Дейвид Морел
Изгубеният брат (76)

6

Господин Фарадей имаше тънки устни и хлътнали бузи.

— Жена ми ми каза, че брат ви е починал или нещо такова.

— Да.

— И затова се нуждаете от зъболекарските картони? За да го идентифицирате?

— Той изчезна преди много години. Сега може би сме го намерили.

— Неговото тяло ли?

— Да.

— Добре, ако не беше за нещо толкова важно, нямаше да си направя труда. — Фарадей ме покани с жест да вляза. Когато отвори вратата, която разделяше коридора на половината път между входната врата и кухнята, от всекидневната се чу приглушеният говор от включен телевизор. Беглото ми впечатление бе за необикновена чистота и ред — всичко бе на мястото си, страничните облегалки на столовете във всекидневната бяха покрити с найлонови калъфи, на стената в кухнята, подредени по големина, бяха закачени тенджери със съответните капаци над тях.

От отворената врата на избата нахлу студен въздух. Фарадей натисна ключа на лампата и ми кимна да го последвам. Стъпките ни отекнаха по солидната дървена стълба, която водеше надолу.

Никога не бях виждал толкова грижливо поддържано мазе. То бе пълно с кашони, наредени в редици, така че се образуваха тесни пътечки, но въпреки това човек нямаше усещането за безпорядък и хаос.

В двата края на избата бръмчеше по един сушител.

— Не мога да се отърва от влагата тук долу — каза Фарадей. Той ме поведе по една от тесните пътечки, зави наляво, стигна до единия ъгъл на мазето и свали няколко кашона от един нисък сандък.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попитах аз.

— Не. Не искам да се обърка нещо.

Той отвори капака на сандъка, в който бяха наредени пакети с документи.

— Съпругата ми непрекъснато мърмори за всички неща, които съхранявам, но откъде да знам какво може да ми потрябва някой ден? — Фарадей посочи към купчина кашони малко по-нататък. — Там са всичките ми данъчни декларации. — После ми показа друга купчина кашони. — Сметките, които съм плащал. А ей тук… — Той посочи документите в сандъка, — са служебните книжа на баща ми. Поне тези, които открих. — Фарадей порови сред пакетите и извади купчина папки. — Как е името на брат ви?

— Питър Денинг.

— Денинг. Да видим сега. Денинг. Денинг. Ан. Брад. Никълъс. Питър. Ето го. — В гласа му прозвуча задоволство, когато ми подаде папката.

Опитах се да овладея треперенето на ръцете ми, докато я поемах.

— А тези другите? Искате ли вашата папка? Кои са Ан и Никълъс?

— Родителите ми. — Усетих тежест в гърдите. — Да, ако нямате нищо против, ще взема всичките.

— Жена ми ще се зарадва, като види, че се отървавам от част от този архив.