Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Long Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

ИК „Хермес“, 2002

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Янка К.)

19

Спомням си смътно, че излизах от убежището си, за да изчистя снега, затрупал отвора за пушека и да потърся още дърва. Всичко останало ми е като в мъгла. На няколко пъти се събуждах и откривах, че огънят е угаснал. И ако не бях измръзнал до смърт в тези случаи, то бе само заради топлината, която излъчваха нагретите каменни блокове.

Когато забелязах, че превръзката на лявата ми предмишница цялата е порозовяла от избилата кръв, изобщо не се изплаших — ръката ми сякаш принадлежеше на някой друг. Не изпитах никаква емоция и когато видях през клоните и преспите сняг пред входа на скривалището ми, че навън се е развиделило. Впоследствие разбрах, че съм прекарал само един ден в импровизираното си убежище, но докато седях затворен в него, ми се струваше, че е минала цяла вечност.

Навярно щях да лежа, изпаднал във вцепенение, докато умра, ако навесът над главата ми не бе прокапал. Студените водни капки цопнаха върху клепачите ми и ме стреснаха. Слънчевата светлина, която се процеждаше отвън, беше болезнено ярка. Помръднах главата си. Капките започнаха да падат в устата ми и имаха лек вкус на терпентин заради смолата по боровите клони. Затворих уста и изплюх събралата се вода, после седнах, за да запазя главата си суха.

Около мен затопуркаха още капки и вдигнаха пушек от почти угасналия огън. Разкашлях се, грабнах раницата си и излязох, олюлявайки се от убежището, като прегазих клоните и преспите на изхода му. Топлината на слънчевите лъчи беше прекрасна. От короните на дърветата се сипеха пухкави снежни парцали. Започнаха да се образуват ручейчета. Докато стоях в топящия се сняг, краката ми се измокриха отново, но тази мокрота беше различна — слънцето ме сгряваше, така че не се разтреперах. По местоположението на слънчевия диск в небето прецених, че е ранно утро. Колкото и да не ми се искаше да помръдвам вдървеното си тяло, знаех, че трябва да се възползвам от това затопляне на времето, защото можеше да нямам втори шанс.

Обърнах се и задържах погледа си върху подслона, който си бях изградил срещу бурята. Той беше груб и паянтов, сякаш бе дело на дете, но докато го гледах, изпитах такава гордост, каквато не беше ми доставял видът на нито една от проектираните от мен постройки.

Тръгнах надолу по склона. Очите ме заболяха от белотата на снега, който отразяваше слънчевата светлина. Когато слънцето достигна зенита, повечето сняг вече се беше стопил и докато прекося първата ливада, земята се разкаля. Планинският път все още не се виждаше и при малкото ориентири, с които разполагах, не ми оставаше нищо друго, освен да вървя надолу към пролуките между дърветата, откъдето той може би минаваше.

Не си спомням как съм се добрал до шосе номер 9, как съм припаднал край него и как съм бил намерен от преминаващ оттам шофьор. Изглежда, това се бе случило по залез слънце. Събудих се в малка клиника в град, наречен Фриско. В стаята ми имаше един щатски полицай. Той се наведе над леглото ми и поиска да му разкажа какво се е случило. По-късно научих, че са му трябвали двадесет минути, за да измъкне от мен някакъв смислен разказ. Непрекъснато виках името на Джейсън, сякаш синът ми се намираше на една ръка разстояние и можех да му помогна.

Докторът заши раната на лявата ми предмишница. Освен това дезинфекцира и превърза ръцете ми, защото се страхуваше, че може да са премръзнали.

Щатският полицай се завърна, след като беше провел телефонен разговор.

— Господин Денинг, денвърската полиция изпрати една патрулна кола да провери вашата къща. Вътре било тъмно. Никой не отговорил на позвъняването. Когато светнали с фенерче през прозореца на гаража, видели вашия форд Експедишън.

— В гаража? Но в това няма никаква логика. Защо му е на Пити да се връща у дома? — Очевидният отговор ме разтърси. — Исусе!

Помъчих се да стана от леглото. Но докторът и полицаят ми попречиха.

— Колегите ми счупили един прозорец и влезли в къщата. Претърсили я щателно. Била празна. Господин Денинг, притежавате ли други превозни средства?

— Какво значение има… — Наведох глава. — Съпругата ми има волво.

— То не е било в гаража.

И в това нямаше логика.

— Копелето сигурно го е взело. Но защо? И къде са жена ми и синът ми?

Изражението на полицая, което ставаше все по-тревожно, ми подсказа, че той не ми беше казал всичко.

— Вашата спалня и стаята на сина ви са били в безпорядък.

Какво?

— Чекмеджетата са били отворени, имало е разхвърляни дрехи. Денвърските полицаи смятат, че някой много е бързал да събере багажа си.

Изкрещях.