Ърнест Хемингуей
Острови на течението (7)

7

Долу край рифа, където този ден отидоха на подводен риболов, се намираше старата желязна развалина на заседнал параход. Дори при прилив ръждивото туловище на котлите му стърчеше над морската повърхност. Днес духаше южен вятър и Томас Хъдсън пусна котва откъм подветрената страна на рифа, ала не много наблизо. Роджър и момчетата си сложиха маските и приготвиха копията. Те бяха крайно първобитни и най-разнообразни, според както бе хрумнало на Томас Хъдсън и юношите да ги направят.

Джоузеф докара гребната лодка. Той взе със себе си Андрю и се насочи към рифа, а останалите се свлякоха от борда на яхтата и заплаваха.

— Няма ли да дойдеш, тате? — обърна се Дейвид към баща си, който беше застанал на горния мостик.

Със стъкления кръг над очите, носа и челото, с каучуковата рамка, притискаща бузите и слепоочията, с гумената лента, впила се в месото и минаваща зад тила, момчето напомняше героите от лъженаучните комикси.

— Ще дойда по-късно.

— Побързай, докато не сме подплашили всичката риба.

— Рифът е достатъчно голям. Не можете го обхвана целия.

— Зная обаче две дупки отвъд парните котли, които са чудесни. Открих ги, когато идвахме сами. Никой не ги е докосвал и гъмжат от риба. Оставих ги за деня, когато всички ще излезем на подводен риболов.

— Спомням си. Ще дойда след около час.

— Ще ги запазя за по-късно, когато дойдеш и ти — обеща Дейвид и се разбърза да догони другите, като в дясната си ръка стискаше копието от желязно дърво, дълго шест фута, на чийто връх беше завързал с дебел рибарски конец ръчнокован двузъбец. Лицето му беше потопено във водата и докато плуваше, разглеждаше дъното. Беше рожба на морските дълбочини и сега, когато беше толкова обгорял и плуваше, като се показваше само мокрият му тил, напомняше на Томас Хъдсън повече от друг път видра.

Бащата наблюдаваше как момчето се плъзга, гребейки с лявата ръка, как бие водата с дългите си крака бавно и ритмично, как повдига на промеждутъци, на много големи промеждутъци лицето си на една страна, за да поеме въздух. Роджър и Том бяха избързали с маските на челото и се намираха доста напред. Андрю и Джоузеф чакаха в лодката над рифа, но Андрю още не беше скочил във водата. Повяваше лек ветрец и водата над рифа изглеждаше светла и пенеста, рифът се тъмнееше кафяв, а отвъд него водата преливаше в тъмносиньо.

Томас Хъдсън слезе в кухнята, където Еди белеше картофи над кофа, която стискаше между коленете. Готвачът хвърли едно око през илюминатора към рифа.

— Не биваше да се пръскат момчетата — забеляза той. — Трябваше да стоят близо до лодката.

— Страхуваш се, че нещо може да се зададе отвъд рифа ли?

— Приливът е твърде висок. Това са пролетните приливи.

— Водата е съвсем бистра — каза Томас Хъдсън.

— Океанът е пълен с хищници — продължи Еди. — Тъдява океанът става страшно гаден, щом те подушат уловената риба.

— Още не са хванали нищо.

— Скоро ще хванат. Трябва веднага да прехвърлят в лодката рибата, преди приливът да е разнесъл миризмата или кръвта й.

— Ще отида да ги предупредя.

— Няма нужда. Викнете им да не се разпиляват и да прибират рибата в лодката.

Томас Хъдсън се качи на палубата и предаде заръчаното от Еди на Роджър, който надигна копието и го размаха в знак, че е разбрал.

Еди дойде в кокпита с пълна тенджера картофи в едната ръка и нож — в другата.

— Вземете хубавата карабина, малката хубава карабина, и застанете горе, мистър Том — нареди той. — Хич не ми харесва положението. Не ми харесва, дето момчетата влязоха в морето при такъв прилив. Много сме близо до истинския океан.

— Да ги приберем ли?

— Недейте. Може всичко да е от нервите. Нощес никак не спах добре. Обичам момчетата като мои деца и дяволски се безпокоя за тях. — Той сложи тенджерата с картофите на пода. — Ще ви кажа какво ще направим. Запалете мотора, а аз ще прибера котвата. Ще се приближим съвсем до рифа и там ще пуснем котва. При тоя прилив и вятър яхтата лесно ще завие. Дайте да я преместим.

Томас Хъдсън запали големия двигател и се качи на горния мостик при кормилното колело. Когато Еди прибра котвата, бащата видя, че сега и тримата му сина са във водата, а докато ги наблюдаваше, Дейвид се показа на повърхността с риба, която се мяташе на издигнатото във въздуха копие. Той го чу как зове лодката.

— Право напред към рифа! — провикна се Еди от носа, където държеше котвата.

Томас Хъдсън прилепи бавно яхтата току-речи до рифа, като оглеждаше големите кафяви клони на коралите, черните морски таралежи на пясъка, пурпурните горгонии, които приливът поклащаше към него. Еди вдигна котвата и Томас Хъдсън даде заден ход. Яхтата се изви и се отдръпна от рифа. Еди отпусна въжето, докато то се опъна. Томас Хъдсън изключи двигателя и яхтата остана да се полюлява на едно място.

— Сега няма да ги изтървем от очи — каза Еди, изправил се на носа. — Не мога да понасям тревогата за децата. Разстройва се проклетото ми храносмилане. А то и без това не е цвете.

— Ще стоя тук и ще ги наблюдавам.

— Ще ви подам карабината и ще се върна при моите дяволски картофи. Момчетата обичат картофена салата, нали? Така, както ние я приготовляваме?

— Не ще и питане. Роджър също я обича. Сложи повечко твърдо сварени яйца и кромид.

— Няма да преварявам картофите. Ето карабината.

Когато Томас Хъдсън пое пушката, тя беше неугледно грамадна и тежка в калъфа, подплатен с овча кожа, чиято стригана вълна беше напоена с оръжейно масло, за да не ръждясват металните части от морския въздух. Томас Хъдсън я изтегли за приклада и пъхна калъфа под настилката на мостика. Карабината беше марка „Манлихер Шьонауер 0,256“, стар модел с осемнадесетинчова цев, който не се разрешаваше повече за продажба. Ложата и дървото под цевта бяха добили кафявия цвят на орехова ядка от маслото и триенето, а цевта, която се беше трила с месеци в кобура на седлото, лъщеше от маслото и нямаше помен от ръжда. Възглавничката за бузата на приклада беше изгладена от собствената му буза. Когато изтегли затвора, в барабанния магазин се показаха тумбести патрони с дълги, тънки моливообразни куршуми, чието оловно връхче единствено се подаваше от металната обвивка.

Пушката беше действително много хубава, за да я държи в яхтата, ала Томас Хъдсън я харесваше толкова и тя му напомняше толкова преживелици, толкова хора, толкова местности, че изпитваше удоволствие да я има под ръка. А беше и установил, че в калъфа от овча кожа, когато остриганата вълна се напои добре с оръжейно масло, карабината не се поврежда от соления въздух. Предназначението на една пушка е да се стреля с нея — казваше си той, — не да се пази в калъф, а тая карабина е наистина хубава, с нея се стреля лесно и лесно може да се научи всеки да я ползува, пък е и удобна за яхтата. Когато стреляше с нея, чувствуваше по-голяма увереност, че ще уцели на близко и умерено разстояние, отколкото с коя да е друга пушка, с която му се бе случвало да борави. Затова изпита задоволство, когато я измъкна от калъфа, върна затвора и зареди патрон в цевта.

Яхтата почти не мърдаше, въпреки прилива и ветреца. Томас Хъдсън преметна ремъка на карабината през една от ръкохватките на кормилното колело така, че пушката да виси близо до него, и се изтегна на един от гумените дюшеци на мостика. Лежеше по корем, за да пече гърба си, и гледаше в посоката, където Роджър и момчетата ловяха риба с копия. Всички се гмуркаха, оставаха под водата кой повече, кой по-малко, изскачаха, за да си поемат въздух, и пак се изгубваха, като от време на време се показваха с риба на копията. Джоузеф сновеше с лодката помежду им, измъкваше плячката от зъбците на копията и я хвърляше вътре. Томас Хъдсън го чуваше как се провиква и се смее, виждаше ярките цветове на рибите — червен, червен с кафяви петна, червен и жълт, жълт на ивици, когато Джоузеф разтърсваше копията, издърпваше жертвата и я запращаше в сянката под кърмата на лодката.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми приготвиш едно питие, Еди? — извика Томас Хъдсън през борда.

— Какво да бъде? — подаде глава Еди от предния кокпит.

Той носеше старата си филцова шапка и бяла риза, под яркото слънце личеше, че очите му са кръвясали. Томас Хъдсън забеляза, че е намазал устните си с меркурохром.

— Какво ти е на устата? — запита го.

— Имах разправии нощес. Току-що се намазах. Разхубавил ли съм се?

— Приличаш на изписана кокона.

— Чак толкова! Намазах се в тъмното, без да се гледам. Опипом. Искате ли питие с кокосов сок? Донесох няколко зелени кокосови ореха.

— Много добре.

— Да приготвя един „грийн айзъкс спешъл“?

— Чудесно. Приготви „спешъл“.

Там, където Томас Хъдсън лежеше на дюшека, главата му се намираше на сянка, хвърляна от площадката с кормилната уредба в предния край на горния мостик, и когато Еди донесе високата чаша със студено питие, приготвено от джин, сок от сладки лимони, сок от зелени кокосови орехи, парченца лед и няколко капки ангостура, колкото да се получи червеникаворъждив цвят, художникът остави коктейла на сянка, за да не се стопи ледът, докато наблюдава морето.

— Май момчетата се справят отлично — похвали ги Еди. — Наловиха вече риба за обед.

— С какво друго ще ни гостиш?

— Картофено пюре към рибата. Приготвих и салата от домати. А картофената салата ще бъде за предястие.

— Звучи вълшебно. Как е картофената салата?

— Още не е изстинала, Том.

— Еди, на тебе ти доставя удоволствие да готвиш, нали?

— Което е право, право. Обичам да готвя. Обичам да плавам с яхта и да готвя. Но не обичам свадите, побоищата, разправиите.

— И въпреки това твърде често се заплиташ в разправии. Всякога ги избягвам. Том. Случва се да не мога да ги отмина, но винаги се мъча да ги избягна. Какво се случи нощес?

— Нищо.

На Еди темата не беше по сърце. Никога не говореше за преживелиците си, макар и да изобилствуваха с крамоли.

— Карай по-нататък. Какво друго ще ни поднесеш? Трябва да охраним момчетата. Тъкмо сега растат.

— Изпекох в къщи кейк и го донесох. Имам и няколко пресни ананаса, охладени в лед. Ще ги нарежа.

— Добре. А как ще сготвиш рибата?

— Както наредите. Ще избера най-хубавата риба, която са уловили, и ще я сготвя, както децата, Роджър и вие пожелаете. Дейвид току-що извади едра „жълта опашка“^[1]. Беше хванал още една, но я изтърва. Тази си я бива. Много се отдалечава това момче. Още стиска рибата, а оня дяволски Джо се насочи с лодката към Анди.

Томас Хъдсън остави коктейла на сянка и стана.

— Исусе Христе! — възкликна Еди. — Ето я че се задава!

От океана през синята вода висока триъгълна перка, напомняща кафяво платно на рибарска ладия, се плъзгаше със силни устремени тласъци на опашката и се приближаваше към ръба на рифа, където се намираше момчето с маска на лицето и изнесена над водата риба.

 

— Исусе! — повтори Еди. — Ех, че гадна акула-чук! Исусе! Исусе Христе!

По-късно Томас Хъдсън си спомняше, че най-силно впечатление му беше направила огромната височина на перката и начинът, по който се въртеше и виеше като ловно куче, душещо диря, както и начинът, по който напредваше, сякаш се колебаеше.

Той вдигна карабината и стреля точно пред перката. Куршумът мина над нея и вдигна струя вода. Тогава Томас Хъдсън си спомни, че цевта е пълна с масло. Перката продължи да пори повърхността право напред.

— Хвърли й тази проклета риба! — кресна Еди на Дейвид и скочи от задната част на надстройката в кокпита.

Томас Хъдсън стреля още веднъж и отново зад перката се издигна струя вода. Почувствува как го присви стомахът, сякаш нещо го сграбчи отвътре. Пак стреля, толкова съсредоточено и спокойно, доколкото можеше, съзнавайки какво означава този изстрел, ала сега водната струя се оказа пред перката. Акулата продължи със същата страхотна устремност. Оставаше още един патрон, Томас Хъдсън нямаше друга пачка под ръка, а хищникът се намираше на тридесетина ярда от момчето и пореше неотклонно повърхността. Дейвид беше измъкнал рибата от копието и я стискаше в ръка, маската беше вдигнал на челото и гледаше втренчено приближаващия се звяр.

Бащата се опита да се отпусне и овладее, да задържи дъха си и да не мисли за друго, освен за изстрела, да се прицели точно отпред и в основата на перката, която сега се колебаеше повече, отколкото в началото. Внезапно от кърмата се разнесе чаткането на автомат, водата около перката закипя. Последва нов кратък откос, морската повърхност точно в основата на перката се разигра. Томас Хъдсън стреля, автоматът пак заграка, отсечено и често, перката потъна, морето се разлюля силно, сетне най-голямата риба-чук, която той бе изобщо виждал, обърна белия си корем и се размята бясно на гръб, изхвърляйки водата като акваплан. Коремът лъщеше с предизвикателна белота, устата, широка цял ярд, наподобяваше разкривена усмивка, грамадните издатъци на главата с очите в края се разшириха, когато акулата подскочи и се плъзна над водата. Автоматът на Еди продължи да бълва куршуми в белия корем, и те бележеха черни точки, които почервеняваха, преди чудовището да се преметне и изчезне. Томас Хъдсън го видя как се върти и се превърта, потъвайки.

— Хей, доведи тия проклети хлапетии насам! — кресна Еди. — Не мога да издържам такива щуротии!

Роджър бързо заплува към Дейвид, а Джоузеф изтегли Анди в лодката, сетне загреба към Дейвид и Роджър.

— Дявол да го вземе! — каза Еди. — Виждали ли сте друг път такава риба-чук? Слава богу, че тия хищници излизат на повърхността, когато нападат. Слава богу! Тия чудовища всякога излизат отгоре. Видяхте ли как потъна?

— Подай ми кутия с патрони! — нареди Томас Хъдсън. Усещаше тръпки, чувствуваше, че го присвива стомахът. — Прибирайте се! — извика той.

Момчетата плаваха край лодката и Роджър повдигаше Дейвид над планшира.

— Четиримата могат дори да продължат лова — каза Еди. — Всички акули от океана сега ще се втурнат подире й. Тя ще примами целия океан. Видяхте ли я как се преметна по гръб, Том, и сетне как адски се завъртя? Исусе, ама че риба-чук! Видяхте ли как хлапето се готвеше да й подхвърли рибата. Браво на моя малък Дейви! Славен е тоя сладък Дейви!

— Ще бъде по-добре да се приберат.

— Дума да не става. Аз така само си брътвя. Ще се приберат. Не се тревожете, че няма да се приберат.

— Господи, беше ужасно! Откъде имаш тоя автомат?

— Управителят на острова ми правеше въртели, задето го държа на сушата, та го прибрах в сандъка под койката ми.

— Личи, че умееш да боравиш с автомата.

— Поврага! Кой не би съумял да борави, когато види как акулата се е стрелнала към тоя глупавичък Дейв, дето стоеше най-спокойно да я чака, за да й хвърли рибата? И гледаше право в посоката, откъдето идваше акулата. Поврага, не бих желал да се сблъскам още веднъж в несретническия си живот с такова чудовище!

Роджър и момчетата се покатериха от лодката на яхтата. Юношите бяха мокри и крайно възбудени, а Роджър силно разстроен. Той пристъпи и се ръкува с Еди, който забеляза:

— Не биваше да ги пускаме при такъв прилив.

Роджър кимна с глава и прегърна Еди.

— Вината е моя — додаде Еди. — Аз съм роден тъдява. Вие сте чужденец. Грешката не беше ваша. Само аз нося отговорност.

— Отлично се справи с отговорността си.

— Ба! Кой не би я улучил на такова разстояние?

— Можа ли да я видиш, Дейв? — запита внимателно Андрю брат си.

— Само перката, докато не наближи съвсем. Тогава можах да я видя, преди Еди да я беше умерил, когато потъна и се обърна.

Еди го разтриваше с кърпа и Томас Хъдсън забеляза, че кожата на краката, гърба и раменете му е още настръхнала.

— Никога не съм виждал подобно чудо, когато се изхвърли от водата и се преметна на гръб — вметна Том. — Никога през живота си не съм виждал такъв звяр!

— Няма и да видиш такива великани — рече баща му.

— Сигурно тежеше най-малко хиляда и сто фунта — допълни Еди. — Не очаквам рибата-чук да достига по-големи размери. Роджър, видяхте ли перката й?

— Видях я.

— Мислиш ли, че бихме могли да я измъкнем? — запита Дейвид.

— Бога ми, не — отговори Еди. — Тя потъна, като се въртеше и превърташе, и отиде кой знае къде на дъното. Потънала е най-малко на осемдесет разтега дълбочина и целият океан ще я разкъса. Сега събира хищниците.

— Иска ми се да можехме да я извадим — каза Дейвид.

— Успокой се, Дейви, момчето ми. Още си съвсем настръхнал.

— Изплаши ли се много, Дейв? — полюбопитствува Андрю.

— Да.

— Какво щеше да направиш? — осведоми се Том с почтителен глас.

— Щях да й хвърля рибата — обясни Дейвид и, докато баща му го наблюдаваше, тясната ивица настръхнала кожа на раменете му се разшири. — Сетне щях да забия двузъбеца право в муцуната й.

— Хм-хм! — смънка Еди и се обърна с кърпата. — Какво ще пиете, Роджър?

— Нямаш ли отрова от бучиниш?

— Сипи му пепел, Роджър! — упрекна го Томас Хъдсън. — Всички дружно носим отговорност.

— Всички дружно проявихме безотговорност.

— Било каквото било.

— Прав си.

— Ще ви приготвя коктейл с джин — предложи Еди. — Том пиеше джин, когато белята стана.

— Още стои горе.

— Вече едва ли ще чини нещо. Нов ще ви приготвя.

— Беше световен, Дейви! — възхити се Том с нескривана гордост. — Ще има да разправям на момчетата в училище.

— Няма да повярват — възрази Дейвид — Не им разправяй нищо, ако се случим в едно и също училище.

— Защо?

— Хей така! — изскимтя Дейвид и внезапно се разрида като малчуган. — Пфуй! Няма да се примиря, ако не повярват!

Томас Хъдсън го притегли и го задържа в прегръдката си, главата на момчето се отпусна на бащината гръд, братята му се извърнаха, Роджър изви очи встрани. Тогава дойде Еди с три чаши, като палецът му беше потопен в едната. Томас Хъдсън се досети, че междувременно Еди се беше почерпил.

— Какво ти е, Дейви? — запита той.

— Нищо ми няма.

— Браво! — каза Еди. — Такива приказки искам да чувам от тебе, дяволски нахакано хлапе! Стегни се! Спри да хленчиш и остави твоя старец да се почерпи!

Дейвид се изпъна много енергично.

— Може ли да се лови тук риба при отлив? — попита той Еди.

— Никаква опасност не ви застрашава. Срещат се мурени. Но нищо едро няма да дойде. Хищниците не могат да прехвърлят рифа при отлив.

— Тате, можем ли да излезем при отлив?

— Ако Еди разреши. Тук Еди е най-главният.

— Чак толкова, Том! — ухили се Еди, преливащ от блаженство. По намазаните му с меркурохром устни се изписа задоволство, кръвясалите му очи грейнаха от удоволствие. — Всеки би умерил тая проклета и триклета риба-чук с оръжие като моето, преди гадният хищник да е извършил поразия.

— Ти я направи на решето — рече Томас Хъдсън. — Нашари я здравата. Не намирам думи, за да ти опиша как я надупчи!

— Няма какво да ми я описвате. Ще си спомням как се обръща на гръб дяволското чудовище до края на живота си. Виждали ли сте някога нещо по-потресаващо?

Всички седяха и чакаха обеда. Томас Хъдсън погледна към морето. Джоузеф беше отишъл с лодката на мястото, където беше потънала акулата и, надвесен над борда, се взираше с оптическа тръба.

— Виждаш ли нещо? — извика Томас Хъдсън.

— Много е дълбоко, мистър Том. Акулата потъна отвъд шелфа. Сега лежи на дъното.

— Ех, да можехме да се сдобием с челюстите й! — подметна Том. — Например да се избелят добре и да си ги закачиш на стената, тате?

— Мисля, че като ги гледам, ще се стряскам на сън — каза Андрю. — Радвам се, че не можем да ги извадим.

— Биха представлявали великолепен трофей — допълни Том. — Ето предмет, който човек би могъл да отнесе в училище.

— Те биха принадлежали на Дейв, ако ги имахме — забеляза Андрю.

— Не, те биха принадлежали на Еди — възрази Том. — Но смятам, че той би ми ги дал, ако го замолех.

— Той би ги дал на Дейв — противопостави се Андрю.

— Не мисля, че ще бъде разумно да влизате в морето толкова скоро, Дейв — обади се бащата.

— Ще мине сума време след обеда — обясни Дейвид. — Трябва да изчакаме отлива.

— Искам да кажа, че не бива да ходите на подводен риболов толкова скоро.

— Еди каза, че можем да отидем.

— Зная. Но още съм много наплашен.

— Еди ще реши.

— Не би ли се съгласил да не ходиш, за да ми доставиш удоволствие?

— Разбира се, тате, щом искаш. Но обичам подводния риболов. Струва ми се, че го обичам повече от всичко друго. И щом Еди разрешава…

— О’кей — каза Томас Хъдсън. — Няма да ти падам на колене.

— Тате, не исках да те огорчавам. Щом не искаш, няма да ходя. Само че Еди каза…

— Какво ще кажеш за мурените! Еди спомена за мурените^[2].

— Тате, мурени има по всяко време. Ти ме научи да не се плаша от мурените, как да се справям с тях, как да ги откривам, как да търся дупките, в които живеят.

— Така е. Искаш да те пусна да отидеш там, откъдето дойде акулата.

— Тате, всички бяхме излезли. Не упреквай само себе си. Аз се отдалечих прекалено и изтървах оная едра „жълта опашка“, след като я пронизах. Тя окървави водата и кръвта привлече акулата.

— Та не се ли приближи тя подобно на ловно куче? — каза Томас Хъдсън, като се мъчеше да се освободи от вълнението. — Виждал съм и други акули да се приближават с грамадна скорост. Имаше една, която се навърташе около Сигнъл Рок и се промъкваше по същия начин при миризмата на стръвта. Много се срамувам, че не я улучих.

— Стреляше ужасно близо до акулата, тате — вметна Том.

— Стрелях отпред или отзад, но не и в целта.

— Тя не идваше за мене, тате — оправда се Дейвид. — Идваше за рибата.

— Акулата щеше да те налапа и тебе — намеси се Еди, който слагаше масата. — Не се залъгвай, че щеше да ти прости при миризмата на риба по тебе и кръвта наоколо във водата. Тя би налапала и кон. Щеше да налапа каквото и да й падне. Добри боже, по-добре да не приказваме за случилото се! Ще трябва да изпия още една чаша.

— Еди — запита Дейвид, — наистина ли ще бъде безопасно при отлив?

— Разбира се. Нали ти казах вече.

— Да не би да правиш въпрос на чест от това? — запита бащата сина си.

Томас Хъдсън беше престанал да се взира във водата и си беше възвърнал вече самообладанието. Даваше си сметка, че за да се държи така, Дейвид има основание, независимо какво е то, и че като се противопоставя на сина си, постъпва себично.

— Тате, искам само да кажа, че обичам подводния риболов повече от всичко друго и че денят е рядко удобен за риболов, както и че никога не се знае, кога може да се надигне буря…

— И Еди разрешава — прекъсна го бащата.

— И Еди разрешава — засмя се синът.

— Еди разрешава да ви пратя всинца по дяволите! Хайде, сядайте да обядваме, докато не съм изхвърлил всичко в морето! — Томас Хъдсън посочи кастрона със салатата, блюдото със зачервилата се риба и картофеното пюре. — Къде е Джо?

— Отиде да търси акулата.

— Луд човек!

Когато Еди слезе и Том взе да подава яденето, Андрю прошепна на баща си:

— Тате, Еди къркач ли е?

Томас Хъдсън сервираше студената маринова картофена салата, поръсена с едро смлян черен пипер. Беше научил Еди да я приготовлява така, както я готвеха в „Brasserie Lipp“^[3] в Париж, и тя беше една от най-вкусните гозби, които се поднасяха на яхтата.

— Видя ли го как застреля акулата?

— Разбира се.

— Един пияница не може да има толкова сигурна ръка. Томас Хъдсън сложи салата в чинията на Андрю, сипа и на себе си.

— Питам само защото оттук, където седя, се вижда в кухнята и откакто сме седнали, осем пъти надигна едно шише.

— Бутилката си е негова — обясни бащата на момчето, досипвайки му салата.

Андрю лапаше невероятно бързо. Твърдеше, че така бил свикнал в училище.

— Опитай се да се храниш малко по-бавно, Анди! Еди винаги си, носи своя бутилка на яхтата. Кажи-речи всички добри готвачи попийват. А някои попийват и повечко.

— Видях го осем пъти. Чакай. Сега надига шишето за девети път.

— Прекаляваш, Андрю! — упрекна го Дейвид.

— Престанете и двамата! — смъмри бащата двете момчета. Намеси се и Том.

— Един прекрасен човек спасява живота на брат ти и изпива една глътка или няколко глътки, а ти го наричаш къркач. Не си роден, за да живееш с хората.

— Не съм го нарекъл къркач. Попитах само татко, за да разбера дали обича да кърка. Нямам нищо против пияниците. Искам само да разбера кой е къркач и кой не е.

— Първите пари, които спечеля, ще ги похарча, за да купя на Еди бутилка с любимото му питие, и ще я изпия заедно с него — заяви Том великодушно.

— Какви са тия приказки? — В отвора на стълбището се подаде главата на Еди със старата филцова шапка, килната назад, разкриваща бяла кожа над обгорилата част от лицето, и пура в ъгъла на намазаната с меркурохром уста. — Само ако ви пипна да пиете нещо друго освен бира, ще ви напердаша! И тримата. Да не сте поменали за пиене! Искате ли още пюре?

— Да, Еди — каза Том и готвачът слезе.

— Надига десетата глътка — съобщи Андрю, надничайки през отвора.

— Затваряй си ченето, коннико! — скара му се Том. — Толкова ли нямаш уважение към един човек със заслуги?

— Вземи си още риба, Дейвид! — подкани го бащата.

— Къде е оная голяма, „жълта опашка“?

— Предполагам, че още не е изпържена. — Тогава ще взема тоя жълт хемулон^[4].

— Рибата е страшно вкусна.

— Мисля, че рибата става още по-вкусна, когато се прониже с копие, стига да се сготви веднага, защото изтича кръвта й.

— Тате, мога ли да поканя Еди да дойде да изпие една чаша с нас? — попита Том.

— Естествено — отговори Томас Хъдсън.

— Той изпи вече една чаша. Не помниш ли? — обади се Андрю. — Когато се прибрахме в яхтата, изпи една чаша. Спомни си.

— Тате, мога ли да го поканя да изпие втора чаша и да обядва с нас?

— Разбира се.

Момчето слезе и бащата го чу как кани готвача: „Еди, татко каза, че ще ни доставиш удоволствие, ако си приготвиш един коктейл и дойдеш да го изпиеш с нас, както и да останеш да се храниш с нас.“

— Поврага, Томи! На обед никога не ям. Само сутрин и вечер.

— Но защо да не изпиеш едно питие с нас?

— Пийнах вече доста.

— Ще приемеш ли тогава да се почерпим двамата и да изпия бутилка бира с тебе?

— Не мога да ти скърша хатъра — съгласи се Еди.

Томас Хъдсън чу как се отваря и затваря хладилникът.

— Заповядай, Томи.

Бащата чу как двете бутилки бира се чукнаха. Той потърси с очи Роджър, ала Роджър гледаше към океана.

— Наздраве, Еди! За мене е голяма чест да пия наздравица с тебе.

— Поврага, Томи! За мене е чест да пия с тебе. Чувствувам се великолепно. Видя ли как застрелях онази гадна акула?

— Видях, естествено. Еди, няма ли да дойдеш да хапнеш нещо с нас?

— Благодаря, Томи. Няма да дойда.

— Искаш ли да остана при тебе тук, за да не пиеш сам?

— Поврага, не, Том, ти нямаш за какво да се упрекваш. Така ли е? Аз нямам право да пия. Аз нямам право да върша друго, освен да готвя криво-ляво, за да си вадя проклетия хляб. Чувствувам се великолепно. Томи. Видя ли как я застрелях? Наистина ли видя?

— Еди, това беше най-фантастичното нещо, което ми се е случвало да видя. Запитах те само дали искаш да ти правя компания, за да не ти тежи самотата.

— Никога през живота ми не ми е тежала самотата — отвърна Еди. — Аз съм щастлив и имам тук онова, което ме прави още по-щастлив.

— Еди, иска ми се все пак да остана с тебе.

— Не, Томи. Отнеси това ново блюдо с риба и остани горе, където ти е мястото.

— Иска ми се да се върна и остана при тебе.

— Не съм болен, Томи. Ако бях болен, щях да бъде доволен от компанията ти. Чувствувам се така адски добре, както никога досега не съм се чувствувал.

— Еди, сигурен ли си, че имаш достатъчно питие в бутилката?

— Поврага! Сигурен съм. А ако не ми стигне, ще взема малко питие на заем от Роджър или от твоя старец.

— Добре тогава. Ще отнеса рибата — съгласи се Том.

— Страшно се радвам, че се чувствуваш толкова добре. Еди. Намирам, че е чудесно.

Том отнесе в кокпита блюдото с жълта опашка, жълт хемулон, бял хемулон^[5] и скален епинефелус^[6]. По страните на рибата имаше дълбоки триъгълни нарези, през които се виждаше бяло месо, пържената кожа образуваше хрупкава кафява кора. Том почна да сервира наоколо.

— Татко, Еди заръча да ти благодаря много, но вече се е почерпил. А на обед изобщо не се хранел. Добра ли е рибата?

— Великолепна — каза Томас Хъдсън. — Моля те хапни — обърна се той към Роджър.

— Добре — отговори Роджър. — Ще я опитам.

— Нищо ли не сте яли, мистър Дейвис? — осведоми се Андрю.

— Не, Анди. Но сега ще ям.