Луис Ламур
Сребърният каньон (4)

Глава четвърта

Следващите два дни изкарах повечето време на седлото в обиколки на земите по които се движеше добитъкът на Ту-Бар. Бяха още по-добри отколкото си ги бях представял, и не беше толкова трудно да разбере човек завистта, която изпитваха Пайндър и Макларън.

Освен сочната и гъста трева на Котънууд Уош и изобилието на вода, в продължение на мили се простираха местности покрити с рядка трева и граничещи с пустинята, като дори и тя беше богата на храсталаци и ланолин.

Ранчото беше много добро, с няколко извора освен потока който течеше през Уош, и допълнителни ручеи стичащи се от планината. Други ферми имаше само на запад от нас, и само оттам можеше да дойде чужд добитък който да се размеси с нашите животни. Телетата на Бол бяха в по-голямата си част окрадени от двете големи съседски банди, и ако се надявахме да успеем, трябваше да се отървем от останалите животни и да си набавим млада стока. Добитъкът, с който разполагахме в момента, беше добре охранен, но отсега нататък щеше само да старее. Сега му беше момента да се продава, но прекарването на стадото беше невъзможно.

Бол направо беше загубил кураж.

— Страх ме, че ни свършиха, Мат — каза той. — Когато ти дойде аз вече бяха готов да клякам.

— Отвъд Орган Рок зад хълмовете има друга ферма.

Бол поклати остро глава.

— Забравих да те предупредя. Стой далеч от онази пасмина. Това е ранчото на Бенарас, Б Бар Б. Шест стрелеца имат в семейството. Абсолютно с никой си нямат работа и стрелят смъртоносно.

Той пуши мълчаливо няколко минути, а аз се замислих върху ситуацията с ранчото. Нямаше никакво време за губене, нито пък имаше смисъл да се свиваме от страх. Цялата работа беше да почваме колкото е възможно по-скоро строежа на фермата.

Една идея ми хрумна и на следващата сутрин оседлах коня и потеглих на юг.

Местността към Орган Рок беше дива и безлюдна, ерозирала хиляди години под слънцето, дъжда и вятъра, местност напукана от дълбоки урви сякаш от някакъв умопобъркан великан. Земята много мили наред беше само камънаци с тук-там някой зелен храсталак сред монотонния пейзаж от червено, розово и бяло.

Много нарядко като по чудо можеха да се срещнат и оазиси в зелено с дървета, вода и трева. И във всеки един от тях имаше по няколко глави добитък, дебели и лениви животни под сенките на дърветата.

Една тясна пътека извеждаше върху платото и аз поех по нея, като оставих коня си сам да води. Следите от други коне бяха доста редки и аз заключих, че дори и момчетата от Б Бар Б рядко идваха насам.

Вятърът препускаше необезпокояван по безлюдното плато, смриките се люлееха и шумяха. Дръпнах поводите под една шарена сянка на едно дърво и се взрях напред. Платото изглеждаше пусто, но въпреки това имах чувството, че някой ме следи. Останах така дълго време заслушан във вятъра, но никакъв друг шум не можах да доловя.

Конят ми продължи напред почти без някаква намеса от моя страна. Пътеката ми се пресече с един вече доста по-утъпкан път. И двата водеха в моята посока.

Не се чуваше нищо; само стъпките от копитата на коня ми и скърцането на седлото се разнасяха наоколо, а по едно време някъде нададе крясък орел. Заек изскочи отнейде и се втурна като стрела да се укрие.

Платото свършваше рязко и пред мен се разстла една зелена долина не по-различна от Котънууд Уош, но далеч по-дива и по-отдалечена. Надвисналите скални кули я държаха в прегръдката си, а един каньон с мрачно устие се врязваше дълбоко в долината. Пътеката, която се спускаше от платото, почваше да се вие в резки зиг-заги и аз бързо излязох от замисленото си състояние.

В далечината два пъти мярнах антилопа и веднъж елен. Навсякъде около мен имаше следи от добитък, но малко се мяркаха наоколо.

На изток от мен дивата местност представляваше вълнуваща гледка. Един огромен лабиринт от виещи се каньони и начупени скални отломъци. Това беше една земя, все още неизследвана и непокорена, жадуваща за стъпката на истински мъже.

Внезапен звук от вдигнат ударник ме върна към действителността. Конят ми замря на място с внезапно наострени уши, а аз положих длани върху дръжките на револверите си.

— Накъде отиваш, странниче?

Гласът сякаш се разнесе откъм една купчина скални отломъци в края на една тревна ливада, но никой не се виждаше.

— Търся шефа на Б Бар Б.

— каква работа имаш с него?

— Бизнес. Нямам лоши помисли.

— Да си виждал човек с лоши помисли застанал под дулата на два спенсъра? — изкикоти се сухо невидимият мъж.

След миг се разнесе гласът и на едно невидимо момиче.

— Кой си ти?

— Аз съм Мат Бренан, съсобственик на Ту-Бар.

— Да не лъжеш?

— Мога ли да видя шефа ви?

— Разбира се.

Високо момче на осемнайсет години се показа иззад камъните. Стройно със слаби крайници, но изглеждаше корав и помъдрял не за годините си. Държеше спенсъра си сякаш беше роден с него. Кимна ми с глава към една едва забележима пътека към широкия каньон.

Леки стъпки притичаха нейде зад него докато водеше коня напред. Той не се обърна в седлото си и ръцете му през цялото време се виждаха добре.

Старият вожд на племето беше застанал пред един каменен дом построен като същинска крепост. На ръст не беше по-нисък от синовете си, а гръбнакът му беше като на младеж.

Вляво и вдясно от къщата, само в скалите, се намираха конюшните и другите помощни сгради. Силно утъпканата земя беше чиста, конете бяха разчесани, а всички сгради — поддържани добре. Семейство Бенарас можеха да бъдат и разбойници, но не можеше да се отрече, че се трудеха съвестно.

Старецът ме изгледа без всякакво изражение на лицето си. После извади лулата от устата си.

— Слизай от коня и влизай в къщи.

Отвътре домът беше спретнат не по-лошо, отколкото отвън. Подът беше почистван съвсем наскоро, също и масата. Всичко в къщата беше изработено с вкус, от майсторски ръце, всеки детайл беше изпипан до съвършенство.

Едра жена с приветливо майчинско изражение подреди чаши на масата и наля кафе. Едно момиче в спретната памучна рокля донесе домашно приготвени хляб и масло. После добави и буркан мед.

— Имаме си пчелин.

Старият Боб Бенарас ме изгледа изпод рунтавите си вежди. Приличаше на изскочил от страниците на Вехтия завет племенен вожд.

Не отделяше погледа си от мен докато говорех, като мълчаливо и спокойно пушеше. Изядох една филия хляб, като не подминах маслото и меда. Той гледаше с одобрение, а момичето донесе висока чаша пълна с маслено мляко.

— Имаме малко охранен добитък — започнах аз, — но не можем да го прекараме. Искам да ти продам зрелия добитък, или да го разменя за по-млада стока от теб.

Изпих чашата до половината и я поставих върху масата. Беше студено, без съмнение току-що извадено от хладника.

— Ти можеш да закараш животните си на пазара — продължих аз, — и можеш да ги продадеш, така че няма да загубиш нищо. Просто ще си помогнем един на друг като съседи.

Той ме прониза с погледа си когато използвах тази дума, и аз веднага проумях, че бях използвал най-точната. Този вдъхващ страхопочитание старец, независим и горд, уважаваше семейството и съседите си.

— Ще направим размяната. — Той изчука лулата си. — Момчетата ми ще ти помогнат да събереш добитъка и да го прекараш.

— Благодаря ти, но не е необходимо. Не трябва да се забъркваш в тази свада.

Той заби свирепите си сини очи в мен.

— Аз купувам крави — изрече той със зловещ глас. — А който си няма работа и е решил да си създава неприятности, да заповяда.

— Хайде, татко! — Мама Бенарас ми се усмихна. — Нашият татко си мисли, че е във война.

Бенарас поклати глава, докато си намазваше филията с масло.

— Не сме длъжници на никого, и никой не може да ни забрани да помогнем на човека. Ник, иди и вземи Зеб. После оседлай и тръгни с този мъж. Ще изпълняваш всичките му заповеди. Няма да се месиш в никакви свади, но няма да отстъпваш пред никого. Ясно ли е?

Ник се обърна и излезе от стаята, а Бенарас се обърна към съпругата си.

— Хайде, майко, слагай масата. Имаме си гостенин. — Той ме огледа с изучаващ поглед. — Значи си имаш неприятности с Пайндър, а?

Разказах му как започна всичко, за разговора в конюшнята, и за срещата ми с Чернокосия по-късно. Последното им го предадох много пестеливо, само с няколко думи „Чернокосия ме предизвика… чакаше ме с револвер в ръка.“

Това беше всичко, което им казах. Момчетата размениха погледи, а старецът започна да тъпче тютюн в лулата си.

— Получил си е заслуженото, този негодник. Джоли се беше сблъскал веднъж с него и му се закани рано или късно да го гръмне.

Това обяснение им беше напълно достатъчно. Някакъв мъж те чака в засада с изваден револвер… и на децата беше ясно, че за да оживееш след такава среща, това означаваше другият да е мъртъв. Което също така означаваше, че си и много бърз.

Храната беше много вкусна: големи купчини картофено пюре, огромни порции говеждо и сърнешко месо, и няколко зеленчукови ястия. Всички момчета бяха налице, високи, стройни и широкоплещести; приличаха си като като капки вода, видна беше само разликата в годините. Всички до едно бяха точни копия на обруления от живота техен баща.

След като се нахранихме неохотно се надигнах да си тръгвам. Старият Боб Бенарас ме изпроводи до коня. Той погали животното с ръка и кимна.

— Мъжът се познава по неговия кон — изрече той — или по револвера му. Радват ми окото, когато са добре подбрани и поддържани. Добре дошъл си по всяко време, синко. Тук нещо не се имаме много със съседите си, не ни падат много на сърцето. Но ти си винаги добре дошъл в моята къща.

Беше се смрачило порядъчно когато излязохме от фермата без да бързаме особено, като се опознавахме един друг, с ясното съзнание че може да налетим на какво ли не докато се доберем до вкъщи. Напълно възможно беше някой да е станал свидетел на пътешествието ми. Колкото и да се притеснявах, все си повтарях, че старецът живееше в ранчото много преди аз да се появя, и че той умееше да се грижи за себе си.

Спомних си табелата с надписа на вратата и се почувствах по-добре. Едва ли имаше мъж на света мераклия да се запознае по-отблизо с мощната цев на спенсъра.

Скоро изгря луната, а с нея се показаха и звездите. Жегата на деня сякаш се бе изпарила, както винаги става в пустинята където почти няма растителност която да я задържи, а само голи скали и пясък. Въздухът на високото плато беше рядък и ние ускорихме ход.

В един момент ни се стори, че чухме някакъв звук… Вслушвахме се внимателно няколко минути, но не доловихме нищо повече.

Като стигнахме до вратата аз скочих да я отворя готов на всякаква изненада.

Изведнъж Ник Бенарас прошепна:

— Почакай малко!

Двамата застинахме неподвижни. До слуха ни достигнаха звуците от движещи се коне, и на границата на Уош, на не повече от петдесет ярда от мястото, където стояхме, се показаха двама конници. Зачакахме с готови пушки в ръце, но след малко двамата конници се отдалечиха.

Минахме през вратата и затворихме. Нищо не ни обезпокои.

Изведнъж Зеб рязко дръпна поводите на коня си.

— Ник!

Заковахме на място и напрегнахме слуха.

— Какво има, Зеб?

— Пушек… усещам пушек.