Дейвид Морел
Изгубеният брат (1)

1

Когато бях хлапе, малкото ми братче изчезна. Сякаш потъна вдън земя. Казваше се Пити и изчезна, докато се прибираше с велосипеда си от игра на бейзбол след часовете. Игра, в която не взе участие, понеже беше твърде малък — по онова време аз бях навършил тринадесет, но той бе само на девет. И постоянно вървеше по петите ми, защото ме боготвореше. Останалите момчета не искаха да се мотае в краката им, затова му казах „Махай се, отивай вкъщи!“. Още помня колко огорчено ме изгледа, преди да се качи на колелото си и да го подкара — мършаво хлапе с щръкнала коса, очила, скоби на зъбите и лунички, облечено в широка тениска, торбести дънки и гуменки — тогава го видях за последен път. Преди четвърт век. А сякаш беше вчера.

Когато стана време за вечеря, а Пити все още го нямаше, майка ми се обади по телефона на приятелите му от квартала, но никой от тях не го бе виждал. Двадесет минути по-късно баща ми позвъни в полицията. Най-големите му опасения (поне до този момент) бяха, че брат ми е бил блъснат от автомобил, но полицейският диспечер му каза, че не е имало пътно произшествие с дете на колело. После обеща, че ще го уведоми, ако научи нещо и че междувременно ще изпрати няколко патрулни коли да потърсят Пити.

Но татко не можеше да бездейства. Той ме накара да му покажа пътя, по който брат ми обикновено се прибираше от бейзболното игрище у дома. Обходихме го с колата от край до край. През това време се смрачи и щяхме да подминем велосипеда, ако не бях зърнал отблясъка на последните слънчеви лъчи върху червения му отражател. Колелото лежеше в храстите на един незастроен парцел. Бейзболната ръкавица на Пити беше под него. Претърсихме мястото. Викахме името на брат ми. Разпитахме живеещите на улицата дали не са виждали момче, което да отговаря на описанието му. Не научихме нищо. Когато баща ми подкара колата обратно към къщи, кожата на лицето му бе изопната толкова силно, че скулите му изпъкваха. През целия път не спря да повтаря „Мили боже!“.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам, че Пити не се е прибирал нарочно, понеже ми е сърдит, че го отпратих от бейзболното игрище. Представях си как ще се появи, когато стане време за лягане и ще каже: „Сега не съжаляваш ли, че ме изгони? Може би искаш да се навъртам около теб повече, отколкото предполагаш.“ И аз наистина съжалявах, защото не ми се вярваше, че брат ми току-така ще изостави велосипеда си в онези храсти — той обичаше това колело. Пък и защо ще захвърля бейзболната си ръкавица? Нещо лошо се беше случило с него; нещо, което никога нямаше да се случи, ако не му бях казал да се маха.

Майка ми изпадна в истерия. Баща ми се обади отново в полицията. Скоро у нас пристигна детектив, а на следващия ден бе организирано издирване. Във вестника (тогава живеехме в градче на име Удфорд, което се намира съвсем близо до Кълъмбъс — столицата на щата Охайо) се появиха куп статии за изчезналия ми брат. Родителите ми отправиха молба по радиото и телевизията до неизвестния похитител да им върне Пити. Всичко бе напразно.

Безсилен съм да опиша болката и пораженията, които причини изчезването на брат ми. Майка ми започна да взема успокоителни хапчета. Нощем често я чувах да ридае. Не можех да се преборя с чувството си за вина, че бях изпъдил Пити от бейзболното игрище. При всяко изскърцване на входната врата се молех това да е той, най-накрая да е решил да се върне у дома. Баща ми се пропи и изгуби работата си. С майка ми се скараха. Той се изнесе на квартира и месец по-късно загина при пътна злополука — колата му изхвърчала от шосето, преобърнала се няколко пъти и накрая се стоварила върху покрива си. Татко нямаше застраховка за живот. Мама бе принудена да продаде къщата. Преместихме се в малък апартамент, а по-късно отидохме да живеем при родителите й в Кълъмбъс. Дълго време се питах как ще ни открие Пити, ако реши да се върне у дома.

Споменът за брат ми не ме напускаше. Пораснах, завърших колеж, сдобих се със син и направих успешна кариера. Но в съзнанието ми Пити никога не порасна. Той си остана онова слабичко деветгодишно хлапе, което ме погледна огорчено и се отдалечи с колелото си. И през всичките тези години непрекъснато усещах липсата му. Ако по време на оран някой фермер бе намерил скелета на малко момче и бе установено, че той е принадлежал на Пити, щях да съм оплакал изгубеното си братче, но поне щях да знам какво е станало с него. А сега продължавах да се терзая от мисълта каква ли е била съдбата му.

По професия съм архитект. Работих за кратко в голяма фирма във Филаделфия, но началниците ми намираха най-добрите ми проекти за твърде нестандартни, затова започнах собствен бизнес. Освен това реших, че една смяна на обстановката ще ми подейства освежаващо — не просто да се преместя в друг град на Източното крайбрежие, а изобщо да напусна крайбрежието. За мое учудване жена ми прие тази идея по-ентусиазирано дори от мен самия. Няма да се спирам на всички причини, поради които избрахме Денвър — обаянието на планините, мита за Запада.^[1]

Две от проектираните от мен административни сгради са разположени до градски паркове. Те не само хармонират с тях, но и отразяват околната природа; стените им от стъкло и керамични плочки играят ролята на огромни огледала, които улавят образите на изкуствените езера, дърветата и тревните площи. Но най се гордея с къщите си. Много от клиентите ми живееха близо до луксозни курортни градчета като Аспен и Вейл, но харесваха планините и не се стремяха към показност. Предпочитаха да бъдат в хармония с природата, а не да й вредят. Знаех какво им трябва. Къщите, които проектирах, се сливат толкова добре с местността, че няма да ги забележите, докато не се озовете пред вратите им. Дървета и планински хребети ги крият от очите ви. Под тях се спускат потоци. Гладки каменни плочи им служат за покриви. Стълбите им са от валчести камъни. Стените им са самите канари.

Но по ирония на съдбата проектираните да не бият на очи постройки привлякоха огромно внимание. Въпреки претенциите им, че искат да бъдат незабележими, моите клиенти не можаха да се въздържат да не се похвалят с новите си къщи. Списанията „Красив дом“ и „Архитектурен справочник“ публикуваха статии за тях, при все че снимките, които отпечатаха, приличаха повече на пощенски картички с планински пеизаж, отколкото на снимки на къщи. Местният клон на телевизия „Си Би Ес“ засне двуминутен репортаж за новините в десет часа вечерта. Репортерката, облечена като турист, предизвикваше зрителите със закачливия въпрос: „Можете ли да откриете къща между тези хребети и дървета?“ Тя бе застанала на десет крачки от стената на една от моите сгради, но едва когато я посочи, зрителите осъзнаха колко съвършено се сливаше с околния пейзаж. Материалът бе направил впечатление в централния нюйоркски офис на телевизията и след няколко седмици оттам ме поканиха за десетминутно интервю в шоуто на Си Би Ес „Неделно утро“.

Още се питам защо се съгласих да участвам. Бог ми е свидетел, че вече нямах нужда от реклама за бизнеса си. Е, щом икономическите причини отпадаха, значи оставаше моята суета. Може би исках синът ми да ме види по телевизията. Всъщност той се появи за малко заедно със съпругата ми в една реклама — ние тримата вървим покрай една от моите „къщи-хамелеони“, както ги нарече журналистът. Де да бяхме хамелеони и ние самите.