Луис Ламур
Сребърният каньон (22)

Глава двадесет и втора

Озовахме се в един мълчалив и притихнал град, но плевникът беше пълен със сено и двамата се нуждаехме от здрав отдих, каквото и да ни очакваше за напред, можеше да почака.

Два часа по-късно, сякаш по сигнал, внезапно се разбудих. Оставих Мълвейни да пухти доволно в съня си, плиснах няколко шепи вода на очите си и се запътих към ресторанта на Майка О’Хара. Първият човек, когото видях след като прекрачих прага, беше Мойра. А вторият — Кий Чейпин.

— Съжалявам — каза Чейпин. — Току-що чухме новините.

Недоумяващото ми изражение трябва да му беше подсказало, че не знам за никакви новини, но нямах никакво желание да ги чуя.

— Губиш Ту-Бар.

— какво говориш?

— Джейк Букър е представил документ предоставящ му правото на собственост върху Ту-Бар. Закупил е всички права от един племенник на стария Бол. Подал е тъжба за Бокс М, с твърдението, че ранчото в действителност никога не е било собственост на Руд Макларън, а било принадлежало на негов братовчед, който сега бил мъртъв. Букър открил един роднина на този братовчед и закупил собствеността.

— Това е кражба.

— Ако подаде документите си в съда, става много лошо.

Той продължи да обяснява, че Букър бил хитър адвокат, и въпреки двамата свидетели, можел да обоснове сериозна искова молба.

Каза, че според Букър преди няколко години, докато се лекувал от една огнестрелна рана, Макларън бил продал с нотариален акт ранчото на братовчед си и че било повече от очевидно, че оттогава насам не си го е изкупил обратно.

Лицето на Мойра беше пребледняло и не беше трудно да разбера защо. Ако Букър успееше да прокара и защити в съда тъжбата си, тогава Мойра, вместо да бъде една млада и независима притежателка на животновъдна ферма, щеше да представлява една нещастница която си търси работа. Знаех, че Макларън беше хвърлил много пари в благоустройството на фермата, и банковите му сметки съвсем бяха отънели.

— Това, което е по-важното сега — продължи Чейпин, — е, че Букър съдебно решение, с което се блокират всички банкови депозити, спират се всички разпродажби, и се замразява всичко както си е докато не бъде решен случаят.

Приседнах на един стол. Бързо събрах мислите си. Букър едва ли би дал и пукнат петак за исковете си, ако не мислеше, че ще може да ги защити в съда. Този мъж беше особено опасен.

На мили наоколо нямаше адвокат способен да се пребори с мръсните номера на Букър. Това, което беше започнало като война за земя, се беше превърнало в една грандиозна кражба осъществена от един изпечен мошеник адвокат. А никой от нас не разполагаше с достатъчно пари, за да се справим с него.

Внезапно една мисъл ми хрумна.

— Канавал знае ли за това?

Чейпин нетърпеливо махна с ръка.

— Той не може да направи нищо. Той е само един управител и нищо повече.

Кати О’Хара ми донесе кафе, което беше с добър вкус.

Шерифът Тарп беше напуснал града, съпроводен от наскоро пристигналия полковник Д’Арси. Били отишли до ранчото на Морган Парк да го търсят.

— Трябваше да отскочат до Тъмния каньон — казах аз.

— Защо там? — изгледа ме любопитно Чейпин. — Какво ще накара някой да ходи там?

— Само там може да се крие.

Изядох в мълчание закуската, която ми донесе Кати О’Хара. Морган Парк беше свободен и нямаше да има нищо против да ми пръсне черепа при удобен случай. Боди Милър по всяка вероятност беше в града. Каквото и имаше да се върши, трябваше да го върша бързо, и независимо от това колко добър можех да бъда с пушката или в юмручен бой, юридическите капани за мен бяха пълна загадка. Нямах никакъв шанс да сразя Букър на негова собствена почва.

Мойра не ме погледна. Поговори малко с Кий Чейпин, който беше приятел на баща й.

— Мойра — обадих се аз, — по-добре изпрати някого до ранчото да съобщи на Канавал какво се е случило.

Тя пак не погледна към мен.

— Какво може да направи той? Това може само да го разтревожи допълнително.

— Няма значение, просто последвай съвета ми.

Тя се напрегна малко, отхвърляйки предложението ми.

— Дори още по-добре, накарай Фокс и няколко от работниците ти да го докарат в града с каруца.

— Но аз не…

— Направи както ти казах. — Резкият ми тон сякаш я разтърси. Тя вдигна поглед и очите ни се срещнаха. След малко ги сведе, но на мен за миг ми се стори, че прочетох нещо в тях…

— Мойра — изрекох нежно аз — нали искаш да запазиш ранчото си? То може да бъде спасено. Доведи канавал тук и му предай какво се е случило. Намери свидетел, вземи показание от него и го накарай да се подпише под него.

— За какво говориш? какво показание?

— Направи както ти казвам.

Довърших се дан последна глътка кафето си, взех шапката си и я нахлупих. После си свих цигара. Очите ми оглеждаха внимателно улицата отвън докато правех това, нямаше и следа от Милър.

Но в този момент видях още нещо. Един съсипан сивокафяв кон беше привързан за оградата на корала. Едва се виждаше между сградите.

— Кой е собственикът на този кон?

Чейпин се приближи до прозореца и погледна навън. Поклати глава.

— Нямам представа.

Кати тъкмо прибираше масата и хвърли поглед.

— На Джейк Букър е. Тази сутрин го яздеше.

А Джейк Букър имаше малки крака.

Мълвейни тъкмо се измъкваше от плевника когато стигнах до него. Той ме изслуша, после изтича до канцеларията на конюшнята и взе един отпочинал кон.

Кий Чейпин беше застанал на вратата на ресторанта когато минах покрай него.

— Докарай Канавал тук. Ще имаме открито обсъждане на проблемите. Изпрати някой да повика и Джим Пайндър.

Той ме изучава няколко секунди.

— Мат, какво знаеш?

— Достатъчно… поне така мисля. Достатъчно, за да спася Бокс М и вероятно да открия човека убил Макларън.

Без да се бавя обиколих целия град, магазин по магазин, салон по салон. Търсех Боди Милър, но никъде нямаше и следа от него, нито от съдружника му.

Кий Чейпин и Мойра ме чакаха в ресторанта на Майка О’Хара. Седнах при тях и без да им давам възможност да си отворят устата им нахвърлих по най-пестелив начин плана си. Мойра слушаше изненадана, както забелязах, макар че това не трябваше да я изненадва, защото й бях говорил доста по тези неща преди. Чейпин само кимаше от време на време.

— Може и да сполучим — съгласи се той с мен. — Поне можем да опитаме.

— А Тарп?

— Ще остане на наша страна. Той е стабилен мъж, Мат.

— Добре, тогава. Сутринта ще имаме представление.

Зад мен се разнесе нечий глас, който добре познавах, нисък, уверен в себе си и присмехулен.

— Браво! Представление на разсъмване. Това ми харесва, Бренан.

Беше Боди Милър.

Усмихваше ми се когато се обърнах, но очите не участваха в усмивката.

Това беше Боди, човекът, който искаше да ме убие… Боди убиецът.

 

На сутринта слънцето изгря чисто и горещо. На развиделяване небето беше без едно облаче, и далечните планини трепереха в маранята на собствените си склонове. Пустинята се губеше сред топлинните вълни, а някакъв покой бе захлупил пустинята и града, нещо като някакво неясно предчувствие, което сякаш пристъпваше на пръсти за да не вдигне и най-малкия шум.

На улицата прекрачих съвсем сам. Всичко беше безлюдно, все едно че се намирах в някой град на духовете; навред цареше тишина нарушавана единствено от скърцането на ботушите ми по дървения тротоар. И в този момент, сякаш разпръснал магията за миг, барманът излезе от салона и започна да мете пред входната врата.

Хвърли ми един поглед, кимна в знак, че ме е познал, и после набързо приключи с метенето и се шмугна обратно в бара.

От една странична улица изскочи мъж с две дървени ведра и се огледа предпазливо наоколо. След като се увери, че няма никой, той тръгна да пресича улицата, като я оглеждаше внимателно в двете посоки.

Седнал в един от полираните от безброй панталони столове пред салона отправих поглед към далечните сини планини. След няколко секунди вече можеше да не съм жив.

Не беше много хубаво утро, в което да умре човек, но кое ли утро пък е хубаво да се умира? Но въпреки това след малко двама мъже, аз и другият, щяхме да се срещнем нейде в града и и единият от нас, а може би и двамата, щяхме да паднем мъртви.

Мълвейни се появи на улицата и остави коня си в конюшнята. Приближи към носейки оръжия достатъчни за започване на война.

— Събрал съм всички момчета. Само след час ще бъдат тук. Джоли вече е в града.

Някаква жена се изправи в един прозорец от втория етаж и погледна надолу. Внезапно се извърна и напусна прозореца сякаш някой я беше повикал отвътре.

— Посмее ли да изникне и Ред в тая суматоха — каза Мълвейни, — той е мой.

— Имаш го.

Мъжът с двете ведра забърза уплашено по улицата; при всяка негова стъпка ведрата пръскаха вода.

Шерифът Тарп още не се беше завърнал. Нямаше и следа от Пайндър, Морган Парк или Боди Милър.

Майка О’Хара беше застлала масата с бяла покривка и сервираната храна изглеждаше чудесна.

— Трябва да се засрамиш! — изрече ми грубо тя. — Това момиче не можа да мигне цяла нощ от страх, че може да те убият.

— Тревожела се е за мен?

— Като полудяла е! Заради теб и онзи Боди Милър!

Вратата се отвори и влезе Мойра. Тъмната й коса беше навита хлабаво на тила й, а очите й изглеждаха необичайно големи върху бледото й лице. Тя избягваше погледа ми и добре, че беше така. Защото това беше особен ден, в който нямах право да проявявам абсолютно никаква слабост, дори и към нея.

Влезе Чейпин, след него полковник Д’Арси. Веднага го познах. Точно зад тях беше Джейк Букър. Очите му гледаха самодоволно.

Още не бяха седнали по местата си, когато се появи и Джим Пайндър.

— Радвам се да те видя, Джим — казах аз и видях как се разтърси лицето му при думите ми. — Оказа се, че сме се били заради друг човек.

Той застана с ръце на бедрата си оглеждайки стаята. Чейпин познаваше, за Д’Арси беше чувал. Не даде признак да познава Букър.

Извърнах се и изгледах Букър.

— Това е мирна конференция, Букър. Битките в тази околия свършват днес.

Той ме изгледа и бавно примигна с очи. Беше мъж със слабо лице и кожа обтегната по скулите му. Ясно виждах, че беше разтревожен. Беше от тези хора, които искаха винаги да знаят малко повече за ситуацията от всеки друг. А това за него беше изненада, и той още не беше решил как да реагира.

— Не съм казвал нищо за помирение — изрече Пайндър с равен глас. — Дойдох тук, защото разсъдих, че си готов да продадеш.

— Не, не за продажба. Ранчото си е мое. Мисля да си го задържа. Но ние организираме движение за помирение. Кий Чейпин и шерифът Тарп също участват в него. Чейпин е поканил градските търговци и бизнесмени да вземат участие. Ти също можеш да се включиш или можеш да останеш отвън, но ако не се присъединиш към нас, ще се наложи да купуваш хранителните си припаси в Силвър Рийф. Този град ще бъде затворен за теб. Всеки един от нас ще скрепи с подпис декларацията за мир, която влиза в сила утре на изгрев слънце.

— Ти уби брат ми.

— Той ме преследваше, за да ме убие. Има разлика. Виж — изрекох аз — тази война ти струва много пари. Имаш нужда от пари, както всички нас. Или ще подпишеш, или няма да можеш да прекарваш добитък. Всички знаят, че си достатъчно смел, за да се изправиш срещу мен, но какво ще докаже това?

Той се загледа вироглаво в масата; думите бяха разумни и той го знаеше. Накрая произнесе:

— Ще го обмисля. Трябва ми малко време.

— Това ще ти отнеме точно две минути.

Той повдигна глава и очите му се впиха в мен. Знаеше добре, че от двама ни аз бях по-бързият с револвера. И въпреки това аз говорех за примирие. Знаех, че тази война му бе струвала огромни разходи и никой разумен човек не би се отказала с лека от възможността за прекратяването й.

Внезапно устата му се изкриви в кисела гримаса. Неохотно повдигна рамене.

— Не оставяш на човек много избор, Бренан. Нека бъде мир.

— Благодаря ти. — Протегнах му ръка. Той я изгледа, но накрая я пое. Кати О’Хара му напълни чашата.

Той изгледа кафето, после мен.

— Трябва да прекарам едно стадо. Единственият път с вода лежи през твоя участък.

— Какъв проблем би могло да бъде това? Надявам се само прекарването да не ти отнеме повече от седмица.

Вратата се отвори и вътре влезе Фокс, подкрепящ Канавал. Той беше блед и изпит, но очите му бяха будни и оживени.

— Мис Мойра би могла да се подпише вместо мен. Тя е собственикът — каза той. — Но аз съм за мирното разрешение.

— Ти също подпиши — настоях аз. — Искаме да се подсигурим срещу всички възможни изненади.

Джейк Букър бе станал целият слух, разтревожен вече какво да мисли.

Сега вече реши да говори.

— Това е абсолютна безсмислица както всички добре го знаете. И двете ферми ми принадлежат по право. Имате двадесет и четири часа на разположение да се изнесете от тях.

В този в стаята влезе шерифът Тарп. Той седна без да каже нищо. Измъкна лулата си с преднамерено бавни движения. Беше възрастен, но внимателен, и умен.

— Ние няма да се изнесем, Букър. И ти никога не ще успееш да ни прогониш.

— Да не ме заплашвате? — изрече със задоволство Букър, щастлив, че всичко това ставаше пред очите на шерифа.

Игнорирах въпроса му и вместо това си налях още кафе, като забавих отговора си.

— На какво почива искът ти за Бокс М?

— Върху документ за прехвърляне на собствеността — изрече той бързо. — Ранчото беше продадено на Джей Колинс, стрелеца. Колинс беше убит. Наследи го неговият племенник. Аз купих от него Бокс М и всички принадлежности към него.

Канавал вдигна поглед към мен. Усмихна се леко, и после кимна.

— Значи ето каква била работата.

— Джейк — произнесох аз — позволи ми да те представя на Джей Колинс.

Букър проследи жеста ми и изгледа Канавал. Лицето му изведнъж стана два пъти по-бяло. Понечи да проговори, но думите заседнаха в гърлото му. Но никой не изпитваше съмнение, че аз говоря истината. Без съмнение Канавал отговаряше на всичко което той беше научил за Колинс.

Мойра се втренчи в Канавал; той отвърна погледа й и се усмихна.

— Ето защо знаех толкова много за майка ти. Тя беше единствената личност, което наистина съм обичал… докато не срещнах племенницата си.

— Мама ми е разказвала за теб, но аз никога дори и не съм си помислял…

Обърнах се към Букър. Само за минута половината му план беше сринат, а аз добре знаех, че в такива случаи половин означаваше нищо.

И въпреки всичко той отчаяно търсеше някакъв начин да се измъкне. Знаеше добре, че ние няма да блъфираме, че ако искът който бяхме направили за Канавал стигнеше до съда, той щеше да бъде признат.

Той сведе поглед и аз почти долавях хода на мислите му.

А сега накъде? А сега какво?