Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Long Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

ИК „Хермес“, 2002

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Янка К.)

12

Когато ходих да оглеждам фермата на госпожа Уорън, бях допуснал грешка, използвайки волвото на Кейт. Пити можеше да го познае. Този път отидох с колата само до покрайнините на града, а там я паркирах сред другите на алеята пред един магазин. Метнах на гърба раницата си и тръгнах пеш през полето.

Както в повечето фермерски общини в Средния Запад, пътищата образуваха мрежа, която разделяше земята на квадрати или правоъгълни участъци. Избягвайки пътя, който минаваше пред имота на госпожа Уорнър, аз поех по един обиколен, с няколко мили по-дълъг, който стигаше до осемдесетте акра гора от задната страна. Под палещите слънчеви лъчи крачех покрай ниви, пасящ добитък и фермери, които се грижеха за своите посеви. Килнах небрежно бейзболната си шапка и наместих малката чантичка на кръста си, така че да ми е под ръка при нужда, и се опитах да си придам безгрижния вид на човек, излязъл просто да се поразходи в този прекрасен ден. В действителност отчаяно ми се искаше да се затичам. Адреналинът ми се бе повишил толкова много, че трябваше да полагам усилия да се овладея. Ако не направех нещо, за да се освободя от нарастващото в мен напрежение, щях да полудея. Вдясно от мен, от другата страна на полето, се показа гората. „По-близо. Кейт и Джейсън. Те са живи — казах си аз. — Трябва да са.“

Притеснен, че мога да бъда забелязан, докато пресичам полето към гората, изчаках да отмине задалата се кола. След нея не се виждаше друго превозно средство. Рекичката, която бях видял на снимките, течеше през полето и минаваше под пътя. Спуснах се до нея. Бреговете й бяха достатъчно високи, за да ме скрият от погледите, докато вървях близо до водата. За разлика от силното слънце горе, тук въздухът беше хладен.

След пет минути рекичката навлезе между дърветата. Проврях се под един плет, изкатерих стръмния бряг и се озовах сред кленове, дъбове и брястове. Шумът, който вдигнах в храсталака, ме притесни, но кой би могъл да ме чуе? Пити едва ли патрулираше около градината, за да пази имота си от неканени гости. Логично бе той да стои в къщата. Или може би бе излязъл някъде, за да извърши бог знае какви престъпления.

В гората бе сенчесто. От мекия килим от мъртви листа се носеше мирис на влага и плесен. Избърсах струйките пот от лицето си, свалих раницата и извадих кобура, който бях купил сутринта. Той беше прикрепен от дясната страна на здрав колан. Резервният пълнител с петнайсет патрона се намираше в паласката отляво заедно с още два други, купени заедно с кобура. Към това имаше ловджийски нож и електрическо фенерче, дълго пет инча и широко колкото палеца ми, наречено „Светкавица“ както ми каза продавачът в оръжейния магазин, което бе учудващо мощно за размерите си. Взех пистолета от чантичката на кръста ми и го мушнах в кобура. Веднага почувствах успокояващата тежест на снаряжението.

Гърлото ми бе пресъхнало от нервното напрежение, така че отпих малко вода от една от трите манерки, които носех в раницата си, изядох парче сушено говеждо и няколко шепи фастъци, смесени със стафиди. От безпокойството ми се допика. Като свърших тази работа, метнах на гръб раницата и извадих компаса от джобчето на ризата си. За разлика от предишната година, този път бях отделил време да се науча как да го използвам. Припомняйки си мястото от снимките, изчислих под какъв ъгъл трябва да поема, за да стигна до къщата, и тръгнах на югоизток, като си проправях път между дърветата.

Вървях и непрекъснато се ослушвах за подозрителни шумове в гората. Пращенето на клонка можеше да е от прокрадващия се към мен Пити, но се оказа от катеричка, която се стрелна нагоре по едно дърво. Пукотът на съчка ме изплаши, но скоро осъзнах, че беше от заек, който избяга с големи подскоци. Пърхаха птички. Разгледах внимателно храсталака, сверих отново посоката с компаса и продължих предпазливо напред.

Следващия път, като спрях да пийна вода, погледнах часовника си и с изненада открих, че бяха изтекли два часа, а не трийсет минути, както ми се струваше. Стана по-задушно. Ризата и джинсите бяха залепнали от пот за тялото ми. Направих още една крачка и веднага се сниших, виждайки че дърветата оредяват.

Легнах по корем и запълзях през гъсталака, а ноздрите ми се изпълниха с мириса на плесен, който се носеше от земята. Напредвах бавно, като се стараех да не разклащам храстите, за да не издам местоположението си. От проектирането на домове за богати клиенти бях добре запознат с датчиците за засичане на нарушители. Вгледах се внимателно напред за стойки със сензори за движение или за жици, които можеха да бъдат свързани с детектори за вибрации. Не открих нищо необичайно. Всъщност, като се замислих сега, тези детектори щяха да бъдат безполезни в гората предвид бродещите животни.

Животни? Внезапно си дадох сметка, че от известно време не бях забелязвал никакво животно. Нито една птица. Усещането за пустота ми напомни за чувството, което бях изпитал във фермата на семейство Дант.

Змии? Разгледах внимателно земята пред мен. Нищо не помръдваше. Поех дълбоко дъх и продължих да пълзя. Дърветата оредяха, храстите станаха по-рехави. През долните им клони видях открит участък. Ливада. Градинка с цветя.

В средата се издигаше червената тухлена къща. Бях се приближил към нея откъм дясната й страна. Стената на двуетажната постройка бе обрасла с бръшлян. Градинска маса и столове от светло дърво и ярко боядисана миниатюрна вятърна мелница украсяваха моравата.

Извадих бинокъла от раницата си и се уверих, че слънчевите лъчи не падаха под такъв ъгъл, че да предизвикат отблясък на лещите. После го фокусирах и разгледах прозорците на първия и на втория етаж. На всички имаше дантелени пердета. Зад тях нищо не помръдваше. На снимките, които бях направил, пикапът беше паркиран от другата страна на къщата, така че, за да разбера дали все още е там, трябваше да заобиколя пълзешком сградата.

Докато се провирах през храстите, гледах тялото ми да е колкото се може по-близко до земята. Когато стигнах до място, откъдето имах видимост към задната страна на къщата, пак не съзрях движение зад прозорците. Огледах откритото пространство, което от нивото на земята изглеждаше естествено наклонено; леката му хлътналост изобщо не личеше. Един нищо неподозиращ посетител нямаше да забележи нищо необичайно, освен привлекателната морава с цветната градина. Ако наистина имаше стая под тях, предполагам, че Пити често ги поливаше и наторяваше, за да компенсира късите корени, които можеха да се развият на плитката почва. Ако това беше така, днес не му беше ден за градинарство. Той не се виждаше. Мястото изглеждаше изоставено.

За миг си помислих с надежда, че имам късмет и той не си е вкъщи. Но когато пропълзях през храсталаците от другата страна на сградата, стомахът ми се сви при вида на пикапа, който стоеше на същото място като предния следобед. Ядосан, продължих да пълзя, докато пред мен се показа фасадата, където на верандата имаше люлеещ се стол и хамак, които сякаш те подканваха да седнеш в тях.

Ала и тук нямаше никой и аз се оттеглих в едно закътано местенце, откъдето можех да виждам къщата отстрани: част от задната й старана, част от фасадата и целият пикап. Отвсякъде бях заобиколен с храсти. Изхлузих раницата от гърба си, пих вода, хапнах още сушено говеждо, фастъци и стафиди.

И зачаках.