Ърнест Хемингуей
Острови на течението (24)

8

Той почувствува нечия ръка на рамото си. Беше Ара, който докладва:

— Хванахме един, Том. Уили и аз.

Томас Хъдсън се втурна надолу и Ара го последва. Германецът лежеше на кърмата, завит в одеяло. Главата му беше поставена на две възглавници. Питърс седеше на палубата до него с чаша вода.

— Виж какво пипнахме! — каза той.

Немецът беше слаб, руса брада покриваше изпитото му лице. Косата му беше дълга и невчесана. В светлината на късния следобед, когато слънцето клонеше на заник, той приличаше на светец.

— Не може да приказва — обясни Ара. — Уили и аз се опитахме. По-добре стой в посока на вятъра.

— Усетих вонята, докато слизах — отвърна Томас Хъдсън. — Запитай го дали иска нещо! — рече той на Питърс.

Радистът заговори на немски, германецът изви очи към него, ала не проговори, нито мръдна глава. Томас Хъдсън дочу бръмченето на извънбордовия двигател и погледна през залива към лодката, която се приближаваше в залеза. Беше натоварена до водолинията. Отново погледна немеца.

— Запитай го колко души са! Кажи му, че трябва да знаем колко са. Кажи му, че е важно!

Питърс взе да говори на германеца с благ глас, който се стори на Томас Хъдсън почти нежен.

Немецът промълви три думи с голямо усилие.

— Казва, че нищо не важи — предаде Питърс.

— Кажи му, че греши. Трябва да зная. Питай го дали иска морфин!

Германецът погледна ласкаво Томас Хъдсън и прошепна три думи.

— Казва, че вече не боли — преведе Питърс.

Той заговори бързо на немски и наново Томас Хъдсън долови нежния тон, или може би нежно звучеше самият чужд език.

— Престани, Питърс! — спря го Томас Хъдсън. — Превеждай точно само онова, което аз казвам. Чуваш ли?

— Да, сър — отзова се Питърс.

— Кажи му, че мога да го заставя да проговори.

Питърс предаде думите на германеца, който обърна очи към Томас Хъдсън. Сега бяха старчески очи, но в младежко лице, състарено като изхвърлено плаващо дърво и почти толкова сиво.

— Nein — провлече немецът.

— Казва не — преведе Питърс.

— Хм. Това го разбрах и аз — процеди Томас Хъдсън. — Донеси му топла супа, Уили, и малко коняк! Питърс, запитай го дали наистина не иска морфин, щом не иска да говори! Кажи му, че имаме предостатъчно морфин!

Питърс преведе и германецът погледна към Томас Хъдсън, усмихвайки се със сдържана северна усмивка. Отговори едва чуто.

— Благодари, но не се нуждае. По-добре да го спестим.

После добави кротко нещо, което Питърс преведе:

— Казва, че е можел да го използува миналата седмица.

— Кажи му, че се възхищавам от него! — нареди Томас Хъдсън.

Помощникът му Антонио се прилепи до яхтата с лодката, докарвайки Хенри и останалите от групата на Мегано.

— Качвайте се тихо — предупреди ги Томас Хъдсън. — Не се приближавайте до кърмата! Хванахме един умиращ фриц, когото искам да оставим да умре спокойно. Какво намерихте?

— Нищо — отговори Хенри. — Съвършено нищо.

— Питърс — заповяда Томас Хъдсън, — разговаряй за каквото искаш. Може би ще успееш да изкопчиш нещо. Ще отида с Ара и Уили да пийнем по едно питие.

Долу той запита:

— Приготви ли супата, Уили?

— Първата, която ми падна под ръка. От дънни миди — обясни Уили. — Още е достатъчно топла.

— Защо не му даде супа от говежда опашка или мулигатони^[1]? — подхвърли Томас Хъдсън. — Те са по-смъртоносни при състоянието му. Къде, дявол да го вземе, е пилешката супа?

— Не исках да му давам пилешка супа. Тя е за Хенри.

— Съвсем правилно — намеси се Хенри. — Защо трябва да го глезим?

— Не смятам, че го глезим. Когато дадох тая заповед, счетох, че малко супа или коняк могат да развържат езика му. Но той няма да проговори. Дай ми един джин, моля, Ара.

— Направили са навес за него, Том. Имаше меко легло от клони, достатъчно храна и вода в една делва. Опитали са се да го облекчат и са изкопали улей в пясъка. Намерихме пресни следи по плажа и допускам, че са осем или десет души. Не повече. Уили и аз внимавахме много при пренасянето. Двете рани са гангренясали и гангрената е силно напреднала в дясното бедро. Може би не трябваше да го донасяме, а трябваше да дойдеш ти с Питърс, за да го разпиташ в леговището му. Ако сме сбъркали, вината е моя.

— Имаше ли оръжие?

— Не. Нито отличителен знак.

— Подай ми питието! — каза Томас Хъдсън. — Кога смятате, че са били нарязани клоните за навеса?

— Не по-късно от вчера сутринта, струва ми се. Но не мога да твърдя със сигурност.

— Проговори ли изобщо?

— Не. Изглеждаше издялан от дърво, когато ни видя с автоматите. Изплаши се само от Уили. Когато съзря окото му, мисля. Сетне се усмихна, когато го понесохме.

— За да докаже, че ще издържи — вметна Уили.

— След това изгуби съзнание — допълни Ара. — Според тебе, Том, скоро ли ще умре?

— Не зная.

— Я да излезем и да пием навън! — предложи Хенри. — Нямам доверие на Питърс.

— Нека първо изсърбаме мидената супа — възрази Уили. Гладен съм. Мога да му стопля канче пилешка супа, стига Хенри да разреши.

— Ако това ще помогне да проговори — каза Хенри, — разрешавам.

— Едва ли ще помогне — отвърна Уили. — Но е малко нечовешки да му се дава мидена супа при сегашното му състояние. Занеси му коняка, Хенри. Може да го обича, както го обичаме ние с тебе.

— Не му досаждайте! — нареди Томас Хъдсън. — Той е добър фриц.

— Дума да не става — обади се Уили. — Всички са добри фрицове, когато пукат.

— Тоя тук не пука — поправи го Томас Хъдсън. — Само умира.

— С голямо мъжество — обади се Ара.

— И ти ли стана фрицовски поклонник? — ухапа го Уили. — Сдушихте се с Питърс.

— Затваряй си устата, Уили! — скара му се Томас Хъдсън.

— Какво се ежиш? — озъби се Уили. — Ти си само изкуфял вожд на групичка запалени фрицовски поклонници!

— Ела на носа, Уили! — заповяда Томас Хъдсън. — Ара, занеси супата на кърмата, щом се стопли! Останалите са свободни да наблюдават как фрицът умира, ако искат. Но не се струпвайте наоколо му!

Антонио понечи да последва Томас Хъдсън и Уили, когато двамата тръгнаха към носа, ала Томас Хъдсън поклати глава и снажният мъжага се върна в кухнята.

Двамата се озоваха в кокпита на носа. Беше почти тъмно. Томас Хъдсън едва виждаше лицето на Уили. На тази светлина то изглеждаше по-приятно, а и той беше обърнал страната си със здравото око. Томас Хъдсън погледна Уили, после двата котвени кабела и едно дърво, което още се съзираше на брега. „Това пясъчно дъно е коварно“ — рече си Томас Хъдсън мълком и добави гласно:

— Е, Уили, доизкажи се!

— Ти — почна Уили — се самоизтезаваш до смърт, защото момчето ти е мъртво. Не знаеш ли, че момчетата на всички умират?

— Зная. Друго?

— Че оня гламав Питърс и скапаният фриц усмърдяха юта и що за кораб е нашият, щом готвачът е и помощник-капитан?

— Как готви той?

— Готви чудесно и разбира от управлението на малки съдове повече от всички ни вкупом, включително и от тебе.

— Много повече.

— Майната му. Том! Не съм се разгащил. Не съм от ония, дето се разгащват. Но съм свикнал да върша нещата другояче. Обичам кораба и обичам всички, освен оня полукалтак Питърс. Само ти престани да се самоизтезаваш!

— Не се самоизтезавам, честна дума — отговори Томас Хъдсън. — Но мисълта ми е заета само с работата.

— Ти си такъв великомъченик, че трябва да те препарират и да те разпънат на кръст — допълни Уили. — Помисли за мадамите.

— За натам сме се запътили.

— Това се вика мъжка приказка.

— Уили, дойде ли сега на себе си?

— Дойдох. Защо, поврага, да не дойда? Май тоя фриц ме разстрои. Бяха го настанили с такава грижливост, каквато ние не бихме проявили за никого. Или бихме го сторили само ако разполагахме с време. А те не са жалили времето си. Не знаят, че сме по петите им. Но трябва да са узнали, че ги преследват. Сега всички са тръгнали да ги търсят. И все пак са се погрижили за него така старателно, че не може повече.

— Има си хас! — забеляза Томас Хъдсън. — Те се бяха погрижили и за ония нещастници на острова.

— М-да — съгласи се Уили. — Не е ли това най-гадното?

Точно тогава се яви Питърс. Държеше се винаги като морски пехотинец, дори когато не беше в добра форма, и се гордееше най-много с действителната дисциплина без формалности, която цареше на борда. Спадаше към ония, на които това най изнасяше. Сега се закова, застана мирно, отдаде чест, издавайки се, че е пиян, и рапортува:

— Том! Виноват! Сър, той умря!

— Кой умря?

— Пленникът, сър.

— О’кей — каза Томас Хъдсън. — Пусни генератора и виж дали ще можеш да влезе във връзка с Гуантанамо.

„Трябва да имат някакво нареждане за нас“ — рече си Томас Хъдсън.

— Проговори ли пленникът? — запита той Питърс.

— Не, сър.

— Уили — обърна се Томас Хъдсън към Уили, — как се чувствуваш?

— Отлично.

— Вземи няколко магнезиеви светкавици и направи снимки. Една на лицето в профил, както лежи трупът на кърмата. После отмести одеялото, смъкни панталона и го снеми целия, както е проснат напреко на кърмата. Направи и по една снимка анфас на главата и на целия труп!

— Слушам! — каза Уили.

Томас Хъдсън се качи на мостика. Чу боботенето на генератора и видя внезапните блясъци на магнезиевите светкавици. „Разузнавателното управление на военноморските сили, където се обработват донесенията, няма и да повярва, че сме пленили тоя фриц — помисли си той. — Няма доказателства. Някой дори ще приеме, че е труп, който германците са изхвърлили и ние сме извлекли. Трябваше да го фотографирам по-рано. Да вървят по дяволите! Може би ще хванем другите утре.“

Качи се Ара.

— Кой ще го отнесе на брега, за да го погребем?

— Кой работи най-малко днес?

— Всички работиха усилено. Ще взема Хил и ще го погребем. Ще го заровим в пясъка над нивото на прилива.

— Ако може малко по-високо.

— Ще пратя Уили да му кажеш какво да напише на дъската. Имам една дъска от един сандък в склада.

— Прати ми Уили.

— Да го зашием ли в чувал?

— Не. Завий го само в одеялото му. Прати ми Уили!

— Какво ще заповядаш, Том? — запита Уили.

— Напиши на една дъска: „Незнаен германски моряк“ и сложи отдолу датата.

— О’кей, Том. Да помогна ли да го погребем?

— Не. Ще отидат Ара и Хил. Напиши дъската, почини си и пийни нещо.

— Веднага щом Питърс влезе във връзка с Гуантанамо, ще ти съобщя резултата. Няма ли да слезеш?

— Не. Ще отдъхна тук.

— На какво прилича това? Сякаш си на мостика на голям кораб, пълен с отговорности и фъшкии!

— Прилича горе-долу на надписването на дъската.

Когато дешифрираха радиограмата, получена от Гуантанамо, прочетоха:

Продължавайте старателно претърсването на запад.

„Тъкмо това вършим“ — каза си Томас Хъдсън. Легна и заспа незабавно, а Хенри го зави с леко одеяло.