Дейвид Морел
Изгубеният брат (52)

4

Бялата църква с островърха камбанария и къщичката зад нея бяха единствените постройки в града, които нямаха вид на нуждаещи се от ремонт. Вдясно, между църквата и гробището, имаше пътека, която минаваше през розова градина. Отпред възрастен мъж, облечен в синя риза с къси ръкави и свещеническа якичка, стоеше с гръб към мен. Беше коленичил, свел молитвено глава. После ръцете му се размърдаха и той изправи главата си. Едва сега си дадох сметка, че подрязваше розите.

На дясното си ухо отецът носеше слухово апаратче. Сигурно беше превъзходна марка, защото чу стъпките ми върху тревата и се извърна да види кой идва.

— Отец Бенедикт?

Сбръчканото му чело се набразди още повече, а ставите му изпукаха, докато се изправяше на крака. Върху крачолите на старите му пантлони на височината на колената имаше зелени петна от тревата.

— Казвам се Брад Денинг. Бен Портър от железарския магазин…

— Чудесен човек.

— … ме насочи да говоря с вас за няколко семейства, които са живели тук.

— Кои семейства?

— Дант.

Преди малко очите на преподобния бяха заблестели, сякаш се радваше на възможността да изпита паметта си. Сега те станаха предпазливи.

— Спомняте ли си за семейства на име Дант? — попитах аз.

— От ФБР ли сте?

— Не.

— Миналата година един от ФБР ме разпитва за тях — каза отецът.

— Знам. Но аз не работя в Бюрото. Агентът показа ли ви тази снимка?

— Да. Това е Лестър. Същото казах и на мъжа от ФБР.

— Сигурен ли сте? Това Лестър Дант ли е?

— Тогава беше по-млад и нямаше този белег на брадата. Но това несъмнено е Лестър.

Призля ми. Теорията, в която толкова силно се мъчех да повярвам, се сгромоляса. Лестър Дант, а не брат ми, беше отвлякъл Кейт и Джейсън. Той нямаше причина да ги остави живи.

— Защо се интересувате от него?

— Вече няма значение, преподобни — успях да промълвя и внезапно обзет от чувство за огромна празнота, се обърнах да си ходя.

„Стандартно разследване“ — ми беше казал Гейдър.

Погледнах обратно към отеца.

— Какво ви е, господин Денинг? Изглеждате ужасно печален.

Нямах намерение да му обяснявам, но нещо в него ме подтикна да го сторя. Отчаян, започнах да разказвам. Опитвах се да говоря спокойно, но с всяка следваща дума гласът ми се разтреперваше все по-силно.

Отецът ме гледаше втренчено. Всеки път, когато млъкнех, той сякаш се надяваше, че съм свършил, но аз продължавах да му разказвам още и още и първоначалният шок, изписан на лицето му, се смени с жал към човека, който заради неволна грешка в детстсвото си е бил осъден на адски мъки.

— Лестър е извършил всичко това?

— Или моят брат, който се е представял за него. Точно това исках да открия — кой от двамата е бил.

— Бог да му е на помощ. Бог да помога и на вас.

— Ако пожелае.

— Всички молитви накрая биват чути.

— Но не достатъчно бързо, преподобни.

Отецът се канеше да ме окуражи да имам вяра. Вместо това обаче въздъхна и ме покани с жест да го последвам до пейката.

— Има няколко неща, които трябва да разберете за него.

— Да разбера? Надявам се, че нямате предвид да го извиня или да му съчувствам, защото това, което наистина искам, преподобни, е да го накажа. И, моля ви, не ми казвайте да подложа другата си буза или да оставя господ да се погрижи за отмъщението.

— Взехте думите от устата ми.

Изгледахме се преценяващо.

— Сигурен ли сте, че мъжът на тази снимка е Лестър Дант? — попитах аз.

— Да.

Призля ми още повече. Въпреки това трябваше да знам истината.

— Добре, преподобни. — Отпуснах се унило на пейката. — Помогнете ми да го „разбера“.