Ърнест Хемингуей
Острови на течението (15)

15

Докато прекосяваше Атлантическия океан на изток с „Ил дьо Франс“, Томас Хъдсън узна, че адът не изглежда непременно такъв, какъвто са го описали Данте и другите големи художници на преизподнята, а може да бъде луксозен, уютен, многожелан кораб, който те отнася към страна, за където винаги си заминавал, тръпнещ от очакване. Този ад имаше много кръгове, ала те не бяха ясно очертани като кръговете на великия флорентински егоцентрик.

Томас Хъдсън се качи рано-рано на борда, за да избяга — чак сега си даваше сметка — от града, тъй като се страхуваше, че ще срещне хора, които щяха да му заговорят за злополуката. Надяваше се, че на кораба ще постигне що-годе примирие с горестта, сякаш не знаеше, че от горестта не могат да се получат отстъпки. Тя може да се излекува от смъртта и да се притъпи или упои с разни средства. Някои твърдят, че времето я лекува. Ала щом може да бъде излекувана от преживявания, по-слаби от смъртта, съществува вероятност горестта да не е истинска.

Едно от средствата, които притъпяват временно горестта, като притъпяват и всичко останало, е пиенето, а другото, което може да отклони мисълта от горестта, е работата. Томас Хъдсън беше изпитал и двете лекарства. Но знаеше, че алкохолът ще разруши способността му за творчески труд, а той беше градил толкова дълго живота си върху работата, че я считаше за едно от благата, които не би трябвало да изгубва.

Тъй като знаеше, че засега ще бъде неспособен да работи, реши да пие, да чете и да се занимава с физически упражнения, докато се измори достатъчно, за да заспи. Беше спал в самолета. Ала не беше спал в Ню Йорк.

Сега се намираше в луксозната кабина, съединена със салон. Носачите оставиха куфарите и големия пакет със списания и вестници, които накупи. Сметна, че ще бъде най-леко да почне с тях. Той подаде билета си на камериера и го замоли за шише минерална вода „Перие“ и за малко лед. Когато прислужникът донесе водата и леда, Томас Хъдсън извади от един куфар бутилка качествен скоч с вместимост една пета американски галон^[1], отвори я и си приготви питие. Сетне сряза връвта на големия пакет със списания и вестници и ги тръсна на масата. Списанията изглеждаха пресни и девствени в сравнение със списанията, които пристигаха на острова. Той взе „Дъ Ню Йоркър“. На острова винаги го запазваше, за да го чете вечер, отдавна не беше го зървал още през седмицата на издаването му или в ненагънат вид. Томас Хъдсън се разположи в дълбоко удобно кресло, отпи от питието и установи, че е невъзможно човек да чете „Дъ Ню Йоркър“, когато любимите същества току-що са загинали. Опита „Тайм“ и успя да го прочете, включително и „Светската хроника“, където се съобщаваше за смъртта на двете момчета, сочеше се възрастта им, възрастта на майката, не съвсем точна, семейното й положение, и се уточняваше, че се е развела с него през 1933 година.

„Нюзуик“ съдържаше същите данни, ала като четеше краткото съобщение, Томас Хъдсън изпита странното усещане, че авторът на дописката скърби за смъртта на момчетата.

Приготви си второ питие и си каза, че водата „Перие“ е много по-подходяща от всичко друго, което може да се прибави към уискито. После прочете изцяло „Тайм“ и „Нюзуик“. „За какъв бяс е ходила в Биариц — запита се мислено. — Може би е отивала пък в Сен Жан дьо Люз?!“

От съжденията си заключи, че уискито почва да действува.

„Забрави ги! — каза си той. — Запомни само как изглеждаха и ги заличи! Трябва да се примириш рано или късно. Примири се още сега! Почети още!“ — подкани се Томас Хъдсън.

Точно тогава корабът се раздвижи. Той се движеше много бавно, но Томас Хъдсън не погледна през прозореца на салона. Седеше в удобното кресло, прехвърляше купчината вестници и списания и пиеше скоч с вода „Перие“.

„Няма изобщо какво да те измъчва — заговори си той. — Ти ги заличи и те изчезнаха. Преди всичко не трябваше да ги обичаш така дяволски. Не трябваше да обичаш и майка им. Вслушай се в гласа на уискито — каза си. — Какъв разтворител за мъките ни. «Разтворител-алхимик, който в миг превръща оловно злато в лайна!» Не, нарушен е ритъмът… «Оловно злато в лайна превръща» — звучи по-добре.“

„Къде ли е Роджър с момичето? — запита се той. — Банката ще знае къде е Томи. Аз зная къде съм. Аз съм тук с бутилка «Оулд Пар». Утре в гимнастическия салон ще изхвърля под формата на пот всичката погълната отрова. Ще използувам нагревателния кош. Ще карам едно от ония колела, които не отиват никъде, и ще яздя механичния кон. Точно това ми е нужно. Продължителна езда на механичния кон. После ще си направя основна фрикция. А по-късно ще срещна някого в бара и ще поприказвам за едно-друго. Пътуването трае само шест дни. Лесно ще минат шест дни.“

Вечерта заспа и когато се събуди през нощта, чу как корабът се движи в морето. Първоначално, като почувствува морския полъх, помисли, че се намира в къщи на острова и че го е пробудил лош сън. Сетне се досети, че не сънува, и усети тежката миризма на грес по ръбовете на отворения прозорец. Запали лампата и пи минерална вода. Беше много жаден.

На масата имаше поднос със сандвичи и плодове, оставени снощи от камериера, а в кофичката, където стоеше шишето с вода „Перие“, имаше още лед.

Почувствува, че трябва да хапне нещо. Погледна часовника. Беше три и двадесет. Морският въздух беше хладен. Томас Хъдсън изяде един сандвич и две ябълки, после извади малко лед от кофичката и си приготви едно питие. Бутилката „Оулд Пар“ беше почти празна, ала той имаше още една. Сега, в прохладата на ранното утро той се намести в удобното кресло, отпи и зачете „Дъ Ню Йоркър“. Установи, че вече може да го чете, установи също, че му се услажда пиенето посред нощ.

С години беше опазвал абсолютното правило да не пие нощем и никога да не пие, преди да е свършил работата си, освен в почивни дни. Ала сега, когато се събуди през нощта, почувствува простото щастие да наруши навиците си. Това беше първото връщане към чисто животинското щастие или способност за щастие, което изпитваше, откакто беше получил радиограмата.

„«Дъ Ню Йоркър» е много добър — каза си. — И очевидно е списание, което можеш да четеш на четвъртия ден, след като се е случило дадено събитие. Не в първия, нито във втория, нито в третия ден. А в четвъртия.“

След „Дъ Ню Йоркър“ той прочете „Дъ Ринг“, а сетне всичко, което заслужаваше да бъде прочетено в „Ди Атлантик Монсли“, и дори част от онова, което не заслужаваше да се чете. Тогава си приготви трето питие и зачете „Харпърз Магазин“. „Виждаш ли, че ти мина!“ — увери сам себе си.