Дейвид Морел
Изгубеният брат (36)

17

— Напускам града — казах на Пейн.

— Да, понякога е добре човек да избяга от тежките спомени — отговори той.

— Надявам се, че няма да имате нищо против да получавате пощата ми.

— Разбира се. Няма проблеми.

— Помолих полицията и ФБР да ви съобщят, ако научат нещо.

Пейн кимна.

— Ще ви се обадя на секундата, щом чуя нещо. Само ми оставете номер, на който бих могъл да ви открия, и…

— Засега не мога да ви дам такъв. Ще ви се обаждам аз.

— Значи не знаете къде отивате?

— Не съвсем.

— Но вие не можете да се качите на самолет, без да сте направили резервация за билет до някакво място.

— Няма да пътувам със самолет. Възнамерявам просто да се кача в колата и да потегля. Да разгледам страната. Да отида там, където ме отведат пътищата.

Очите на Пейн се присвиха.

— Кого заблуждавате?

— Не ви разбирам.

— Ще отидете, където ви отведат пътищата? За малко да ви повярвам. Намислили сте нещо. Какво е то?

— Вече ви казах. Просто имам нужда да се махна оттук.

— Тревожите ме.

Извърнах очи към аквариума, за да избегна погледа му.

— Не ми казвайте, че отивате да го търсите.

Продължих да гледам аквариума.

— И как, по дяволите, смятате да го намерите? — настоя Пейн. — Това е невъзможно. Нямате никакъв шанс.

Най-накрая го погледнах:

— Направих всичко друго, за което се сетих.

— Без никакви насоки? Дяволски сигурно е, че ще отидете там, където ви заведат пътищата. Просто ще скитате насам-натам.

— Но аз разполагам с насоки.

Пейн наведе туловището си напред.

— Кажете ми ги.

— Трудно е за обяснение.

— Все пак опитайте.

— Пити искаше да заеме моето място.

— Е, и? — Пейн изглеждаше объркан.

— Сега аз ще се опитам да направя същото. Ще се поставя на мястото на Пити.

— Какво?

— Ще се вмъкна в съзнанието му. Ще разсъждавам като него. Ще се превърна в него.

— Исусе — прошепна Пейн.

— В края на краищата нали сме братя.

— Господин Денинг…

— Да?

— Съжалявам ви от цялото си сърце. Господ да ви е на помощ.