Джеймс Хадли Чейс
Има ли нещо по-хубаво от парите? (5)

I

На следната сутрин се разбудих от неспокойния сън малко след седем и се загледах в тавана, като размишлявах върху предишната нощ. Чувствувах се много зле.

Бях спал не повече от три или четири часа. През останалото време пред очите ми бяха пазачът и как Рима го беше застреляла.

Беше се прибрала веднага в стаята си и поне един час от там се носеше подсмърчане и кихане, което ме подлуди. После я чух да излиза и реших че отива на лов за някой мухльо, който да я финансира за поредната и порция.

Бях се унесъл вече, когато я чух да се прибира. Вратата и хлопна, за миг се разсъних, обърнах се на другата страна и отново се унесох.

Слънцето вече облизваше ръбовете на зданието, аз лежах в леглото и се чудех кой път да хвана. Трябваше да напусна града. Не смеех да остана повече. Отивах при Ръсти, взимах пари назаем за пътните и още същия предобед потеглях.

Около единайсет имаше влак.

Вратата на стаята ми внезапно се отвори и Рима влезе вътре. Беше с червената си риза и плътно прилепналите дънки. Лицето и беше бледо, а очите и блестяха неестествено. Явно си беше осигурила порцията.

Застана до леглото ми и ме загледа.

— Какво искаш? — запитах я аз. — Изчезвай оттук!

— Отивам в студиото. Няма ли да дойдеш?

— Да не си полудяла? Няма да се върна там за нищо на света!

Тя ми набърчи нослето си с презрителни очи.

— Нямам намерение да изтървам тая работа. Ако се откажа, друга повече няма да намеря. А ти какво ще правиш?

— Напускам града. Да не би да си забравила, че снощи уби човек, или това за тебе е нещо в реда на нещата?

Тя се захили.

— Те мислят, че ти си го направил.

Подскочих от леглото.

— Аз? Какво искаш да кажеш?

— Спокойно. Никой никого не е убивал. Той е жив.

Отметнах чаршафа и стъпих на пода.

— Откъде знаеш?

— Във вестника пише.

— Къде е той?

— Имаше един до една от стаите.

— Какво стърчиш! Донеси го!

— Взели са го вече.

Исках да я удуша.

— Наистина ли твърдят, че е жив?

Тя кимна с отегчен израз.

— Да.

Пресегнах се за цигара и я запалих с треперещи ръце. Внезапното облекчение ме остави без дъх.

— Откъде съдиш, че мен обвиняват в убийство?

— Дал е на ченгетата твоето описание. Търсят мъж с белязано лице.

— Разправяй ги на шапката ми! Ти го застреля!

— Той не ме видя! Видя теб!

— Той знае, че аз не съм го застрелял — казах аз, като се опитвах да контролирам гласа си. — Той знае, че аз бях обърнат към стената, когато ти го застреля! Той знае, че не съм го направил аз!

Тя вдигна рамене с отегчение.

— Всичко, което знам, е че полицията издирва мъж с белязано лице. Внимавай къде ходиш.

В тоя момент вече бях готов да разбия тавана.

— Намери ми вестник! Чуваш ли? Веднага ми намери вестник!

— Стига си викал. Да не искаш всички да те чуят? Трябва да хващам автобуса за студиото. Може би ще е по-добре да стоиш тук и никъде да не излизаш.

Сграбчих я за ръката.

— Откъде намери пистолета?

— Беше на Уилбър. Пусни ме! — тя се издърпа рязко. — Не си губи нервите. И по-зле съм загазвала. Ако не си показваш носа няколко дни, всичко ще се оправи. После ще можеш да се измъкнеш от града, но не се опитвай по-рано.

— След като веднъж напипат следите ми, това ще е първото място, където ще довтасат.

— О, престани вече! — Презрителният й тон направо ме подлудяваше. — Голям бъзльо си бил. Сдържай си нервите и ще се оправиш. Толкова ли не можеш да се отпуснеш? Направо ставаш досаден.

Сграбчих я за гушата и я блъснах в стената. После я зашибах по лицето; един, два, три… Не бях много горд от себе си, но не можех да се сдържа. Беше толкова мръсна, че нямах друг отговор на мръсотиите и.

Пуснах я и останах до нея, като дишах тежко.

— Страх ме е! — казах аз. — Страх ме е, защото все още ми е останала някаква порядъчност. А ти! Ти не притежаваш нищо такова! Прогнила си до мозъка на костите си! Иска ми се никога да не бях имал нищо общо с теб! А сега изчезвай!

Тя стоеше облегната на стената, лицето и беше станало божурено от ударите ми и очите и искряха от омраза.

— И това няма да го забравя, мерзавецо! — просъска тя. — Ще ти припомня много неща, когато му дойде времето! Все някой ден ще изравня резултата! Надявам се онова копеле да пукне и да те видя в газовата камера!

Блъснах вратата на стаята широко отворена.

— Вън! — изревах аз.

Тя излезе и аз затръшнах вратата след нея.

Останах неподвижен дълго време, опитвайки се да успокоя дишането си. Приближих се до огледалото и се вгледах в бялото си и изпито от страх лице. Тънкият белег пресичаше цялата дясна част на челюстта ми. Ако пазачът го беше споменал в показанията си, бях загубен.

Паниката ме държеше здраво. Единствената ми мисъл беше да се отскубна и да се добера до дома си, но ако полицията беше обявила награда за главата ми, излизането ми посред бял ден си беше чисто самоубийство.

Чух трополенето на Кери по стълбите и отворих вратата.

— Ще ми направиш ли една услуга? — запитах я аз. — Донеси ми един вестник, че днес няма да излизам.

Тя ме погледна остро.

— Нямам време, мистър Джеф. Имам работа.

— Важно е. Не можеш ли да вземеш отнякъде? — полагах големи усилия да звуча спокойно. — Опитай се да ми донесеш един вестник, Кери.

— Ще опитам. Да не сте болен?

— Нещо не съм във форма. Донеси ми вестника.

Тя кимна и тръгна надолу по стълбите.

Върнах се обратно в леглото, запалих цигара и зачаках. След половин час вече не можех да се владея. Добре че след малко я чух да трополи обратно по стълбите. Изстрелях се от леглото и спрях до вратата.

Тя ми тикна един вестник и чаша кафе.

— Благодаря ти, Кери.

— Госпожата тъкмо го четеше.

— Няма страшно. Благодаря ти.

Хлопнах вратата, сложих кафето на масичката и разгънах вестника на първа страница.

Вървяха обичайните теми за войната. Дата беше 5 август, 1945 година. Според едрите заглавия летящите крепости летели непрекъснато над цялата територия на Япония и залели единайсет града с листовки до цивилното население за предстоящи много интензивни бомбардировки.

Не ме интересуваха заплахите към Япония. Боях се единствено от евентуалната обявена награда за главата ми.

Най-накрая открих съобщението. Беше на последната страница.

Според вестника пазач на павилионите на филмовата компания Пасифик изненадал среднощен грабител и бил прострелян. Пазачът, бивш полицай, ползуващ се с голям авторитет от предишната си работа, се намирал понастоящем в държавната болница в Лос Анджелис. Успял да даде описание на човека, който го застрелял малко преди да изпадне в кома. Полицията търсела човек с белег на лицето под дърво и камък.

Не беше много, но беше достатъчно лошо. За мен.

Внезапно ми прилоша и трябваше да приседна на леглото. Краката ми отказаха опора.

Нямаше да е чудно, ако пазачът починеше накрая.

След малко се облякох. Имах чувството, че може да ми се наложи внезапно да се спасявам с бягство, и исках да съм подготвен. Събрах си куфара и си преброих парите. Бяха ми останали само десет долара и петдесет цента.

После седнах до прозореца и се загледах в улицата.

Малко след дванайсет видях една полицейска кола да спира в далечния край на улицата и четирима цивилни ченгета се изсипаха от нея. Гледката така силно разтупа сърцето ми, че не можах да си поема въздух.

На тази улица имаше четири къщи с мебелирани стаи под наем. Детективите се разделиха и всеки пое по една къща.

Моят беше едър мъжага със шапка от свински бокс, килната на тила и отдавна угаснала пура, захапана между зъбите.

Наблюдавах го как изкачва стъпалата и чух звънеца като натисна бутона му.

Излязох на площадката и погледнах надолу между етажите.

Видях Кери да пресича фоайето и я чух да отваря входната врата.

Чух го да излая:

— Градска полиция. Търсим мъж, млад, с белег на лицето. Да имате такъв?

Пръстите ми побеляха, вкопчени в перилата. Горещата ми пот направи лака лепкав.

— С белег? — Кери прозвуча съвсем удивено. — Не, сър. Нямаме такъв тук.

Увиснах като парцал на перилата и я благослових.

— Сигурна ли си?

— Да, сър. Сигурна съм. Щях да зная, ако имаме такъв наемател. Но нямаме.

— Тоя момък е търсен за убийство. Още ли си сигурна?

— Нямаме такъв човек с белег тук, сър.

ТЪРСЕН ЗА УБИЙСТВО!

Значи пазачът беше починал!

Върнах се обратно в стаята си и легнах върху леглото. Тресеше ме и се потях обилно.

Времето замря.

Лежах така и се потях може би повече от двайсет минути, когато някой почука колебливо на вратата ми.

— Влезте.

Вратата се отвори и видях втренчените в мен очи на Кери. Дебелото и набраздено от бръчки лице беше възбудено.

— Идва един полицай…

— Чух. Влезни и затвори вратата, Кери.

Тя влезе и затвори.

Изправих се на леглото.

— Благодаря ти много. Нямам нищо общо с тая работа, но ти ми спести доста неприятности.

Отидох до дрешника за портфейла ми.

— Това ченге щеше да направи живота ми черен, — продължих аз, като извадих банкнота от пет долара. — Искам да ти дам това, Кери.

Тя не помръдна.

— Не ги искам, мистър Джеф. Излъгах, защото сме приятели.

Заля ме вълна от умиление и ми се дорева. Седнах на леглото.

— Нямам нищо общо с тая стрелба, Кери. Не бих могъл да застрелям никого.

— Не е необходимо да ми казвате. Стойте си спокойно. Искате ли чаша кафе?

— Благодаря ти, нищо не искам.

— Не се тревожете. По-късно ще ви донеса и вестник. — Тя отвори вратата и спря на прага. — Отишла си е — и кимна към вратата на Рима.

— Знам.

— Добре, че се отървахте. Не се тревожете — и излезе.

Малко след пет следобед влезе в стаята ми и пусна вечерния вестник на леглото ми. Беше бледа и разтревожена и ми хвърли продължителен и несигурен поглед, преди да излезе.

Сграбчих вестника веднага щом затвори вратата.

Пазачът беше починал в кома, без да дойде в съзнание.

Съобщението заемаше малко място под военните заглавия, но думите ме блъснаха като с юмрук в лицето.

Полицията продължаваше да издирва млад мъж с белег на лицето; всеки момент щели да го арестуват.

Веднага щом се смрачи, си казах: „Тръгвам!“. Мисълта да остана в тая кутийка дори секунда още направо ме задушаваше, но трябваше да изчакам докато съвсем се стъмни.

Слязох по стълбите до телефонния автомат и се обадих на Ръсти.

Толкова хубаво ми беше да слушам грубия му уверен глас.

— Ръсти, загазих. Можеш ли да отскочиш до хотела ми като се стъмни?

— А кой според теб ще се грижи за бара, докато ме няма? — изгрухтя той.

Не бях помислил за това.

— Маже би аз да дойда тогава…

— Много ли си загазил?

— Страшно.

Явно беше усетил паниката в гласа ми, защото каза с успокояващ тон:

— Спокойно. Ще изпратя Сам. Като се стъмни, нали?

— Точно така.

— Окей. До скоро — и затвори.

Върнах се в стаята и зачаках. Проточи се доста и докато слънцето се скрие във във водите на залива и лампите на игралните барове и кораби се запалят нервите вече ме бяха сграбчили здраво.

Малко след девет зърнах стария Олдсмобил на Ръсти да завива иззад ъгъла и когато спря пред къщата, аз вече бях долу и отварях вратата.

Изкачихме стълбите в мълчание. Едва след като се добрахме до стаята ми и затворих вратата, малко ме отпусна.

— Благодаря ти, че дойде, Ръсти.

Той седна на леглото. Пълното му и синкаво от пот лице блестеше, а очите му бяха възбудени.

— Какво има? Да не е заради оная мръсница?

— Да.

Вдигнах вечерния вестник и му го подадох, като му посочих с треперещ пръст съобщението.

Той го прочете с навъсено лице и безизразни очи.

После вдигна поглед към мен.

— За бога, Джеф! Не си го направил, нали?

— Не. Тя го направи. Трябва да не съм бил с всичкия си. Исках да намеря пет хиляди долара за лечението и. Каза ми, че можем да вземем пари от кабинета на постановчика. И аз и повярвах. Отидохме там, вмъкнахме се, но не намерихме пари. Пазачът ме пипна. Тя се беше скрила зад бюрото. Застреля го. — Седнах на изправения стол и скрих лицето си в шепите си. — Беше ме изправил до стената, с гръб към него. Ръсти, кълна ти се, не съм го направил аз.

Той пусна вестника, извади смачкан пакет цигари, подхвърли една на дланта си и я запали.

— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.

— Да, каза ми.

— Е, какво мислиш да правиш сега?

— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.

— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.

Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.

— Не ми трябват толкова много, Ръсти.

— Вземай ги и си затваряй устата.

— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.

Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.

— Не е хубаво да пътуваш от гарата в Лос Анджелис. Може да са я завардили. Ще те закарам до Фриско. От там ще хванеш влака.

— Ако ни спрат и ме пипнат с теб…

— Остави това! Хайде, да тръгваме.

И той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Вдигнах куфара и го последвах.

Кери чакаше във фоайето.

— Прибирам се у дома Кери, — казах аз.

Ръсти излезе на улицата и ни остави сами с нея.

— Заповядай — протегнах и последните си две петдоларови банкноти. — Вземи ги.

Тя пое само едната банкнота.

— Това стига за стаята, мистър Джеф. Останалото го задръжте. Ще ви потрябват. Желая ви щастие.

— Не съм го направил аз, Кери. Каквото и да говорят, не съм аз.

Тя ми се усмихна изтощено и ме потупа по рамото.

— Желая ви щастие, мистър Джеф.

Излязох навън в здрача и се качих в Олдсмобила. Още докато затръшна вратата и Ръсти даде газ и колата се стрелна напред.