Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
What’s Better Than Money?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2013)
Източник
Кантая

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

Глава втора

I

Не беше лесно да открия хотел Калоуей. Когато най-сетне се добрах до него, оказа се, че е от ония съмнителни и нечистоплътни заведения със стаи под наем за час, пръснати по цялото източно крайбрежие на реката, и които непрекъснато биваха затваряни от полицията, след което отново ги отваряха, вече с нови управители.

След като оставих Крийди в един ресторант, където трябваше да се срещне със жена си, и Джак в апартамента му, беше станало прекалено късно да се прибирам и после отново да пресичам целия град, за да се срещна с Рима в десет.

Така че се обадих на Сарита и казах, че трябва да отида до офиса, тъй като Крийди иска някои данни, които му трябваха за статията, която пишеше. Успокоих я, че ще хапнем по някой сандвич с него и не съм сигурен по кое време ще се прибера.

Влязох във фоайето на хотел Калоуей няколко минути след десет.

На рецепцията стърчеше някакъв унил и белокос негър. До вратата се кипреше прашна палма в потъмняла бронзова кофа. Заобикаляха я пет бамбукови стола, в които не личеше да беше сядано някога. И целият този мрачен декор беше потопен в атмосферата на мизерия.

Спрях и се огледах.

В един ъгъл, в единственото кожено кресло, беше седнала жена в износени дрехи. Гледаше ме втренчено, с висяща от щедро начервените й устни цигара.

В първия момент не можах да я позная. Косата й вече не беше сребърна: беше я боядисала керемиденочервена и подстригала късо в стил „уличник“. Черният й костюм изживяваше последните си дни. Зелената й риза беше груба и избеляла от многобройните пранета.

Закрачих бавно през фоайето сподирян от погледа но стария негър и спрях пред нея. Вгледахме се един в друг.

Изминалите години бяха оставили тежък отпечатък върху нея. Лицето й беше подпухнало, с една нездрава бледност. Изглеждаше по-възрастна за трийсетте си години. Щедро сложеният върху бузите й руж можеше да заблуди може би само нея. Очите й гледаха твърдо; безличните мътни очи на уличница; като камъни потапяни в синьо-черно мастило.

Бях потресен от вида й. При разговора ни по телефона в съзнанието ми беше изплувал образа и такъв, какъвто си го спомнях от момента на раздялата ни. Тази жена тук за мен беше непозната, и въпреки това беше Рима. Дори червената й коса и повехналостта й не можеха да скрият самоличността й.

Следях очите й, които бързо обходиха костюма ми, чантата и обувките ми, и след това отново се върнаха на лицето ми.

— Здравей, Джеф — каза тя. — Отдавна не сме се виждали.

— Да отидем някъде, където можем да поговорим спокойно — предложих аз, като съзнавах че гласът ми звучи дрезгаво.

Тя повдигна веждите си.

— Не бих искала да ти създавам неприятности. Сега си голяма клечка. Ако твоите богати аверчета те зърнат с такава повлекана, могат да си направят някои прибързани заключения.

— Не можем да разговаряме тук. Да отидем до колата ми.

Тя поклати със съжаление глава.

— Тук ще разговаряме. Не се притеснявай от Джо. Глух е като пън. Ще ме почерпиш ли нещо?

— Поръчай си каквото искаш.

Тя се изправи, отиде до рецепцията и дрънна един звънец до негъра, който отскочи стреснато от нея и се начумери.

От една задна врата излезе някакъв едър и дебел италианец с мазна черна коса и няколкодневна четина. Беше с мръсна каубойска риза и още по-мръсни фланелени панталони.

— Бутилка скоч, две чаши и газирана вода, Тони, — каза Рима — и по-бързо.

Дебелакът я изгледа втренчено.

— Кой ще плаща?

Тя ме посочи с глава.

— Той.

Черните му кървясали очи ме обходиха отгоре до долу, после кимна и се върна обратно в задната стая.

Придърпах един от бамбуковите столове и го поставих така, че да съм близко до нея, когато се върне на стола си, и същевременно да наблюдавам входа към фоайето. Седнах.

Тя се върна обратно на стола си. Докато крачеше към мен, успях да зърна бримките й в двата й чорапа; обувките й бяха на път да се разпаднат.

— Е, също като в доброто старо време, нали? — произнесе тя сядайки. — Само дето сега си женен. — Извади пакет цигари й запали една, като издуха дима през ноздрите. — Добра кариера си направил. Като си помисля само, че всички тия години можеше да гниеш в пандела или да си наторил пръстта на затворническото гробище.

Дебелакът се върна с напитките. Платих му сметката, и след като ми хвърли още един любопитен поглед, се скри отново в задната стая.

Тя си наля с несигурна ръка щедра порция от уискито в чашата си, и после бутна бутилката към мен.

Не я докоснах. Гледах я как изгълта на един дъх уискито и после добави вода към остатъка.

— Нямаш кой знае какво да разкажеш за себе си, нали? — каза тя като ме гледаше. — Как я караше всичките тия години? Сещаше ли се за мен?

— Мислех за теб — казах й аз.

— Питаше ли се какво правя?

Не казах нищо.

— Пазиш ли още оная лента със записа ми?

Бях я изхвърлил далеч преди да се върна у дома; не исках нищо да ми напомня за нея.

— Загуби се някъде — казах аз с дървен глас.

— Така ли? Жалко. Беше хубав запис. — Тя отпи от чашата си. — Струваше маса пари. Надявах се да си я запазил, та да мога да я продам.

Нещата започваха да се изясняват. Зачаках.

Тя повдигна рамене.

— Загубил си я, но пък си направил много пари, така че няма да е голям проблем за теб да ми я платиш.

— Няма да ти платя нищо — казах аз.

Тя допи чашата и си наля пак.

— И така, сега си женен. Това е нещо ново за теб, нали? Мислех, че жените не те вълнуват.

— Да оставим това настрани, Рима. Не мисля, че този разговор има някакъв смисъл. Ти и аз живеем в два различни свята. Всеки от нас е имал своя шанс.

Тя пъхна ръката си под ризата и зачеса ребрата си. Отвратителният й жест ме върна в миналото като с удар.

— Жена ти знае ли, че си убил човек? — запита ме тя, като ме гледаше право в очите.

— Не съм убивал човек — казах твърдо аз. — И остави жена ми на мира.

— Добре, добре, след като си толкова сигурен, че не си го направил, няма да имаш нищо напротив ако отида при ченгетата и им кажа, че ти си го убил.

— Виж, Рима, знаеш не по-зле от мен кой застреля пазача. Ще повярват на мен, а не на теб. Така че се откажи.

— Когато видях снимката ти в Лайф, как си се разположил в онзи офис, направо не повярвах на очите си — каза тя. — Едва успях да стигна за телевизионното ти изпълнение. И така, ще получиш шейсет хиляди долара. Това са страшно много пари. Колко ще ми заделиш от тях?

— И пет цента няма да ти заделя — казах аз. — Това да ти е ясно.

Тя се изсмя.

— О, ще ми заделиш. Ще ме обезщетиш за загубата на лентата. Мисля, че струва шейсет хиляди долара. А може и повече.

— Чу какво ти казах. Ако се опиташ да ме шантажираш, ще те предам на полицията.

Тя си допи чашата. Галеше стъклото и очите й обхождаха лицето ми.

— Запазила съм пистолета, Джеф — каза тя. — Ченгетата в Лос Анджелис ти имат описанието в архивите си. Знаят, че мъжът когото търсят за убийство, е с прихлупен десен клепач и белег на челюстта. Всичко, което трябва да направя, е да отида в най-близкия полицейски участък и да им кажа че ти и аз сме ония, които търсят от толкова дълго време. Като им връча и пистолета, смъртната ти присъда е осигурена. Без никакви проблеми.

— Не е съвсем така — казах аз. — Ти ще бъдеш обявена за съучастница в убийство дори и да повярват на показанията ти срещу мен. И на теб не ти мърда затвора! Не забравяй това!

Тя се облегна назад и се изсмя с кошмарен и ужасен смях.

— Нещастен дръвник! Да не мислиш, че ме е грижа дали ще отида в затвора? Погледни ме! Имам ли нещо да губя? Аз съм свършена! Нищо не ми остана от оная красота! И една нота не мога да изпея сега! Аз съм наркоманка, и дните ми минават да изкарам някой цент, за да се снабдя с поредната си доза. Пет пари не давам, че ще отида в затвора! Там ще съм по-добре от тук! — Тя внезапно се приведе напред, лицето и погрозня още повече, разкривено и безмилостно. — Но на теб не ти държи да зарежеш всичко и да се пъхнеш в дранголника! Имаш да губиш много, страшно много! Искаш да построиш моста, нали? Искаш да имаш нова къща, нали? Искаш да продължиш да спиш с прекрасната си съпруга, нали? Искаш да си запазиш общественото положение, нали? Ти имаш всичко, а аз нямам нищо. Ако не бъдеш умен, Джеф, ще отидем заедно в затвора. Повярвай ми. Не мисли, че блъфирам. Има ли нещо по-хубаво от парите? Трябват ми и ще ги имам. Ще ми ги дадеш или и двамата отиваме в затвора!

Гледах я, без да отделям очи от нея. В думите и имаше истина. Тя нямаше какво да губи. Беше стигнала дъното. Бях готов дори да й повярвам, че щеше да се чувствува по-добре в затвора.

Опитах се да я сплаша, макар и да знаех, че беше безполезно.

— Ще ти друснат най-малко десет години. Какво ще правиш без дрога десет години в килията?

Тя ми се изсмя в лицето.

— А ти какво ще правиш двайсет години без прекрасната си съпруга? Не ме е грижа. Може и да ме излекуват. Как мислиш, че съм изкарала през всичките тия години? Как мислиш, че съм си набавяла всеки път дозата? Проституирах. Помисли си за това. Опитай се да си представиш прекрасната си съпруга как се чука всяка вечер с мъже. Ти не можеш да ме сплашиш с приказки за пандела, но аз мога! Там ще бъда в рая в сравнение с това което съм преживяла! Или ми плащай, или отиваме и двамата на топло!

Гледах порутеното й обезформено лице и съзнавах, че няма къде да мърдам. Не можех да се измъкна от обвинението по убийство. Имаше някаква вероятност да отърва въжето, но със сигурност кокалите ми щяха да изгният там. Страхът ми се превърна в кипящ гняв. Бях постигнал толкова много и вече бях на върха! Бъдещето ми беше сигурно до момента в който ми се обади по телефона. Беше ме хванала в капан. Нямах никакъв изход. Сигурен бях, че е планирала да ме изцеди до шушка.

— Добре, добре — казах аз. — Ще ти дам пари. Пет хиляди долара. Повече не мога да намеря. Трябва да знаеш, че имаш дяволски късмет.

— О, не, Джеф. Имаме още сметки за уреждане с теб. Аз не съм забравила как се погаври веднъж с мен. — Тя допря длан до лицето си. — Никой кучи син не може да ме удари, без да си плати за това. Сега диктувам аз. Оная лента ще ти струва шейсет хиляди долара. Тая седмица ще ми дадеш десет хиляди. Още десет хиляди на първо число следващия месец и тридесет хиляди на по-следващия месец и останалите десет хиляди като последна вноска.

Кръвта нахлу в главата ми, но успях да се сдържа.

— Не!

Тя се изсмя.

— Няма да те насилвам, Джеф. Ще те оставя ти да избереш. Аз не блъфирам. Или плащаш, или отиваме в пандела. Такава ми е офертата. Решавай.

Замислих се. Не виждах изход. Не беше ми оставила никакъв.

Знаех добре, че няма да спре дотам. Свършеше ли шейсетте хилядарки, щеше да се върне за още. Единственото спасение от това непрекъснато изнудване беше нейната смърт. Внезапно проумях, че ако не искам да загубя щастието си, трябваше да я убия.

Мисълта за убийството не ме разтърси. За мен тя не беше човешко същество, а изродено, дегенерирало животно. Все едно да смачкаш някое насекомо.

Отворих си табакерата, извадих цигара и я запалих. Ръцете ми бяха абсолютно спокойни.

— Май ме хвана на тясно — казах. — Добре, ще ти дам десет хиляди долара. Утре ще ги имаш. Предлагам ти да се срещнем до хотела утре по същото време и да ти ги дам.

Тя ми се усмихна с усмивка, от която сърцето ми се вледени.

— Знам какво си замислил, Джеф. Не можеш да ме изненадаш. Имах достатъчно време да си блъскам главата, докато ти си гъбясвал от пари. Поставих се на твое място. Запитах се как щях да реагирам, ако се бях озовала в твоето положение? — Тя пусна колелце дим и после продължи. — Щях да се опитам да намеря изход. Нямаше да мине много време, докато разбера че той е само един. — Тя се приведе напред и се втренчи в мен. — И на теб ти е дошло същото на ума, нали? Единственият ти изход е да бъда мъртва, и ти вече замисляш убийството ми, нали, Джеф?

Седях неподвижно и я гледах втренчено. Кръвта ми се бе оттеглила от лицето и почувствувах тялото си омекнало и студено.

— И за това съм се погрижила — продължи тя и отвори парцаливата си чанта. Извади парче хартия и ми го запрати в скута. — Ще изпращаш чековете на този адрес. Това е адресът на банката Пасифик и Юнион в Лос Анджелис. Това не е моята банка, но аз съм се разбрала с тях да препращат сметките ми на друго място, което няма начин да научиш. Не поемам никакви рискове с теб. По никакъв начин не можеш да научиш коя е моята банка или къде живея. Така че не си въобразявай, че ще ме убиеш, Джеф, защото повече няма да ме видиш.

Струваше ми огромни усилия да не протегна ръцете си и да я сграбча за гушата, като й прекърша гръкляна.

— Изглежда си помислила за всичко, нали така? — казах аз.

— Така — каза тя. — А сега ми дай портфейла си. Имам нужда от пари. Веднага.

— Можеш да вървиш по дяволите, — казах аз.

Тя ми се усмихна.

— Помниш ли тогава, когато ми издърпа портмонето и ми взе всичките пари, които имах? Дай ми портфейла си, Джеф, или ще се поразходим до най-близкия участък.

Взирахме се злобно един в друг продължително време. Накрая извадих портфейла си и го хвърлих в скута и.

Сутринта бях ходил до банката и имах двеста долара в него. Тя ги извади и после го хвърли върху масата.

Стана, напъха парите в чантата си, пресече фоайето, отиде до рецепцията и разклати звънеца.

Дебелият италианец се показа от вътрешната стая и тя му каза нещо, което не успях да чуя. Даде му пари. Той и се ухили, кимна, и отново се прибра в стаята.

Тя се върна при мен.

— Аз си тръгвам. Няма да ме видиш повече, освен ако не се опиташ да ми изиграеш някой мръсен номер. Тази седмица ще изпратиш чека за десет хиляди долара в банката в Лос Анджелис. На първо число идния месец ще ми изпратиш следващия чек за десет хиляди. Следващия месец чека за тридесет хиляди. А на по-другия месец — останалия чек за десет хиляди. Ясно ли е?

— Да — казах аз, като си мислех че трябва да я проследя на всяка цена. Бях сигурен че ако не успея да го сторя сега, нямаше да мога да я открия никога повече. — Но не си въобразявай, че ще бъде толкова лесно, колкото си мислиш.

— Няма ли да бъде?

Дебелият италианец, последван от двама съмнителни типове със широки рамене, се запъти към входа на хотела, където тримата застанаха така, че да не може да мине човек.

Изправих се на крака.

— Помолих момчетата да ти правят компания, докато изчезна — обясни Рима. — На твое място не бих се заяждала с тях. Кибритлии са.

Двамата мъже бяха едри и яки. Единият беше рус, с кожено яке и кожени кръпки на коленете си. Другият имаше характерното лице на бивш боксьор, покрито цялото с белези. Носеше мръсна бяла риза с навити до лактите ръкави и дънки.

— Сбогом — каза Рима. — Не забравяй нашата малка уговорка или ще се срещнем отново на друго място, което няма да ти хареса.

Тя повдигна един разбричкан куфар, който беше стоял скрит през цялото време зад креслото й, и закрачи през фоайето.

Останах неподвижен.

Тримата мъже ме гледаха, също неподвижни.

Рима излезе от хотела и видях как забърза по стъпалата и се стопи в мрака.

След малко русият юначага каза:

— Да пообработим ли тая круша тука, Батлър? Да се поразкършим малко, а?

Другият изсумтя през счупения си нос.

— Че защо не? Не съм тренирал от седмици.

Дебелият италианец се обади остро:

— Да не сте посмели! Ще стои тук пет минути, и после си тръгва. Никой да не го докосва!

Русият се изплю на пода.

— Окей, ти се шефът.

Стояхме така, докато изтекат минутите. Надхвърлиха доста повече обявените пет, когато дебелакът се обади:

— Хайде, да си продължим играта.

Тримата се затътриха обратно в стаята и ме оставиха със стария негър.

Той ме гледаше, почесвайки се по тила си с голямата си черна ръка.

— Цяло чудо е, че се отървахте, мистър — каза той. — Тия момчета са много лоши.

Излязох в нощта и се качих в колата си.

II

Докато карах към къщи, умът ми работеше трескаво.

Не изглеждаше да има изход от капана. Беше невъзможно да се добера до Рима. Щеше да продължава да ме изнудва необезпокоявано и в пълна безопасност. Щеше да ми измъкне цялата печалба от построяването на моста и нямаше да спре дотам. Бях сигурен, че ще ме изнудва до края на дните ми.

Внезапно разбрах, че къщата на Теръл се превръща в недостижим мираж. Но как щях да обясня всичко това на Сарита?

От тая мисъл гръбнакът ми се вцепени. Намалих и спрях до бордюра.

Не можех да преглътна тая гавра и гореща вълна от гняв ме обзе. Бях длъжен да намеря изход.

Няколко минути стоях и се взирах през стъклото в движещите се автомобили, като се опитвах да отпусна натегнатите ми до скъсване нерви. Накрая се овладях и вече можех да мисля по-спокойно.

Рима ми беше дала адреса на банка в Лос Анджелис. Означаваше ли това, че напуска Холанд Сити и отива в Лос Анджелис или беше просто номер за да ме заблуди?

Трябваше да я открия на всяка цена. Това беше единственият ми шанс за спасение. Трябваше да я открия и да й запуша устата.

Потеглих и подкарах бързо към хотел Риц-Пласа, който се намираше през две улици. Паркирах колата и влязох вътре, като се насочих към бюрото за пътуване.

Дежурното момиче ме дари със сияйната си усмивка.

— Слушам ви, сър?

— Има ли тази вечер полет до Лос Анджелис?

— Не, сър. Най-близкият полет е в десет и двадесет и пет утре сутринта.

— А влак?

Тя взе разписанието, прелисти го бързо и кимна.

— Има влак в единайсет и четиридесет. Ако побързате, можете да го хванете.

Благодарих й и се върнах при колата.

Подкарах бързо до гарата, паркирах и отидох при бюрото за информация. Беше станало единайсет и трийсет. Казаха ми, че влакът за Лос Анджелис тръгва от трета платформа.

Като се озъртах и придвижвах с внимание се добрах до платформата. Сгуших се до един щанд за вестници близо до входа. Вратите бяха още затворени. Една група от хора чакаше. Нямаше и следа от Рима. Гушех се в сянката докато отвориха вратите. След десет минути влакът се изниза. Бях сигурен, че Рима не е вътре.

Върнах се обратно при колата. Беше изстрел слепешката, който не успя да попадне в целта. На сутринта нямаше смисъл да се опитвам отново. Не можех да покрия едновременно летището и гарата. Така или иначе, вероятността да ми е дала адреса на банката, за да ме отклони от следите си, беше по-голяма. Можеше да се скрие където си поиска. Чековете ми щяха да отиват до банката в Лос Анджелис и оттам можеха да ги препращат до който и да е град в страната. На практика беше невъзможно да я открия.

Влязох в колата и подкарах към къщи. На излизане от асансьора погледнах часовника си. Преди пет минути беше настъпила полунощ. Ако имах късмет, можех да заваря Сарита в леглото. Бях в такова мрачно настроение, че не можех да разговарям с нея в този момент.

Но късметът и тук ми беше изневерил. Разбрах още като отключих вратата и видях, че всекидневната свети.

— Джеф?

Тя дойде при мен докато си свалях палтото.

— Здравей, скъпа — казах. — Мислех, че вече спиш.

— Чаках те. Мислех, че повече няма да се върнеш. — Интонацията й ме накара да я изгледам остро. Видях, че беше много развълнувана от нещо. — Искаш ли нещо да хапнеш?

От мисълта за ядене ми се повдигна, въпреки че не бях вечерял.

— Благодаря ти, вечерял съм. Какво има?

Тя обви ръката ми с нейната и ме поведе към всекидневната.

— Преди два часа ми се обади мистър Теръл. Иска веднага да му кажем решението си. Получил е предложение за къщата си. Дават му десет хиляди долара повече. Беше много мил и ми каза, че много иска ние да я получим и продължава да ни я предлага на уговорената цена, но желае да му дадем отговор веднага.

Отместих се от нея и седнах.

Това ме довърши. Не се бях съвзел още от първия удар, и последва вторият, още по-силен.

— Той каза, че ми дава една седмица за размисъл, — казах аз, като си извадих табакерата и запалих цигара.

— Да, скъпи, знам, че ти даде, но това предложение са му го направили само преди няколко часа — каза Сарита, сядайки срещу мен. — Не можем да искаме от него да загуби десет хиляди долара само заради някакви си два дни. Пък и защо да го караме да чака? Нали така или иначе ще я купим? Не можем да намерим нищо по-добро от нея.

— Не — казах аз, без да я гледам — нямам намерение да я купувам, Сарита. Обмислях доста време нещата. Къщата е нещо, което се прави за цял живот. Аз не възнамерявам да се местя оттук. Мястото на Теръл е, разбира се, хубаво, но аз мисля, че най-доброто нещо, което можем да направим, е да изчакаме някъде около година, и да си построим сами. Сигурен съм, че дотогава ще събера още пари. Ще можем да си позволим дори нещо по-добро от бунгалото на Теръл. По-добре е да си построим. Веднага щом приключа с моста, ще направя един проект. Можем да го направим заедно. Ще имаме точно онова, което си поискаме.

Видях как се напрегна, разочарована.

— Но, Джеф, скъпи, на тая цена бунгалото е чиста печалба. Вместо да стоим цяла година в тоя мрачен апартамент, можем да се преместим във вилата, да си построим без да бързаме къщата и после да продадем вилата с печалба.

— Разбирам — казах аз, като с последни усилия сдържах нервите си. — Но аз предпочитам да изчакам. По-добре да забравим за вилата.

— Моля те, Джеф. — Думите й ми причиниха страшна болка и направо полудях, като видях колко дълбоко беше засегната. — Онова място много ми харесва. Моля те, промени решението си. Ако я купим, няма да плащаме повече наем за апартамента. Ще го икономисаме. Така влагаш разумно парите си, а и аз не искам да стоя тук още една година.

— Съжалявам, — казах аз — но няма да купя мястото на Теръл. Хайде да оставим темата, моля те. Уморен съм и ми се спи.

— Но, Джеф, не можеш да го зарежеш просто така. Това е важно и за двама ни. Парите ги имаме. Беше съгласен с мен, че е точно това, от което се нуждаем. Не можем повече да живеем тук. Ще имаш нужда от повече развлечения. Не можем да каним хора в тая дупка. Мъж с твоето положение трябва да има хубава къща.

— Хайде да приключваме, Сарита. Знам какво правя.

Тя ме гледа втренчено известно време и после каза:

— Добре, щом считаш, че така е по-добре и за двама ни… Наистина ли искаш да останем тук?

— Докато си построим.

— Тогава може би ще ми позволиш поне да сменя мебелите. Да се опитаме да му придадем по-добър вид.

— И за това ще поговорим, но по-късно. — Изправих се. — Хайде да си лягаме. Виж кое време е: минава един часа.

— Мистър Теръл ще чака да му се обадим, Джеф. Иска да знае отговора ни още тази нощ.

Бях бесен от безсилието, в което бях изпаднал. Бях започнал вече да се събличам, когато чух Сарита да говори по телефона.

Тя се върна в спалнята, докато аз бях под душа. Сложих си пижамата и отидох при нея. Легнах в леглото и запалих цигара.

Тя отиде в банята и затвори вратата. Това се случваше за пръв път, откакто бяхме женени. Никога досега не беше затваряла вратата, докато се приготвяше за лягане, и значението на това не се изплъзна от съзнанието ми.

Изведнъж ми се прииска да разбера с колко точно пари разполагам в банката. Станах от леглото, отидох във всекидневната и извадих банковата си книжка. Едно бързо пресмятане ми показа, че имам малко под две хиляди долара в брой и осем хиляди в облигации. Щях да начена възнаграждението си за построяването на моста едва след осем дни.

Бяхме започнали да харчим доста усилено, откакто получих контракта за моста. Имаше да се купуват дрехи. Бях подарил на Сарита диамантена брошка. Трябваше да купя нови гуми за колата. Налагаше ми се да се разделя с облигациите за Рима. Това ме оставяше с по-малко от две хиляди долара и купчина неплатени сметки.

Върнах се в спалнята.

Сарита вече си беше легнала с гръб към мен.

Легнах си и угасих светлината.

— Лека нощ, скъпа — казах аз.

— Лека нощ.

Гласът й беше равен и безразличен.

— Съжалявам, Сарита. Повярвай ми, много съжалявам, но трябва да разбереш, че си имам основания — казах аз. — Няма да съжаляваш. Не се разочаровай толкова.

— Не искам да го обсъждам повече. Лека нощ.

Настъпи мълчание.

Лежах и се взирах в мрака. Не се чувствувах добре. След малко умът ми превключи на това, което ме очакваше в най-близко време. Ако исках да спася съвместното ни бъдеще, трябваше да намеря изход от тая мръсотия.

Имах да свърша три неща: да намеря Рима, да намеря пистолета и да се отърва от него, и да и запуша гърлото.

Но как да я намеря?

Сутринта трябваше да изпратя чек за десет хиляди долара на банката в Лос Анджелис. Доколкото виждах, единствената възможност да я проследя беше да се опитам да разузная в банката. Малко вероятно беше да ми дадат адреса и, но може би имаше някакъв начин да ги излъжа?

Размишлявах известно време на тази тема, но накрая стигнах до извода, че нямаше смисъл. Някъде в банката се съхраняваше регистриран адреса на другата банка на Рима и писмените и инструкции за прехвърлянето на постъпилите суми. Трябваше да има някаква, макар и минимална възможност, да се добера до тия данни.

Как можеше човек да се добере до дадена информация в банка, която беше недостъпна през нощта? Това лежеше извън пределите на моите възможности. Само професионален касоразбивач можеше да се вмъкне в банката през нощта, като залавянето му беше почти в кърпа вързано.

След като си блъсках известно време главата, стигнах до извода, че решение е възможно да се намери само след като се запозная с банката. Това означаваше да пътувам до Лос Анджелис.

Спомних си всичките неотложни задачи за утрешния ден и проклех Рима. Нямах друг избор, работата ми трябваше да почака. Трябваше да действувам веднага, ако исках да я открия.

Налагаше се да хвана самолета в десет и половина сутринта. Джак щеше да се погрижи за неотложните ангажименти. Нямах представа как ще реагира на думите ми, но трябваше да ги приеме. Имаше малка вероятност Рима да пътува за Лос Анджелис и още по-малката вероятност да е със същия самолет.

Трябваше да се разделя с първите десет хиляди долара. Това щеше да ми осигури три седмици свободно време, преди да й платя втората сума. В рамките на тия двайсетина дни бях длъжен да я намеря и да й запуша устата.