Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
What’s Better Than Money?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2013)
Източник
Кантая

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

Глава седма

I

Малко след шест сутринта вече бях паркирал край строителната площадка.

Хората вече работеха и аз размених няколко думи с бригадира. Джак беше напреднал страшно много за времето докато бях отсъствувал. Теренът беше изравнен и на двата бряга на реката. Бяха забили и голям брой пилони.

Повъртях се десетина минути, като гледах как работеха хората, и видях Джак да се задава с черно-белия си Тандърбърд[1]. Той закова спирачки точно до мен и изскочи от колата с широко ухилено лице.

— Здравей, Джеф! Радвам се да те видя! Всичко наред ли е?

Разтърсихме десници.

— Да, уредих всичко, даже имам и една изненада за теб. Можем да вземем нужната ни стомана на цени по-ниски с два процента от всички възможни, при същите якостни показатели.

Той се втренчи в мен.

— Да не искаш да кажеш, че си работил, докато те нямаше? Мислех че си по лична работа.

— Никога не съм спирал да работя — казах аз. — Какво ще кажеш, Джак? Икономисваме двайсет и пет хиляди долара!

— И ме питаш! Разказвай!

Поговорихме делово двайсетина минути и после той каза:

— По-добре ще е да поговорим и с нашите доставчици, Джак. Това са чудесни новини. Виж, имам да свърша няколко неща и се прибирам в офиса. Ще се видим тогава.

Той ме изпрати до колата.

— А Сарита? — запита той.

— Новините са добри — казах. — Утре сутринта имам уговорена среща с доктор Цимерман.

Разказах му за плановете на Цимерман за втората операция.

Той слушаше с участие, но личеше, че мостът е онова, което не излизаше от душата му, и аз го разбирах много добре.

— Това е чудесно, Джеф — каза той. — Е, мисля, че…

— Разбира се, — казах аз — тръгвам за офиса. Как се справя Уестън?

— Добре, но ти се връщаш тъкмо навреме. Има нужда от помощ, а аз съм страшно натоварен, за да му я дам.

— Аз ще се погрижа за него.

— Чудесно. Окей, ще се видим в единайсет — каза той и тръгна, като извика бригадира да дойде при него.

По пътя за офиса хвърлих поглед на часовника на таблото. Беше осем без петнайсет. След четвърт час Уилбър щеше да получи писмото. Как щеше да постъпи? Внезапно усетих колко силно се потят ръцете ми.

Паркирах колата и отидох в офиса където Тед Уестън и Клара вече бяха започнали работа.

Поздравиха ме и Клара ми връчи огромен куп писма и документи, пресмятания и папки.

Седнах и започнах да работя.

Някъде към десет спрях да запаля цигара и внезапно си спомних за Уилбър. В десет и десет имаше влак за Санта Барба. Дали го беше хванал? Обхвана ме трескаво желание да разбера.

Бях подготвил доста бележки за Джак, и като ги забодох заедно, ги подхвърлих на бюрото на Уестън.

— Ще бъдеш ли така добър да ги занесеш на Джак? — помолих го аз. — Трябват му. А аз ще подхвана от другия край.

— Разбира се, мистър Холидей.

Изгледах го.

Беше хубаво момче, работливо и точно на място. Точно такъв младеж, какъвто ми се искаше много да бъда и аз. Наблюдавах го как взе забележките и се изнесе бързо от офиса. Следях го със завистлив поглед. Страшно ми се искаше да съм като него. Той имаше късмет. Лицето му нямаше да получи порцията шрапнел, нямаше да прекара шест кошмарни месеци в отделението за пластична хирургия сред стенанията и писъците на пациентите, чиито лица бяха безнадеждни за възстановяване. Нямаше да му се налага да се занимава със среброкоса и златногласна наркоманка, която можеше да застреля човек без да и мигне окото. Нямаше да изпита чувството какво е да живееш под заплахата от изнудване и шантаж, нито пък да планира убийство… просто беше едно от онези момчета с късмет, на които дяволски завиждах.

Веднага щом излезе от стаята, вдигнах телефона и помолих Клара да ми даде градска линия. После избрах „Междуградски разговори“ и дадох на момичето номера на хотел Андерсън. Тя ми каза, че линиите за Сан Франсиско са страшно натоварени, но стига да успее, и веднага ще ми се обади.

Седях, пушех и се потях. Трябваше да изчакам десет дълги и късащи нервите минути, преди да получа връзка.

Обади се същият безразличен глас на дежурната от хотела.

— Да? Слушам ви.

— Искам да говоря с Уилбър — казах аз.

— Е, не можете. Той освободи стаята.

Сърцето ми подскочи леко в гърдите.

— Искате да кажете, че е напуснал?

— Какво друго мислите че искам да кажа?

— Знаете ли къде е отишъл?

— Не, и не ме интересува — и тя затвори.

Пуснах слушалката и като извадих носната си кърпичка, обърсах потните си ръце и лице.

И така, беше тръгнал, но накъде? Към Санта Барба? Ако се окажеше така, нямаше да стигне по-рано от два следобед. Обзе ме внезапна паника да спра всичко. Трябваше само да се обадя на Рима и да я предупредя че Уилбър идва.

Малко остана да го направя, но в същия момент вратата хлопна и в стаята се появиха Джак, Уестън и двама доставчици.

Поздравих и ги погледнах часовника на бюрото. Беше единайсет и четвърт. Все още имах време да предупредя Рима през обедната почивка.

Но разговорите ни с доставчиците така се затегнаха, че Джак предложи да обядваме всички заедно и да използваме времето докато се храним, за да доизгладим проблемите.

— Вижте, момчета, вие отивайте, а аз ей сега ще ви настигна. Трябва само да се обадя по телефона — казах аз.

Като останах сам, запалих цигара и се втренчих в телефона. Ако предупредях Рима че Уилбър е по петите и, тя щеше да офейка незабавно и вероятно никога повече нямаше да мога да я видя. Щеше да продължава да ме изнудва, и ако не и платях, отивах в затвора, но представата ми за Уилбър седнал във влака, който с всяка секунда се приближаваше към нея, направо вледеняваше кръвта в жилите ми.

Самодейният план за убийство не се различаваше много от хвърлянето на ези-тура. Ези — тя умира. Тура — аз влизам в затвора. Внезапно ми хрумна, защо не оставя на случая да реши още на момента?

Извадих монета от джоба и я хвърлих високо във въздуха. Чух я да пада на пода до мен. Няколко секунди седях неподвижен, без да поглеждам надолу, после се наведох с усилие и погледнах монетата.

Беше ези!

Е, това беше, можех да си измия ръцете. Оставях събитията да следват своя ход. Изправих се, смачках цигарата в пепелника и тръгнах към вратата.

И спрях.

Пред очите ми отново изплува бара на Ръсти. Видях Уилбър с ножа в ръка. Видях как Рима се гърчи в сепарето, с диво отворена уста, и отново писъкът и разцепи ушите ми. Чух страховития звук от стърженето на ноктите и в стената.

Не можех да постъпя така с нея. Бях длъжен да я предупредя.

Върнах се на бюрото, вдигнах слушалката и поисках „Междуградски разговори“. Дадох на момичето номера на Рима.

Чаках, като се вслушвах в шума по линията.

Момичето каза:

— Никой не отговаря. Може би няма никой?

— Трябва да има. Бихте ли опитали още един път?

Последва още едно дълга пауза и после тя каза:

— Съжалявам, но вашите хора не се обаждат.

Благодарих и затворих.

Случило се беше най-очевидното: Васари беше духнал и Рима заедно с него.

II

Но аз не се отказах толкова лесно. Имаше вероятност, разбира се, Рима да е излязла някъде и да се върне по-късно.

Три пъти звънях през деня до бунгалото, като използувах отсъствието на Уестън от офиса, но и трите пъти не получих отговор.

Накрая реших, че си беше отишла и самодейният ми план да се отърва от нея чрез дистанционно управление се беше провалил.

Чувствувах се спокоен и щастлив. Бях готов за неприятностите. След шест дни Рима щеше да очаква тридесет хиляди долара да бъдат прехвърлени в сметката и. Нямаше да и плащам нито цент повече. Какво щеше да направи тя? Да отиде в полицията? Трябваше да съм готов и за най-лошото. Беше абсолютно сигурно, че ще отиде в полицията, което означаваше, че ще бъда арестуван за убийство.

В такъв случай бях длъжен да осигуря бъдещето на Сарита. Обадих се на кмета Матисън и го помолих да ме приеме след вечеря, ако е възможно.

Той ме покани за самата вечеря, но аз любезно отклоних предложението му. Не бях в настроение за подобно нещо.

Заварих Хелън и Матисън седнали пред камината и се поздравихме. Казах им за предстоящата операция.

Матисън веднага ме подхвана:

— Как си с парите, Джеф? Операцията може да се окаже скъпа. Ти знаеш нашето отношение към Сарита. Тя ни е като дъщеря.

— Парите не са проблем — казах аз. — Това, от което тя истински се нуждае, са много внимание и грижи. В продължение на години. Тя няма никой друг, освен мен. Ако ми се случи нещо, тя ще остане сама.

— Разбира се, че няма да остане — каза Матисън. — Нали току-що ти казах, че ни е като дъщеря. Каквото и да стане с теб, тя ще дойде да живее при нас. Но я слушай, какви са тия приказки от теб? Какво искаш да кажеш с това?

— Знам как се чувствува — вмъкна Хелън. — Човек трябва да е готов за всичко. Той има право да мисли за тези неща. — Тя ми се усмихна. — Ние ще се грижим за нея, Джеф, обещаваме.

Планина ми падна от плещите. За пръв път, откакто Рима беше почнала да ме изнудва, усетих покой.

На следващата сутрин отидох в санаториума. Цимерман ми каза, че Сарита продължава да се подобрява.

— Не искам да ви обнадеждавам прекалено много, мистър Холидей, — каза той, — но има вероятност, макар и не много голяма, че ако имаме късмет, ще можем да я изправим на крака.

Заведе ме да я видя. Беше много бледа и изглеждаше като смалена в болничното легло. Беше в съзнание и ме позна, но нямаше сили да ме заговори.

Позволиха ми да застана до леглото. Няколко минути за мен нямаше нищо друго освен нея. И разбрах за това нищожно време, че тя въплъщаваше смисъла на моя живот.

Чувствувах се особено щастлив, че планът ми да се отърва от Рима не беше сполучил. Защото не знаех как щях да погледна в очите Сарита след това.

Двамата с Джак прекарахме неделята и понеделника на строителната площадка. Бяхме стигнали слой свличаща се почва и трябваше да измислим начин как да преодолеем неочакваното препятствие.

До вторник вечерта вече се бяхме справили с проблема. В сряда и четвъртък не вдигнахме глави от бюрата. Всяка вечер посещавах санаториума и разменях усмивки със Сарита. Още беше прекалено слаба, за да говори, но поне ме разпознаваше.

Цимерман ми се обади в петък към десет часа сутринта. Това беше денят, в който трябваше да преведа парите на Рима. Каза ми, че Гудиър е при него и са прегледали Рима.

— Решихме, че няма смисъл да изчакваме повече, мистър Холидей. Оперираме я утре сутринта.

Казах му, че ще бъда там за операцията. Обадих се на Матисън и му казах за операцията. Каза ми, че му е невъзможно да дойде в санаториума, но Хелън ще бъде до мен.

Вечерта пак бях при Сарита и за пръв път успяхме да разменим няколко думи.

— Утре сутринта ще те оперират, скъпа — казах й аз. — И много скоро ще бъдеш напълно здрава.

— Да, Джеф… искам… у дома.

На път за в къщи си мислех как ли ще реагира Рима като види че парите не са пристигнали. Вероятно щеше да изчака ден-два, за да бъде сигурна, и после какво? Но в този момент имах да мисля за много по-важни неща, та да се тормозя с подобни мисли.

Операцията започна в единайсет на следващото утро и продължи четири часа. Хелън и аз седяхме в чакалнята, без да разговаряме, но от време на време тя ми се усмихваше окуражаващо и ми стискаше ръката.

Малко след два дойде една сестра и ми каза, че ме търсят от офиса ми. Каза ми освен това, че операцията почти е привършила и след половин час ще имам новини.

Телефонът беше в дъното на коридора. Обаждаше се Клара.

— О, мистър Холидей, много съжалявам, че ви безпокоя точно сега, но тук при мен е сержант Киъри. Иска да говори с вас по някакъв много важен въпрос.

Сърцето ми замря за миг и после препусна бурно.

— Ще почака — казах аз. — Операцията ще свърши след половин час. Не мога да се върна по-рано от пет. Какво иска?

Много добре знаех какво иска. Това означаваше, че Рима ги беше осведомила вече.

— Ще го попитам, ако изчакате, мистър Холидей.

Гласът и беше леко смутен.

Последва пауза, след която в слушалката прозвуча мъжки глас.

— Тук е сержант Киъри от полицията на Санта Барба. Бих искал да ви видя колкото може по-скоро.

— Какво има? — запитах аз.

— Служебна тайна — каза сбито той. — Не мога да говоря по телефона.

— Добре — отвърнах му аз с неговия глас. — Ще почакате. Ще се върна в пет. Довиждане — и хлопнах слушалката.

Изтрих си с кърпичката потните ръце. Дали беше получил разрешение за арестуването ми? Бяха ли арестували вече Рима?

В този момент от дъното на коридора се зададе Цимерман. Беше усмихнат.

— Доктор Гудиър ще дойде всеки момент — каза той. — Само да си измие ръцете. Имам добри новини за вас. Операцията мина напълно сполучливо, точно както очаквахме. В случай, че не последва някакво неочаквано усложнение, нещо, което е малко вероятно, само след няколко месеца жена ви ще ходи нормално.

Следващият половин час мина в техническа дискусия на двамата доктори, от която почти нищо не разбрах. Обясниха ми с прости думи, че с внимателни грижи, търпение, след дълги месеци Сарита ще се възстанови изцяло.

Доктор Гудиър говореше, а на мен от ума ми не излизаше сержант Киъри, който ме чакаше. Гудиър ми каза, че ще мога да я видя след два дни, но не по-рано. Помислих си, че след два дни ще бъда в затвора в Лос Анджелис.

Тръгнахме си заедно с Хелън от санаториума.

— Вчера говорехме за Сарита, че ще я вземете при вас, ако нещо се случи с мен, — казах аз, докато карах колата към града. — Не сте се отказали, нали?

— Какво говориш, Джеф!

— Извинявай, малко не съм на себе си — казах аз, без да я гледам. — Не искам да те отегчавам с подробности, но може да се наложи да не бъда в обръщение за известно време и разчитам на теб и Тед да бъдете опора на Сарита.

— Защо не ми обясниш, Джеф? — запита ме тя спокойно. — Знаеш добре какво изпитваме към теб Тед и аз. Ще направим всичко, за да ти помогнем… само кажи.

— Искам да бъда сигурен, че няма да остане сама — казах аз. — Осигурите ли й това, значи нищо няма да й липсва.

Тя положи ръка върху моята.

— Разбира се, Джеф. Можеш да бъдеш абсолютно уверен за Сарита. Тед и аз толкова те обичаме…

Оставих я пред градския съвет. Искаше да съобщи на Матисън новините за Сарита. Погледна ме през стъклото и ми се усмихна.

— Не се тревожи… ще направим всичко…

— Няма да забравя.

Десет минути по-късно бях в офиса.

Клара тракаше усилено на пишещата машина. Като ме видя, и спря.

— Новините са доста добри — казах аз, докато свалях шлифера си. — Сигурни са, че ще ходи нормално. Казаха само, че няма да е много скоро.

— Толкова се радвам, мистър Холидей.

— Къде е полицаят?

— В кабинета ви. На мистър Уестън му се наложи да отиде на строителната площадка, така че е сам.

Прекосих приемната, отворих вратата и влязох.

Един едър, крупно сложен мъж се беше отпуснал удобно в едно от кожените ни кресла, купени скоро специално за важни гости.

Притежаваше типичното за полицай лице: червендалесто и месесто, обветрено, с обичайните ситни и твърди очи и уста-мишеловка. Плещите му бяха много едри, но беше започнал да трупа и на кръста. Изтъняващата му коса вече сивееше.

Той се изправи и каза:

— Мистър Холидей?

— Точно така — казах аз и затворих след себе си вратата.

Ръцете ми бяха влажни и сърцето ми биеше силно, и с големи усилия успявах да поддържам изражението си безстрастно.

— Аз съм сержант Киъри, полицията в Санта Барба.

Заобиколих бюрото си и седнах.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сержант. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

Той седна. Ситните му зелени очи се впиха в мен.

— Просто обикновено разследване, мистър Холидей. Надявам се, че можете да ни помогнете.

Това беше толкова неочаквано, че за миг самообладанието ме напусна. Бях очаквал да ме арестува. Втренчих се в него.

— Разбира се. С какво по-точно?

— Търсим един мъж на име Джинкс Мандън. Говори ли ви нещо името му?

Тревогата беше фалшива! Заля ме вълна от облекчение. Напрежението ме напусна.

— Джинкс Мандън? Не.

Зелените му очички продължаваха да дълбаят в моите.

— Никога не сте го чували?

Той извади пакетче дъвка, разви опаковката и я пъхна в устата си. Движенията му бяха бавни и обмислени. Смачка на топче опаковката и го пусна в пепелника на бюрото ми. И през цялото време не отделяше поглед от мен.

— Как е домашният ви адрес, мистър Холидей?

Казах му го, като се чудех за какво му е.

— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума? — запитах го аз.

— Търсим Мандън за въоръжен грабеж — челюстите на Киъри работеха тежко върху дъвката. — Открихме вчера една изоставена кола до гарата в Санта Барба. На кормилото имаше отпечатъци на Мандън. Колата е била открадната от Лос Анджелис. В жабката открихме парче хартия с вашето име и адрес.

Сърцето ме блъсна леко в ребрата. Можеше ли да се окаже, че Джинкс Мандън и Ед Васари са едно и също лице? За да прикрия изненадата си, протегнах ръка към кутията с цигари върху бюрото ми и запалих една.

— Моето име и адреса? — повторих аз, като отчаяно се мъчех гласът ми да прозвучи нормално учуден. — Не разбирам.

— Не е ли достатъчно ясно? — в гласа му внезапно се беше появила стържеща нотка. — В кола, използувана от търсен престъпник, откриват вашия адрес и името ви. Как ще го обясните?

Аз обаче се окопитвах бързо.

— Не е моя работа да го обяснявам — казах аз. — Никога не съм чувал за този човек.

— Може би сте го виждали.

Той измъкна от джоба си плик, а от него бляскава фотография, която ми плъзна по бюрото.

Лицето ми беше вече непроницаемо когато я погледнах. Нямаше грешка: беше Васари.

— Не — казах аз. — Не го познавам.

Киъри се пресегна, взе снимката от бюрото ми, прибра я в плика, а него пъхна в джоба. Тежката му челюст продължи да преживя методично, докато ме гледаше.

— Тогава защо е държал в колата си името ви и адреса?

— Откъде да знам. Може би собственикът да ме познава. Кой е той?

— Не ви познава. Вече го питахме.

— Съжалявам, сержант, но повече от това не мога да ви помогна.

Той кръстоса един върху друг дебелите са крака, като продължаваше бавно и методично да преживя.

— Строите мост, нали? — запита той неочаквано. — И в последния брой на Лайф имаше снимката ви?

— Да. Но какво общо има с всичко това?

— Може би Мандън е научил името ви от списанието? Беше ли споменат адреса ви?

— Не.

Той размърда туловището си на стола с намръщен израз.

— Много загадъчно, нали? Не обичам загадките. Правят доклада непрегледен. Та значи, нямате никаква представа защо Мандън е пазил адреса и името ви в колата?

— Абсолютно никаква.

Той подъвка още известно време, и после стана, повдигайки мощните си рамене.

— Трябва да има някакво обяснение, мистър Холидей. Помислете. Възможно е да си спомните нещо. Ако стане, обадете ми се. Тоя момък ни трябва, и ще го хванем. Възможно е да има някаква връзка между него и вас, която сте забравили.

— Невъзможно — уверих го аз, като се изправях. — Не го познавам и никога не съм го виждал.

— Е, добре. Благодаря ви, че ми отделихте време. — Той тръгна към вратата и спря на средата. — Голям мост строите.

— Да.

— Вярно ли е, че струва шест милиона?

— Да.

Той се втренчи в мен и очичките му отново задълбаха в моите.

— Хубави парички ще дръпнете, ако го завършите — каза той. — Е, довиждане, мистър Холидей.

Той кимна и тръгна.

Усетих студена пот върху лицето си като го наблюдавах как притваря тихо вратата след себе си.

Бележки

[1] Тандър — гръмотевица, бърд — птица; Тандърбърд — гръмотевична птица. Б.пр.