Ърнест Хемингуей
Острови на течението (17)

1

Виждаше се дълга бяла пясъчна ивица с кокосови палми отзад. Рифът преграждаше входа за пристанището и силният източен вятър разбиваше в него вълните с такава ярост, че протокът можеше да се открие лесно. На плажа нямаше жива душа, а пясъкът беше толкова бял, че дразнеше очите.

Мъжът на горния мостик оглеждаше брега. Не съзираше колиби там, където трябваше да се намират, нито закотвени лодки в лагуната.

— Идвал ли си тук друг път? — запита той помощника си.

— Идвал съм.

— Не бяха ли колибите там?

— Бяха, а и на картата е посочено селище.

— Адски сигурно е, че сега ги няма — забеляза мъжът. — Можеш ли да откриеш някакви лодки в мангровите^[1]?

— Нищо не виждам.

— Ще вкарам кораба и ще пуснем котва — рече мъжът. — Познавам добре тоя проток. Близо осем пъти е по-дълбок, отколкото изглежда.

Той се взря в зелената вода и зърна сянката на кораба върху дъното.

— Има здраво устойчиво дъно на изток от мястото, където се намираше селището — каза помощникът.

— Зная. Извади дясната котва и бъди готов. Ще пристана там. Вятърът духа денонощно и няма да има насекоми.

— Да.

Те спуснаха котва и яхтата, недостатъчно голяма, за да носи името кораб, макар собственикът й да я наричаше мислено кораб, пристана с нос към вятъра и към рифа, където се разбиваха зелени вълни с бели гребани.

Мъжът на мостика провери дали яхтата се полюлява свободно и дали е закрепена здраво. После погледна към сушата и изключи двигателите. Той продължи да се взира в брега с недоумение.

— Вземи трима души и иди да разузнаеш! — заповяда той. — Аз ще полегна за малко. И помни, че сте учени!

Когато играеха ролята на учени, не се виждаше оръжие, носеха мачете и широкополи сламени шапки, каквито носят ловците на сюнгери от. Бахамските острови. Екипажът ги наричаше „sombreros científicos“^[2]. Колкото по-големи бяха шапките, толкова за по-научни се считаха.

— Някой е задигнал научната ми шапка — обади се широкоплещест баск с дебели вежди, които се сключваха над носа. — Дайте ми торба гранати с научна цел!

— Вземи моята научна шапка — предложи друг баск. — Два пъти по-научна е от твоята.

— Ех, че научна капела! — възкликна широкоплещестият баск. — Чувствувам се като Айнщайн в нея. Томас, можем ли да вземем проби?

— Не — отговори мъжът. — Антонио знае какво трябва да правите. И да отваряте проклетите си научни очи!

— Ще отида за вода.

— Водата е зад мястото, където се намираше селището — обясни мъжът. — Виж как е. Вероятно ще бъде добре да се запасим тук с вода.

— H₂O — каза баскът. — Това се вика ученост! Хей, мърляв учен и крадец на шаяки, подай четири дамаджани от по пет галона, за да не ходим напразно!

Другият баск свали в лодката четири плетени дамаджани. Мъжът ги чу как разговарят.

— Не ме блъскай в гърба с това проклето научно гребло!

— Правя го в името на науката.

— По дяволите науката и брат й!

— Сестра й.

— Името й е Penicilina.

Мъжът ги наблюдаваше как гребат към ослепително белия плаж. „Трябваше да сляза и аз — замисли се. — Но дежурих цяла нощ и управлявах на кормилото дванайсет часа. Антонио ще разузнае толкова добре, колкото и аз. Питам се обаче какво, дявол да го вземе, се е случило!“

Той погледна рифа, след това брега и бистрата вода, която струеше край яхтата и образуваше малки водовъртежи откъм подветрената страна. Сетне затвори очи, обърна се настрани и заспа.

Събуди се, когато лодката се приближи до кораба, и щом зърна лицата на тримата, отгатна, че се е случило нещо лошо. Помощникът му беше изпотен както всякога, когато се изправяше пред неприятности или лоши вести. Той беше слаб и не се потеше лесно.

— Някой е изгорил колибите — докладва той. — Някой е избил обитателите им. В пепелта има трупове. Дотук не стига смрадта, защото вятърът я отвява.

— Колко трупа са?

— Преброихме девет. Но трябва да са повече.

— Мъже или жени?

— И мъже, и жени.

— Има ли някакви следи?

— Никакви. По-късно е валяло. Пороен дъжд. Пясъкът още е набразден.

Широкоплещестият баск, чието име беше Ара, добави:

— Във всеки случай трябва да са избити преди седмица. Птиците още не са нападнали труповете, но сухоземните раци вече се угощават.

— Откъде знаеш, че са били избити преди седмица?

— Никой не може да определи точно — поясни Ара. — Но трябва да са избити преди около седмица. Съдейки по следите на раците, дъждът е валял преди около три дни.

— Как е водата?

— На вид е добра.

— Донесохте ли?

— Да.

— Не виждам защо ще отровят водата — обади се Ара. — Имаше добра миризма, затова я опитах и донесох.

— Не трябваше да я опитваш.

— Миришеше добре и няма основания да допусна, че е била отровена.

— Кой е избил жителите на селото?

— Дявол знае кой.

— Не проверихте ли?

— Не. Дойдохме да те уведомим. Ти си капитанът.

— Добре — каза Томас Хъдсън.

Той слезе и препаса револвера си. От другата страна на колана, където не тежеше опиращото в бедрото оръжие, та се беше издигнал, висеше нож в калъф. Той се отби в кухнята, взе една лъжица и я пъхна в джоба си.

— Ара и Хенри, вие ще дойдете на брега! Уили, ти ще ни откараш с лодката и след това ще се опиташ да наловиш малко миди! Оставете Питърс да спи! — На помощника си нареди: — Провери, моля те, машините и всички резервоари!

Водата беше бистра и привлекателна над дъното от бял пясък, където се виждаше всяка гънка и трапчинка. Когато излязоха на брега, след като лодката заседна в пясъчна издаденост, той усети, че между пръстите на краката му играят рибки, погледна надолу и забеляза, че са пампано. „Може би не са истински пампано — каза си, — но приличат на тях много и никак не са наплашени.“

— Хенри — заповяда Томас Хъдсън, щом се озоваха на сушата, — ще тръгнеш по наветрения плаж и ще вървиш до мангровите! Проследи дирите и всичко съмнително! Ще се намерим тук. Ара, ти ще тръгнеш в обратна посока и ще извършиш същото!

Не му беше нужно да пита къде са труповете. Съзря следите, които водеха към тях, и чу дращенето на сухоземните раци^[3] в сухите храсти. Погледна към кораба, линията на прибоя и свободно поклащащата се лодка, където Уили, застанал на кърмата, търсеше през борда с оптическа тръба миди.

„Щом трябва да го направя, няма защо да отлагам — размисли се Томас Хъдсън. — Но тоя ден беше предвиден за друго. Чудно ми е, че се е изсипал такъв порой тук, където не е бил потребен, а при нас не валя. Колко време наблюдавахме как се леят дъждове отляво и отдясно, а при нас не капна ни капка.“

Вятърът духаше силно. Духаше ден и нощ повече от петдесет дни. Беше станал част от мъжа и не го дразнеше. Укрепваше го и му вдъхваше сили, затова Томас Хъдсън желаеше никога да не опира.

„Винаги очакваме нещо, което не идва — каза си. — Но е по-леко да се чака, когато духа вятър, отколкото при затишие или когато вилнеят хали. Всякога се намира вода някъде. Сушата не е страшна. Всякога можем да намерим вода. Вода има на всички тия островчета, стига човек да знае как да я търси.

Достатъчно упрекна се сам. — Върви да изпълниш задачата си!“

Вятърът му помагаше да я изпълни. Той се свря под прегорелите морски лози^[4] и почна да гребе с шепи пясъка, а вятърът отнасяше вонята от труповете точно пред него. Томас Хъдсън не намери нищо и се озадачи, ала прерови всичкия пясък откъм наветрената страна на изгорените колиби, преди да влезе в тях. Надяваше се да намери по-лесно онова, което търсеше. Не откри обаче нищо.

Тогава се обърна гърбом към вятъра, вдъхна дълбоко, задържа дъха си и се залови на работа с ножа, опипвайки овъглените трупове, с която се хранеха сухоземните раци. Внезапно попадна на твърд предмет, заседнал до една кост, и го извади с лъжицата. Сложи го на пясъка, продължи да опипва и да дълбае, докато измъкна още три парчета. После застана с лице към вятъра, изтри ножа и лъжицата в пясъка, взе четирите куршума в шепа пясък и с ножа и лъжицата в лявата ръка тръгна да се връща през храстите.

Едър сухоземен рак, неприлично бял, се отдръпна и вдигна щипците си срещу човека.

— Натам ли отиваш, рожбо? — подвикна Томас Хъдсън. — А аз се връщам.

Ракът продължи да стоя така, готов за отбрана, вдигнал разтворените си щипци с остри върхове.

— Големееш се пряко мяра — забеляза мъжът.

Той прибра бавно ножа в калъфа и лъжицата — в джоба си, прехвърли шепата пясък с четирите куршума в лявата ръка и изтри грижливо дясната в панталона си. После измъкна своя потъмнял от потта добре смазан „магнум 357“.

— Имаш още шанс да се спасиш! — предупреди той рака. — Никой не те кори. Услажда ти се, а и изпълняваш дълга си.

Ракът не мръдна и щипците му стояха вдигнати високо. Беше едър, почти цял фут широк. Томас Хъдсън се прицели между очите му и ракът се пръсна на късчета.

„Сега тия дяволски 357 се намират трудно, защото агентите на ФБР, клинчещи от военна служба, ги използуват, за да преследват ония, които се опитват да изклинчат от военна служба — каза си мъжът. — Налага се обаче да се стреля от време на време, иначе човек ще забрави да борави с оръжието.

Бедният стар рак — замисли се Томас Хъдсън. — Той си гледаше само работата. Но трябваше да продължава да си пълзи.“

Мъжът излезе на плажа и видя полюляващия се кораб, непрекъснатата линия на прибоя и Уили, който беше пуснал сега котва и се гмуркаше, за да вади миди. Той почисти старателно ножа, изстърга лъжицата, изми я, а след това изми и четирите куршума. Държеше ги в ръката си и ги оглеждаше като златотърсач, който е очаквал в промивното сито само люспи, а е открил четири къса самородно злато. Четирите куршума имаха черни върхове. След като бе отстранено месото, пролича ясно късият наклон на нареза. Бяха деветмилиметрови куршуми от германски шмайзер.

Томас Хъдсън изпита рядко задоволство.

„Прибрали са всички гилзи — почна да разсъждава той. — Но са оставили тия куршуми, толкова красноречиви, колкото са визитните картички. Сега трябва да обмисля фактите. Знаем две неща: избили са всички жители на островчето и са отвлекли лодките. Ще тръгнеш от тия две изходни точки. Предполагам, че си в състояние да мислиш.“

Но той не се замисли, ами легна възнак на пясъка, като премести револвера между краката си, и се загледа в скулптурата, която вятърът и пясъкът бяха изваяли от къс изхвърлено дърво. То беше сиво и загладено, основата му беше зарита в белия, ситен като брашно пясък. Сякаш беше експонат от художествена изложба. Подхождаше за Salon d’automne^[5].

Томас Хъдсън се вслуша в рева на вълните, разбиващи се в рифа, и си каза, че би било хубаво да нарисува дървото. Той лежеше и се взираше в небето, където духаше само източният вятър; четирите куршума стояха в закопчания заден джоб на панталона. Мъжът съзнаваше, че занапред те ще бъдат целта на живота му. Ала не искаше да мисли за тях, нито да обмисля непосредствените мерки, които се налагайте да вземе. „Искам да се наслаждавам на сивото дърво — рече си. — Сега знаем, че сме попаднали в дирите на врага и че той не може да се изплъзне. Нито ние можем. Но не е нужно да си блъскам ума, докато се върнат Ара и Хенри. Ара ще открие нещо. Трябва да открие нещо, а той не е новак. Един плаж е пълен с лъжи, но някъде между тях винаги е записана и истината.“ Томас Хъдсън опипа куршумите в задния си джоб, облегна лакътя си в пясъка, където той изглеждаше по-сух, дори по-бял, ако можеше да се направи някаква разлика при общата белота, и отпусна глава на сивия къс изхвърлено дърво, намествайки револвера между краката си.

— Откога си моя любима? — каза Хъдсън на револвера. — Не отговаряй! — продължи той. — Лежи си спокойно, а аз ще се постарая да убиеш нещо по-достойно от сухоземни раци, когато му дойде времето.