Дейвид Морел
Изгубеният брат (3)

3

Върти педали към къщи. Ядосан е. Чувства се наскърбен. Приближава кола, намалява скоростта, движи се успоредно с него. Жената, която седи до шофьора, сваля стъклото на прозореца си и пита в коя посока се намира междущатският път. Той й казва. Жената сякаш не чува отговора му. Намръщеният мъж зад волана също. Тя го пита: „Вярваш ли в Бог?“ Що за въпрос? Пита го отново: „Вярваш ли в свършека на света?“ Колата завива и му препречва пътя. Той се паникьосва. Качва се с колелото върху тротоара. Жената изскача от автомобила и се втурва да го гони. Едната му гуменка се изплъзва от педала. Незастроен парцел. Храсти. Жената го сграбчва. Мъжът отключва багажника и го хвърля вътре. Капакът на багажника се затръшва. Тъмнина. Той пищи. Рита и удря с юмруци. Задушава се. Губи съзнание.

Пити ми разказва всичко това, докато седим един срещу друг в изолирано сепаре в задната част на магазина за деликатеси, към който се бях запътил, преди да се срещнем.

— Направи голяма грешка, като ме изгони от бейзболното игрище.

— Знам. — Гласът ми пресеква. — Боже, как да не знам!

— Жената беше по-възрастна от мама. С бръчки край очите. С прошарена коса. Имаше тънки устни. Беше ужасно слаба… Прегърбена… С увиснали рамене. Приличаше на птица, но беше изненадващо силна. Мъжът имаше дълга мръсна коса и брадясало лице. Носеше работнически комбинезон и миришеше на тютюн за дъвчене.

— Какво искаха от теб? Да не би да те… — Думата „насилиха“ заседна в гърлото ми.

Пити отмести поглед.

— Закараха ме в една ферма в Западна Вирджиния.

— Едва от другата страна на границата? Бил си толкова близо?

— В град, наречен Ридемпшън^[1]. Лоша шега, а? Съвсем сериозно, така се наричаше, въпреки че ми беше нужно известно време, за да разбера защо. Държаха ме във фермата като затворник, докато не успях да избягам. Тогава бях на шестнадесет.

— На шестнадесет? Къде беше през всичките тези години? Защо не се върна при нас?

— Мислех за това. — Пити изглеждаше смутен. — Но просто не намерих кураж. — Той извади пакет цигари от джоба на ризата си.

В момента, в който запали кибритената клечка, до масата ни изникна сервитьорка.

— Съжалявам, господине. Тук пушенето е забранено.

Острите черти на Пити се изостриха още повече.

— Добре.

— Какво ще поръчате?

— Май вас повече ви бива да давате поръчки.

— Моля?

— Сандвичи с пастърма — намесих се аз, за да разсея напрежението.

Пити прибра припряно цигарите в джоба си и добави:

— Две бири.

Щом сервитьорката се отдалечи, огледах помещението, за да се уверя, че наблизо няма други клиенти, които биха могли да чуят разговора ни.

— Какво имаше предвид, като каза, че не си намерил кураж да се върнеш при нас?

— Мъжът непрекъснато ми повтаряше, че мама и татко никога няма да ме приемат обратно.

— Какво?

— Не и след онова, което ми причини… Каза, че мама и татко щели да бъдат толкова отвратени, че…

— Ще се отрекат от теб? Нямаше. — Стана ми ужасно тъжно.

— Сега разбирам това. Но когато избягах… нека просто да кажем, че не съм бил на себе си. Те ме държаха затворен в една стая под земята.

— Господи.

— Не бях виждал слънчева светлина в продължение на седем години. — Лицето му се изопна. — Не знаех, че съм бил затворен толкова дълго. След като избягах, ми трябваше известно време, за да разбера всичко.

— И с какво се занимаваше през това време?

Пити ме погледна измъчено.

— Скитах насам-натам. Работех като строителен работник. Карах камиони. Вършех по малко от всичко. Непосредствено след двадесет и първия ми рожден ден ми се отдаде възможност да закарам една стока до Кълъмбъс. Събрах кураж и отидох до Удфорд да видя родния ни дом.

— Тогава къщата вече е била продадена.

— Това открих и аз.

— А татко вече беше починал.

— И това разбрах. Никой не си спомняше къде са се преместили госпожа Денинг и синът й Брад.

— Бяхме в Кълъмбъс при родителите на мама.

— Толкова близо. — Пити поклати отчаяно глава. — Не знаех моминското име на майка, така че нямаше как да открия адреса на родителите й.

— Но от полицията щяха да ти помогнат да ни намериш.

— Не и без да ми зададат множество въпроси, на които не исках да отговарям.

— Щяха да арестуват мъжа и жената, които са те отвлекли.

— И каква полза щях да имам аз от това? Щеше да има процес. Щях да бъда принуден да свидетелствам. Историята ми щеше да бъде поместена във всички вестници. — Той махна безпомощно с ръка. — Чувствах се толкова…

— Вече е минало. Опитай се да го забравиш. Не си имал никаква вина.

— Все още се чувствам… — Пити се поколеба и млъкна съвсем, понеже сервитьорката донесе поръчаните бири. После отпи продължително от бутилката си и смени темата: — А мама как е?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Мама?

— Да, как е тя?

Помълчах за миг, после отговорих решително:

— Почина миналата година.

— Ооо — гласът на Пити заглъхна.

— От рак.

— Ох. — Въздишката му беше тиха. И в същото време болезнена, като при удар. Той се втренчи в бутилката си с бира, но измъченият му поглед беше отнесен, сякаш загледан в нещо много далечно.