Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (2)

II

Седемте дни ги изкарах на мускули. Ръсти ме подхранваше два пъти на ден, но не искаше и да чуе за цигари. Мисис Молард се смили над мен и не ме изхвърли с уговорката да платя идната седмица наведнъж за двете. Някак си успях да преживея седмицата и мислих много за Рима. Казвах си, че само да я срещна ще я накарам да ме помни цял живот. Болеше ме, че не успях да се вмъкна в импресарския бизнес. Но само след две седмици вече бях забравил за нея и навлязох отново в обичайния си безплоден живот.

Един ден, месец след като си беше отишла, Ръсти ме извика и като ми даде пари, ме помоли да отида в Холивуд и да докарам някаква неонова реклама която бил поръчал. Каза ми, че мога да взема колата му и ми даде допълнително два долара за главоболието.

Нямах някаква особена работа и отидох. Взех неона и го пъхнах в багажника на разнебитения му Олдсмобил, след което реших да направя един кръг около филмовите студии, за да поразгледам.

Съзрях Рима на входа на студиото на Парамаунт да се разправя с пазача. Разпознах среброкосата й глава още щом я зърнах.

Носеше, черни плътно прилепнали дънки, червена риза и червени балетни чехли. Беше се запуснала и загрубяла.

Плъзнах колата в празното място между един Буик и един Кадилак и се запътих към нея.

В момента, в който я доближих, пазачът влезе в стаичката си и тръшна вратата. Рима се обърна и тръгна срещу мен, без да ме забелязва.

Усети присъствието ми едва когато между нас оставаха три или четири стъпки. Спря внезапно и се втренчи в мен. Очите й ме разпознаха и гореща алена вълна заля лицето й.

Огледа се панически наляво и надясно, но нямаше накъде да бяга, така че реши да играе арогантно.

— Здравей — казах аз. — Отдавна те търся.

— Здравей.

Придвижих се леко напред, така че да мога да я сграбча, ако реши да се стрелне нанякъде.

— Дължиш ми тридесет долара — казах аз с усмивка.

— Какво е това — шега ли? — Кобалтовосините й очи се мятаха във всички посоки, само не и върху мен. — Тридесет долара — за какво?

— Ония тридесет долара, които ми ги открадна тогава, — казах. — Виж какво, скъпа, хайде да уредим въпроса между нас, за да не ни се налага да ходим до полицията да го разясняваме.

— Не съм ти откраднала нищо. Дължа ти само половин долар и нищо повече.

Пръстите ми се сключиха около тънката й китка.

— Хайде да тръгваме — казах. — И без сцени. По-силен съм от теб. Идваш с мен до полицията и там ще кажат кой лъже и кой не.

Тя направи вяло усилие да се освободи, но пръстите ми така се впиха в китката й, че на нея й стана ясно безсмислието на такива опити и закрачи покорно с мен към Олдсмобила. Вкарах я вътре и седнах до нея.

След като включих двигателя, тя ме запита с явен интерес:

— Твоя ли е колата?

— Не, скъпа, заеха ми я. Още съм много вътре и съм твърдо решен да си върна парите. Как я караш от последната ни среща?

Тя сбърчи нос, намествайки се на седалката.

— Зле. Много съм вътре.

— Е, една малка почивка на топло няма да ти се отрази зле. Поне ще те хранят без пари.

— Ти няма да ме пратиш в затвора.

— Съвсем вярно, няма да те пратя, защото ще си получа обратно трийсетте долара.

— Съжалявам много. — Тя се обърна към мен и изпъчи гърдите си, като положи длан върху ръката ми. — Просто нямах друг изход. Ще ти ги върна, кълна ти се.

— Не е необходимо да се кълнеш. Само ми ги върни.

— Нямам ги сега. Похарчих ги.

— Дай ми портмонето си.

Другата й ръка сграбчи протритата дамска чантичка.

— Не!

Завъртях колата до бордюра и спрях.

— Чу какво казах! Дай ми портмонето или ще те откарам до най-близкия полицейски участък.

Тя ме изгледа злобно, кобалтовосините й очи преливаха от омраза.

— Пусни ме! Нямам никакви пари! Похарчих всичко!

— Виж, скъпа, пет пари не давам за приказките ти. Дай ми портмонето си или ще те оставя на полицаите да се разправят с теб.

— Един ден ще съжаляваш за това — каза тя. — Истина ти казвам. Аз не забравям лесно.

— Пет пари не давам как забравяш — казах. — Дай ми портмонето си.

Тя хвърли парцаливата си чанта в скута ми.

Отворих я. Съдържаше пет долара и осем цента, пакет цигари, ключ за стая и мръсна носна кърпа.

Взех парите, пъхнах ги в джоба си и след като затворих чантата й я върнах по същия начин.

Тя я стисна с две ръце и произнесе тихо:

— Няма да го забравя никога.

— Чудесно — казах. — Това ще те научи повече да не ме крадеш. Къде живееш?

Лицето й се беше превърнало в неподвижна маска и тя ми обясни с враждебен глас къде се намира квартирата й. Оказа се съвсем наблизо.

— Отиваме право там.

Следвайки навъсените й указания, стигнахме до хотела, който се оказа още по-износен и олющен от моя. Излязохме от колата.

— От днес нататък вече ще живеем заедно, скъпа — казах й аз. — Ще работиш с гласа си и ще ми върнеш откраднатото. От сега нататък съм твоят агент и ще ми даваш десет процента от заработката си. Ще го оформим като договор, но първо ще си събереш багажа и се измъкваме от тая дупка.

— Не мога да направя никакви пари от пеенето.

— Остави тая грижа на мен — казах й аз. — Ще правиш това, което ти кажа или заминаваш директно в дранголника. Постъпи, както намериш за добре, само не се бави с решението си.

— Защо не ме оставиш на мира? Казвам ти, и пукнат грош не мога да изкарам с гласа си.

— При мен ли идваш или в затвора?

Очите й останаха впити в мен дълго време. Затаената омраза в тях не ме тревожеше. Бях я спипал в смъртна хватка и можеше да ме ненавижда колкото си иска. Нямаше друг избор, освен да ми върне откраднатото.

Тя повдигна рамене и каза:

— Добре, идвам с теб.

Събирането на багажа не й отне много време. Наложи се да се разделя с четири от нейните долари за да платя наема за стаята и после я закарах до моя хотел.

Бившата й стая беше все още свободна и тя отново се нанесе в нея. Докато си разопаковаше багажа, съставих набързо един договор пълен с юридически щампи, които изглеждаха внушително, въпреки че не съдържаха нищо. Договорът ме правеше неин агент с десет процента комисионна.

Занесох го в стаята й.

— Подпиши тук — казах й аз и посочих защрихованата линия.

— Нищо няма да подпиша — каза тя с враждебен глас.

— Подпиши или ще се разходим до полицейския участък.

Изпълненият с ненавист поглед отново се появи в очите й, но подписа.

— Окей — казах, като пъхнах договора в джоба си. — Тая вечер сме в Синята Роза и ти ще пееш. Ще пееш както не си пяла никога досега, и ще вземаш седемдесет и пет долара на седмица. От първата ти заплата ще си получа тридесетте долара, които ми дължиш плюс десетте процента, които ми се полагат. Отсега нататък, момичето ми, аз ще бъда първата ти грижа, и после си ти.

— И пръста си няма да мръдна: почакай само и ще видиш.

— Какво ти става? — втренчих се в нея аз. — Та с твоя глас ще натрупаш милиони.

Тя запали цигара и пое дълбоко дима в дробовете си. Обзе я безразличие и се смъкна в стола, сякаш гръбначният й стълб се бе размекнал.

— Окей. На твоите заповеди.

— Какво ще облечеш за довечера?

Тя се изправи с явно усилие и отвори гардероба. Имаше само една рокля. Не беше върхът, но в Синята Роза не обичаха много ярката светлина и надали щяха да й обърнат голямо внимание.

— Няма ли да получа нещо за ядене? — запита тя, като отново се сгърби на стола. — Цял ден не съм яла.

— Изглежда само това ти е в ума — ядене, та ядене. Ще ядеш след като получиш работата и нито миг по-рано. Какво направи с парите които открадна от мен?

— Преживявах. — Лицето й отново придоби враждебен израз. — Как мислиш, че съм изкарала месеца?

— Никога ли не работиш?

— Когато мога.

Запитах я за това, над което си блъсках главата от момента, в който се запознах с нея.

— Как се свърза с оная отрепка Уилбър?

— Той имаше пари. Не беше стиснат като теб.

Седнах на леглото.

— Откъде ги беше намерил?

— Не знам. Не съм го питала. Тогава караше Пакард. Ако не се беше сблъскал с ченгетата, щяхме още да се возим в него.

— И ти веднага му би шута след като той загази, нали?

Тя пъхна ръка под ризата си и си оправи презрамката на сутиена.

— Защо не? Ченгетата бяха по петите му. Нямах нищо общо с тая работа и се махнах.

— Това стана в Ню Йорк, така ли?

— Да.

— Как си плати пътя дотук?

Очите й се раздвижиха.

— Имах малко пари. Какво ти влиза това в работата?

— Обзалагам се, че сама си се обслужила с парите му, така както направи и с моите.

— Каквото кажеш — произнесе тя с безразличие. — Мисли каквото си искаш.

— Какво ще пееш довечера? По-добре да започнеш с „Тяло и душа“. Какво ще изпълниш на бис?

— Какво те кара да мислиш, че ще има бис? — каза враждебно тя.

С мъка се сдържах да не й зашия един здрав плесник.

— Ще се придържаме към старите парчета. Знаеш ли „Не мога да не го обичам“?

— Да.

Това щеше да ги събори. С тоя висок сребърен тон щеше направо да ги зашемети.

— Чудесно. — Погледнах си часовника. Наближаваше седем и петнадесет. — Веднага се връщам. Преоблечи се през това време. Ще се видим след около час.

Отидох до вратата и извадих ключа.

— Просто за да не ти хрумнат някакви идеи да отпрашиш нанякъде, миличко, ще те заключа отвън.

— Няма да избягам.

— Аз имам тая грижа.

Излязох, тръшнах вратата и я заключих.

Закарах на Ръсти неоновата реклама и го предупредих, че тая вечер ще отсъствам.

Той се вгледа в мен и зачеса смутено главата си.

— Виж, Джеф, крайно време е да си кажем някоя приказка. На хората нещо не им се нрави пианото ти. Не мога да ти плащам повече тридесет долара на седмица. Бъди разумен и се върни у дома. Тоя живот не е здравословен за теб. Така или иначе, не мога да те държа повече при мен. Ще купувам музикален автомат. Това е последната ти седмица.

Ухилих му се.

— Окей, Ръсти. Знам, че ми желаеш доброто, но няма да се върна у дома. Следващият път ще ме видиш зад волана на кадилак.

Не се притеснявах особено, че ще загубя тридесет долара седмично. Бях сигурен, че Рима ще е въшкава с пари само след месец. С тоя глас не можеше да не успее. Бях уверен в това.

Телефонирах на Уили Флойд и му казах, че ще заведа Рима за прослушване след девет и половина.

Той се съгласи, но не прозвуча особено ентусиазирано. После се върнах в бардака, отключих стаята на Рима и надзърнах вътре.

Лежеше заспала на леглото.

Имаше достатъчно време, така че я оставих да си поспи и отидох в моята стая. Избръснах се и сложих чиста риза. Измъкнах смокинга си от килера и прекарах известно време в четкане и гладене. Изживяваше последните си дни, но щеше да издържи още малко докато се опаричех да си купя друг.

В девет без петнадесет отидох в стаята й и я събудих.

— Хайде, приятелче — казах аз. — Размърдай се. Имаш половин час.

Изглеждаше съвсем размекната и видях какво огромно усилие й струваше да изпълзи от леглото.

Помислих си, че наистина може да е гладна. Не можех да искам от нея върхово изпълнение, ако поне малко не се съвземеше.

— Ще изпратя Кери за един сандвич — казах. — Докато се облечеш и ще ти го донесе.

— Каквото кажеш.

Апатията й започваше да ме тревожи. Започна да си съблича дънките и аз излязох от стаята. Кери дишаше свеж въздух долу на стълбите.

Помолих я да ми донесе един сандвич с пиле. Десет минути по-късно тя се върна със сандвича обвит в хартиена кесия и аз го занесох на Рима в стаята й.

Рима си беше облякла роклята и се оглеждаше седнала в огледалото. Пуснах кесията в скута и, но тя гнусливо я отхвърли.

— Не го искам.

— Е, знаеш ли!

Сграбчих й ръцете и я издърпах права като я разтърсих здраво.

— Писна ми от номерата ти! Искам тази вечер да пееш! Това е големият ти шанс! Хайде, стегни се! Изяж този проклет сандвич! Само скимтиш, че си гладна! Хайде, изяж го.

Тя вдигна кесията от пода, извади сандвича и го загриза вяло. Като стигна до пилето, побърза да го остави.

— Ако хапна още малко, ще повърна.

Изядох сандвича.

— Направо ме съсипваш — казах аз с пълна уста. — Има моменти, когато ми се иска никога да не те бях срещал. Както и да е. Да тръгваме. Казах на Уили, че ще бъдем при него в девет и половина.

Все още дъвчейки, направих крачка назад и я погледнах. Имаше вид на ефирно привидение с белотата на стара слонова кост и с тъмни кръгове около очите, но това не й пречеше да изглежда интересна и секси.

Слязохме по стълбите и излязохме на улицата.

Нощта беше гореща, но тя се притисна в мен и усетих как трепери.

— Какво ти става? — обезпокоих се. — Да не си настинала? Какво има?

Внезапно кихна силно.

— Стига вече с тия номера! — изревах аз. — Ще пееш тази вечер, не разбра ли?

— На твоите заповеди.

Търпението ми вече беше на границата, но се сдържах, мислейки за гласа и. Ако се разкихаше при Уили, щеше да стане абсолютен цирк.

Качихме се на един автобус и стигнахме до десета улица. Беше пълен и тълпата притисна Рима към мен. От време на време усещах слабото й тяло да се разтърсва в трескави тръпки. Започвах наистина да се тревожа.

— Добре ли си? — запитах я. — Ще бъдеш ли в състояние да пееш?

— Добре съм. Остави ме на мира.

Синята Роза беше пълна с обичайните обрулени от живота клиенти, на вечния косъм от успеха бизнесмени, с почти красивите проститутки, с дребните комарджии от студиите и тук-таме някои гангстери, разпускащи преди поредната операция.

Групата се придържаше строго към горещия джаз. Келнерите сновяха нагоре-надолу облени целите в пот и атмосферата бе толкова сгъстена, че човек можеше спокойно да се облегне на нея.

Бутах Рима пред мен докато стигнем офиса на Уили. Почуках, отворих и я набутах вътре.

Уили си чистеше ноктите с крака качени на бюрото. Вдигна поглед към нас и ни се озъби.

— Здравей, Уили — казах аз. — Ето ни и нас. Запознай се с мис Рима Маршал.

Уили я изгледа и кимна. Дребните му очички обходиха тялото й и се намръщиха.

— Кога е нашият ред?

Той повдигна безразлично рамене.

— Все ми е едно. Ако искаш, може и сега. — Той се изправи на крака. — Сигурен ли си, че я бива? Като я гледам, направо е умряла.

С неочаквано присъствие на духа Рима се обади:

— Не съм се тръшкала да идвам тук.

— Затваряй си устата! — казах й аз. — Ще правиш това, което ти кажа, ясно ли е?

На Уили казах:

— Изчакай още малко. Ще ти струва само една стотарка.

Уили се изсмя.

— Брей, тя трябва да е нещо супер, за да се изръся толкова пари! Е, хайде да вървим. Да я чуем какво може.

Отидохме в ресторанта и останахме в полумрака до края на изпълнението на групата. Уили се качи на подиума и каза на момчетата да вземат почивка, и после обяви изпълнението на Рима.

Не беше много обширен. Съобщи само, че има едно малко момиче, което иска да изпее две песни. После махна с ръце към нас и ние излязохме на светлото.

— Колкото можеш по-силно — казах й аз и седнах на пианото.

Повечето от хората дори не спряха да разговарят. Никой не изръкопляска.

Това не ме притесняваше. Знаех добре, че в момента в който отвореше устата си и пуснеше сребърните трели, всички щяха да онемеят.

Уили стоеше близо до мен с малко мрачен вид. Не отделяше погледа си от Рима. Тревожеше се за нещо.

Рима стоеше изправена до пианото с безизразен поглед втренчен в задимения въздух. Изглеждаше напълно спокойна.

Започнах да свиря.

Влезе точно на място. Изпя първите шест или седем такта абсолютно професионално. Беше безупречна. Тоновете се лееха в чисто сребро. Ритъмът беше съвършен.

Наблюдавах я напрегнато. И тогава работата тръгна на зле. Видях как лицето й започна да се отпуска. Загуби ритъма, гласът й започна да стърже, тя спря да пее и се разкиха. Приведе се напред и скри лицето си в ръцете, без да престава да киха. Тялото и се разтърсваше в конвулсии.

Настъпи ужасна тишина, накъсвана единствено от кихавиците и. И изведнъж залата забръмча.

Спрях да свиря. Усетих как ледени тръпки залазиха нагоре-надолу по гърба ми.

И внезапно Уили закрещя в лицето ми:

— Веднага махай тая наркоманка от тук! За какъв, по дяволите ме вземаш, та ми караш такива отрепки. Разкарай я! Чуваш ли ме? Веднага я разкарай!