Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (1)

I

Запознах се с Рима Маршал някъде в края на четвъртия месец откакто бях започнал да свиря на пианото в бара на Ръсти.

Бурята вилнееше навън, дъждът барабанеше по тенекиения покрив, гръмотевиците разтърсваха нощта когато тя се появи в бара.

На плота имаше само двама души, и двамата пияни. Ръсти беше от другата страна на плота и лъскаше безцелно чаши. В дъното на бара в едно сепаре чернокожият келнер Сам изучаваше таблицата на залаганията за конните надбягвания. Аз бях на пианото.

Свирех ноктюрно от Шопен с гръб обърнат към входа и не я видях или чух да влиза.

По-късно Ръсти ми каза, че тя се спасила от жестокия дъжд в бара точно в девет без двайсет. Беше подгизнала и седна в едно сепаре вдясно зад гърба ми.

Ръсти нямаше навик да търпи самотни жени в заведението си. Обикновено ги изритваше навън, но тъй като тази вечер барът беше практически празен, а дъждът способен да удави и дива патица, той се смили над нея.

Тя си поръча кола, запали цигара и облакътена на масата се втренчи умислено в двамата пияници на плота.

Някъде след около десет минути от появата й в бара нещата взеха да придобиват шеметно темпо.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и един мъж застана на прага. Направи четири моряшки стъпки към плота и внезапно закова.

Точно в този момент Рима запищя с цяло гърло и едва тогава си дадох сметка за присъствието й и това на току-що влезлия мъж.

Писъкът й ме завъртя на стола и аз се обърнах към нея.

Докато съм жив няма да забравя как изглеждаше. Беше на не повече от осемнадесет години и косата й имаше блясъка на полирано сребро, а едрите й, широко отворени очи бяха кобалтово сини. Носеше ален, тънък пуловер под който изпъкваха едрите й гърди и плътно прилепнали черни дамски три-четвърти панталони. Имаше леко захабен вид, животът явно не я беше галил с перце. Непромокаемият й шлифер лежеше с разпран ръкав на един съседен стол и изглежда изживяваше последните си дни.

При едно нормално състояние нямаше да се различава много от всички ония момичета, които търкаха праговете на Холивуд в търсене на работа, но тя не беше в такова състояние.

Лицето й беше сгърчено от ужас. Устата й се беше превърнала в грозна дупка с непрекъсващ писък. Блъскаше се в стената, подобно на диво животно търсещо в паника бърлогата си, а ноктите й дращеха мазилката с разтърсващо нервите стържене.

Новодошлият действително имаше вид на току-що изскочило от нечий кошмар привидение. Беше на около двадесет и четири години, дребен, със слаб кокал и тънко изострено лице с белотата на замръзнала овча лой. Черната му коса беше дълга и сплъстена от дъжда. Люшкаше се от двете страни на лицето му в меки кичури. Очите действително му придаваха вид на привидение. Зениците им бяха огромни и запълваха почти целия ирис и за момент си помислих, че беше сляп. Но не беше. Гледаше пищящото момиче и изражението на лицето му ме накара да настръхна.

Беше облечен с износен син костюм, мръсна риза и черна вратовръзка наподобяваща връзка за обувки. От дрехите му се стичаше вода и около крачолите му на пода се бяха образували две малки локви.

Стоя неподвижен три или четири секунди, гледайки Рима, като изведнъж от тънката му и порочна уста се изтръгна змийски съсък.

Ръсти, двамата пияници и аз се вторачихме в него. Дясната му ръка се плъзна в джоба на панталона и измъкна един зловещ нож с дълго острие, което блесна под лампата. Той го насочи към момичето и заситни към нея с паешки стъпки, също като рак, без да престава да съска.

— Хей, ти! — изрева Ръсти. — Хвърли го!

Но си остана благоразумно зад бара. Двамата пияници не помръднаха. Седяха си кротко на столчетата и зяпаха с провиснали ченета.

Лицето на Сам посивя от страх и той бързо се пъхна под масата.

Оставах аз.

Бесен наркоман с нож е може би най-опасното нещо, с което може да се сблъска човек, но аз не можех просто така да седя и да го гледам как разпаря момичето, защото точно това му беше на ума.

Изритах стола си настрана и тръгнах към него.

Рима спря да пищи и завъртя масата напречно, за да блокира входа на сепарето. Държеше се здраво за нея и с разширени от ужас очи следеше как мъжът я приближава.

Всичко това отне не повече от пет секунди.

Успях да го достигна в момента, в който той се добра до сепарето.

Сварих го абсолютно неподготвен. Цялото му съзнание беше обсебено от нея.

Ударът ми съвпадна по време с размаха на ножа му.

Беше хаотичен и панически, но от това силата му не ставаше по-малка. Халосах го малко странично и той политна встрани, но бях закъснял с частица от секундата.

Острието се вряза в ръката и видях как ръкавът на пуловера й потъмня и тя залитна с гръб към стената, плъзна се по нея и се смъкна зад масата.

Всичко това успях да го зърна само с крайчеца на очите си.

Не откъсвах поглед от нападателя. Той залитна назад, докато възстанови равновесието си, и пак налетя, без да ме вижда, с бухалските си очи заковани в сепарето.

В момента, в който той достигна масата, аз вече бях готов. Този път юмрукът ми се стовари точно върху челюстта му. Ударът ми го повдигна във въздуха и го просна на пода.

Лежеше зашеметен по гръб, но не изпускаше окървавения нож. Хвърлих се напред и се приземих с двата крака върху китката му. Наложи ми се да се друсна два пъти, защото не искаше да пусне ножа. Сграбчих го и го запратих в другия край на бара.

Той се изправи със съсък на змия и се хвърли върху мен без да крие намеренията се. Докато успея да го отблъсна, ноктите му изораха кървави бразди по лицето ми, а зъбите му заръфаха шията ми.

Успях някак си да го отхвърля, но той отново ме връхлетя. Стоварих му един точно в центъра на челюстта. Сблъсъкът разтърси с вибрираща болка рамото ми, а главата му буквално се откачи от раменете.

Тялото му полетя през дансинга с размахани ръце и се стовари с гръб в стената, като събори масата по пътя си и строши чашите върху нея.

Остана да лежи там с челюст нацелена в тавана, дишаше задъхано и на пресекулки.

Докато издърпам масата от сепарето Ръсти вече крещеше по телефона на ченгетата.

Рима кървеше. Беше се сгушила на кълбо на пода, а до нея се бе стекла локва кръв. Лицето й беше придобило тебеширен цвят, а очите й не се откъсваха от мен.

Видът ми едва ли беше по-различен от нейния. Ноктите на психопата бяха издрали четири дълбоки бразди по лицето ми, целият бях в кръв.

— Дълбока ли е раната? — запитах я.

Тя поклати глава.

— Нищо ми няма.

Гласът й беше изненадващо спокоен, а лицето й се беше изчистило от онова изпълнено с ужас изражение. Погледът й беше насочен встрани от мен. Гледаше падналия в безсъзнание психопат. Гледаше го така, сякаш беше някаква тарантула, появила се внезапно върху леглото й.

— Не се тревожи за него — посъветвах я аз. — Ще си поспи няколко часа. Можеш ли да се изправиш?

— Ти си ранен…

— И не се тревожи за мен…

Подадох й ръка да стане. Нейната беше студена. Помогнах й да се изправи. Тя залитна и се опря на мен.

След миг вратата на бара се отвори с трясък и двама патрулни полицаи нахлуха в бара.

Вторачиха се в мен. Кървях целият и държах Рима в прегръдките си, а ръкавът на пуловера й беше подгизнал от кръв. Това им стигаше. Единият измъкна палката и се насочи решително към мен.

— Хей! Ето го твоя човек! — извиках му аз.

Полицаят беше готов всеки момент да ме халоса с палката по главата. Поколеба се, хвърли поглед през рамо към падналия в несвяст наркоман и пак се завъртя към мен.

— Окей, окей, — каза другия полицай. — Спокойно, Том. Нека първо да изясним нещата, нали така?

Рима внезапно простена и припадна. Едва успях да я задържа да не се просне.

Положих я полека на пода и взех главата й в ръцете си. Не се чувствах особено добре.

— Няма ли да направите нещо? — сопнах се аз на инициативния полицай. — Не виждате ли, че кръвта й изтича?

Спокойното ченге пое нещата в свои ръце. Извади джобното си ножче и разряза ръкава. Огледа внимателно дългата и дълбока рана на ръката й, след което извади превързочен пакет и само след минута ръката й беше бинтована и кръвоизливът спрял.

През това време Ръсти вече беше успял да обясни на другото ченге какво се беше случило, който след това отиде до проснатия психопат и го срита.

— Внимавай! — предупредих го аз, като държах Рима в ръцете си. — Наркоман е и се е дрогирал до козирката.

Ченгето благоволи само да изсумти.

— Мислиш, че не знам какво да правя с такъв боклук ли?

Психопатът внезапно оживя. Светкавично скочи от пода, сграбчи една гарафа с вода от плота и докато ченгето успее да мигне, я стовари върху главата му. Гарафата избухна като бомба и сътресението събори ченгето на колене.

Психопатът се завъртя стремително с лице към нас. Бухалските му очи се впиха в Рима, която току-що идваше в съзнание. Тоя път вече изстинах. Той стисна здраво счупеното гърло на гарафата като копие и се засили към нас.

Бях коленичил и я държах в ръцете си; бях напълно безпомощен при това положение, и ако не беше благоразумното ченге, Рима и аз щяхме да бъдем накълцани.

Той пропусна психопата край себе си и след това стовари палката си в тила му.

Нападателят се люшна към нас, блъсна ни с безволевото си тяло и се изтърколи настрани, като изрони счупеното гърло на гарафата.

Ченгето се приведе над него и му хлопна белезниците. Другият полицай се облегна с усилие на плота, като псуваше тихо и държеше главата си в ръце.

Спокойното ченге нареди на Ръсти да се обади в полицейския участък за линейка.

Помогнах на Рима да се изправи и я заведох до стола, най-отдалечен от мястото, където лежеше психопатът. Трепереше цялата, шокът я разтърсваше жестоко. Стоях до нея и я придържах с едната си ръка, докато с другата притисках кърпичка към лицето си.

След пет минути пристигнаха линейката и полицейската кола. Появиха се двама яки момци в бели престилки. Привързаха нападателя към носилката и го изнесоха, след което единият се върна и се погрижи за лицето ми.

През това време един едър и червендалест мъж, който беше пристигнал с линейката и се беше представил като сержант Хамънд, разговаря с Ръсти, след което дойде при Рима.

Тя седеше прегърбена на стола забила поглед в пода, като придържаше превързаната си ръка със здравата.

— Хайде да започваме, сестричке — изрече Хамънд. — Как се казваш?

Бях любопитен да чуя всичко казано от нея.

Тя каза, че името й е Рима Маршал.

— Къде живееш?

— Хотел „Саймъндс“.

Това беше един петоразреден хотел в района на пристанището.

— С какво се занимаваш?

Тя повдигна очи към него и после ги извърна. Лицето й придоби враждебен израз.

— Статистка съм в студиото на Пасифик — произнесе тя с враждебен глас.

— Коя е тая отрепка?

— Казва се Уилбър. Не знам другото му име.

— Защо е толкова мераклия да те накълца?

Тя се поколеба секунда преди да отговори.

— Преди време живяхме заедно. Избягах от него.

— Защо?

Тя се взря в него.

— Видяхте го, нали? Сигурно нямаше да останете с него, ако бяхте на мое място?

— Може би. — Хамънд се захили и бутна шапката към тила си. — Утре трябва да дойдете в съда.

Тя се изправи несигурно на краката си.

— Това ли е всичко?

— Да. Закарай я до хотела й, Джак — обърна се той към един от полицаите застанали до вратата.

— Ще направите добре, ако се свържете с нюйоркската полиция. Търсен е — обади се Рима.

Очите на Хамънд се присвиха и се впиха в нея.

— За какво?

— Не знам, но го търсят.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

Хамънд се поколеба, после повдигна рамене. Махна с ръка на полицая.

— Закарай я в хотела й.

Рима излезе в дъжда, полицаят я последва. Проследих я с поглед. Бях малко изненадан, че тя дори не се обърна към мен на излизане. Та нали й бях спасил живота?

Хамънд ми посочи един стол.

— Сядайте — каза той. — Как се казвате?

— Джеф Гордън.

Не беше истинското ми име, но го използвах докато бях в Холивуд.

— Адрес?

Дадох му го. Обитавах една кутийка в къща с мебелирани стаи под наем на гърба на бара на Ръсти.

— Хайде да чуем вашата версия за тия лайна тука.

Казах му я.

— Как мислите, имаше ли сериозни намерения?

— Ако имате предвид дали щеше да я убие, сигурен съм.

— Добре, добре. Ще ви чакаме утре в съда точно в единайсет.

Той изгледа лицето ми.

— И се погрижете за физиономията си. Виждали ли сте я тук преди?

— Не.

— Чудя се какво е намерила момиче като нея в тоя плъх. — Той направи гримаса. — Момичета… слава Богу, че имам момче.

Кимна с глава към последния останал полицай и двамата заедно излязоха в дъжда.

II

Всичко това, за което ви разказвам, стана една година след войната с Хитлер. Пърл Харбър изглежда като далечно минало сега, но тогава бях на двайсет и една години и учех яростно в колежа, за да се дипломирам като инженер-консултант. Бях на косъм от желаната диплома, когато войната загърмя и аз не можех да не изпълня дълга си към Отечеството. Баща ми малко остана да пробие тавана с глава когато му съобщих, че съм се записал доброволец. Той направи всичко възможно да ме убеди първо да се дипломирам и после да постъпя в армията, но аз бях непреклонен. Мисълта да прекарам още шест месеца в колежа, докато хората по света се биеха на живот и смърт, направо ме подлудяваше.

Четири месеца по-късно, вече двайсет и две годишен, бях един от първите, стъпили на брега на Окинава. Нажежен до червено шрапнел, дълъг един инч, се вряза в лицето ми докато тичах към разлюлените палми, зад които се криеха японските части, и това беше краят на войната, поне за мен.

Следващите шест месеца прекарах в едно болнично легло, докато пластичните хирурзи добросъвестно се мъчеха да ремонтират лицето ми.

И наистина направиха почти невъзможното. За спомен ми остана един леко провиснал десен клепач и белег тънък като сребърна нишка пресичащ челюстта ми отдясно. Казаха ми, че ще оправят и тия следи, но се налагаше да остана още три месеца, а аз вече нямах сили. Кошмарите от отделението не ме напускат и сега. Щях да превъртя, ако бях останал.

Върнах се у дома.

Баща ми беше управител на банка. Не беше от особено заможните, но искаше от все сърце да ми помогне, докато се дипломирам като инженер-консултант.

За да го зарадвам, се върнах в колежа, но се оказа, че нещо беше станало с мен по време на бойното ми обучение и последвалия престой в болницата. Открих, че съм загубил всякакъв интерес към към инженерството. Вече не можех да се съсредоточавам. Изкарах една седмица и се предадох. Обясних на баща ми какво се беше случило. Той ме изслуша и го прие присърце.

— И какво решаваш да правиш сега?

Казах му, че не знам, но бях сигурен, че поне известно време не мога да се върна обратно при учебниците.

Очите му обходиха увисналия ми десен клепач и белега на челюстта ми и ми се усмихнаха.

— Добре, Джеф. Още си млад. Защо не отидеш някъде да се поразгледаш? Мога да ти дам двеста долара. Вземи отпуска, после се върни и сядай да работиш.

Взех парите. Не бях особено горд от постъпката си, защото знаех, че той не можеше да постъпи по друг начин, но бях изпаднал в такова гадно настроение, че трябваше да запраша нанякъде или щях да се пръсна.

Пристигнах в Лос Анджелис със смътната идея, че мога да намеря някаква работа в киното. За моя изненада стана много бързо.

Не давах пет пари. Изобщо не исках да блъскам. Шлях се в района на пристанището повече от месец, без да изтрезнявам. По това време гъмжеше от момчета-тиловаци с гузна съвест, които за да я успокоят, пояха фронтоваците в обмен на разкази за сражения, но и това не продължи дълго. Паричните ми запаси се топяха като пролетен сняг и започнах да се чудя какво ще ям само след няколко дни.

Бях придобил навика да търкам всяка вечер столчетата в бара на Ръсти МакГауън. Беше заведение със специфичен облик и гледаше към залива, където хвърляха котва корабите, на борда на които беше разрешено да се играе хазарт. Ръсти беше обзавел мястото да изглежда като корабна каюта с илюминатори вместо обикновени прозорци и изобилие от бронзови детайли, нещо което хвърляше в ужас чернокожия келнер Сам, защото искаха денонощно лъскане.

По време на войната Ръсти бе воювал със жълтите с пагони на старши сержант. Така че имаше добра представа през какво съм минал и прояви интерес към мен. Беше много добър момък. Сърцето му беше каменно, но беше готов на всичко за да ми помогне. Щом чу, че съм останал без работа, ми каза че мисли да купи пиано, само трябва да намери някой мераклия да удря клавишите, и ми се ухили.

Беше попаднал на нужния му човек. Единственото нещо, което можех да върша добре без особени усилия, беше да свиря на пиано. Казах му да не се колебае и той купи пианото.

Свирех на него в бара му от осем всяка вечер до полунощ за тридесет долара седмично. Това ме задоволяваше напълно. Парите ми стигаха да си платя наема на стаята, за цигари и за ядене. Пиенето ми го осигуряваше Ръсти. Безплатно и колкото душа иска.

От време на време ме питаше докога ще остана при него. Казваше ми, че човек с моето образование заслужава по-добра съдба, а не да блъска клавишите на пианото всяка нощ. Аз му отговарях, че щом това ме устройва, на него изобщо не му влиза в работата какво върша. От време на време той пак ми задаваше същия въпрос и отново получаваше същия отговор.

Цялата история започна с влизането на Рима в бара през оная буреносна нощ. Това беше прологът. Бях на двадесет и три години и едва ли можех да бъда опора на когото и да било. С появата й започнаха и моите неприятности. Още не го знаех, но много скоро щях да го науча.

Малко след десет на следващата сутрин отговорничката за бардака мисис Милард ми изрева откъм стълбището, че ме търсят по телефона.

Тъкмо се мъчех да обръсна оскъдните остатъци от здрава кожа по лицето си, което беше подпухнало здраво през нощта и сега изглеждаше ужасно. Изпсувах тихо докато обърша пяната. Минах на бегом трите редици стъпала до телефонната кабина във входа и вдигнах слушалката.

Беше сержант Хамънд.

— Няма да ни трябвате в съда, Гордън — каза той. — Няма да предявяваме обвинение по опит за убийство срещу Уилбър.

Това ме изненада.

— Така ли?

— Да. Оная със сребърната перука трябва да е вестителката на смъртта. Осигурила му е двайсет години в дранголника.

— Как така?

— Това е факт. Свързахме се с нюйоркската полиция. Радостта им беше като тая на майката открила отдавна изчезналото си чедо здраво и читаво. Имат материал предостатъчен да го пъхнат двайсет години на топло.

Подсвирнах.

— Наистина голяма почивка.

— Нали?

Той замълча за момент. Чувах тежкото му и бавно дишане в слушалката.

— Тя поиска да й дадем адреса ти.

— Наистина ли? Е, не е тайна. Дадохте ли й го?

— Не, макар че тя твърдеше че искала само да ти благодари, задето си спасил живота и. Послушай съвета ми, Гордън, махни се от пътя й. Нещо ми казва, че носи гибел за всеки мъж.

Това ме ядоса. Не приемах така лесно съвети от кого да е.

— Ще обмисля предложението ти — казах аз.

— Сигурен съм, че ще го направиш. Сбогом — и затвори телефона.

Същата вечер около девет Рима влезе в бара. Беше в черен пуловер и сива пола. Черният пуловер отиваше особено добре на сребърната й коса.

Барът беше претъпкан. Ръсти беше толкова натоварен, че дори не я видя когато влезе.

Тя седна на една маса вдясно от мен. Свирех етюд от Шопен. Никой не слушаше. Правех го за собствено удоволствие.

— Здравей — казах. — Как е ръката?

— Добре е. — Тя отвори овехтялата си чантичка и измъкна пакет цигари. — Благодаря ти, че ми спаси живота снощи.

— Няма защо. Откак се помня, все съм бил герой. — Дръпнах ръцете си от клавишите и се обърнах да я изгледам по-добре. — Знам, че видът ми е ужасен, но няма да е за дълго.

Завъртя си главата настрани, за да ме огледа.

— Като те гледам, май ти е навик да се пъхаш между шамарите.

— Не е лъжа. — Обърнах се и подхванах мелодията на „Трябваше да бъдеш ти“. Коментарите за лицето ми винаги ме смущаваха. — Чувам, че на Уилбър са му осигурили пълен пансион за двайсет години.

— Добре, че се отървах. — Тя набърчи лицето си в гримаса. — Надявам се повече да не го срещам. Наръга двама полицаи в Ню Йорк. Извади голям късмет, че не пукнаха. Страшен изкормвач е.

— Така изглежда.

Сам Ваксата се приближи и я изгледа въпросително.

— По-добре си поръчай нещо, — посъветвах я аз — или ще те изхвърлят оттук.

— Това покана ли е? — запита ме тя с вдигнати вежди.

— Не. Не трябваше да идваш, ако не можеш да си поръчаш пиене.

Каза на Сам да й донесе една кола.

— Та докато сме още на въпроса, — казах и аз. — Не смятам, че трябва да си ми длъжница до гроб. Просто не мога да си го позволя.

Тя ме изгледа с празен поглед.

— Е, поне си откровен, макар и бодлив.

— Точно така. Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Казвам се Франк Стинджи^[1].

Започнах да свиря „Тяло и душа“.

От момента, в който шрапнелът се беше забил в лицето ми, бях загубил интерес към жените по същия начин по който го бях загубил и към работата.

На времето се бях нахвърлял върху тях по начина практикуван от повечето момчета в колежа, но сега вече това не ме вълнуваше. Ония шест месеца в отделението за пластична хирургия ме бяха пресушили: Бях се превърнал в безполово зомби и това ми се нравеше.

Внезапно осъзнах, че Рима напява тихичко към мотива, който свирех, и след пет или шест такта усетих как нещо пропълзява по гърба ми и настръхнах.

Това не беше обикновен глас. Беше музикално безпогрешен, леко изместен спрямо ритъма, и прозрачен като звън на сребърна камбанка. Плени ме кристалната му чистота след толкова много слушане на предрезгавелите певци които ръмжат в ушите ви от грамофонните плочи.

Продължих да свиря и да я слушам. Сам донесе колата и тя спря да пее. След като се отдалечи от масата аз се завъртях и се вгледах в нея.

— Кой те научи да пееш така?

— Да пея? Никой. Ти на това пеене ли му казваш?

— Да, точно на това му казвам пеене. Какво ще кажеш да отвориш малко дроселите?

— Искаш да кажеш силно ли?

— Точно това искам да кажа.

Тя изправи рамене.

— Мога да пея силно.

— Тогава давай колкото можеш по-силно. Тяло и Душа. С цяло гърло.

В погледа й се прочете тревога.

— Ще ме изхвърлят.

— Отпусни душата. Аз ще имам грижата за това, ако се справиш, разбира се. Ако не, пет пари не давам дали ще те изхвърлят.

Започнах да свиря.

Бях й казал да пее силно, но това което излезе от гърлото и, направо ме разтърси. Очаквах нещо голямо, но не и тази сребърна мощ на гласа, която преряза като с нож гълчавата около плота на бара.

Първите три такта смълчаха шумотевицата. Даже и пияниците спряха неясното си бръщолевене. Всички се обърнаха към нас. Ръсти се приведе над бара с опулени очи, кренвиршоподобните му пръсти се бяха свили в юмруци.

Не й беше необходимо дори да се изправя. Облегната назад и с леко изпъкнала мощна гръд, тя изливаше гласа си без никакво усилие, също както се лееше водата от чешмата. Звуците се разляха из залата и я запълниха. Всички бяха изпаднали в транс: сигурно в такова състояние рибите захапваха кукичката. Беше джаз; беше блус; беше великолепно!

Направихме го солово и в припев, и после й дадох знак да спре. Последната нота напусна гърдите й и се изкачи и по моя гръб и по тези на пияниците, та чак до косите им. Зависна за миг във въздуха, изпълвайки залата; миг след като Рима свърши и чашите на рафтовете се успокоиха и спряха да дрънчат.

Седях безмълвен и неподвижен, ръцете ми почиваха върху клавишите в очакване.

Получи се точно това, което бях очаквал. Случилото се надхвърляше възможностите им да го поемат. Никой не изръкопляска или акламира. Никой не погледна към нея. Ръсти вдигна една чаша и я затърка с виновно лице. Трима или четирима от редовните посетители се промушиха до вратата и се изгубиха в нощта. Разговорите се възобновиха, макар и с несигурни гласове. Беше прекалено хубаво, за да го възприемат.

Погледнах я и тя ми сбърчи носа си в отговор. Бях длъжен да прочета изражението на лицето и: то означаваше: „Е, и какво? Да не мислиш, че ми пука?“

— Всичко беше напразно. Хвърлихме бисерите на свинете — казах аз. — С глас като твоя можеш да стигнеш навсякъде. Можеш да натрупаш цяло състояние! Можеш да станеш сензация.

— Мислиш ли? — тя повдигна рамене. — Кажи ми: къде мога да намеря някоя евтина стая? Останала съм без пукната стотинка.

Аз й се изсмях.

— И се притесняваш за това! Не разбираш ли, че гласът ти е чисто злато?

— Всичко с времето си — каза тя. — Трябва да пестя.

— Ела при мен — казах аз. — Няма да намериш нищо по-евтино и по-ужасно. Лексън Авеню 25: първата пресечка вдясно веднага щом излезеш оттук.

Тя угаси цигарата си в пепелника и се изправи.

— Благодаря ти. Тръгвам, ще се оправя.

Тя излезе от бара с леко полюшващи се бедра, с високо изправена среброкоса глава.

Всички сладострастници в бара я проследиха с очи. Дори някакъв идиот сред тях подсвирна след нея.

Едва след като Сам ме сръга, разбрах, че е тръгнала без да плати колата.

Аз я платих.

Почувствувах, че това беше най-малкото, което можех да направя, след като бях слушал тоя божествен глас.