Ърнест Хемингуей
Острови на течението (11)

11

Обедът се оказа превъзходен. Пържолите бяха зачервени отвън и набраздени от скарата. Ножът проникваше в кората и разкриваше отвътре крехко, сочно месо. Всички си гребяха сос и го сипваха над картофеното пюре, в чиято кремава белота той образуваше локвички. Перуанскнят бял боб, запържен с масло, не беше разварен, марулята беше хрупкава и изстудена, а грейпфрутът — леден.

От вятъра всички бяха пригладнели. Еди се качи и надникна, докато се хранеха. Лицето му изглеждаше много зле.

— Как ви се вижда месцето? — осведоми се той.

— Приказно е! — възкликна Том.

— Дъвчете го бавно — препоръча Еди. — Не го хабете, гълтайки го надве-натри!

— Не бива да се дъвчи много, защото ще се стопи — отговори Том.

— Ще имаме ли десерт, Еди? — запита Дейвид.

— Разбира се. Пай и сладолед.

— Браво! — възхити се Андрю. — Ще ми дадеш ли двойна порция?

— Ще ти дам толкова, че да потънеш. Сладоледът е твърд като камък.

— Какъв е паят?

— С къпинови малини.

— Ами сладоледът?

— С кокосови орехи.

— Откъде го взе?

— Донесе го рейсовият кораб.

По време на обеда пиха леден чай, а след десерта Роджър и Томас Хъдсън пожелаха кафе.

— Еди е великолепен готвач! — забеляза Роджър.

— И ние не бяхме малко пригладнели.

— Не само защото бяхме пригладнели ни се усладиха пържолите. И салатата. И паят.

— Прав си. Еди е прекрасен готвач — съгласи се Томас Хъдсън. — Бива ли го кафето?

— Отлично е.

— Тате — обади се Том, — ако пътниците от яхтата се отбият в бара на мистър Боби, можем ли да отидем, за да им изиграем комедията, че уж Анди е къркач?

— Мистър Боби може да се разсърди. Кой знае дали няма да му създадете неприятности със стражаря.

— Ще сляза да поговоря с мистър Боби и със стражаря. С него сме приятели.

— Добре. Поговори с мистър Боби и поглеждай навън, за да видиш кога ще се зададат хората от яхтата. Какво ще правим с Дейв?

— Не можем ли да го отнесем на ръце? Така по ще му приляга.

— Ще обуя гуменките на Том и ще дойда — каза Дейвид. — Подготви ли програмата, Томи?

— Ще я съчиним по пътя — отговори Том. — Можеш ли още да обръщаш навътре клепачите си?

— Мога.

— Не ги обръщай сега, моля ти се! — намеси се Анди. — Тъкмо съм се нахранил, ще ми се повдигне.

— Като нищо ще те накарам да повърнеш, коннико.

— Недей, моля те. По-късно хич няма да се трогна.

— Искаш ли да дойда с тебе? — запита Роджър Том.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна момчето. — Можем дружно да измислим нещо.

— В такъв случай да вървим — предложи Роджър. — Защо не дремнеш за малко, Дейви?

— Ще подремна — съгласи се Дейвид. — Ще почета, докато заспя. Ти какво ще правиш, тате?

— Ще работя на верандата на завет.

— Ще полегна на походното легло и ще те наблюдавам как рисуваш. Няма ли да ти преча?

— Няма. Ще ме подтикнеш да работя по-усърдно.

— Ще се върнем — обеща Роджър. — Какво възнамеряваш да правиш, Анди?

— Иска ми се и аз да дойда, за да се поупражня. Но ми се струва, че ще бъде по-добре да не идвам, защото пътниците може вече да са в бара.

— Правилно — похвали го Том. — Умник си ти, коннико.

Роджър и Том тръгнаха, а бащата работи целия следобед.

Анди го позяпа-позяпа, сетне се запиля нанякъде, а Дейвид ту наблюдаваше баща си, ту четеше, без да говори.

Томас Хъдсън искаше да нарисува най-напред скока на рибата, защото щеше да бъде много по-трудно да я нарисува във водата. Нахвърли две скици, ала ни една от тях не му хареса. Накрая направи трета, която одобри.

— Намираш ли я за сполучлива, Дейви?

— Световна е, тате! Но нали водата изхвръква и когато рибата се изхвърля? Не само, когато пада обратно.

— Разбира се — съгласи се бащата. — Защото рибата трябва да разкъса повърхността.

— Тя се издигна толкова продължително, че трябва да е повлякла сума вода. Представям си как от нея са се отцеждали капки или се е стичала вода, стига човек да можеше да я види достатъчно бързо. Как е нарисувана: когато се изкачва или когато слиза?

— Това е само скица. Изобразил съм я, когато е достигнала най-високата точка.

— Зная, че е само скица, тате. Извинявай, че се меся. Не си въобразявам, че разбирам много от рисуване.

— Ценя мнението ти.

— Еди ще може да се произнесе най-добре. Очите му виждат по-бързо от фотоапарат, а има и добра памет. Не намираш ли, че Еди е изключителен?

— Естествено.

— Всъщност никой не цени Еди така, както заслужава. Само Томи. Възхищавам се на Еди повече, отколкото на всички други, освен тебе и мистър Дейвис. Готви с рядко умение, знае какво ли не и се справя с всичко. Виж как застреля акулата и как вчера се гмурна след рибата.

— А снощи са го били, защото не му повярвали.

— Но, тате, Еди не е нещастен.

— Напротив, щастлив е.

— Дори днес, след като го бяха пребили от бой, беше пак щастлив. Сигурен съм, че е бил щастлив и задето скочи подир рибата.

— Разбира се.

— Бих желал и мистър Дейвис да можеше да бъде така щастлив като Еди.

— Мистър Дейвис има по-сложна природа от Еди.

— Зная. Но си спомням мигове, когато и той изпитва безгрижно щастие. Познавам много добре мистър Дейвис, тате.

— Сега е твърде щастлив. Ала е изгубил безгрижието си.

— Нямах предвид нехайното безгрижие.

— Аз също. Изгубил е все пак част от самоувереността си.

— Да — потвърди Дейвид.

— Иска ми се да си я възвърне. Може би ще си я възвърне, когато пропише наново. Ето, Еди е щастлив, защото има цел, с която се справя добре, и защото върши всеки ден работата си.

— Страхувам се, че мистър Дейвис не би могъл да работи всеки ден като тебе и Еди.

— Не. А има и други неща.

— Зная. Зная твърде много за възрастта си, тате. Но Томи знае двайсет пъти повече от мене и знае най-дяволските неща на света, без да му вредят. А аз се измъчвам от всичко, което зная. Питам се защо.

— Защото влагаш чувства.

— Влагам чувства и се вживявам. Сякаш изкупвам чужди грехове, ако мога така да се изразя.

— Виждам.

— Тате, извинявай, че те занимавам с такива сериозни неща. Зная, че не е прилично. Но понякога ми се иска да поговоря, защото има толкова неща, които не знаем. А когато ги узнаем, те идват и отминават с бързината на морска вълна. Както са днешните вълни.

 

— Винаги можеш да ме питаш за всичко, Дейви.

— Зная. Благодаря ти. Ще изчакам, струва ми се, за някои неща. Има неща, струва ми се, които човек може да научи само от собствен опит.

— Не намираш ли, че ще бъде по-добре тая „пиянска комедия“ в бара на Боби да бъде разиграна само от Том и Анди? Спомни си, че имах неприятности с оня човек, който заяви, че си бил винаги пиян.

— Спомням си. Задето ме видя, че се напих с вино два пъти за три години. По-добре да не говорим за тая случка. Комедията в бара ще ми послужи за удобно извинение, ако случайно пак се напия. Щом съм се напил дваж, бих могъл да се напия и триж. Предполагам, че ще се забавляваме здравата, тате.

— Разигравали ли сте напоследък сцената с мнимите пияници?

— Том и аз се преструваме твърде изкусно. Но Анди ни превъзхожда значително. Анди е гениален. Прави страхотни дяволии. Аз си имам специален номер.

— Какво ново сте измислили напоследък? — продължи да рисува Томас Хъдсън.

— Виждал ли си ме как изпълнявам ролята на идиотче? Монголоидно идиотче?

— Не. А сега как я намираш, Дейви?

Бащата показа скицата.

— Сега е вълшебна — отговори момчето. — Сега съзирам какво си искал да изобразиш. Когато рибата е увиснала във въздуха, непосредствено преди да падне. Наистина ли ще ми подариш картината, тате?

— Наистина.

— Ще я пазя добре.

— Ще бъдат две картини.

— Ще отнеса само едната картина в училище, а другата ще оставя в къщи при мама. Или ти би предпочел да я задържиш тук?

— Не. Може би майка ти ще я хареса. Разкажи ми за други ваши лудории — додаде Томас Хъдсън.

— Правихме страхотни зрелища във влака. Влакът е най-подходящ, струва ми се, защото е пълен с най-различни зрители. Такива зяпльовци не се събират кажи-речи никъде другаде освен във влака. А и не могат да си отидат.

Бащата чу гласа на Роджър в съседната стая, затова взе да почиства и прибира нещата си. Влезе Том и поздрави:

— Здравей, тате! Работи ли добре? Мога ли да видя картината?

Томас Хъдсън му показа двете скици и Том заяви:

— Харесват ми и двете.

— Не харесваш ли едната повече от другата? — запита Дейвид.

— Не. И двете са прекрасни.

Бащата забеляза, че синът му бърза и мисълта му е погълната от друго.

— Как излиза? — осведоми се Дейвид.

— Страхотно! — отговори Том. — Ще бъде световен номер, ако го изиграем, както трябва. Сега всички от яхтата са в бара. Обработвахме ги целия следобед. Преди още да дойдат, се наговорихме с мистър Боби и стражаря. Дотам я докарахме, че мистър Дейвис се напорка, а аз се мъчех да го вразумя.

— Да не сте прекалили?

— Ни на йота — увери Том. — Трябваше да видиш мистър Дейвис. С всяка чаша проличаваше разликата. Но само малко по малко.

— Какво пиеше той?

— Чай. Боби го наля в една бутилка от ром. Наля и една бутилка от джин с вода за Анди.

— Спорях с него. Но така, че да не могат да ме чуят другите. Мистър Боби също участвуваше в комедията, с тази разлика, че се черпеше с истинско питие.

— Ще бъде по-добре да слезем в бара — предложи Дейвид. — Преди мистър Боби да е препил. Как се чувствува мистър Дейвис?

— Великолепно. Той е голям, много голям артист, Дейв.

— Къде е Анди?

— Долу. Упражнява се пред огледалото.

— Ще дойде ли и Еди?

— И Еди, и Джоузеф ще дойдат.

— Кой знае дали ще запомнят ролите си.

— Те имат само по една реплика.

— Еди ще запомни репликата си, но не зная как ще се оправи Джоузеф.

— Ще повтаря чисто и просто подир Еди.

— Предупреден ли е стражарят?

— Предупреден е.

— Колко души са пътниците от яхтата?

— Седмина с две момичета. Едното е миловидно, другото — приказно. То вече съжалява мистър Дейвис.

— Знаменито! — възкликна Дейвид. — Да вървим.

— Как ще слезеш до бара? — запита Том.

— Аз ще го нося — каза Томас Хъдсън.

— Моля, тате, нека обуя обуща с въжени подметки — замоли момчето. — Ще сложа еспадрилите на Томи. Ще стъпвам на външната страна на ходилата, за да не ме болят, и ще се справя.

— Чудесно. Тогава можем да тръгваме. Къде е Роджър?

— Реши да се почерпи на бърза ръка с Еди в името на изкуството — обясни Том. — Твърде дълго се налива с чай, тате.

Навън вятърът продължаваше да духа бясно, когато дружината влезе в „Понсе де Леон“. Пътниците от яхтата седяха пред бара и пиеха ромов суизъл^[1]. Бяха приятни хора, обгорели от слънцето и облечени в бяло. Държаха се вежливо и сториха място на новодошлите. Двама мъже и първата девойка заемаха единия край до монетния автомат, трима мъже и втората девойка се намираха в другия край до вратата. Хубавото момиче седеше при автомата, ала и другото момиче беше страшно сладко. Роджър, Томас Хъдсън и момчетата се залепиха право за бара. Дейвид не се опита дори да куцука. Мистър Боби изгледа Роджър и изръмжа:

— Пак ли се върна?

Роджър кимна безнадеждно и Боби сложи отпреде му на бара бутилка ром и чаша.

Роджър присегна, без да каже дума.

— А ти, Хъдсън, ще пиеш ли? — запита Боби.

Лицето му изразяваше назидателна строгост. Томас Хъдсън кимна.

— Трябва да престанеш! — смъмри го Боби. — Всяко нещо си има мярка!

— Само малко ромец, Боби.

— От оня, дето той ли пие?

— Не. „Бакарди“.

Мистър Боби наля една чаша и я подаде на Томас Хъдсън.

— Вземи! Въпреки че не би трябвало да ти давам.

Томас Хъдсън изпи чашата на един дъх. Питието го сгря и настрои.

— Още една — помоли Томас Хъдсън.

— След двайсет минути, Хъдсън! — отсече Боби. Той погледна часовника зад гърба си.

Сега пътниците от яхтата проявиха сдържан интерес към новодошлите.

— Какво ще пиеш, барба? — обърна се мистър Боби към Дейвид.

— Дяволски добре знаеш, че вече не къркам! — тросна се момчето.

— Откога?

— От снощи. Дяволски добре знаеш!

— И таз добра! — рече мистър Боби, като гаврътна една чаша на бърза ръка. — Да не седна да зяпам в устата всички проклети бараби? Едно само искам: да ми махнете от главата тоя Хъдсън, когато имам порядъчни клиенти.

— Аз си пия тихомълком — защити се Томас Хъдсън.

— Ти ще сториш по-добре да престанеш!

Мистър Боби запуши бутилката пред Роджър и я прибра на рафта.

Том кимна ободрително и прошепна нещо на Роджър. Роджър отпусна глава в ръцете си. Сетне я вдигна и посочи бутилката. Том заклати глава. Боби взе бутилката, отпуши я и я постави пред Роджър.

— Пий, дорде пукнеш! — сопна се той. — Няма да си развалям съня заради тебе я!

Сега двете групи наблюдаваха твърде внимателно, но все още вежливо. Продължаваха да зяпат, ала сдържано и благоприличие.

Тогава Роджър се обади за пръв път.

— Дай на това плъхче да кръкне нещо! — нареди той на Боби.

— Какво ще пиеш, рожбо? — запита мистър Боби.

— Джин — отговори Анди.

Томас Хъдсън се стараеше да не наблюдава пътниците, обаче можеше да почувствува реакцията им.

Боби сложи пред Анди бутилка и чаша. Анди си наля чашата догоре и я вдигна към Боби.

— За ваше здраве, мистър Боби! Първата за днес!

— Пий тогава! — насърчи го Боби. — Днес позакъсня.

— Тате му прибра парите — обясни Дейвид. — Ония, дето мама му прати за рождения ден.

Том се втренчи в лицето на баща си и заплака. Той се напрягаше да не се разридае, ала правеше тягостно впечатление и плачът му не беше пресилен.

Никой не проговори, докато не се обади Анди.

— Още един джин моля, мистър Боби.

— Налей си сам — отговори Боби. — Клето, нещастно дете. — После се обърна към Томас Хъдсън. — Хъдсън, изпий още едно и се пръждосвай!

— Щом кротувам, мога да остана.

— Познавам си стоката. Няма да кротуваш дълго! — каза Боби заядливо.

Роджър посочи бутилката и Том се вкопчи в ръкава му. Беше овладял сълзите си и проявяваше самопожертвувателна сърцатост.

— Мистър Дейвис — замоли той, — не бива да пиете!

Роджър не отговори, а Боби сложи бутилката отново пред него.

— Мистър Дейвис, трябва да пишете довечера! — настоя Том. — Обещахте ми да пишете довечера.

— За какво мислиш, че пия? — отвърна Роджър.

— Но, мистър Дейвис, вие не пиехте толкова много, когато записахте „Бурята“.

— Защо не престанеш! — упрекна го Роджър.

Том се държеше търпеливо, храбро, себеотдайно.

— Ще престана, мистър Дейвис. Обаждам се само защото ме замолихте. Не е ли време да се прибираме?

— Ти си душичка, Том — разнежи се Роджър. — Но ще останем тук.

— Дълго ли ще стоим тук, мистър Дейвис?

— До края на света.

— Не бива, мистър Дейвис — противопостави се Том. — В никакъв случай. Сам знаете, че ако продължавате така, ще изгубите зрението си и няма да можете да пишете.

— Ще диктувам — успокои го Роджър. — Като Милтън^[2].

— Зная, че диктувате великолепно — отвърна Том. — Но тая сутрин, когато мис Фелпс се опита да препише продиктуваното, записът съдържаше предимно музика.

— Пиша опера — обясни Роджър.

— Зная, че пишете чудесна опера, мистър Дейвис. Но не забравяйте, че най-напред трябва да довършите романа. Срещу него получихте голям аванс.

— Довърши го ти! — отговори Роджър. — Знаеш вече фабулата.

— Зная фабулата, мистър Дейвис, и тя е увлекателна, но се среща същата онази девойка, която умира в предишната книга, а това може да обърка читателите.

— И Дюма е вършил същото.

— Не му досаждай! — намеси се Томас Хъдсън. — Как ще може да пише, когато ти непрекъснато му досаждаш!

— Мистър Дейвис, не бихте ли могли да си намерите една действително добра секретарка, която би писала вместо вас? Чувал съм, че романистите вършели това.

— Не. Ще струва много скъпо.

— Искаш ли да ти помогна, Роджър? — обади се Томас Хъдсън.

— Искам. Можеш да илюстрираш книгата.

— Ще бъде чудесно! — възкликна Том. — Тате, наистина ли ще я илюстрираш?

— Ще я илюстрирам някой ден — обеща бащата.

— Направи рисунките като Микеланджело с главата надолу — каза Роджър. — И да бъдат достатъчно едри, за да може крал Джордж да ги разглежда без очила.

— Ще я илюстрираш ли, тате? — намеси се Дейвид.

— Да.

— Браво! — възхити се Дейвид. — Това е първата разумна приказка, която чувам.

— Няма ли да бъде много трудно, тате?

— Поврага, не! Вероятно ще бъде много просто. Коя е момата?

— Онази девойка, която мистър Дейвис винаги описва.

— Ще я нарисувам за половин ден — зарече се Томас Хъдсън.

— Нарисувай я с главата надолу! — каза Роджър.

— Не говори безсмислици! — упрекна го Томас Хъдсън.

— Мистър Боби, мога ли да получа още една глътчица? — запита Анди.

— Колко чаши изпи вече? — осведоми се Боби.

— Само две.

— Карай тогава! — съгласи се Боби и му подаде бутилката. — Слушай, Хъдсън, кога ще махнеш тая картина оттук?

— Не се ли явиха купувачи?

— Не — отвърна Боби. — Само заема място. Пък и дяволски ми действува на нервите. Искам да я махнеш оттук.

— Извинявайте — обърна се един от мъжете на яхтата към Роджър, — тази картина за продан ли е?

— Кой ви говори на вас? — погледна го Роджър.

— Никой — каза мъжът. — Вие сте Роджър Дейвис, нали?

— Дяволски прав сте. Аз съм Роджър Дейвис.

— Ако приятелят ви е нарисувал тази картина и тя е за продан, бих желал да поговоря с него за цената — обясни мъжът. Сетне продължи: — Вие сте Томас Хъдсън, нали?

— Да, името ми е Хъдсън.

— Платното продава ли се?

— Не! — отсече Томас Хъдсън. — Съжалявам.

— Но барманът каза…

— Смахнат е — отговори Томас Хъдсън. — Ужасен добряк е, но е смахнат.

— Мистър Боби, мога ли да получа още един джин? — попита много вежливо Анди.

— Разбира се, малко човече — съгласи се Боби и му наля. — Знаеш ли какво би трябвало да направят? Би трябвало да поставят очарователното ти личице, пращящо от здраве, върху етикета на тия бутилки за джин, вместо тия идиотски гроздове с хвойнови шишарки. Хъдсън, защо не нарисуваш един свестен етикет за джин, в който ще предадеш детския чар на лицето на Анди.

— Можем да лансираме нова марка — предложи Роджър. — Има джин „Старият Том“. Защо да не сложим пък „Веселият Андрю“?

— От мене искайте капитала — заяви Боби. — Джина можем да произвеждаме и тук, на острова. Хлапетиите ще го наливат в бутилки и ще лепят етикетите. Можем да го продаваме на едро и на дребно.

— Ще бъде връщане към занаятчийството — забеляза Роджър. — Като Уилям Морис^[3].

— От какво ще произвеждаме джина, мистър Боби? — полюбопитствува Андрю.

— От албула — обясни Боби. — И от миди.

Сега пътниците от яхтата престанаха да се занимават с Роджър, Томас Хъдсън и момчето. Съвсем объркани, те се втренчиха в мистър Боби.

— Във връзка с това платно… — започна единият от мъжете.

— За какво платно говорите, човече божи? — смая се Боби, гаврътвайки набързо нова чаша.

— За грамадното платно с трите водни вихрушки и човека в лодката.

— Къде?

— Там — поясни мъжът.

— Извинявайте, сър. Струва ми се, че сте препили. Тук е порядъчно заведение. Няма ни водни вихрушки, ни хора в лодки.

— Имам предвид картината отсреща.

— Не си правете подбив с мене, сър. Там няма никаква картина. Ако в заведението имаше изобщо картина, тя щеше да виси над бара, където е мястото на картините, и би представлявала голо женско тяло в естествена големина, както е редно.

— Имам предвид оная картина там.

— Каква картина и къде?

— Там.

— Иска ми се да ви дам бромова сол със сода, сър. Или да ви нарека рикша.

— Рикша?!

— Да. Изпечен рикша, щом държите да ви го тропна право в лицето. Вие сте рикша. И достатъчно сте пили.

— Мистър Боби — обади се Анди много учтиво, — смятате ли, че съм пил достатъчно?

— Не, сладур. Разбира се, че не. На, налей си!

— Благодаря, мистър Боби. Тая е четвъртата чаша.

— Бих желал да беше стотната — разпали се Боби. — С тебе се гордея от сърце.

— Я да си ходим, Хал! — предложи един от гостите на мъжа, който искаше да купи картината.

— Ще ми се да се сдобия с това платно — обясни той. — Стига да го дадат на приемлива цена.

— Предпочитам да се махнем оттук — настоя първият. — Разбирам човек да се почерпи, ама такова чудо не съм виждал. Да гледаш как пиянствуват деца е малко прекалено.

— Действително ли наливате джин на това момченце? — запита миловидната блондинка откъм края на бара до вратата.

Тя беше стройна с много светла коса и приятни лунички.

Не луничките на червенокосите, а луничките на русокосите, чиято кожа добива златист цвят, вместо да стане кафява.

— Да, мадам.

— Срамота е! — възмути се девойката. — Отвратително, срамно и престъпно е!

Роджър избягна да я погледне, а Томас Хъдсън сведе очи.

— Какво бихте пожелали да пие, мадам? — осведоми се Боби.

— Нищо. Той изобщо не би трябвало да пие.

— Не ми се струва твърде справедливо — защити се Боби.

— Какво разбирате под „справедливо“? Считате ли, че е справедливо да се трови едно дете с алкохол?

— Виждаш ли, тате? — вметна Том. — Казах ли, че Анди не бива да пие?

— Той единствен от тримата пие, мадам. Барбата престана да пие — понечи да се оправдае Боби. — Смятате ли, че е справедливо да се лиши единственият от тримата братя от това малко удоволствие?

— „Справедливо“ ли! — избухна девойката. — Намирам, че сте чудовище! И вие сте чудовище! — укори тя Роджър. — А и вие сте чудовище! — нахвърли се тя на Томас Хъдсън. — Всички сте отвратителни и не мога да ви понасям!

В очите й блеснаха сълзи, тя обърна гръб на момчетата и на мистър Боби.

— Никой ли от вас няма да се намеси? — подкани девойката придружителите си.

— Смятам, че се шегуват — каза единият от тях. — Така както на някои приеми нарочно наемат груб келнер. Или както някои жаргонни говори имат двояк смисъл.

— Не, не се шегуват. Тоя безобразник му налива джин. Това е отвратителна трагедия.

— Мистър Боби — запита Томас Хъдсън, — пет чаши ли мога да изпия най-много?

— За днес — отговори Боби. — Не искам да сторите нещо, което би разстроило дамата.

— Изведете ме оттук! — проплака девойката. — Не искам да ги гледам!

Тя се разрида и двама от мъжете излязоха с нея. Томас Хъдсън, Роджър и момчетата се почувствуваха гузни.

Тогава при тях дойде другата девойка, истинската хубавица. Тя имаше красиво лице, светлокафява кожа, кестенява коса, преливаща в червеникаво. Носеше панталони, ала доколкото Томас Хъдсън можа да прецени, снагата й беше дивна. Свилената й коса се полюляваше, когато момичето се движеше. Стори му се, че го е срещал по-рано.

— Нали това не е джин? — попита то Роджър.

— Не. Естествено, че не е.

— Ще отида да я успокоя — каза девойката. — Ужасно се разстрои.

Тя излезе, усмихвайки се. Беше ненагледна красавица.

— Представлението свърши, тате — обади се Анди. — Можем ли сега да си поръчаме кока-кола?

— Аз бих предпочел бира — забеляза Том. — Стига това да не огорчи дамата.

— Не очаквам да се огорчи от бирата — рече Томас Хъдсън. — Ще ми позволите ли да ви почерпя — обърна се той към мъжа, който искаше да купи картината. — Прощавайте, че се държахме глупаво.

— Не, не се извинявайте — успокои го непознатият. — Беше много забавно. Цялата комедия ми се видя много интересна. Увлекателна. Винаги съм се интересувал от писатели и художници. Всичко ли импровизирахте?

— Да — отговори Томас Хъдсън.

— Сега във връзка с това платно…

— То принадлежи на мистър Сондърз — обясни Томас Хъдсън. — Нарисувах го за него даром. Не допускам, че би го продал. Но картината му принадлежи и той е свободен да прави с нея каквото пожелае.

— Искам да я запазя — заяви Боби. — И не ми предлагайте куп пари за картината, защото само ще ми тежи още повече.

— Уверявам ви, че ми се иска да я притежавам.

— И на мене ми се иска, бога ми. И я притежавам.

— Но, мистър Сондърз, картината е твърде ценна, за да я държите на такова място.

Боби се разсърди.

— Оставете ме на спокойствие! Така хубаво се забавлявахме, както отдавна не сме се забавлявали, а жените се разцивриха и пратиха по дяволите целия цирк. Зная, че тя имаше добри намерения. Ама каква полза от това? Добрите намерения могат само да изпортят доброто настроение. Моята бабичка все от добри намерения изхожда и все от добри намерения се ръководи, та всеки ден ми съсипва нервите. Да вървят пръждома добрите намерения! Сега довтасахте и вие и си въобразявате, че можете да ми вземете картината само защото ви се е прищяло!

— Но, мистър Сондърз, сам заявихте, че искате картината да се махне оттук и че картината се продава.

— То беше само на майтап — обясни Боби. — Докато разигравахме цирка.

— Значи, картината не се продава.

— Не, не се продава, не се предава и не се отдава под наем.

— Прието — примири се мъжът. — Ето ви все пак картичката ми за в случай че решите да я продадете.

— Чудесно! — възкликна Боби. — Може би Том има някои и други картини за продан в дома си. Какво ще кажеш, Том?

— Не, нямам — отговори Томас Хъдсън.

— Бих желал да дойда да ги видя — каза непознатият.

— Засега не показвам нищо. Ще ви дам адреса на галерията в Ню Йорк, ако желаете.

— Благодаря. Ще ми го напишете ли тук?

Мъжът извади автоматична писалка, записа адреса на гърба на една картичка и подаде друга картичка на Томас Хъдсън. Сетне поблагодари още веднъж на Томас Хъдсън и го запита дали би приел да го почерпи.

— Можете ли ми каза как вървят горе-долу по-големите платна.

— Не — отвърна Томас Хъдсън. — Но моят агент ще ви осведоми.

— Ще го потърся, щом се прибера в Ню Йорк. Това платно е крайно интересно.

— Благодаря — рече Томас Хъдсън.

— Напълно ли сте сигурен, че не може да бъде продадено?

— Исусе! — разфуча се Боби. — Престанете, моля! Картината е моя. Аз дадох идеята и Том ми я нарисува.

Мъжът се ококори, сякаш „комедията“ започваше наново, и се усмихна най-дружелюбно.

— Няма да упорствувам…

— Какво няма да упорствувате! Запънали сте се като морска костенурка! Заповядайте. Аз черпя. И каквото било, било.

Момчетата разговаряха с Роджър.

— Изиграхме си твърде добре ролите, нали, мистър Дейвис? — запита Том. — Аз не прекалих ли?

— Игра превъзходно — похвали го Роджър. — Но Дейв не успя да се прояви.

— Тъкмо се канех да се превърна в изродче — каза Дейвид.

— Щеше да я умориш — забеляза Том. — Тя беше вече съвсем откачила. Приготвил ли се беше за ролята на изродче?

— Бях си обърнал клепачите навътре и се канех да се явя на сцената — обясни Дейвид. — Бях се навел, за да се подготвя, когато опряхме.

— Жалко, че се случи толкова милозлива жена! — вметна Анди. — Още не бях стигнал до мига, когато ме хваща джинът. Май няма да ни се отдаде нова възможност да повторим комедията.

— Ами не беше ли мистър Боби чудесен? — добави Том. — Браво, мистър Боби, фамозен бяхте!

— М-да, да, жалко, че прекъснахме! — съгласи се Боби. — А стражарят още не беше дошъл. Таман почвах да се разигравам. Сега зная какво изживяват големите актьори.

Влезе девойката. Когато влизаше, вятърът прилепи пуловера до тялото и развя касата й.

— Приятелката ми не иска да се върне — съобщи тя на Роджър. — Но се успокои. Вече се чувствува великолепно.

— Ще заповядате ли при нас? — покани я Роджър.

— На драго сърце.

Роджър й съобщи имената на дружината, а тя каза, че се нарича Одри Бруус.

— Мога ли да дойда да разгледам картините ви?

— Естествено — отговори Томас Хъдсън.

— Бих желал да дойда с мис Бруус — обади се упоритият мъж.

— Да не сте й баща? — запита го Роджър.

— Не. Но съм неин добър приятел.

— Не можете да дойдете! — отсече Роджър. — Ще чакате да настъпи ден за добри приятели. Или когато ви прати покана организационният комитет.

— Моля ви, не бъдете груб — замоли девойката Роджър.

— Страхувам се, че се увлякох.

— Не се увличайте занапред.

— Обещавам.

— Дайте да се веселим.

— Прието.

— Хареса ми репликата на Том за девойката, която се явява във всичките ви книги.

— Наистина ли ви хареса? — обади се Том. — Нали бях прав? Нарочно подразних мистър Дейвис.

— Стори ми се, че не беше лишена от известна правдивост.

— Заповядайте у нас — покани я Роджър.

— Да доведа ли приятелите си?

— Не.

— Ни един ли?

— Много ли държите на тях?

— Не.

— Добре тогава.

— По кое време от деня да дойда у вас?

— По всяко време — рече Томас Хъдсън.

— Ще остана ли за обед?

— Естествено — отговори Роджър.

— Този остров ми се струва чаровен — възхити се девойката. — Радвам се, че сте толкова забавни.

— Дейвид може да ви покаже как щеше да изиграе ролята на изродче, ако не бяхте прекъснали — каза й Анди.

— Ах, така ли! — възкликна тя. — Непременно ще видим всичко.

— Колко време ще останете тук? — полюбопитствува Том.

— Не зная.

— Колко време ще остане яхтата? — осведоми се Роджър.

— Не зная.

— Какво знаете? — закачи я Роджър. — Питам на шега?

— Не особено много. А вие?

— Намирам, че сте омайна.

— Нима? Благодаря много.

— Ще останете ли за известно време?

— Не зная. Може би.

— Бихте ли дошли да се почерпим у нас вместо тук? — предложи Роджър.

— По-добре да се почерпим тук — отговори тя. — Намирам, че тук е страшно приятно.