Дейвид Морел
Изгубеният брат (45)

8

Нечии стъпки спряха пред входа на мъжката тоалетна. Тя се намираше на една отбивка в Южна Дакота, а часът беше малко след три сутринта. Стоях пред един писоар под ярката светлина на лампата. Беше много тихо и всички звуци се чуваха по-силно, отколкото през деня. Навярно това беше единствената причина, поради която усетих приближаването на стъпките. Докато чаках те да продължат, погледнах през рамо покрай кабинките към вратата от дясната ми страна. Нагретите през деня бетонни стени бяха изстинали и в помещението цареше студ.

Зачаках отварянето на вратата. Тишината зад нея сега беше пълна. Като продължавах да гледам през рамо, вдигнах ципа на панталоните си. Отидох до чешмата и си измих ръцете, без да изпускам от очи огледалото, в което можех да виждам вратата. Нямаше салфетки, а само един от онези сешоари, които духат топъл въздух върху мокрите ръце. Те бръмчат като двигател на реактивен самолет. Не го включих, понеже исках да чувам всеки звук.

Продължих да гледам към вратата. Отвън беше все така тихо. „Просто някой уморен шофьор, който е решил да си почине. Не му се е ходело до тоалетна, а просто е искал да се поразтъпче. Сега стои отвън и се наслаждава на звездите.“

Ами ако грешах?

Казах си, че прекалявам. В края на краищата нямах основателна причина да смятам, че отвън се криеше някой и чакаше да отворя вратата, за да се нахвърли върху мен. Но бях прекарал твърде дълго време в поквареното съзнание на Пити, като имитирах действията му, следвах логиката му и се прокрадвах около подобни тоалетни, за да отхвърля с лека ръка подозрението си. Въображението ми беше станало толкова живо, че можех да усетя опасността, сякаш тя се просмукваше през стената.

Когато бях паркирал отвън, пред постройките нямаше други коли освен моята, и това обстоятелство навярно беше привлякло някой престъпник. В момента той се ослушваше за гласове, за повече от един чифт стъпки, за да се увери, че съм сам. И щом чуеше самотните ми стъпки, щеше да влети през вратата. Помислих си за пистолета в куфара във волвото и се проклех за глупостта си. Защо бях положил толкова труд да се науча да боравя с проклетото нещо, след като го бях оставил на място, от където не можех да го взема?

Краката ми бяха като гумени. Започнах да треперя. Не! Ами ако съм намерил Пити? Ако той беше човекът, който ме дебнеше пред вратата?

Включих сешоара за ръце. Силното му бръмчене заглуши стъпките ми, докато се приближавах към вратата. Облегнах гръб на стената до нея и стомахът ми се сви от страх, когато тя се отвори със замах.

Един двадесет и няколко годишен мъж, облечен в каубойски ботуши, дънки и каубойска шапка влетя вътре, държейки крик. При вида на празната тоалетна той спря устрема си, а вратата се затръшна с трясък зад гърба му. Мъжът погледна озадачено към бръмчащия сешоар за ръце. После завъртя глава към кабинките.

Внезапно забеляза отражението ми в огледалото над мивката. Понечи да се обърне. Но аз вече се бях засилил към него и блъснах гърба му с такава сила, че той политна напред, а мустакатото му лице се взряза в огледалото и го разби на парчета. Върху тях плисна кръв, а аз го сграбчих отзад за яката и за дебелия колан и го забих с главата напред в сешоара, като счупих накрайника му. Въпреки това автоматът продължи да бръмчи, а аз вдигнах главата му и я лашнах в него още веднъж, този път дори по-силно. Разхвърча се още кръв. Крикът падна от ръката на мъжа и издрънча на бетонния под. Блъснах главата му още веднъж и го пуснах. Той остана да лежи като купчина стари дрехи. Изстена със затворени очи. Не помръдваше, ако се изключи повдигането и спускането на гърдите му.

Стомахът ми гореше. Яростта, с която го бях пребил почти до смърт, ме уплаши. Но едновременно с това ме обзе диво желание да изкрещя от радост, защото бях спечелил.