Дейвид Морел
Изгубеният брат (6)

6

Пити запрати бейзболната топка към сина ми и Джейсън, който обикновено бе непохватен, този път улови топката перфектно и се ухили.

— Виж, тате! Виж на какво ме научи чичо Питър!

— Виждам. Справяш се страхотно. Може би твоят чичо трябва да помисли дали да не стане треньор.

Пити сви рамене.

— Просто съм понаучил някой и друг трик през петъчните вечери, които съм прекарвал в бейзболните паркове на различини градове. Важно е да запомниш едно нещо, Джес — вместо да си зяпаш ръкавицата, дръж под око топката. И гледай да я стиснеш здраво, веднага щом я уловиш.

Кейт се показа на задната врата на къщата и русата й коса проблесна под светлината на кухненската лампа.

— Време е за лягане, малки бейзболисте.

— О, не мога ли да остана още малко?

— Вече ти позволих да останеш половин час повече от обичайното. Утре си на училище.

Джейсън погледна разочаровано чичо си.

— Не търси помощ от мен — каза му Пити. — Майка ти е права.

— Благодаря за урока, чичо Питър. Сега другите деца може би ще ме вземат в отбора си.

— Ако не го направят, само ми кажи и аз ще отида да си поговоря с тях на игрището. — Той разроши пясъчнорусата коса на Джейсън и го побутна с лакът към къщата. — По-добре не карай майка ти да чака.

— Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се.

— Радвам се, че ни намери, чичо Питър.

— Аз също — каза развълнувано Пити. — Аз също.

Джейсън влезе в къщата и брат ми се обърна към мен.

— Добро хлапе.

— Да, много се гордеем с него.

Залязващото слънце хвърляше алени отблясъци върху дърветата в задния двор.

— А Кейт е…

— Забележителна жена — прекъснах го аз. — Денят, в който се запознах с нея, е най-щастливият ден в живота ми.

— Несъмнено. Добре си се уредил. Само погледни тази къща.

Изпитах смущение, че притежавам толкова много.

— Служителите във фирмата ми непрекъснато ме закачат с подобни изказвания. Както си разбрал от онова телевизионно шоу, специалността ми е да проектирам сгради, които се сливат почти напълно със заобикалящата ги среда. Когато дойдохме за първи път в града, тази голяма стара викторианска къща веднага привлече вниманието ни. Дърветата, които растат около нея, я правят почти незабележима.

— Изглежда солидна. — Пити сведе очи към загрубелите си ръце. — Не е ли забавно как се нареждат нещата. Е… — Той се отърси от вцепенението си и се засмя. — От треньорството се ожаднява. Бих изпил още една бира.

— Ей сега ще ти донеса.

Когато се върнах с бирите (вътре Кейт бе повдигнала учудено вежди, понеже не беше ме виждала да пия толкова много), носех със себе си и една пазарска торба.

— Какво е това? — полюбопитства Пити.

— Нещо, което пазех заради теб.

— Не мога да си представя какво…

— Обаче се страхувам, че ще ти е твърде малка, за да я използваш, ако решиш пак да играеш с Джейсън.

Пити поклати объркано глава.

— Познаваш ли я? — Бръкнах в торбата и извадих бейзболната ръкавица, когато някога бях намерил под колелото на брат си.

— Боже мой!

— Пазех я през всичките тези години. Никога не съм я вадил от стаята си. Често си лягах с нея и се опитвах да си представя къде си, какво правиш и… — Насилих се да го изрека. — Дали все още си жив.

— Много пъти ми се е искало да не съм.

— Не мисли за това. Миналото вече е без значение. Отново сме заедно, Пити. Само това е от значение. Боже, колко ми липсваше. — Подадох му ръкавицата, въпреки че не го виждах съвсем ясно — очите ми бяха замъглени от сълзи.