Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (11)

II

Рано на следната сутрин позвъних от стаята си до санаториума на доктор Цимерман. Дежурната сестра каза, че доктор Цимерман иска да говори с мен и ме помоли да не затварям.

Гласът му звучеше много щастливо по телефона.

— Имам добри новини за вас, мистър Холидей. Вашата жена се подобрява със стремителна бързина. Излезе от комата и мисля, че след два дни можете да я видите. Налага се да обсъдим и втората операция. Кога ще се върнете?

— В петък — казах. — Ще ви се обадя веднага щом пристигна. Наистина ли мислите, че е прескочила най-лошото?

— Разбира се, че съм сигурен. Ако дойдете в санаториума събота сутринта, ще имате възможността сам да се убедите в това.

Казах, че ще дойда, и след като разменихме още няколко думи, затворих.

Вестта, че Сарита е в отлично състояние ме изкара от депресията. Решимостта ми да се отърва от Рима отново отслабна.

В събота сутринта щях да бъда до Сарита. Щях да знам, докато стоях до леглото и, че съвсем съзнателно съм станал причина да бъде лишен от живот човек. Чудех се, какво ли ще чувствувам, когато се срещнеха очите ни. Дали щеше да прочете вината в тях?

Станах и закрачих из стаята. Имах ли право да лишавам Рима от живот? — питах се аз. Убивах я, за да не отида в газовата камера или в затвора. Щях ли да живея в мир със себе си след като преднамерено съм убил човек? Съвестта ми задаваше този въпрос и настояваше за отговор.

Опитах се да намеря друго решение. Да предположим, че откажа да давам повече пари на Рима и тя ме издаде на полицията, след което ме арестуват. Какво ще стане със Сарита без мен? Вярно, парите ми щяха да останат на нея, но как щеше да живее сама и инвалид?

Опитах се да бъда откровен докрай със себе си. Кое стоеше на първо място — исках да се отърва от Рима за да не ходя в затвора или защото не можех да изоставя Сарита без моята помощ?

Не можех да реша, но знаех, че Сарита се нуждаеше от мен, и знаех също, че животът на Рима не струва пукната пара.

Съзнавах, че планът ми да се отърва от нея течеше като решето. Дори и да изпратех на Уилбър адреса й, нямаше никаква гаранция, че той щеше да я убие. Ненавистта му към нея можеше да е отшумяла и той можеше изобщо да не си прави труда да се разхожда чак дотам. Васари пък можеше да реши да остане при Рима дори и след като го предупредях, че полицията е по петите му. И ако постъпеше така, това означаваше Рима да тръгне с него и Уилбър да завари бунгалото празно. Ако-ако-ако…

Беше абсолютно самодеен план за убийство.

И точно в този момент ми хрумна мисълта да не го променям, а да го оставя такъв, какъвто си беше. Щеше да бъде като хвърляне на ези-тура: ези — Рима загива; тура — отивам в затвора. Така вината нямаше да бъде изцяло моя, ако планът ми се осъществеше и Рима умреше.

Реших да сляза на закуска, за да прогоня лошите мисли от главата си. Казах на сервитьорката да ми донесе кафе и препечен хляб. Докато чаках да ми донесат поръчката, огледах залата. Имаше само осем или девет души, които закусваха: всички без изключение бизнесмени, вглъбени в закуската и вестниците си.

Усетих, че един от тях в далечния ъгъл беше вдигнал глава и ме гледаше съсредоточено. Беше мъж на моите години и кръглото му пълно лице ми беше познато отнякъде. Изведнъж стана и се насочи към мен, като се усмихваше. Познах го едва когато стигна да масата ми. Бивш колега от колежа, с когото бяхме делили една и съща стая. Казваше се Бил Стовал и се беше дипломирал като инженер в едно и също време с мен.

— За бога! — възкликна той. — Ти си Джеф Холидей, нали?

Изправих се и разтърсихме десници. Искаше да знае какво правя в Сан Франсиско и му казах че съм в командировка. Каза ми, че бил чел Лайф и знаел за моста.

— Голяма работа сте направили, Джеф! Всеки инженер в окръга сънуваше че получава поръчката!

Седнахме и се разговорихме за моста. Аз го попитах какво прави.

— Работя във Фрейзър и Грант, стоманата. Между другото, Джеф, можем да ви бъдем полезни. Ще се нуждаете от стоманени изделия, а ние можем да ти предложим условия, от които ще ти падне шапката.

Внезапно ми хрумна, че ако моят план да се отърва от Рима не сполучеше, и успееха да се доберат до мен, нямаше да бъде зле да си имам едно оправдание за идването ми до Сан Франсиско. Казах му, че ни интересуват всякакви предложения.

— Знаеш ли какво, — каза възбуден той, — какво ще кажеш да дойдеш при нас към десет и половина и аз ще те представя на шефа на стоманата? — Той ми подаде визитната си картичка. — Ще можеш ли?

Казах му че ще мога и след като ми обясни как да стигна до тях, се разделихме.

Цялата сутрин и по-голямата част от следобеда ги прекарах заедно със шефа на стоманеното производство. Шапката ми наистина щеше да падне, защото цените които той ми предложи, бяха действително по-ниски от всичко което ни бяха предлагали нашите доставчици до този момент. Обещах да му съобщя веднага решението ни след като се консултирам с Джак.

Върнах се в хотела малко след пет часа и се качих в стаята си. Изкъпах се, преоблякох се, после седнах на писалището и написах името и адреса на Рима с едри печатни букви на един лист хартия. После го пъхнах в плик заедно с три банкноти по десет долара. Адресирах писмото до Уилбър чрез хотел Андерсън.

Слязох долу до фоайето и попитах портиера за разписанието на влаковете до Холанд Сити. Каза че има един в осем и двайсет.

Купих марка от него и я залепих на писмото до Уилбър. С огромно усилие на волята се доближих до пощенската кутия и пуснах писмото вътре. Миг след като го направих, и ми се прииска страшно да го извадя от кутията.

Влязох в бара и си поръчах едно питие. Бях започнал леко да се потя. Уилбър щеше да получи писмото утре сутринта към осем. Какво ли щеше да направи? Ако той не се беше отказал от намерението си да убие Рима, можеше да се добере до Санта Барба до два и половина следобед.

Той беше наркоман, следователно, също както и при Рима, действията му бяха непредсказуеми. Лесно можеше да се поддаде на изкушението да даде парите, изпратени му за пътни, на някой дребен пласьор на наркотици. Съществуваше вероятността да остане в Сан Франсиско, без и да помисли за Санта Барба.

И с тая успокояваща съвестта ми мисъл отидох в снекбара и изядох един сандвич. После си платих сметката за стаята, и докато чаках да ми свалят куфара, се затворих в една телефонна кабина. Поисках от Информацията да ми дадат телефонния номер на Бунгалото, Източния бряг, Санта Барба. След като изчаках обичайното време, телефонистката ми каза, че бил Изток 6684. Записах си го в бележника, напуснах хотела, като хванах такси до гарата.

Малко след полунощ бях на гарата на Холанд Сити. Момчето, което събираше билетите на бариерата, ми се ухили радостно като ме видя.

— Радвам се да ви видя, мистър Холидей. Съпругата ви вече е по-добре, нали?

Казах му че Сарита се подобрява бързо и се надявам в събота да я видя.

— Радвам се да чуя това — каза той. — Тя е прекрасна жена, мистър Холидей. Надявам се да пъхнат това копеле, което я блъсна, поне за няколко години в дранголника.

Шофьорът на таксито, което ме закара у дома, също пожела да чуе последните новини за Сарита. Изведнъж проумях, че жена ми беше станала широко популярна фигура, и тая мисъл ме накара да се почувствувам горд.

Настроението ми изчезна още в момента, в който отключих апартамента и пристъпих в замрялата всекидневна. Стоях дълго време на едно място, със смътната надежда чуя топлия глас на Сарита. Никой не се обади. Почувствах се страшно самотен, като гледах общите ни семейни вещи, спрелият часовник над камината, слоят от прах върху телевизора.

Влязох в спалнята, съблякох се, изкъпах се и си сложих пижамата. После се върнах във всекидневната и си налях уиски и сода. Седнах до телефона и запалих цигара. След като привърших с пиенето и цигарата погледнах колко е часът.

Беше два без двайсет след полунощ. Умът ми за миг се озова в Санта Барба и след това в бунгалото на Източния бряг. Рима и Васари сигурно се приготвяха да си лягат, освен ако вече не си бяха легнали.

Сега трябваше да направя втория си ход в моята игра. Вдигнах бележника си от масата, погледнах за телефонния номер на бунгалото и позвъних на „Междуградски разговори“. Когато операторката се обади, дадох и номера. Казах и, че ще изчакам.

Седях неподвижен, взирайки се в тавана, и се вслушвах в призрачните гласове по линията. После внезапно се разнесоха силни бър-бър-бър, което означаваше, че телефонът от другата страна звъни.

След секунда нещо изщрака и ядосаният глас на Рима произнесе:

— Изток 6684. Кой се обажда?

Сърцето ми се сгърчи като чух гласа й.

Направих гласа си груб и отсякох:

— Дай ми Ед.

— Кой се обажда?

Връзката беше толкова добра, че открояваше даже бързото й неравно дишане.

— Няма значение. Негов авер. Искам да говоря с него.

— Няма да говориш с него, докато не ми кажеш кой си — каза тя и долових неувереност в гласа и.

После се разнесе приглушен шум от боричкане.

Чух Рима да казва:

— Не ставай глупак, Ед.

— Затваряй си устата! — изръмжа Васари. — Аз ще се оправям!

После гласът му излая в ухото ми:

— Кой си ти?

— Твой авер — произнесох аз бавно и отчетливо. — Дигай си чукалата, Ед, иначе лошо ти се пише. Ченгетата са те скивали тая сутрин и вече знаят къде си. Чакат само да получат разрешение за ареста ти и ще ти скъсат задника!

Чух го как си пое рязко дъх и тъкмо отвори уста да заговори, и аз затворих.

Останах неподвижен с ръка върху телефонната слушалка и поглед вперен в стената. Каквото и да станеше вече, бях вдигнал завесата. След по-малко от шест часа Уилбър щеше да прочете писмото. Или щеше да се метне на първия влак за Санта Барба, или нямаше и да помръдне от Сан Франсиско. Ако тръгнеше, бях абсолютно сигурен, че ще я убие, но междувременно Васари можеше и да не хукне да си спасява кожата. Ако хукнеше, имаше някаква вероятност Рима да тръгне с него, така че Уилбър можеше да завари бунгалото празно. От друга страна обаче, Васари можеше да я зареже, и Уилбър да я завари в бунгалото. Но съществуваше вероятност Васари да остане при Рима, в който случай Уилбър можеше да срещне сериозна съпротива. Като план за убийство той действително беше аматьорски, но пък в замяна на това предлагаше многобройни варианти на решение. Беше все едно да познаеш последователните положения на монета при серия хвърляния.

Нещата си бяха тръгнали по реда. Пиесата беше започнала и аз бях длъжен да се примиря с финала и, какъвто и да бъдеше.

Угасих светлината и отидох в спалнята. Празното легло до моето ме накара да помисля за Сарита.

Исках да се моля за нея, но думите не искаха да идват.

Легнах си, без да угасям светлината. Мракът обикновено усилва терзанията на съвестта.