Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (13)

II

Рима беше мъртва!

Но вместо облекчение, изпитвах само разкаяние. Бях виновен за смъртта й.

С нейната смърт си беше отишло и моето минало. Сега вече можех да се отпусна на стола си без да се страхувам че всеки момент ще ме арестуват.

Но ако пипнеха Васари? И го пъхнеха в газовата камера за убийство, което бях сигурен че не беше извършил?

Знаех, че не е убил Рима. Уилбър го беше направил и аз можех да го докажа, но това щеше да означава да им разкажа цялата история, и щяха да ме изправят пред съда за убийството на пазача.

Щеше ли да свърши някога този кошмар?

Аз си помислих: нали спасих себе си, Васари да върви по дяволите! Той е регистриран престъпник. Откъде накъде да се жертвувам заради него?

През следващите шест дни напрежението от работата и ежевечерните посещения при Сарита в санаториума ангажираха изцяло съзнанието ми до такава степен, че мисълта за отговорността ми за смъртта на Рима просто изчезваше. Но не така беше през нощта. Всяка вечер в мрака пред очите ми изплуваше тялото на Рима потопено в собствената и кръв, накълцано от маниакалния садист.

Следях вестниците за евентуални новости по развоя на следствието. В първите дни убийството заемаше челните страници, но доста бързо се прехвърли към малките колони на последна страница. Съобщаваше се, че полицията продължава да издирва Мандън, за когото те се надявали, че щял да им бъди от помощ при разследването, но все още нямало напредък.

С всеки изминат ден се обнадеждавах все повече. Може би Васари беше успял да се измъкне от страната? Може би никога нямаше да го открият?

Чудех се какво ли е станало с Уилбър. Няколко пъти се изкушавах да позвъня до хотел Андерсън в Сан Франсиско, за да разбера дали все още не е там, но всеки път размислях навреме.

Сарита продължаваше да се подобрява. Всяка вечер посещавах санаториума и по един час разговарях с нея. Разказвах и за моста, какво правя всеки ден, как се справям без нея.

Цимерман беше вече абсолютно сигурен, че тя ще може отново да ходи, но иска още време. Каза, че след две седмици може да я изпише. Считаше, че в домашна обстановка прогресът ще е още по-голям и бърз, но щеше да е нужна и една сестра да се грижи за нея.

Вестниците престанаха да поместват новини за убийството. Повтарях си, че всичко ще се размине. Васари сигурно беше напуснал страната. Никога нямаше да го хванат.

И тогава една вечер, когато се прибирах от редовното си посещение до санаториума и търсех място за паркиране до блока, видях един едър мъж облегнат на стената.

Веднага разпознах тежката фигура, не можех да я сбъркам с никоя друга: беше Киъри.

Гореща кръв плъзна нагоре по гръбнака ми като го гледах през прозореца на колата. Устата ми пресъхна и с усилие потиснах паническия импулс да дам газ и да потегля нанякъде, където и да е.

Бяха минали три седмици, откакто го бях виждал за последен път и се бях надявал да е за последен. И въпреки всичко стоеше пред мен в този момент.

Слязох от колата без да бързам, и докато стигна до него, вече се бях овладял.

— Здравейте, сержант — казах аз. — Какво правите тук?

— Чаках ви — изрече той сбито. — Казаха ми, че сте отишли до болницата и реших да ви изчакам тук.

— Какво искате? — беше ми невъзможно да поддържам гласа си равен. — Какво има този път?

— По-добре да поговорим вътре, мистър Холидей. Ако обичате, след вас.

Тръгнах по стълбите нагоре към апартамента.

Киъри ме следваше.

— Казват, че жена ви била доста зле — каза той докато влизахме във всекидневната. — Сега по-добре ли е?

Захвърлих шапката и шлифера на един стол и отидох до камината, откъдето го загледах.

— Да, сега е много по-добре, благодаря ви.

Той си избра най-големия и най-удобен стол в стаята и се просна в него. Свали шапката си и я пусна до крака си на пода. След това започна процедурата по разопаковането на пакетчето дъвка.

— При последната ни среща, мистър Холидей, — произнесе той с поглед концентриран върху усещанията от новата дъвка — вие ми казахте, че нито познавате, нито сте чували за Рима Маршал.

Пъхнах стиснатите си до бяло юмруци в джобовете си. Сърцето ми заби толкова усилено, че се уплаших да не го чуе.

— Точна така — казах аз.

Той повдигна поглед и заби зелените си очички в моите.

— Имам сериозни основания да ви подозирам в лъжа, мистър Холидей, и съм сигурен че вие сте познавали мъртвата.

— Какво ви кара да мислите така? — запитах го аз.

— Вестниците публикуваха снимка на мъртвата. Обади ни се един мъж на име Джо Масини, собственикът на хотел Калоуей. Бил приятел с Рима. Каза ни, че тя имала среща в хотела му с мъж с белег на челюстта и прихлупен десен клепач. Очевидно се страхувала много от този мъж, защото помолила Масини да го задържи за няколко минути, докато напусне хотела, за да не би да я проследи. Описанието, което той му даде, съответствува изцяло на вас, мистър Холидей.

Не казах нищо.

Киъри дъвчеше бавно без да отделя поглед от мен.

— Тази Маршал има банкова сметка в Санта Барба — продължи той. — Вчера го проверих. През последните шест седмици в сметката й са постъпили две суми по десет хиляди долара. И двете са били изтеглени от вашата сметка. Продължавате ли да твърдите, че не сте познавали тази жена?

Придърпах един стол и седнах.

— Да, познавах я.

— Защо й дадохте всичките тези пари?

— Мисля, че е повече от очевидно, нали? Тя ме изнудваше.

Той се размърда на стола си.

— Да-а, точно така си и мислех. Защо ви изнудваше?

— Какво значение има? Аз не съм я убил, и вие го знаете.

Той подъвка още малко без да отделя поглед от мен.

— Вие не сте я убили, макар че изнудването си е достатъчно силен мотив за убийство. Не сте я убили, защото не сте имали тази възможност. Били сте тук, когато е била накълцана. Вече съм го проверил.

Чаках, като дишах дълбоко и бързо.

— Щяхте да ми икономисате много нерви, мистър Холидей, ако ни бяхте казали истината още първия път. Отишли сте в Санта Барба, за да се срещнете с тази жена ли?

— Отидох, за да я намеря — казах. — Имах намерение да я помоля за отсрочка за следващото плащане. Парите ми трябваха за операцията на жена ми. Но не успях да я открия. Нямах никакво време. Опитах два пъти, но нямах късмет.

— Какво стана после? Платихте ли й?

— Не. Тя умря, преди да ми се наложи да платя.

— Голям късмет сте извадили, нали?

— Да.

— Защо ви изнудваше?

Е, това беше нещо което нямаше да му кажа.

— Най-баналното нещо — запознахме се, имахме връзка, тя разбра, че съм женен, и започна да ме шантажира, че ще каже на жена ми.

Той разтри върха на месестия си нос с отегчено изражение.

— Не ви ли се струва, че тия суми са прекалено големи за такова прегрешение?

— Тя ми беше сложила ножа на врата. Жена ми беше в безнадеждно положение. И най-малкото сътресение можеше да се окаже фатално.

Той приведе широките си плещи, като каза:

— Предполагам, знаете, мистър Холидей, даването на лъжливи показания при разследване на убийство се наказва сериозно от закона.

— Да, знам това.

— Ако ни бяхте признали още първия път, че познавате тази жена, щяхте да ми спестите дяволски много нерви.

— Връзка с жена като тази не е нещо, което ще се признае с охота от който и да било мъж — казах аз.

— Да. — Той разтри страните на лицето си. — Е, добре, смятам, че това приключва случая. Няма за какво повече да се притеснявате. Нямам намерение да правя доклад. Просто се опитвам да си изясня някои неща.

Сега беше мой ред да го изгледам.

— Няма да правите доклад?

— Аз ръководя това разследване. — Той протегна дългите си и дебели крака. — Не виждам защо трябва да създавам допълнително проблеми на някой авер, решил малко да кривне за разнообразие. — Месестото му лице внезапно се изкриви в ухилване: не беше ухилване, а по-скоро мръсна усмивка. — Исках да се уверя, че нямате нищо общо със смъртта й, и сега съм сигурен в това. — Мръсната му усмивчица се усили. — Имате късмет, че се пенсионирам в края на месеца. Можеше да не съм толкова милостив, ако не отивах на майната си. Може и да не ми вярвате, ама чукнах ги вече шейсетте. Та вече ме подканят да освобождавам мястото.

Имаше нещо в него, от което ми се гадеше. Не можех да го назова точно, но ми беше много подозрителен. Внезапно беше престанал да изглежда като ченге. Имаше вид на човек, свършил си работата, и сега се чуди какво да подхване. Повдигаше ми се от присъствието му.

— Не, направо не ми се вярва, като ви гледам, сержант — казах аз. — Е, благодаря ви.

— При такива случаи ние сме дискретни — той се ухили отново. — Редовно се сблъскваме с такива случаи. Някои момчета така им завъртат главите курвите, че после се чудят как да се измъкнат. Имахте късмет, мистър Холидей, че Мандън й е затворил устата.

— Тя беше изнудвачка — казах аз. — Всяка една от жертвите й е могла да я заколи. Идвало ли ви е това на ум?

— Мандън е убиецът. Няма никакви съмнения.

Малко остана да му кажа за Уилбър, но пак успях да се спра навреме. Ако го намесех, щяха да изскочат и историята с опита за обир в студиото и убийството на пазача, а това означаваше краят ми.

— Е, още веднъж ви благодаря, сержант.

Той се изправи.

— Няма защо, мистър Холидей. Повече няма да ви безпокоят по този случай. — Той ме изгледа, полуухилен и с половин мръсната усмивчица. — Разбира се, щом сте толкова доволен, какво ще кажете за едно малко дарение в полза на спортните фондове на полицията; просто ми хрумна, мистър Холидей, дори не съм ви и помолил.

Пак беше мой ред да го изгледам.

— Но разбира се, сержант. — Извадих портфейла си. — Бихте ли назовали сумата, сержант?

— Колкото ви се откъсне. — Свинските му очички изведнъж заблестяха алчно. — Да кажем стотарка?

Дадох му двадесет петдоларови банкноти.

— Ще ви изпратя фактурата. Момчетата ще бъдат много щастливи. — Банкнотите мигновен изчезнаха в джоба му. — Благодаря ви много, мистър Холидей.

Не бях чак толкова балама.

— Не е необходимо да ми изпращате фактура. Не ми трябва.

Усмивчицата стана още по-широка.

— Както желаете, мистър Холидей. Е, много съм ви благодарен.

Наблюдавах го как си отива.

Почти бях късметлия.

Почти, защото какво щеше да стане, ако пипнеха Васари?