Ърнест Хемингуей
Острови на течението (35)

19

Сега всички се бяха събрали на борда. Беше се застудило от късния следобеден вятър. Фламингите бяха отлетели, въпреки че плитчината беше още оголена. Тя изглеждаше сива в светлината на залеза и там ято уйлети продължаваше да снове. Отвъд оставаха плитките води, протоците, които не се виждаха поради калта, и в далечината — островите.

Томас Хъдсън стоеше на мостика, облегнат в ъгъла, и Антонио му говореше.

— Приливът ще дойде чак след единадесет довечера — каза Антонио. — Този вятър изтласква водата от залива и плитковините, та не се знае на какви дълбочини ще можем да разчитаме.

— Ще издигне ли приливът кораба или ще трябва да го извличаме?

— Ще го издигне. Но нямаме луна.

— Правилно. На това се дължат и тия големи пролетни приливи и отливи.

— Тя изгря едва миналата нощ — добави Антонио. — Първата четвъртина. Не я видяхме нощес, поради шквала.

— Правилно.

— Пратих Джордж и Хил да нарежат клони, за да маркираме протока, преди да се измъкнем. Можем да го сондираме по всяко време и да набием вехи, където трябва.

— Слушай! Иска ми се, когато корабът се издигне, да го отведа до гемията и да насоча срещу нея прожектора и пукалата, както и да оставя някого на борда й, за да ни предупреди, щом се зададат фрицовете с лодката.

— Това би било идеално, Том. Но ти не можеш да стигнеш до гемията в тъмнината. Можем да се промъкнем с прожектора и лодката, която ще сондира пред тебе, ще съобщава дълбочините и ще набива вехи. Но тогава никой няма да дойде. Те изобщо няма да се покажат.

— Така е. Днес на два пъти допуснах грешки.

— Грешките са си грешки — успокои го Антонио. — И се дължат по-скоро на лош късмет. Както при игра на карти.

— Важното е, че ги допуснах. Кажи ми сега какво мислиш?

— Мисля, че ако не са заминали и ако ние не се държим, като че не сме заседнали, фрицовете ще дойдат през нощта, за да превземат кораба. Приличаме само на яхта за развлечения. Сигурен съм, че са били навътре из островите, когато стана престрелката. Ще се отнесат високомерно към нас и ще бъдат уверени, че сме слаби, защото цял ден ще са виждали само един човек в лодката, ако са ни наблюдавали.

— Постарахме се да разиграваме тая комедия.

— Ами, ако открият какво е положението в гемията, какво ще стане?

— Кажи на Уили да дойде тук! — нареди той на Антонио. Дойде Уили, още издут от ухапванията на комарите. Все пак драскотините му изглеждаха попреминали. Той носеше само жълтеникави къси панталони.

— Как си, дивако от джунглата?

— Чудесно, Том. Ара сложи малко хлороформ на ухапаното и сърбежът спря. Тия свирепи комари са дълги горе-долу четвърт инч и са черни като мастило.

— Сами се натопихме до гуша, Уили.

— Поврага! Ние се бяхме натопили още от началото.

— Питърс?

— Зашихме го в брезент и сложихме лед отгоре му. От него стока за пазара няма да стане. Но ще издържи някои и друг ден.

— Слушай, Уили, тъкмо разправях на Антонио, че ми се иска да отидем до гемията, за да я поставя в обсега на пукалата и прожектора. Но той смята, че не можем да откараме кораба, без да подплашим целия океан, а това не бива да се допуска.

— Разбира се — потвърди Уили. — Прав е. Днес ти извърши три грешки. Аз те бия с една грешка по-малко.

— Очакваш ли, че фрицовете ще се опитат да превземат кораба?

— Адски се съмнявам — отговори Уили.

— Но биха могли.

— Не са луди. Отчаянието обаче може да ги тласне и към такъв опит.

Двамата седяха на палубата на мостика, облегнати в стойките и брезента. Уили чешеше в брезента дясното си рамо, което почваше отново да го сърби.

— Могат и да дръзнат — каза той. — Не извършиха ли лудост, като избиха островитяните?

— Не, от тяхно гледище. Трябва да имаш пред вид, че току-що са изгубили подводницата си и са били отчаяни.

— Съгласен съм. Но днес изгубиха гемията си и един свой другар. Може би са го обичали, мръсника.

— Вероятно. Иначе не биха го оставили да заема място.

— Беше рядък смелчага — забеляза Уили. — Изчака поканите да се предаде и една граната, преди да си изпълни номера. Трябва да е взел Питърс за капитана, заради заповедническия му тон и начина, по който той spreched Kraut^[1]!

— И аз така мисля.

— Знаеш, че гранатите избухнаха под палубата. Фрицовете могат и да не са ги чули. Колко патрона изстреля, Том?

— Не повече от пет.

— Гадът изстреля един пълнител.

— Силно ли отекна престрелката, Антонио?

— Не — отвърна Антонио. — Ние сме в посока на вятъра и на север от гемията, като помежду ни се намира островът. Не беше никак силно. Но я чух ясно.

— Фрицовете могат и да не са я чули — рече Томас Хъдсън. — Но трябва да са видели, че лодката шари наоколо и че гемията е наклонена. Сигурно ще допуснат, че им е устроена клопка. Не очаквам да се приближат до нея.

— Смятам, че си прав — съгласи се Уили. — Ала смяташ ли, че ще дойдат тук?

— Бог и ти, като втори след бога, трябва да знаете повече от мене. Нали винаги мислиш с ума на германците?

— Мисля — отговори Томас Хъдсън. — Понякога твърде сполучливо. Но днес се изложих.

— Не се изложи — успокои го Уили. — Попадна просто на лоша златоносна жила.

— Можем да им устроим клопка в гемията.

— Сам се хвана в клопката на гемията, колкото я и превърна в клопка! — забеляза Уили.

— Върви я минирай, докато е още светло!

— Това се вика мъжка приказка! — възмути се Уили. — Сега си старият Том. Ще я минирам в двата люка, а също ще минирам убития фриц и леера откъм подветрената страна. Сега отново умът ти проработи.

— Не пести взрива! Имаме взрив в изобилие.

— Така ще я минирам, че и Христос да не може да я обезвреди.

— Лодката се прибира — обади се Антонио.

— Ще взема Ара и взрива и ще отидем — рече Уили.

— Гледайте да не хвръкнете във въздуха вие самите.

— Не мисли прекалено много — замоли го Уили. — Почини си малко, Том. — Ще има да дежуриш цяла нощ.

— И вие ще дежурите.

— По дяволите, ще дежуря! Щом ти потрябвам, другите могат да ме събудят.

— Аз ще поема вахтата — каза Томас Хъдсън на Антонио. — Кога ще започне приливът?

— Той започна вече, но се бори с течението, което силният източен вятър изтласква от залива.

— Постави Хил да стои на пост при пукалата и освободи Джордж. Кажи на всички да полегнат, да бъдат готови за през нощта.

— Защо не пийнеш нещо, Том?

— Не искам да пия нищо. Какво ще вечерят момчетата?

— По-голямо парче варен акантоцибиум с испански сос, кравешки грах и ориз. Нямаме вече плодови консерви.

— Консерви имаше в списъка на продуктите в Конфитес.

— Да, но ги бяха зачеркнали.

— Имаш ли сушени плодове?

— Кайсии.

— Накисни ги довечера и им ги дай на закуска.

— Хенри няма да ги яде на закуска.

— Дай му ги тогава, когато му се приядат. Имаш ли достатъчно супи?

— Имам.

— Как е ледът?

— Ще стигне за седмица, ако не изразходваме прекалено много за Питърс. Защо не го погребеш в морето, Том?

— Може би ще го погреба — каза Томас Хъдсън. — Той винаги говореше, че би желал да бъде погребан в морето.

— Той говореше какво ли не.

— Остави.

— Том, защо не пийнеш нещо?

— Добре — склони Томас Хъдсън. — Имаш ли още джин?

— Бутилката ти стои заключена в шкафа.

— Ами сок от кокосови орехи?

— Имам.

— Приготви ми джин със сок от кокосови орехи и лимон.

— Стига да имаме лимони.

— Имаме предостатъчно лимони. Питърс беше скрил малко скоч. Ако успея да го намеря, не би ли предпочел малко скоч?

— Не. Потърси го и го заключи. Може да потрябва.

— Ще ти приготвя коктейла и ще ти донеса.

— Благодаря ти. Дано имаме щастие фрицовете да дойдат довечера.

— Не очаквам да дойдат. Аз съм от школата на Уили. Но могат и да дойдат.

— Изглеждаме ужасно съблазнителни. Освен това, те се нуждаят от плавателен съд.

— Така е, Том. Но те не са глупаци. Ти не би могъл да мислиш с техните глави, ако бяха глупаци.

— О’кей. Донеси коктейла! — Томас Хъдсън оглеждаше островите с големия бинокъл. — Ще се постарая да мисля малко повече с техните глави.

Ала не му се отдаде да мисли с техните глави. Не беше в състояние изобщо да мисли. Наблюдаваше как лодката с Ара на кърмата и Уили, скрит от погледа, заобикалят носа на острова. Наблюдаваше как ятото уйлети отлетя най-после и се насочи към един от външните острови. Сетне остана сам и взе да пие на малки глътки приготвения от Антонио коктейл.

Спомни си, че се беше зарекъл да не пие през това плуване, да не пие дори разхладителния си коктейл вечер, за да не мисли за нищо, ами да работи. Спомни си как си беше наумял да се напряга дотолкова, че да заспива от преумора. Ала не се извини пред себе си за този коктейл, нито за нарушеното обещание.

„Напрягах се — каза си той. — Напрягах се безпощадно. Сега мога да си позволя това питае, както и да си позволя да мисля за неща, несвързани с другарите ми. Ако фрицовете дойдат довечера, ще бъдем готови да ги посрещнем. Ако не дойдат утре сутринта, след като се надигне приливът, ще тръгна да ги търся.“

Той сърбаше на малки глътки студения коктейл и наблюдаваше начупената линия на островите право пред себе си и на запад. Един коктейл всякога отключваше паметта му, която сега държеше така старателно заключена, а островите му напомняха времето, когато ходеше с малкия Том да лови с копие тарпон. Само че островите бяха различни и протоните бяха по-широки.

Нямаше фламинги, ала останалите птици бяха почти същите, с изключение на ятата едри златопери дъждосвирци. Той си спомняше сезоните, когато дъждосвирците бяха сиви, и сезоните, когато черните пера добиваха златиста отсянка. Спомняше си колко се гордееше Том, когато, след като беше получил първата си едноцевна карабина, беше убил първия си дъждосвирец. Том галеше бухналите бели гърди и опипваше изящните черни шарки, а сетне момчето заспа с птицата в прегръдката си. Томас Хъдсън измъкна дъждосвиреца много предпазливо, като се надяваше, че момчето няма да се събуди. То наистина не се събуди. Само сви ръцете си плътно и се обърна на гръб.

Когато отнесе златоперия дъждосвирец в килера, където се намираше хладилникът, Томас Хъдсън почувствува, че е ограбил сина си. Той заглади грижливо перушината и постави птицата на една от телените решетки в хладилника. На следния ден нарисува златоперия дъждосвирец за Том, който взе картината със себе си в пансиона, когато тръгна на училище същата година. На картината Томас Хъдсън се постара да изобрази бързата подтичваща походка на златоперия дъждосвирец върху фона на дълъг плаж с кокосови палми.

После Томас Хъдсън си спомни как веднъж бяха в един туристически лагер. Той се събуди рано, а Том още спеше. Лежеше на гръб с кръстосани ръце и напомняше надгробна статуя на млад рицар. Скицира го в това положение, използувайки една гробница, която беше виждал в катедралата в Солзбъри. Възнамеряваше да превърне скицата по-късно в картина, но не я нарисува, защото си внуши, че може да бъде зла поличба. „Това обаче не помогна кой знае колко“ — каза си сега Томас Хъдсън.

Той погледна към залязващото слънце и съзря Том високо на фона на слънцето в един Спитфайър. Самолетът летеше във висините, беше много малък и блестеше като късче от счупено огледало. „Той обичаше да бъде близо до слънцето помисли си Томас Хъдсън. — А ти постъпи правилно, когато реши да не пиеш.“

Ала повече от половината коктейл стоеше още — в обвитата с хартия чаша заедно с леда.

„Проява на любезност от страна на Питърс“ — продължи той. — След това си спомни как, когато в миналото живееха на острова, Том беше прочел в училище за ледения период и се беше изплашил, че той може да се върне.

— Тате — сподели момчето, — това е единствената ми тревога.

— Той не може да настъпи тук — успокои го Томас Хъдсън.

— Зная. Но не мога да не мисля какво ще правят хората в Минесота, Уискънсин и Мичиган. Дори в Илинойс и Индиана.

— Няма защо да се тревожим — рече Томас Хъдсън. — Процесът ще бъде страхотно бавен.

— Зная — отговори Том. — Но това е единственото нещо, за което действително се тревожа. За връщането на ледения период и за изчезването на пощенските гълъби.

„Тоя Том!“ — възкликна той мислено, слагайки коктейла в едно празно гнездо за гранати, и огледа старателно островите. Не зърна никаква лодка и свали бинокъла.

„Най-хубаво прекарахме — спомни си Томас Хъдсън — на острова ни на Запад. Освен Европа, естествено, но ако се размисля, ще се сетя за майката на Том и ще ми стане още по-тежко. Кой знае къде ли е тя сега? Спи с някой генерал, предполагам. Дано е намерила някой свестен.

Тя изглеждаше ужасно добре и беше много хубава, когато я срещнах в Хавана. Бих могъл да си мисля за нея цялата нощ. Ала няма да мисля. Достатъчно се размекнах, като се размислих за Том. Не бих сторил това без коктейла. Доволен съм все пак, че го приех. Настъпи час да наруша всичките си правила. Може би не всички. Ще си мисля още малко за Том и сетне ще обмисля дребните ни тазвечерни задачи, щом Уили и Ара се върнат. Двамата са чудесна двойка. Уили е научил своя изкълчен испански на Филипините, но се разбира отлично с Ара. Донякъде, защото Ара е баск в също говори зле испански. Исусе, не бих се качил на борда на оная гемия, след като Уили и Ара я разкрасят!

Продължавай, допий си коктейла и мисли си за нещо приятно! Том е мъртъв и заслужава да мислиш за него. Никога няма да превъзмогнеш скръбта. Но вече свикна да я понасяш. Спомни си някои щастливи мигове. Имаш много такива мигове.

Кои бяха най-щастливите мигове? — запита се той. — Те всички бяха действително щастливи тогава, когато бях чист, не разполагах с излишни пари, но бях в състояние да работя и да се изхранвам. Един велосипед ми доставяше по-голямо удоволствие от мотоциклет. С колелото виждах нещата по-добре и се поддържах в добра форма. Когато се прибирах в къщи, след като бях яздил велосипеда в Булонската гора, спусках се към Шан-з-Елизе отвъд Роан Поан, а когато се обръщах, за да погледна зад себе си, виждах двата потока на колите и сивата грамада на голямата арка във вечерния здрач. Сега там цъфтят дивите кестени. Дърветата изглеждаха черни в дрезгавината, докато натисках педалите към Плас дьо ла Конкорд, и обърнатите нагоре цветове бяха восъчно бели. Слизах от колелото-бегач, за да го тикам по настланата алея, да се любувам на дивите кестени и да ги чувствувам над главата си, крепейки велосипеда и усещайки чакъла под тънките подметки на спортните обуща. Бях ги купил на старо от познат келнер, бивш олимпийски шампион, заплащайки с парите, получени за портрета на собственика, който нарисувах така, както той искаше.

— Малко в стила на Мане, мосьо Хъдсън. Ако можете.

Портретът не излезе до такава степен в стила на Мане, че под него да се подпише Мане, ала напомняше повече Мане, отколкото Хъдсън, и приличаше точно на собственика. Получих парите за спортните обуща и освен това получих право на безплатна консумация дълго време, докато една вечер предложих да си платя сметката и предложението ми беше прието, от което заключих, че портретът вече е напълно изплатен.

Имаше един келнер в «Клозери дьо Лила», който ни обичаше и винаги ни сервираше двойни питиета. Затова се преместихме там. Слагахме Том да спи и сядахме вечер в старото кафене рядко щастливи, че сме заедно. После отивахме да се разходим из тъмните улици на Монтан Сент Женевиев, където старите къщи още не бяха съборени, и се опитвахме да се приберем всяка нощ по друг път. Лягахме си и слушахме как диша Том в креватчето и как мърка голямата котка, която спеше с Том.“

Томас Хъдсън си спомни как другите се ужасяваха, че позволяват на котката да спи с детето и че го оставят само когато излизат. „Но Том спеше дълбоко и ако се събудеше намираше до себе си котката, която беше най-добрият му приятел. Котката не допускаше никого до леглото му, животното и момчето взаимно много се обичаха.

Сега Том беше… Поврага! — каза си той. — Това може да се случи с всекиго. Би трябвало да го разбера най-после. Само че това е окончателно.

Откъде знаеш? — запита се той. — Заминаването може да бъде окончателно. Излизането от къщи може да бъде окончателно. Всяка форма на предателство може да бъде окончателна. Подлостта може да бъде окончателна. Продажността е окончателна. Но сега само си дрънкаш. Истинска окончателна е само смъртта. Иска ми се Ара я Уили да се върнат. Сигурно ще разкрасят гемията като стая на ужасите. Никога не съм обичал да убивам. Но Уили обича. Той е странен човек и същевременно е много добър. Никога не е доволен от извършеното, като смята, че то може да бъде извършено и по-добре.

Томас Хъдсън видя, че лодката се прибира. Сетне чу и мъркащото й пърпорене, а след това съзря как тя се очертава все по-ясно и расте постепенно, докато накрая се прилепи до кораба.

Уили се качи. Изглеждаше по-зле от всякога, изкуственото му око показваше прекалено много от бялото си. Той застана мирно, изкозирува отривисто и каза:

— Разрешете да доложа на капитана, сър!

— Пиян ли си?

— Не, Томи. Възбуден.

— Ти си пил.

— Да, Том. Взехме малко ром, за да можем да работим около трупа. После, когато свършихме пиенето, Ара се изпика в бутилката и я минира. Получи се двойна клопка.

— Добре ли разкрасихте гемията?

— Томи, мъничък гном, не по-голямо от педя, не може да стъпи на гемията, без да бъде изхвърлен обратно в царството на гномовете. Хлебарка не може да пропълзи на нея. Ара се боеше да не би мухите по трупа да хвърлят във въздуха гемията. Минирахме я красиво и изящно!

— Какво прави Ара?

— Разглобява и почиства всичко в изблик на ентусиазъм.

— Колко ром отнесохте, вие халосници?

— По-малко от половин бутилка. Хрумването беше мое. Не на Ара.

— О’кей. Слез при него, почистете оръжието, проверете и пукалата!

— Не можем да ги проверим сериозно, без да стреляме в тях.

— Зная. Но ги проверете сериозно без да стреляте. Подменете снарядите, с които са заредени.

— Хитро!

— Кажи на Хенри да ми донесе малка чаша, от това питие и един коктейл за себе си. Антонио го знае какво е.

— Радвам се, че пропи по-малко, Том.

— В името Христово не се радвай, нито скърби за това, дали ще пия или няма да пия.

— О’кей, Том. Но не обичам да те виждам как се яхаш сам като кон, който е яхнал друг кон. Защо не бъдеш поне кентавър?

— Къде си учил за кентаврите?

— Четох в една книга, Томи. Аз съм начетен. По-начетен съм, отколкото се полага за годините ми.

— Ти си знаменит халосник — каза му Томас Хъдсън. — Сега се пръждосвай и направи каквото ти заръчах!

— Слушам, сър. Томи, когато завърши това пътешествие, ще ми позволиш ли да откупя една от морските ти картини във вилата?

— Не си прави подбив с мене.

— Не си правя. Май ти никога не си до състояние да разбереш другите.

— Възможно. Може би не съм ги разбирал през целия си живот.

— Томи, аз често се занасям. Но ти преследваш добре.

— Утре ще видим. Кажи на Хенри да донесе коктейла си. На мене обаче, да не носи!

— Не, Томи. Довечера ни предстои кратка схватка и аз се съмнявам дали ще се състои.

— Добре — каза Томас Хъдсън. — Прати ми Хенри. И слизай от тоя проклет мостик, за да се заловиш за работа!

Хенри подаде двата коктейла и се метна със замах на мостика. Застана до Томас Хъдсън, наведе се напред и погледна неясните очертания на далечните острови. На запад се виждаше тънкият месец в първата четвъртина.

— За твое здраве, Том! — каза той. — Не съм погледнал през лявото си рамо към луната.

— Тя не е нова. Беше нова миналата нощ.

— Да. Но не я видяхме поради шквала.

— Правилно. Как е положението долу?

— Отлично е, Том. Всички се стягат и са весели.

— Как са Уили и Ара?

— Пийнаха малко ром, Том. И се развеселиха много. Но сега не пият.

— Да. Не бива и да пият.

— Залагам извънредно много на схватката — рече Хенри. — Уили също.

— Аз не. За това обаче сме дошли. Имай предвид, че ни са нужни пленници, Хенри.

— Зная.

— Понеже допуснаха грешка, като избиха островитяните, фрицовете не искат да бъдат пленени.

— Мисля, че смекчаваш нещата — отвърна Хенри. — Допускаш ли, че ще се опитат да ни нападнат тая нощ?

— Не. Но трябва да бъдем готови за в случай, че ни нападнат.

— Ще бъдем готови. Какво смяташ, че всъщност ще предприемат, Том?

— Нямам представа, Хенри. Ако са наистина отчаяни, ще се опитат да превземат кораба. Ако имат радист, той би могъл да поправи нашето радио, после ще стигнат до Ангилас, ще извикат такси и ще изчакат да пи отведе в къщи. Имат всички основания да се опитат да превземат кораба. Възможно е все пак някой да се е раздрънкал в Хавана и те да знаят кои сме.

— Кой би могъл да се раздрънка?

— За мъртвите по-добре нищо, отколкото лошо! — отговори Томас Хъдсън. — Но се страхувам, че той е могъл да се изтърве, когато е бил пиян.

— Уили е уверен, че е дрънкал.

— Знае ли нещо?

— Не. Само е уверен.

— Това е вероятност. Ала те могат и да се опитат да се доберат до материка и да се придвижат по суша до Хавана, за да се качат на някой испански кораб. Или аржентински кораб. Навярно държат да не бъдат заловени заради избиването на островитяните. Затова смятам, че ще опитат нещо отчаяно.

— И аз очаквам същото.

— Дано ги подмами — заключи Томас Хъдсън.

Ала нищо не се случи през цялата нощ, само звездите продължиха да се движат, източният вятър не престана да духа и теченията непрекъснато струяха край кораба. Водата фосфоресцираше силно от водораслите, които големите отливи и приливи и вълнението, предизвикано от вятъра, бяха откъснали от дъното. Те плуваха насам-натам като студени ивици и петна от бял призрачен огън във водата.

Вятърът спря малко, преди да се зазори, и щом съмна, Томас Хъдсън легна и заспа на палубата по корем с лице, опряно в един ъгъл на брезента. Антонио го зави, него и оръжието му, с едно платнище, но той спеше дълбоко и не усети.

Антонио пое вахтата и щом приливът се надигна дотолкова, че освободи кораба, той събуди Томас Хъдсън. Обраха котвите и потегляха, като лодката се движеше напред, сондираше и забиваше вехи в съмнителните места. Сега водата от прилива беше чиста и бистра, воденето на кораба беше трудно, ала не както в предишния ден. Забиха клон в протока, където бяха заседнали вчера. Томас Хъдсън се обърна назад и видя как зелените му листа се полюляват в течението.

Той погледна напред и последва отблизо лодката, която изследваше протока. Минаха покрай дълъг зелен остров, който отдалече му беше заприличал на заоблено островче. Сетне навлязоха в участък, изглеждащ като непрекъсната, но назъбена линия от мангрови островчета. Хил, който наблюдаваше с бинокъла, предупреди:

— Веха, Том! Право по курса на лодката към мангровите!

— Провери — каза Томас Хъдсън. — Тук ли е протокът?

— Изглежда, че е, но не виждам отвор.

— На картата е много тесен. Просто ще обрулим мангровите от двете страни, провирайки се.

После Томас Хъдсън се сети за нещо. «Как можах да бъда толкова разсеян? — упрекна се сам. — По-добре да продължим сега, докато се измъкнем от протока. По-късно ще ги пратя.» Беше забравил да накара Уили и Ара да обезвредят заседналата гемия. Ще бъде ад, ако я оставя там минирана, защото може да се качи някой нещастен рибар. Ще се върнат да я обезвредят.“

Сега лодката сигнализираше да се придържа съвсем вдясно до три малки островчета близо до мангровите. След тези, сякаш за да се уверят, че е разбрал, те свиха и дойдоха при Томас Хъдсън.

— Протокът е право покрай мангровите — извика Уили. — Дръж вляво от вехата. Ние ще вървим напред. Докато не те предупредим, продължавай! Тук водата е дълбока.

— Забравихме да обезвредим гемията.

— Зная — отговори Уили. — После ще се върнем.

Ара се ухили, завъртя лодката и двамата избързаха напред, като Уили направи знак, че пътят е свободен. Те завиваха ту наляво, ту надясно и се изгубиха от погледа е зеленината.

Томас Хъдсън управляваше по тяхната диря. Протокът беше дълбок, въпреки че не беше показан в картата. „Този стар пролаз трябва да е бял прочистен от някой ураган — заключи Томас Хъдсън, Много неща са се изменили, откакто тук, са сондирали дълбочините лодките на американския кораб «Нокомис»“.

Тогава той забеляза, че от мангровите не излетяха птици, когато лодката навлезе в обраслата с гъстак теснина.

Без да се отделя от кормилото, Томас Хъдсън се обади по разговорната тръба на Хенри в предния кокпит.

— Можем да бъдем нападнати — в тоя проток. Приготви двете 50 за стрелба от носа и от борда. Стой зад щита я следи пламъка на изстрелите им, за да се прицелиш!

— Слушам, Том!

На Антонио той нареди:

— Тук може да бъдем нападнати. Бъди готов, щом открият огън срещу нас. Мери се под пламъка на изстрелите и ги наръси. Залепни ниско!

— Хил — довърши той, — остави бинокъла. Вземи две гранати, изправи щифтовете им и ги сложи на стойката до дясната ми ръка. Изправи и щифтовете на пожарогасителите и прибери бинокъла. Вероятно ще ни нападнат от двете страни. Така поне би трябвало да постъпят!

— Кажи ми кога да ги хвърля, Том.

— Ще ги хвърляш, щом видиш да проблясват изстрелите им. Ще ги хвърлиш обаче високо, за да паднат през шубрака.

Не излитаха никакви птици, но тъй като приливът беше дошъл, Томас Хъдсън знаеше, че птиците трябва да са се прибрали в мангровите. Сега корабът навлезе в тесния прорез и Томас Хъдсън, гологлав и бос, облечен само в жълтеникави къси панталони, се чувствуваше едва ли не съвсем гол.

— Залегни! — Заповяда той на Хил. — Ще ти кажа кога да станеш, за да ги хвърлиш.

Хил се просна на палубата с двата пожарогасителя, които бяха напълнени с динамит и снабдени с междинна запалка, възпламеняваща се от детонаторния механизъм на гранатата, закрепен към съединението на запалката и снабден е прищипната динамитна капсула.

Томас Хъдсън го погледна и забеляза, че се е изпотил. После обърна очи към мангровите от двете страни:

„Бих могъл да се опитам да обърна кораба — каза са той. — Ала не смятам, че ще успея да надделея над насрещното течение на прилива.“

Той се взря напред към зелените брегове. Сега водата беше наново кафява и мангровите листа лъщяха като лакирани.

Огледа се, за да провери дали няма отрязани или разместени клони. Видя само зелените листа, тъмните клони и корените, които се оголваха от засмукването на корабния винт. Показаха се раци, когато се разкриваха леговищата им под корените на мангровите.

Томас Хъдсън продължи, протокът се стесни, ала той видя, че по-нататък се разширява. „Кой знае дали всичко не е само внушение“ — рече си той. — Тогава забеляза, че един рак се свлече бързо от високите мангрови корени и цопна във водата. Томас Хъдсън впери очи в гъстака, ала не съзря нищо отвъд стеблата и клоните. Втори рак изскочи много припряно и се спусна във водата.

Точно тогава фрицовете стреляха срещу Томас Хъдсън. Той не зърна ослепителния блясък и бе засегнат, преди да е чул щракането на шмайзера. Хил се надигна до него. Антонио почна да стреля със светещи патрони в посоката, където беше видял пламъчетата на автомата.

— Там, където падат светещите куршуми! — каза Томас Хъдсън на Хил.

Томас Хъдсън почувствува, като че някой го халоса три пъти с бейзболна хилка и левият му крак се намокри.

Хил запрати бомбата с висок замах и Томас Хъдсън съгледа как дългият месингов цилиндър и конусният нос блеснаха на слънцето. Тя полетя с въртеливо, не с праволинейно движение.

— Залегни, Хил! — каза той и си помисли, че и сам би трябвало да залегне.

Сетне си даде сметка, че не бива, защото му се налагаше да води кораба. Двете оръдия 50 забоботиха, Томас Хъдсън ги чу как гърмят и почувствува през босите си крака как разтърсват яхтата. „Много тътнят — рече си той. — Ще накарат гадовете да се стреснат.“

Той видя ослепителния взрив на бомбата, преди да е чул грохота и да се е издигнал пушек. Усети миризма на дим, счупени клони и изгорени зелени листа.

— Стани Хил и хвърли две гранати! По една от двете страни!

Хил не метна високо гранатите. Запрати ги като дълга бейзболна топка от третата основа право в първата. Във въздуха те приличаха на сиви железни ангинари с тънка димна опашка.

Преди да са избухнали с трясък в мангровите, Томас Хъдсън се обади в тръбата:

— Пречукай ги тия гадове, Хенри! Те не могат да се изплъзнат.

Миризмата на гранатите се различаваше от миризмата на бомбата и Томас Хъдсън каза на Хил:

— Хвърли още две гранати. Едната отвъд, другата отсам бомбата!

Той проследи как гранатите полетяха, сетне се строполи на палубата. Не знаеше дали сам се повали на палубата или палубата се повали отгоре му, защото беше много хлъзгава от кръвта, която се стичаше от крака му, та той залитна внезапно. При второто избухване Томас Хъдсън чу как две парчета от гранатата разкъсаха брезента. Други удариха корпуса.

— Помогни ми да се изправя — каза той на Хил. — Последната граната я хвърли прекалено наблизо.

— Къде си ранен, Том?

— На две-три места.

Отпред Томас Хъдсън зърна, че Уили и Ара се връщат с лодката.

Той се обади по тръбата на Антонио и му каза да подаде на Хил чантата за първа помощ.

Точно тогава видя, че Уили се просна по очи на носа на лодката и почна да стреля към мангровите вдясно. Чу се чаткането на автомата Томпсън. Сетне последва по-дълъг взрив. Томас Хъдсън включи двата двигателя на най-голямата скорост, която позволяваше протокът. Не си даваше ясна сметка каква е тази скорост, защото изпитваше много силна болка. Тя пронизваше костите, изпълваше гръдния кош преминаваше през червата и стигаше до тестикулите. Томас Хъдсън още не се чувствуваше отпаднал, но усещаше първите пристъпи на отпадналост.

— Приготви оръдията за стрелба по десния бряг! — заповяда той на Хенри. — Уили откри още фрицове.

— Слушам, Том. Ти държиш ли се?

— Ранен съм, но се държа. Как е Джордж?

— Отлично.

— Открий огън, щом забележиш нещо!

— Слушам, Том.

Томас Хъдсън спря машините и бавно даде заден ход, за да задържи кораба извън обстрела на Уили, който сега зареди пълнител със светещи патрони, за да отбележи къде трябва да се насочи огънят на кораба.

— Видя ли мишената, Хенри? — запита Томас Хъдсън през тръбата.

— Да, Том.

— Стреляй в целта и наоколо й с къси залпове!

Томас Хъдсън чу как оръдията 50 забоботиха и махна на Ара и Уили да се приберат. Те се придвижиха с най-голямата скорост, която допускаше малкият двигател. Уили стреляше непрекъснато, докато се озоваха под прикритието на кораба.

Уили скочи на борда и се качи на мостика. Ара се зае да изтегли лодката.

Уили погледна Том и Хил, който превързваше ранения, правейки турникет на лявото му бедро чак горе до чатала.

— Исусе Христе! — възкликна Уили. — Какво си закъсал, Том?

— Не зная — отговори Томас Хъдсън.

Той действително не знаеше. Не можеше да види раните си. Виждаше само цвета на кръвта, а тя беше тъмна, затова не го тревожеше. Ала беше изтекла прекалено много кръв и той се чувствуваше силно отпаднал.

— Какво имаше там, Уили?

— Не зная. Имаше един гад с шмайзер, който стреля срещу нас, та го надупчих. Съвсем сигурен съм, че го надупчих.

— Не чух изстрелите му поради шума, който вдигахте.

— А вие, хубостниците, вдигнахте такава пукотевица, сякаш хвърлихте във въздуха барутен погреб! Смяташ ли, че някой е оживял?

— Може би. Във всеки случай им го платихме с лихвите.

— Трябва да ги довършим — каза Уили.

— Можем да оставим тия мръсници да се гърчат и мятат — отговори Томас Хъдсън. — А можем и да отидем да ги довършим.

— Предпочитам да се погрижим за тебе.

Хенри изпробваше оръдията 50. Беше толкова внимателен към тях, колкото беше небрежен към автоматите, и понеже те бяха две, внимателността му се беше удвоила.

— Знаеш ли къде са гадовете, Уили?

— Има само едно място, където могат да бъдат.

— Тогава да отидем да ги взривим, та да хвръкнат и лайната им!

— Казано като офицер и джентълмен — забеляза Уили. — Ние потопихме лодката им.

— Не чухме никакъв шум — рече Томас Хъдсън.

— Тя не вдигна много шум — обясни Уили. — Ара я надупчи с мачете и накълца платното й. Христос не би могъл да я поправи за месец, колкото и да се напъва в дърводелницата си!

— Застани с Хенри и Джордж на носа, Ара и Антонио да заемат десния брод, ще се приближим до брега! — нареди Томас Хъдсън.

Той се чувствуваше много отпаднал, и като не на себе си, въпреки че още не му се виеше свят. Превръзките, направени от Хил, бяха спрели много лесно кръвотечението, затова беше заключил, че кръвоизливът е вътрешен.

— Обстрелвай ги непрекъснато и ми дай знак къде да карам! Далече ли са?

— Точно до брега зад малкото възвишение. Може ли да ги достигне Хил с оръдията?

— Аз ще стрелям със светещи патрони, за да му посоча мишената.

— Дали са още там?

— Няма къде да отидат. Видяха как разбихме лодката им. Сега водят последната битка на Къстър^[2] в мангровите. Исусе Христе, как ми се пие бира Анхойзер Буш.

— Изстудена. В консервени кутии! — допълни Томас Хъдсън. — Карай да върви!

— Ти си ужасно блед, Томи — забеляза Уили. — Изгубил си сума кръв.

— Тогава да изведа кораба час по-скоро — каза Томас Хъдсън. — Още се държа.

Те свиха бързо, като Уили, надвесен над дясната скула, замахваше от време на време с ръка, за да коригира.

Хенри ръсеше с куршуми напред и назад възвишението, което се познаваше по височината на дърветата, а Джордж се мереше в основата на хълмчето.

— Как е, Уили? — запита Томас Хъдсън в тръбата.

— Тук се събраха достатъчно гилзи, за да направим леярна за месинг — отговори Уили. — Насочи дяволския нос на кораба към брега и завърти борда му така, че Ара и Антонио да могат да открият огън.

На Хил му се стори, че вижда нещо и стреля. Оказа се, че е нисък клон, отрязан от Хенри.

Томас Хъдсън наблюдаваше как брегът се приближава все повече и повече, отново започна да различава отделните листа. Тогава изви кораба откъм борда и чу, че Антонио стреля, като видя как светещите куршуми падат малко по-вдясно от куршумите на Уили. Сега стреляше и Ара. После Томас Хъдсън даде леко заден ход и прилепи яхтата до брега, ала дотолкова, че да може Хил да мята гранатите.

— Хвърли им още един пожарогасител! — заповяда той. — Там, където стреляше Уили!

Хил метна пожарогасителя и повторно Томас Хъдсън се възхити от замаха му и от блясъка на месинговия цилиндър, който се въртеше във въздуха, за да падне почти точно в целта. Разнесе се блясък и трясък, а сетне сред издигналия се дим Томас Хъдсън съзря, че изскочи човек със сключени над главата ръце.

— Спри огъня! — заповяда той в двете тръби бързо-бързо.

Но Ара вече беше стрелял и Томас Хъдсън видя как германецът, рухна на колене с глава напред в мангровите. Той даде нова заповед:

— Поднови огъня! — След това каза на Хил с много уморен глас: — Хвърли още един пожарогасител почти на същото място, ако можеш. Метни и две гранати!

Беше уловил пленник. Ала го беше изтървал.

Подир малко запита:

— Уили и Ара, ще отидете ли да огледате?

— На драго сърце — отговори Уили. — Поддържайте обаче огъня, докато слезем. Искаме да ги нападнем в гърба.

— Обясни на Хенри плана си. Кога искате да спрем?

— Щом се вмъкнем в гъстака.

— Дадено, дивако от джунглата! — съгласи се Томас Хъдсън и за пръв път прозря, че навярно ще умре.