Ърнест Хемингуей
Острови на течението (34)

18

Те лежаха на нажежената палуба и наблюдаваха острова. Слънцето приличаше силно в гърбовете им, но вятърът ги охлаждаше. Гърбовете им бяха почти толкова кафяви, колкото на индианките, които бяха видели сутринта на външния остров.

„Всичко ми се струва толкова отдавнашно, колкото и целият ми живот — размисли се Томас Хъдсън. — Това тук и откритото море, и дългите разпенени рифове, и тъмният бездънен тропически океан отвъд тях сега са толкова далечни, колкото е и целият ми живот. Можехме да излезем в открито море с тоя бриз, да отидем на Кайо Франсес, Питърс щеше да отговори на светлинните им сигнали и всички щяхме да се черпим довечера със студена бира. Не мисли за това, приятелю — упрекна се той. — Така именно трябваше да постъпиш!“

— Хенри! — обади се той. — Как си?

— Великолепно, Том — отговори Хенри много тихо. — Няма ли да избухне някоя граната, ако я пренагрее слънцето?

— Никога не съм виждал подобно чудо. Но топлината може да увеличи възпламеняемостта им.

— Дано Ара е донесъл малко вода — каза Хенри.

— Не си ли спомняш дали сте взели вода?

— Не си спомням, Том. Търсех оръжието си и не обърнах внимание.

Двамата дочуха срещу вятъра, че пърпори извънбордният мотор. Томас Хъдсън обърна внимателно глава и видя, че лодката заобиколи носа. Тя яздеше високо и Ара седеше на кърмата. Въпреки разстоянието, Томас Хъдсън забеляза широките му плещи и черната коса. После отново впи очи в острова и зърна, че от дърветата в средата му изхвръкна нощна чапла и отлетя. По-късно се надигнаха два дървесни ибиса, те описаха кръг и с бързо пляскане литнаха към малкото островче, като ту се рееха, ту припляскваха с криле в посока на вятъра.

Хенри също наблюдаваше птиците и рече:

— Уили трябва да е навлязъл твърде навътре.

— Да — съгласи се Томас Хъдсън. — Птиците дойдоха от високия рид в средата на острова.

— Значи там не е имало никой.

— Не е имало, ако ги е подплашил Уили.

— Уили би трябвало да бъде там сега, стига да не го е затруднил много пътят.

— Лежи ниско, че идва Ара.

Ара приближи лодката до наклонената подветрена страна на гемията, закачи носовото въже за фалшборда и се покатери на борда с пъргавината на мечка. Носеше манерка с вода и бутилка от джин, пълна с чай, завързани за дебел рибарски шнур и преметнати през врата му. Той пропълзя и залегна до Томас Хъдсън.

— Ще ми дадеш ли малко от тая проклета вода — запита Хенри.

Ара остави оръжието си до оръжието на Томас Хъдсън, развърза манерката от шнура и пролази по наклонената палуба над двата люка до Хенри.

— На, пий — каза той, — но не се мий!

Сетне го шляпна по гърба и се върна при Томас Хъдсън.

— Том — почна той, говорейки много ниско, — не видяхме нищо. Свалих Уили в далечния, почти противоположен край и се отбих до кораба. Там пристанах откъм подветрената страна, която не се вижда от острова. Обясних всичко на Антонио и той разбра добре. После заредих мотора с бензин, напълних резервната туба и донесох ледения чай и водата.

— Отлично! — одобри Томас Хъдсън.

Той капна няколко капки на палубата и отпи дълга глътка от бутилката леден чай.

— Благодаря ти много за чая.

— Антонио се сети за него. Ние забравихме едно-друго в суетнята на тръгването.

— Мини на кърмата, за да я пазиш!

— Слушам, Том — каза Ара.

Те лежаха на слънцето и вятъра и наблюдаваха острова. От време на време единична птица или двойка птици излитаха и тримата отгатваха, че са били подплашени или от Уили, или от другите.

— Птиците трябва да вбесяват Уили — забеляза Ара.

Той не се сети за тях, когато навлезе във вътрешността.

— Все едно, че пуска балони — добави Томас Хъдсън. Той се замисли и се обърна, за да погледне над рамото си.

Сега нищо не му харесваше. Прекалено много птици изхвръкнаха от острова. Какво основание имаха да предполагат, че фрицовете са там? И преди всичко, защо ще ходят на острова? Лежейки на палубата, Томас Хъдсън почувствува някаква празнина при мисълта, че и той, и Уили са се излъгали. Може би фрицовете не бяха ги подмамили. „Ала толкова много птици никак не действуват успокоително“ — каза си той. — Издигна се друга двойка дървесни ибиси недалече от брега, затова Томас Хъдсън се обърна към Хенри и нареди:

— Слез в предния люк, Хенри, моля те, за да наблюдаваш сушата!

— Долу е ужасна леш.

— Зная.

— Слушам, Том.

— Остави гранатите и пълнителите. Вземи само една граната в джоба си и „бебето“!

Хенри се смъкна, в люка и погледна към вътрешните островчета, които закриваха протока. Изражението му не беше се изменило. Ала той стискаше здраво устни, за да не се издаде.

— Извинявай, Хенри — каза Томас Хъдсън. — Само за малко.

— Няма значение — отговори Хенри. След това насилената суровост на лицето му се стопи и то грейна с чудната му усмивка на добряк. — Не точно така си представях, че ще прекарам лятото.

— И аз също. Но точно сега се печем на страшен огън.

Тогава от мангровите се надигна голям воден бик. Томас Хъдсън го чу да мучи и проследи неговия нервен, пикиращ летеж в посока на вятъра.

После Томас Хъдсън се зае да очертае движението на Уили в мангровите според изхвръкването и полета на птиците. Когато птиците престанаха да излитат, той отгатна със сигурност, че Уили се връща. След време, когато птиците отново се размърдаха, Томас Хъдсън позна, че Уили обхожда наветрената извивка на острова. Три четвърти час по-късно той видя, че голяма бяла чапла се издигна изплашена и взе да бие бавно с криле в посока на вятъра, затова каза на Ара:

— Сега ще се покаже. По-добре иди на носа да го прибереш.

— Виждам го — обади се Ара след миг. — Току-що замахна. Лежи долу на плажа.

— Иди го вземи и го докарай на дъното на лодката!

Ара се смъкна с автомата и две гранати в джобовете, намести се на кърмата и отблъсна лодката.

— Подхвърли ми шишето с чай, ако обичаш, Том!

Ара го улови с двете ръце за по-голяма сигурност, вместо с едната, както постъпваше обикновено. Той изпитваше удоволствие да лови гранати с една ръка при най-трудни положения, както изпитваше и удоволствие да прищипва със зъби капачките на запалките. Но този чай беше за Уили. Ара съзнаваше какво е изтърпял Уили, макар да не бяха се получили резултати. Той намести внимателно бутилката под кърмата, като се надяваше, че тя е още студена.

— За какво мислиш, Том? — попита Хенри.

— Минахме се. Засега.

След малко лодката се върна. Уили лежеше на дъното, стискайки с две ръце шишето с чай. Ръцете и лицето му бяха изподраскани и окървавени, въпреки че ги беше измил с морска вода, а единият ръкав на ризата — разкъсан. Лицето му беше подпухнало от ухапванията на комари, подутини от ухапвания се виждаха и по всички разголени части на тялото му.

— По дяволите, няма диря, Том — доложи Уили. — Изобщо не са стъпвали на тоя остров. Не излязохме големи умници с теб.

— Прав си.

— Какво мислиш?

— Навлезли са навътре, след като са заседнали. Дали за да търсят храна, или за да разузнаят протоците, не мога да кажа.

— Смяташ ли, че са ни видели, когато пристанахме?

— Може да са видели всичко, а може и да не са видели нищо. Много ниско са във водата, за да видят.

— Трябва да са чули пукотевицата откъм подветрената страна.

— Вероятно.

— Ами сега?

— Върви на кораба и прати Ара да ни отведе с Хенри. Фрицовете могат вече да се върнат.

— Какво ще правим с Питърс? Да го откараме ли?

— Откарай го сега.

— Томи, ти застана откъм грешната страна на парапета — забеляза Уили. — И двамата допуснахме грешки, затова не смея да предлагам съвети.

— Зная. Ще сляза в задния люк, щом Ара натовари Питърс.

— По-добре да го натовари сам — препоръча Уили. — Фрицовете могат да видят силуети. Но без бинокъл те не могат да различат подробностите върху палубата.

Томас Хъдсън обясни на Ара, баскът се качи и смъкна Питърс съвсем леко и безучастно. Завърза все пак рубашката зад главата му. Не прояви ни нежност, ни грубост, задоволи се само да каже, когато го повдигна и плъзна с главата напред в лодката:

— Вдървил се е вече.

— Затова се казва, че е труп, каквито са и дървените трупи — обади се Уили.

— Ние пък ги наричаме на испански fiambres, което означава „студено месо“, каквото се поднася в ресторантите, например риба или пиле — обясни Ара. — Но аз имах предвид Питърс. Той беше всякога толкова отпуснат.

— Ще го откарам, Том. Имаш ли нужда от нещо?

— От щастие — отговори Томас Хъдсън. — Благодаря за разузнаването, Уили.

— Обичайният брътвеж! — отвърна Уили.

— Кажи на Хил да сложи мертиолат на драскотините!

— Майната им на драскотините! — рече Уили. — Ще стана дивак от джунглата.

Томас Хъдсън и Хенри наблюдаваха през двата люка начупената и назъбена линия на островчетата, между тях и дългия залив, образуващ вътрешния проток. Говореха както обикновено, защото знаеха, че фрицовете не могат да бъдат по-наблизо от тия зелени островчета.

— Ти бди! — нареди Томас Хъдсън на Хенри. — Ще изхвърля боеприпасите им през борда и ще прегледам още веднъж долу.

Там той намери неща, които не беше забелязал по-рано. Изнесе кутията с патрони на палубата и я метна във водата. „Трябваше да разпилея всички кашони — рече си той, — но да вървят по дяволите!“ Той взе шмайзера и установи, че е повреден. Сложи го до собственото си оръжие.

„Ще кажа на Ара да го разглоби — помисли си Томас Хъдсън. — Поне знаем защо не са го взели. Предполагаш ли, че са оставили този ранен като комисия по посрещането, а те са заминали? Или са го настанили удобно и са отишли да разузнаят? Какво смяташ, че са видели и узнали?“

— Не мислиш ли, че трябваше да запазим патроните като доказателство? — запита Хенри.

— Вече отминахме стадия на доказателствата.

— Винаги е добре да ги имаме под ръка. Знаеш, че са говеда и че вероятно ще поставят всичко под въпросителна. Кой знае дали разузнавателното управление на военноморските сили ще приеме доклада дори под въпросителна. Помниш ли последната подводница, Том?

— Помня.

— Стигна чак до устието на Мисисипи, а те още я държат под въпросителна.

— Правилно.

— Хенри — успокои го Томас Хъдсън, — моля те, не бери грижа. Избитите островитяни са още на острова. Имаме куршумите, които извадихме от труповете и от убития фриц. Погребахме друг фриц и нанесохме в бордовия дневник местонахождението на гроба. Потопихме тази гемия и пречукахме трети фриц на носа й. Разполагаме с два шмайзера. Единият повреден, другият сплескан от граната.

— Ще се надигне ураган и ще отнесе всичко, а господата ще го поставят пак под въпросителна.

— Съгласен съм — призна Томас Хъдсън. — Да допуснем, че ще поставят всичко под въпросителна. Ами Питърс?

— Ще кажат, че ние сме го застреляли.

— Безспорно. Ще трябва и това да преглътнем.

Двамата чуха извънбордния двигател, сетне видяха как Ара заобиколи носа. „Тази лодка вдига предницата си като, индианско кану“ — рече си Томас Хъдсън.

— Събери си джепането, Хенри! — нареди тон. — Ще се оттеглим на кораба.

— Иска ми се да остана тук, ако разрешиш.

— Не. Нужен си ми на кораба.

Ала когато пристигна Ара, на Томас Хъдсън му дойде друг ум.

— Остани за малко тук, Хенри, докато пратя Ара да те прибере. Ако дойдат фрицовете, хвърли една граната в лодката, щом приближат. Заеми задния люк, за да имаш повече простор. И умната!

— Слушам, Том. Благодаря ти, че ме оставяш.

— Бих останал аз, а тебе бих върнал, но трябва да обсъдя някои неща с Антонио.

— Разбирам. Да стрелям ли по тях, когато наближат, преди да хвърля граната?

— Ако искаш. Но дръж си главата ниско и сетне хвърли гранатата от другия люк. Направи всичко, каквото можеш.

Той лежеше в шпигатите откъм подветрената страна и подаваше нещата си на Ара. След това се смъкна през борда.

Няма ли прекалено много вода долу? — запита той Хенри.

— Не, Том. Всичко е наред.

— Не ставай жертва на клаустрофобията и си отваряй добре очите. Ако дойдат, остави ги да се приближат съвсем, преди да изсвириш серенадата си!

— Разбира се, Том.

— Представи си, че си в гюме за диви патици.

— Не е нужно, Том.

Сега Томас Хъдсън лежеше ниско върху дървената обшивка на лодката.

— Ара ще дойде, щом стане време да се прибереш.

— Не се безпокой, Том. Мога да остана тук цялата нощ. Но бих замолил Ара да ми донесе нещо за ядене, малко ром и повече вода.

— Той ще дойде да те прибере и ще се почерпим с ром на борда.

Ара издърпа въжето, за да запали мотора, и двамата се насочиха към кораба, Томас Хъдсън усещаше гранатите до бедрата си и тежестта на „бебето“ върху гърдите си. Той го прегърна и го притисна нежно, Ара се засмя и, като се наведе напред, прошепна:

— Водим лош живот за такива добри бебета.