Ърнест Хемингуей
Острови на течението (25)

9

Час преди да се зазори, той слезе и погледна барометъра. Беше паднал с четири десети. После събуди помощника си и му го показа.

Помощникът го погледна и кимна с глава.

— Видя как беснееше вятърът отвъд Кайо Романо вчера — прошепна тон. — Свива на юг.

— Приготви ми чай, моля те! — каза Томас Хъдсън.

— Имам студен чай в едно шише при леда.

Антонио отиде на кърмата, намери парцал и кофа и изми палубата. Бяха я мили вече, но повторно я изми, после изпра парцала. Отнесе бутилката студен чай на мостика и изчака да се съмне.

Преди да се развидели, помощникът вдигна кърмовата котва, сетне обра с Антонио дясната котва и тримата заедно с Хил изтеглиха лодката. Тогава помощникът изчерпи с трюмната помпа събралата се вода и провери двигателите.

Подаде глава и съобщи:

— Готов съм по всяко време.

— Защо имаше толкова много вода?

— Виновна е една уплътнителна кутия. Позатегнах я. Но предпочитам да пропуска малко, отколкото да загрява.

— Отлично. Прати ми Ара и Хенри! Тръгваме.

Те вдигнаха котвата и Томас Хъдсън се обърна към Ара.

— Покажи ми пак дървото.

Ара го показа точно над линията на плажа, който предстоеше да напуснат, и Томас Хъдсън нанесе с молив малък кръст на картата.

— Влезе ли Питърс отново във връзка с Гуантанамо?

— Не. Пак се развали станцията.

— Няма нищо. Ние сме по петите им, а другите ги дебнат отпред, освен това получихме заповед.

— Смяташ ли, че вятърът ще се обърне на юг, Том? — попита Хенри.

— Барометърът показа, че ще се обърне. Ще можем да определим по-точно, когато отново духне.

— Към четири часа беше почти напълно стихнал.

— Нападнаха ли те папатаците?

— Чак когато просветна.

— Можеше да слезеш долу и да ги напръскаш с флит^[1]. Няма смисъл да ги мъкнем със себе си.

Беше хубав ден и поглеждайки назад към залива, където бяха пуснали котва, към плажа и гъстака на Кайо Крус, който познаваха толкова добре и двамата, Томас Хъдсън и Ара видяха високите купести облаци над сушата. Изпречи се Кайо Романо, сякаш беше материкът, и облаците се въззеха над него, като обещаваха южен вятър или безветрие с шквалове от брега.

— Какво би измислил, ако беше немец, Ара? — запита Томас Хъдсън. — Какво би измислил, ако видиш тия признаци и знаеш, че вятърът ще легне?

— Ще се опитам да навляза във вътрешността — отговори Ара. — Предполагам, че така бих постъпил.

— За да навлезеш във вътрешността, ти е нужен водач.

— Ще си осигуря водач — каза Ара.

— Откъде ще го вземеш?

— От рибарите на остров Антон или от вътрешността на Романо. Или от остров Коко. Сега там трябва да има рибари, които солят риба. Може би дори на Антон ще има шхуна с шахта за жива риба.

— Ще опитаме на Антон — рече Томас Хъдсън. — Приятно е да се събудиш сутрин и да управляваш със слънцето в гърба.

— Ако всякога управлявахме със слънцето в гърба при време като днешното, океанът би бил същински рай.

Денят напомняше истинско лято и небрежните ветрове още не бяха се развилняли в ранното утро. Денят беше изпълнен с нежни обещания, морето беше гладко и прозрачно. Виждаше се ясно дъното, докато излизаха от плитчините, а после далече навън, точно там, където трябваше да се намира, се изпъчи Минерва с вълни, плискащи се спокойно в кораловите й скали. Това беше мъртвото вълнение, остатък от два месеца непрекъснати силни пасати. То се стелеше меко и ласкаво с плавна ритмичност.

„Като че океанът шепти: сега сме приятели и няма повече да ви преследвам с гнева и яростта си — каза си Томас Хъдсън. — Защо е толкова нечестен? Реката може да бъде коварна и жестока, ласкава и дружелюбна. Потокът може да бъде съвсем нежен и можеш да му се доверяваш цял живот, стига да не му се отплатиш с неблагодарност. Ала океанът винаги ще те измами, преди да те унищожи.“

Томас Хъдсън погледна пак плавното повдигане и спускане на океанската гръд, разголваща островчетата Минерва така редовно и примамливо, сякаш се мъчеше да ги продаде като съблазнителни вилни парцели.

— Ще ми донесеш ли един сандвич? — помоли той Ара. — Говежда консерва със суров лук или шунка с яйце и суров лук. Щом закусиш, прати четирима наблюдатели и провери всички бинокли. Ще изляза извън рифа, преди да се приближим до Антон.

— Слушам, Том.

„Чудя се какво ли бих правил без Ара — замисли се Томас Хъдсън. — Отспа си великолепно — продължи тон — и не би могъл да се чувствуваш по-добре. Получихме заповед, следваме ги по петите и ги тласкаме към нашите хора. Ти изпълняваш заповедта, а виж и какво прекрасно утро имаш за преследване. Кой знае защо всичко ми се струва дяволски благоприятно?“

Навлязоха в протока, като го оглеждаха внимателно, но не съзряха нищо друго, освен спокойното утринно море с игривите вълнички и дългата зелена ивица от вътрешността на Романо, от която ги деляха безброй островчета.

— Няма да отплуват много далече при такова затишие — забеляза Хенри.

— Изобщо няма да плуват — каза Томас Хъдсън.

— На Антон ли отиваме?

— Да. Ще го претърсим основно.

— Харесва ми Антон — рече Хенри. Има хубаво място за приставане, когато е спокойно. Затова не могат да ни изненадат.

— Могат да ни въвлекат навътре — обади се Ара.

Зададе се малък водосамолет, който летеше ниско и държеше курс към яхтата. От блясъка на слънцето изглеждаше бял и миниатюрен.

— Самолет — извести Томас Хъдсън. — Предай да вдигнат големия флаг.

Самолетът наближи, забеляза кораба, завъртя се дваж над него и отлетя на изток.

— Няма да му бъде весело, ако ги открие! — подхвърли Хенри. — Ще го свалят.

— Би могъл да съобщи на Кайо Франсес къде се намират.

— Кой знае? — усъмни се Ара.

Другите двама баски не се обадиха. Стояха гърбом един до друг и оглеждаха своите участъци.

След малко баскът, на когото викаха Джордж, защото Питърс не всякога можеше да произнесе испанското му име Еухенио, предупреди:

— Самолетът, се връща на изток между външните островчета и Романо.

— Прибира се за закуска — забеляза Ара.

— Той ще докладва, че ни е видял — добави Томас Хъдсън. — Тъй че след месец може би всички ще знаят къде сме били по това време днес.

— Ако не обърка координатите на картата си! — подигра се Ара. — Кайо Паредон Гранде, Том. На приблизително двайсет градуса отляво на носа.

— Имаш добри очи — похвали го Томас Хъдсън. — Точно той е. По-добре да навляза и да потърся протока за Антон.

— Завърти наляво на деветдесет градуса и смятам, че ще го намериш.

— Ще се забия в плитчината и ще я следваме, докато налучкаме тоя проклет проток.

Наближиха линията от зелени островчета, които стърчаха над водата подобно на черен плет и постепенно разкриваха формата и зеленината си, а накрая разголваха и пясъчните си плажове. Томас Хъдсън напусна неохотно открития пролив, обещаващото море и красивото утро в дълбоката вода, за да почне деловото претърсване на вътрешните островчета. Ала разузнаването на самолета покрай брега в тази посока със слънцето отзад означаваше, че никои не е открил гемиите на изток. Може би това беше само всекидневен разузнавателен полет. Но беше логично да се приеме първото предположение. Ако изпълняваше само всекидневното си наблюдение, би огледал протока и в двете направления.

Томас Хъдсън видя как Антон, гъсто залесен, приютен остров, постепенно расте и докато се плъзгаше към брега му, затърси ориентир. Трябваше да намери най-високото дърво на билото на острова и да го намести в малката седловина на Романо. Под такъв курсов ъгъл можеше да навлезе в протока дори когато слънцето блестеше в очите и водата лъщеше като разтопено стъкло.

Днес не се нуждаеше от ориентир, ала го подири, за да се упражнява, и щом откри дървото — като си казваше, че трябва да потърси друг, по-сигурен ориентир за приближаване до бряг, където ураганите върлуват, — Томас Хъдсън се промъкна край плитчината и намести дървото точно в дъгата на седловината, после рязко зави. Озова се в протока между мергелни плитковини, голи, без всякаква растителност.

— Предай на Антонио да пусне въдицата — каза той на Ара. — Може да уловим нещо за ядене. Този пролив крие чудесен бюфет на дъното си.

Сетне се насочи право по ориентира. Обзе го изкушение да не поглежда плитчините, а да кара направо. Сети се, че ще прояви онази прекалена самоувереност, за която го бе упреквал Ара. Затова почна да се ръководи старателно от плитчината откъм десния борд и зави надясно, щом стигна до пясъчните коси. Имаше чувството, че се движи по правилните улици на квартал, където нахлуваше заедно с прилива. Първоначално той нахлуваше кафяв, после се избистряше и просветляваше. Точно преди да навлезе в залива, който считаше подходящ за обръщане и в който възнамеряваше да спусне котва, Томас Хъдсън чу как Уили се провикна: „Ри-и-ба! Ри-и-ба!“. Погледна назад и видя, че високо в слънчевата светлина се мята тарпон^[2]. Устата му зееше, той беше грамаден, слънцето блестеше в сребристите му люспи и в дългия зелен камшик на гръбната перка. Рибата се разтърси отчаяно и цопна с плясък във водата.

— Sábalo! — възкликна Антонио с отвращение.

— Калпав sábalo! — пригласиха баските.

— Мога ли да си поиграя с тарпона, Том? — попита Хенри. — Иска ми се да го измъкна, макар да не го бива за ядене.

— Поеми го от Антонио, стига Уили да не те е преварил! Кажи на Антонио да излезе отпред на носа. Ще спуснем котвата.

Докато спускаха котвата, едрият тарпон продължи да се мята и да подскача, ала никой не му обръщаше никакво внимание, всички само се усмихваха подигравателно.

— Няма ли да спуснете още една котва? — обади се Томас Хъдсън.

Помощникът му поклати глава. Щом запънаха здраво котвата, Антонио се качи на мостика.

— Яхтата ще издържи всичко, Том — обясни той. — Какъв да е шквал. Всичко. Колкото и да се клати, няма да мръдне от мястото си.

— Кога ще се надигне шквалът?

— След два часа — отговори помощникът, поглеждайки небето.

— Спусни лодката! — заповяда Томас Хъдсън. — Дай ми и резервна туба бензин! Чака ни дяволски много път.

— Кой ще дойде с теб?

— Само Ара и Уили. Искам да се движим бързо.