчни влакна, мистър Холидей. Той…

— Аз мислех, че това е доктор Гудиър.

— Доктор Гудиър е неврохирург — обясни търпеливо Уайнборг. — Той не се занимава с постоперативни усложнения. Това се прави обикновено от доктор Цимерман при по-тежките случаи.

— Единият почиства лайната на другия?

Доктор Уайнборг се намръщи.

— Разбирам състоянието ви, в което се намирате, но това не е етично да го казвате.

— Сигурно сте прав — казах късо аз. Изведнъж се почувствувах смъртно уморен и победен. — Добре, щом трябва, ангажирайте го.

— Работата не е толкова проста, колкото изглежда — каза Уайнборг. — Доктор Цимерман лекува пациентите си само ако са в неговия санаториум, който се намира на холандските възвишения. Страхувам се, че ще ви излезе скъпо това лечение, мистър Холидей, но аз имам пълната вяра, че ако преместим съпругата ви в санаториума на доктор Цимерман, там ще има най-големия шанс да се възстанови напълно.

— Или ми казвате с други думи, че ако остане при вас, шансът й ще бъде илюзорен.

— Точно така. Доктор Цимерман…

— Колко ще струва?

— Това е нещо, което трябва да обсъдите с доктор Цимерман. Предполагам, че около триста долара на седмица. Тя ще бъде под личното му наблюдение.

Вдигнах отчаяно ръце. Нямаше да имат край набезите към моите пари.

— Окей, нека я прегледа и доктор Цимерман — казах аз. — Искам да разговарям с него веднага след като пристигне при вас.

— Ще бъде тук утре сутринта в единайсет часа.

Преди да си тръгна се отбих да видя Сарита. Още не беше дошла в съзнание. Тръгнах си с образа й, който буквално ме разкъсваше.

След като се прибрах направих си ревизия на финансовото си състояние. С оглед на допълнителните ми разходи по лечението на Сарита беше невъзможно да дам и долар вече на Рима. Имах четири седмици пред мен да я намеря и унищожа. Трябваше да го направя, дори това да означаваше да оставя Сарита за няколко дни.

На следващата сутрин се запознах с доктор Цимерман. Беше мъж на средна възраст с мършаво лице и проницателни очи. Притежаваше спокойни и вдъхващи сигурност маниери. Хареса ми от пръв поглед.

— Прегледах съпругата ви, мистър Холидей — каза той. — Изобщо не може да се поставя под въпрос идването и в санаториума ми. Уверен съм, че ще подобря значително състоянието й. Операцията като цяло е минала успешно, но определени нерви са били засегнати. Но въпреки това мисля, че мога да ги оправя. След три или четири месеца, когато укрепне, ще говоря с доктор Гудиър и ще съгласуваме следващата операция. Между нас казано, мисля, че мога със сигурност да спася паметта и даже да я изправим на крака, но за това е необходимо незабавно да я преместим в моята клиника.

— Колко ще струва?

— Триста долара на седмица за самостоятелна стая. Сестрата също струва пари — да кажем сто и седемдесет долара на седмица?

— А втората операция?

— Не бих могъл да кажа с точност, мистър Холидей. С тая уговорка, може би три хиляди, възможно е и четири хиляди.

Вече нищо не можеше да ме уплаши.

— Давайте — махнах с ръка аз и след малко продължих. — Налага се да напусна града за четири ли пет дни. Кога мислите, че състоянието на жена ми ще ми позволи да го направя?

Той се изненада леко.

— Твърде рано е още за това. Ще съм в състояние да ви кажа след две седмици. Дотогава опасността ще съществува.

И така изчаках още две седмици.

Върнах се в офиса и зарових глава в работата, така че да имам аванс, когато тръгнех за Рима.

Новият човек, който беше намерил Джак да ми помага в работата, на име Тед Уестън, беше схватливо и надеждно момче. Лошите ми предчувствия изчезнаха, след като видях колко съвестно си изпълнява задачите.

Сарита започна да се поправя, макар и много бавно. Всяка седмица се разделях с триста и седемдесет долара. Банковата ми сметка съвсем изтъня. Не ме беше грижа за парите, защото съзнавах че ако въобще има някой способен да я вдигне на крака, то това беше Цимерман.

Накрая ми се обадиха по телефона.

Беше самият Цимерман.

— Ако не се лъжа, искахте да ходите някъде по бизнес, мистър Холидей? Мисля, че вече мога да ви разреша. Състоянието на жена ви се подобри съвсем определено. Още не е дошла в съзнание, но е съвсем укрепнала, и мисля, че можете да тръгвате, без да се тревожите за нея. Ще бъде добре да ми оставите координатите си, за да мога да се свържа с вас при случай. Не очаквам усложнения, но е добре човек да се застрахова.

Казах му, че ще го информирам как да ме открие при нужда и след още няколко думи затворих.

Седях неподвижен и втренчен, а сърцето ми биеше щастливо, и едно ново и студено чувство на триумф се зараждаше в гърдите ми. Най-после тръгвах по следите на Рима след всичките тия кошмарни седмици.

Разполагах с тринадесет дни да я открия преди да се налага да плащам тридесетте хиляди долара.

Бях напреднал много с работата си. Можех да тръгвам без да се налага да стоварвам допълнителен товар на плещите на Джак.

На следващата сутрин хванах първия самолет за Санта Барба.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Хадли Чейс Има ли нещо по-хубаво от парите? (9)

Метаданни

Данни

Има ли нещо по-хубаво от парите. Аз съм съдът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава четвърта

I

II

Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (9)