Дейвид Морел
Изгубеният брат (16)

16

Отричането на очевидната истина е изумителна емоция. През цялото време, докато се бях спускал по склона на урвата, ме бяха измъчвали съмнения, но тогава бях прекалено зает с оцеляването си. И сега продължавах да се самозалъгвам, че подозренията ми са погрешни. Все пак, допреди шест часа изобщо не би ми хрумнало, че собственият ми брат може да ме блъсне в пропаст, особено като се имаше предвид чувството за вина, което носех у себе си.

„Боже мой, какво ли е направил Пити с Джейсън?“

Като треперех от ярост и студ толкова силно, че зъбите ми тракаха, аз съблякох мократа риза, извадих от раницата си анорака и бързо го нахлузих. Той бе леко влажен от близостта си до потока, но след ризата допирът му до голото ми тяло ми се стори прекрасен.

Въпреки това не ми беше достатъчен, за да ме стопли. Трябваше да запаля огън, да изсуша дънките, чорапите и обувките си. След като отворих един от джобовете на раницата си и се уверих, че човекът, от когото бях закупил екипировката за лагеруване, не ме е излъгал и металната кутия с кибрити действително бе водонепропусклива, навлязох между трепетликите, за да събера съчки.

Дънките ми станаха ледено студени от пронизващия вятър, който усещах дори през анорака. За да се сгрея, се обгърнах с ръце, но започнах да треперя още по-силно. Без да осъзнавам какво върша, направих на едно равно място кръг от камъни като онзи от другата страна на езерото. В средата му сложих съчките и сухите листа, които бях събрал от земята, а върху тях — няколко клона, които бях отчупил от дърветата. После запалих една кибритена клечка, но ръката ми трепереше толкова силно, че когато я поднесох към листата, пламъкът угасна. Запалих друга клечка, като впрегнах цялата си воля, за да овладея треперенето на ръката си, и този път пламъкът стигна до листата, те запушиха, запращяха и огънят се разгоря.

Усетих изгаряща жажда и посегнах към манерката на кръста си, но тя не беше там. Бях поразен не само от факта, че я бях изгубил, но и защото не бях забелязал липсата й до този момент. Пресъхналият ми език залепна за небцето. Бученето на течащия наблизо поток ме изкушаваше да отида и да се напия от шепите си, но се страхувах от бактериите във водата. Не исках да се разболея. Пък и едно повръщане или диария щяха да ме обезводнят повече, отколкото бях в момента.

Светлината на залязващото слънце помръкваше. Трябваше да събера колкото се може повече съчки. Докато последната част от слънчевия диск изчезваше зад планинските върхове, аз побързах да завлека при огнището няколко по-големи паднали клона. После ме обгърна тъмнина.

Но тя не беше по-черна от мислите ми. „Джейсън. Беше ли го наранил Пити? Моля те, Господи, закриляй сина ми. Моля те.“

Повтарях тези думи като мантра, докато се свивах край огнището заради нощния студ. Разкъсвах се между желанието да подсиля огъня и страха да не изчерпя запаса си от дърва, преди да е свършила нощта. Взех ризата, която бях съблякъл. Държах я близо до огъня, като я обръщах ту от едната, ту от другата страна, и внимавах да не я изгоря, преди да е изсъхнала. Въпреки че бе скъсана на места, тя щеше да ми осигури още малко топлина. Колкото и да не ми се щеше да излагам гърдите и гърба си на студа, свалих анорака, нахлузих бързо загрятата риза и пак го облякох. После се наметнах с дъждобрана, който извадих от раницата, и нахлупих найлоновата качулка на главата си, така че да се изолирам максимално от вятъра. Междувременно ръцете ми измръзнаха. Започнах да ги разтривам над пламъците, като се проклинах, че не бях проявил достатъчно съобразителност да взема със себе си ръкавици.

По дяволите, ако бях съобразителен, изобщо нямаше да каня Пити в дома си. Но колкото и да се напрягах да си припомня нещо подозрително в поведението му през предишните дни, усилията ми оставаха напразни.

„Копеле такова!“ — изкрещях наум и веднага се намразих, защото бях обидил родителите си. Всяка ругатня, която ми хрумваше, ги засягаше по един или друг начин, а те нямаха никаква вина за случилото се. Вината беше само моя.

Синоптикът беше предсказал, че тази нощ температурата в планините ще падне до четири градуса над нулата. Ако заспях и огънят угаснеше, тялото ми можеше да изстине до такава степен, че никога повече да не се събудя. Помислих си за топлите спални чували, които бяха останали в колата. Представих си как се затварям в един от тях и…

Събудих се внезапно, за да открия, че лежа в студената трева до едва тлеещите въглени в огнището. Обзет от ужас, аз се опитах да раздвижа дясната си ръка, грабнах шепа вейки, избутах ги с една пръчка в покритата с пепел жарава и ги наблюдавах, докато избухнаха в пламъци. Добавих несръчно по-големи клони и вцепенението постепенно започна да напуска тялото ми, но остана ужасът от факта, че едва не бях умрял от премръзване. Насилих се да сдъвча с пресъхналата си уста малко фъстъци и стафиди. Като се молех Джейсън да е добре, успях да проясня мислите си. Докато поддържах огъня, потънах в размисъл за Пити.

Мразех го.

Именно омразата ми помогна да остана буден.