Ърнест Хемингуей
Острови на течението (30)

14

Нощта беше наситена със светкавици и гръмотевици, валя до около три часа сутринта. Питърс не успя да хване нищо. Всички спяха в горещото душно помещение, докато нахлуха папатаците и ги изпосъбудиха един по един. Томас Хъдсън напръска флит с помпата, разнесоха се кашлици, но неспокойните движения и плясканията с ръце понамаляха.

Той събуди Питърс, като го напръска целия с флит. Радистът разтърси глава със слушалките на уши и каза тихо:

— Непрекъснато се мъча да уловя нещо, Том. Ама не се хваща нищо.

Томас Хъдсън освети с джобното фенерче барометъра и видя, че се качва. „Ще духне бриз — заключи той. — Хм, немците не могат да се оплачат, че пак не им е потръгнало. Трябва да взема и това предвид.“

Върна се на кърмата, след като напръска кабината изобилно с флит, без да събужда спящите.

Седна на кърмата и задебна в ясната нощ, пръскайки се от време на време с флит. Нямаха достатъчно мехлем против насекоми, но имаха предостатъчно флит. Когато попаднеше на изпотената кожа, течността предизвикваше възпаление, ала беше за предпочитане пред папатаците, които се различаваха от комарите по това, че не се чуваха и човек усещаше сърбеж веднага, щом го ухапеха, а ухапаното място се подуваше като малко грахово зърно. Някъде по крайбрежието и из островите се срещаха и по-отровни папатаци. Поне ухапването им беше свързано с по-неприятни последици. „Но — предположи Томас Хъдсън — не е изключено това да зависи от състоянието на кожата и от факта, до каква степен тя е обгоряла и загрубяла. Чудя се как издържат туземците. Трябва да са жилави хора, за да живеят на този бряг и на Бахамските острови, когато не духат пасатите!“

Томас Хъдсън седеше на кърмата, превърнат в зрение и слух. Високо в небето летяха два самолета и той се вслуша в грохота на двигателите, докато тътенът заглъхна.

„Тежки бомбардировачи, отиващи в Камагуей на път за Африка или минаващи направо за някъде и нямащи нищо общо с нас. Блазе им — замисли се той; — тях не ги измъчват поне папатаци. Те и мене не измъчват. Да вървят по дяволите! По дяволите, нито те са жертва на папатаците, нито аз! Иска ми се все пак да се развидели малко, за да се измъкна оттук. Претърсихме целия остров чак до носа благодарение на Уили. Ще мина през малкия проток точно покрай ръба на плитчината. Има само едно лошо място и при утринната светлина ще мога да го видя отлично, дори морето да е спокойно. А след това ще излезем при Гилермо.“

Тръгнаха веднага, щом се раздени. Хил, който имаше най-силни очи, наблюдаваше зеления бряг с бинокъла, увеличаващ дванадесет пъти. Движеха се достатъчно близо до брега, за да може Хил да види отрязаните клони на мангровите. Томас Хъдсън управляваше. Хенри оглеждаше морето. Уили стоеше с гръб към Хил.

— Положително вече са минали оттук! — подхвърли Уили.

— Трябва все пак да проверим — рече Ара, който стоеше гърбом към Хенри.

— Разбира се — съгласи се Уили. — Аз само отбелязвам факта.

— Къде е утринният патрул с оня проклет меласов кораб от Кайо Франсес?

— Те не патрулират в неделни дни, нали? — попита Уили. — Днес трябва да е неделя.

— Ще се надигне бриз — обади се Ара. — Погледнете цирусите.

— От едно се страхувам — каза Томас Хъдсън, — да не би да са минали през протока Гилермо.

— Ще видим.

— Я да пратим всичко в ада и да навлезем — предложи Уили. — Почват вече да се разиграват нервите ми!

— И аз имам същото впечатление сегиз-тогиз! — подметна Хенри.

Уили го погледна и плю през борда.

— Благодаря ти, Хенри — рече той. — Точно това впечатление искам да създам и аз.

— Престанете! — сгълча ги Томас Хъдсън. — Виждате ли тая голяма коралова глава вдясно, която се показва на повърхността? Не трябва да се блъснем в нея. Отвъд канарата, господа, е Гилермо. Виждате ли колко зелен и обещаващ е?

— Още един проклет остров! — забеляза Уили.

— Можеш ли да откриеш дим от въглищарници?

Хил огледа много внимателно острова и отговори:

— Не, Том.

— След снощния порой едва ли ще има пушек — обади се Уили.

— Тоя път грешиш, драги — възрази Томас Хъдсън.

— Кой знае?

— Да. Може да вали адски цяла нощ, без дъждът да угаси въглищарниците. Виждал съм да вали три дни, без почти да им се отрази.

— Знаеш повече от мене за въглищарниците — призна Уили. — О’кей, може да има и пушек. Дано има.

— Тук плитчината е опасна — забеляза Томас Хъдсън. — Не допускам, че са могли да я минат при сегашните шквалове.

В утринната светлина те съзряха четири рибарки и две чайки, ловящи дружно в плитчината. Птиците бяха открили нещо и се гмуркаха. Рибарките грачеха, чайките крещяха.

— За какво ли се гмуркат, Том? — полюбопитствува Хенри.

— Не зная. Навярно стадо дребна риба, която е много на дълбоко, за да я достигнат.

— Тия сиромашки гладни птици са принудени да стават сутрин по-рано и от нас, за да се изхранят! — подхвърли Уили. — Хората не могат да оценят колко труд им струва това.

— Как смяташ да минеш, Том? — попита Ара.

— Колкото се може по-близо до носа на острова.

— Ще провериш ли тоя полуостров във формата на полумесец с останка от потънал кораб?

— Ще се завъртя наблизо, за да го огледат всички с биноклите си. После ще спусна котва в залива отвъд края на Гилермо.

— Ще пуснем котва — каза Уили.

— От само себе си се предполага. Защо си толкова кисел рано-рано?

— Не съм кисел. Само се любувам на океана и на тоя красив бряг, който Колумб пръв е съгледал. Щастлив съм, че не съм служил под заповедите на Колумб.

— А пък аз мислех, че си служил — забеляза Томас Хъдсън.

— Четох една книга за него в болницата в Сан Диего — обясни Уили. — Специалист съм по Колумб. Имал е далече по-калпаво корито от нашето.

— Нашият кораб не е калпаво корито.

— Да — съгласи се Уили. — Още не е.

— О’кей, специалисте по Колумб, виждаш ли оная развалина на около двайсет градуса вдясно?

— Това е работа на вахтения откъм десния борд — рече Уили. — Но я виждам отлично с окото, което още вижда, и на нея е кацнал един бял рибояд от Бахамските острови. Дошъл е вероятно, за да ни подсили.

— Добре — каза Томас Хъдсън. — Точно той ни трябва.

— Вероятно бих станал голям орнитолог — продължи Уили. — Баба ми въдеше кокошки.

— Том — намеси се Ара, — не смяташ ли, че можеш да караш малко по-навътре? Сега приливът е достатъчно висок.

— Разбира се — отговори Томас Хъдсън. — Кажи на Антонио да отиде на носа и да ми съобщи дълбочината.

— Имаш предостатъчно вода, Том! — извика Антонио. — Карай право към брега. Познаваш гоя проток.

— Да, познавам го. Исках да бъда сигурен за всеки случай.

— Искаш ли да поема кормилото?

— Не; благодаря — отвърна Томас Хъдсън. — Не искам.

— Сега островът се вижда прекрасно — забеляза Ара. — Огледай го добре, Хил! Аз само ще извърша допълнително наблюдение. Изследвай го основно!

— Кой ще поеме първата четвъртина към морето? — запита Уили. — Как стана така, че се падна на мене?

— Когато Том ти каза да погледнеш развалината. Разместваме се автоматически. Щом ти отиде на десния борд, аз минах на левия.

— Това е прекалено навигаторско за мене! — ядоса се Уили. — Щом държиш да бъдеш навигатор, бъди докрай или хич не се залавяй. Защо не се изразяваш с румбове, както при управлението на кораб?

— Ти сам каза „вахтения откъм десния борд“ — обясни Хенри.

— Правилно. Занапред ще казвам: вдясно, вляво, отпред и отзад на кораба.

— Уили, застани до Хил и Ара, за да огледаш брега, ако обичаш — нареди Томас Хъдсън. — Огледай плажа и продължи до първата третина на острова!

— Слушам, Том — каза Уили.

Беше лесно да се види дали има хора на Кайо Гилермо откъм тази страна, където духаше вятър почти през цялата година. Не се съзираше обаче нищо, докато се приближаваха към брега. Стигнаха напреко на носа и Томас Хъдсън предупреди:

— Ще заобиколя островчето във форма на полумесец колкото се може по-отблизо. Вие всички наблюдавайте с биноклите! Ако откриете нещо, ще спрем и ще спуснем лодката.

Бризът почваше да се надига и морето взе да се раздвижва, ала още не се разбиваха вълни в плитчините поради прилива. Томас Хъдсън погледна напред към скалистото островче. Знаеше, че в западния край има заседнал кораб, но той се виждаше само като червено-кафява издатина от придошлата вода. Имаше плитчина и пясъчен плаж откъм вътрешната страна на островчето, плажът обаче нямаше да се покаже, докато не заобиколят развалината.

— Има хора на островчето — извести Ара. — Виждам дим.

— Правилно — допълни Уили. — Пушекът идва откъм подветрената страна и вятърът го носи на запад.

— Димът се намира кажи-речи в средата на брега, където се пада плажът — додаде Хил.

— Виждаш ли мачта?

— Не виждам — отговори Хил.

— Могат да свалят дяволската мачта през деня — подсказа Уили.

— По местата! — заповяда Томас Хъдсън. — Ара, ти остани. Уили, кажи на Питърс да се приготви да предава, независимо дали някой ще го чуе или не.

— Какво мислиш? — запита той Ара, когато другите се отдалечиха.

— Мисля, че ако ловях и сушах риба, щях да се прехвърля тук от Гилермо, щом настъпи безветрие и нахлуят комарите.

— И аз така мисля.

— На тоя остров не горят въглища и пушекът е малък. Трябва да е отскоро запален огън.

— Освен ако е от догарящ голям огън.

— И аз се сетих за същото.

— Това ще узнаем след пет минути.

Те заобиколиха развалината, където беше кацнал друг бял рибояд и Томас Хъдсън си каза: „Нашите съюзници извършват бързо претърсването.“ Сетне достигнаха подветрената страна на островчето и Томас Хъдсън видя пясъчния плаж, зеленината зад него и колибата, от която се извисяваше дим.

— Слава богу! — въздъхна той.

— Да, слава богу — добави Ара. — Страхувах се от другото и аз.

Нямаше никакви лодки.

— Струва ми се, че сме съвсем наблизо. Иди набързо с Антонио и ми докладвайте какво сте намерили. Ще задържа яхтата край плитчината. Кажи им да стоят по местата си и да се държат естествено.

Лодката забръмча и се устреми към плажа. Томас Хъдсън проследи как Антонио и Ара закрачиха към колибата от клони. Движеха се колкото се може по-бързо, без да тичат. Извикаха и от колибата се показа жена. Беше тъмна като живеещите край морето индианци и боса, дългата й коса стигаше почти до кръста. Докато говореше, излезе втора жена. Беше също тъмнокожа и дългокоса и държеше дете в ръцете си. Щом свършиха разговора, Ара и Антонио се ръкуваха с двете жени и се върнаха при лодката. Отблъснаха я, запалиха мотора и се отдалечиха.

Двамата се качиха на мостика, а другите се заеха да приберат лодката.

— Имаше две жени — докладва Антонио. — Мъжете ловят риба навън. Жената с детето е видяла, че една гемия за лов на костенурки е навлязла в протока, водещ навътре. Минала е, когато се надигна бризът.

— Това означава преди около час и половина — заключи Томас Хъдсън. — При сега настъпващия отлив.

— Който е много силен — допълни Антонио. — И много бърз, Том.

— Когато морето се оттегли, не ще има достатъчно вода, за да минем през протока.

— Да.

— Какво мислиш?

— Корабът е твой.

Томас Хъдсън завъртя рязко кормилното колело, включи двата двигателя на две хиляди и седемстотин оборота и насочи яхтата към носа.

— Те самите могат да заседнат — каза той. — Майната му.

— Можем да спуснем котва, ако се влоши много положението — поясни Антонио. — Ако заседнем, дъното е мергел. Мергел и тиня.

— И тук-таме скали — добави Томас Хъдсън. — Извикай Хил да наблюдава вехите. Ара, провери с Уили оръжието. Антонио, остани тук, моля те!

— Протокът е гаден — забеляза Антонио. — Но не е невъзможен за преминаване.

— Невъзможен е при отлив. Но не е изключено и другата мръсница да заседне или вятърът да легне.

— Изключено е вятърът да падне, Том — каза Антонио. — Ще духа постоянно и силно, защото е пасатен.

Томас Хъдсън погледна небето и видя дългите бели пера на облаците, гонени от източния вятър. После погледна напред към носа на главния остров, към островчето и към косите, които почваха да се оголват. Там щяха да почнат неприятностите. Сетне погледна и хаоса от островчета, които се подаваха отпреде му като зелени точки над водата.

— Забелязваш ли вече вехата, Хил? — попита той.

— Не, Том.

— Вероятно е само клон или прът.

— Още не виждам нищо.

— Трябва да е право по курса.

— Виждам я, Том. Право по курса.

— Благодаря ти — каза Томас Хъдсън.

Косите от двете страни се жълтееха на слънцето, в протока струеше зелена вода от вътрешната лагуна. Тя не беше замърсена, нито тинеста, защото вятърът още не беше предизвикал вълнение, което щеше да я размъти. Това улесняваше воденето на кораба.

След това Томас Хъдсън съгледа колко е тесен прорезът отвъд кола и усети как настръхва косата му.

— Можеш да минеш, Том — обади се Антонио. — Дръж близо до десния бряг. Ще видя прореза, щом се отвори.

Той се прилепи до дясната плитчина и се промъкна край нея. После надзърна към лявата плитчина, видя, че е по-наблизо от дясната — и сви надясно.

— Рови ли много тиня?

— Облаци.

Стигнаха до опасния завой и се оказа, че не е толкова лош, колкото очакваше. Теснината, през която се бяха промъкнали, беше много по-лоша. Сега вятърът се засили и Томас Хъдсън усещаше силните му пристъпи по голите си рамене, когато извиха напречно на направлението в прореза.

— Веха право в курса — извести Хил. — Само клон.

— Видях го.

— Дръж близо до десния бряг, Том! — препоръча Антонио. — И тук ще се проврем.

Томас Хъдсън се приближи съвсем до дясната плитчина, като че паркираше кола до тротоар. Но тя не приличаше на тротоар, а на разровен кален терен в изоставено бойно поле, обстрелвано от барабанен огън, който се разкриваше внезапно на океанското дъно и се разстилаше вдясно, подобно, на релефна карта.

— Много ли тиня ровим?

— Премного, Том. Можем да спуснем котва, щом се измъкнем от прореза. Отсам Контрабандо. Или откъм подветрената страна на Контрабандо — препоръча Антонио.

Томас Хъдсън извърна глава и като видя Кайо Контрабандо — малко, зелено, угледно островче, каза:

— Поврага! Огледай тоя остров и протока, който се открива, и провери за гемията, Хил! Виждам следващите две вехи.

Този пролив беше лек. Ала отпред вдясно Томас Хъдсън зърна, пясъчната коса, която почваше, да се оголва. Колкото повече наближаваха Кайо Контрабандо, толкова по се стесняваше проходът.

— Дръж вляво от тая веха! — препоръча Антонио.

— Това правя.

Отминаха вехата — забит сух клон. Беше кафяв и се клатеше от вятъра и Томас Хъдсън заключи, че при такъв вятър водата ще бъде много по-плитка, отколкото при обикновено маловодие.

— Как е нашата тиня? — запита той Антонио.

— Бива си я, Том.

— Виждаш ли нещо, Хил?

— Само вехите.

Водата почна да става млечна от вълните, които беше надигнал вятърът. Не се виждаше дъното, а плитчините се съзираха чак когато корабът ги пресушаваше.

„Не върви на добре — рече си Томас Хъдсън. — Но и на тях не им е по-добре, и те са принудени да лавират. Изисква се голям моряшки опит. Сега трябва да реша през кой проток са минали: през стария или през новия? Ще зависи от лоцмана им. Ако е млад, вероятно ще ги прекара през новия. Оня, който проби ураганът. Ако е възрастен, вероятно ще ги прекара през стария, по навик, а и защото е по-безопасен.“

— Антонио — запита той. — Стария или новия проток би хванал?

— И двата са лоши. Няма голяма разлика.

— Как би постъпил ти?

— Бих пуснал котва откъм подветрената страна на Контрабандо и бих почакал прилива.

— Няма да имаме достатъчно прилив призори.

— Там е бедата. Ти само ме запита какво бих сторил.

— Ще се опитам да мина през този мърляв, проток.

— Корабът е твой. Но ако не ги хванем ние, други ще ги хванат.

— Защо не летят непрекъснато патрули от Кайо Франсес?

— Те извършиха разузнавателния си полет отзарана. Не видя ли?

— Не. Защо не ми каза?

— Мислех, че си видял. Едно от ония водосамолетчета.

— Майната му! — изруга Томас Хъдсън. — Трябва да е минал, когато бях на носа и генераторът работеше.

— Сега това е без значение — успокои го Антонио. — Том, липсват следващите две вехи.

— Виждаш ли следващите две вехи, Хил?

— Не виждам никакви вехи.

— По дяволите! — ядоса се Томас Хъдсън. — Ща не ща, трябва да се промъкна покрай онова курешково островче и да се пазя от пясъчната коса, която се простира на север и на юг от него. После ще обходя онова по-голямо островче с мангровите и чак тогава ще реша дали да навляза в стария или в новия проток.

— Източният вятър изтребва всичката вода.

— Верицата му на източния вятър! — процеди Томас Хъдсън.

Ругатнята прозвуча като по-силно и по-старо богохулство, от всички сквернословия, свързани с християнската религия. Томас Хъдсън съзнаваше, че хули един от великите приятели на всички мореходни народи. Затова, след като изрече богохулството, не се извини. Повтори го.

— Недей така, Том! — забеляза Антонио.

— Прав си — съгласи се Томас Хъдсън.

После, като се разкайваше и си припомни неточно едно стихотворение, импровизира:

Духай, духай, ветре западен,

за да падне дъжд обилен,

да се върна пак в дома любим

при жената, що обичам.^[1]

„Това е същият дяволски вятър, само че с различна ширина — размисли се той. — Двата идват от различни континенти. Ала и двата са честни и дружелюбни.“ Сетне повтори:

Да се върна пак в дома любим

при жената, що обичам.

Сега водата стана толкова кална, че управлението се превърна в сляпо налучкване по засмукваната от кораба вода в плитчините. Джордж стоеше на носа с лот, Ара стискаше дълъг прът. Двамата мереха дълбочината и се провикваха към мостика.

Томас Хъдсън имаше чувството, че е изживявал това премеждие и по-рано в лош сън. Бяха минавали през немалко проходи. Но сега се беше сблъскал с нещо различно, нещо изживяно някога през живота му. Може би го беше изживявал през целия си живот. Сега обаче то се проявяваше с такава сила, че той се чувствуваше едновременно негов господар и негов пленник.

— Можеш ли да различиш нещо, Хил? — попита Томас Хъдсън.

— Нищо не мога да различа.

— Да се качи ли и Уили?

— Няма нужда. Виждам всичко, каквото би видял и Уили.

— Смятам, че все пак трябва и той да дойде.

— Както искаш, Том.

Десет минути по-късно те заседнаха.