Луис Ламур
Сребърният каньон (21)

Глава двадесет и първа

Когато стигнахме до дъното спряхме конете си сред облак от прах и скочихме от тях да потърсим убежище сред една гъста горичка и храсталаци. Дори и конете ни долавяха напрежението, застанали с вдигнати глави и нащрек.

Всичко беше замряло. Някъде в далечината камък се търколи по склона. Потта се стичаше зад ухото ми и аз доловях мириса на прах и напечените от слънцето листа. Дланите ми бяха изпотени и те и аз ги избърсах в ризата си; не се разнасяха никакви звуци.

Като внимавах седлото ми да не изскърца скочих долу с уинчестъра в ръка и като махнах на Мълвейни да ме изчака, аз се отдалечих в гъсталака.

Застанал в края на горичката виждах на не повече от тридесет ярда в едната посока и двадесет в другата. Над нас се надвесваха скалните склонове и пясъкът в каньона лежеше замрял под палещото слънце. Тук-там сред скалите се забелязваха тънки ивици сенки.

Някъде наблизо ромолеше вода, което правеше жаждата ми още по-непоносима. Вратът ми беше сгорещен и лепкав, а ризата бе залепнала за плещите ми. Оглеждах стените на каньона с някакво лошо предчувствие докато прехвърлях пушката от едната ръка в другата. Избърсах ръцете си в джинсите и реших да рискувам, като се покажа от укритието си и се пъхна в тази шестинчова ивица сянка по стената. Промъкнах се до една издатина в скалата и надзърнах внимателно зад нея.

На около шестдесет ярда от мен стоеше оседлан кон с приведена глава. Огледах наоколо, но не видях нищо повече, и в този момент зърнах едва видими отвъд една бяла огладена от водата скала, ботуш и крак.

Близо минута не откъсвах поглед от тях. Нищо не се помръдваше, нито се чуваше някакъв звук. Напреднах внимателно готов за всякаква изненада с пръст върху спусъка. Само откъслечни клокочения на водата нарушаваха тишината. И в този момент видях мъртвеца.

Че беше мъртъв, беше извън всяко съмнение. Черепът му беше облян в кръв, а над окото си имаше дупка от куршум. Очевидно така и не беше разбрал какво го е поразило. Това служеше също така като предупреждение. Мъжът, който можеше стреля толкова майсторски, не беше човек за подценяване.

Лицето му ми се стори сякаш познато от някъде и като се вгледах по-отблизо видях подутината върху главата му. Това беше онзи конник на Слейд който бях успял да закача при сблъсъка ни по пътя.

Куршумът го беше ударил над окото и след това бе отишъл надолу, което сочеше, че е бил застрелян от засада; може би стрелецът се беше скрил някъде сред стените на каньона. Прокарах една мислена права линия и зърнах на предполагаемото място върху скалата малка зелена туфа.

Мълвейни дойде след като го повиках тихо. Загледа мъжа.

— Това не е онзи, подир който вървим.

— Това е човек от бандата на Слейд — казах му аз.

Продължихме напред; оттук нататък тайнственият непознат повече не си беше правил труда да прикрива следите си. Мъжът, когото преследвахме, вече бе забавил значително стъпка.

Внезапно видяхме отпечатък от ботуш, рязко очертан в праха и съвсем ясен. Нещо се преобърна в мен.

— Мълвейни, това следата на човека който е застрелял Макларън!

— Но Морган Парк е в затвора — възрази ми той изучавайки отпечатъка. Той знаеше, че бях ходил до ранчото да видя следата за която ми беше споменал Канавал.

— Той е бил…

Конят ми рязко изправи глава с разширени ноздри. Сграбчих го за муцуната и сподавих изцвилването му. После проследих погледа му.

На по-малко от стотина ярда от нас някакъв странен сивокафяв кон беше завързан за колче близо до една тревиста туфа.

— Знаеш ли — произнесох аз замислено, — когото и да следим, той вече сигурно си мисли, че се е отървал от преследвача си. И вече се чувства в безопасност.

СКрихме конете си в едно странично каньонче и се изкатерихме по скалната стена да огледаме наоколо. От върха на платото се откриваше цялата заобикаляща ни равнина. Под южния край на срещуположната ни стена се виждаха купчина древни развалини, а зад тях се откриваха дълбоки каньони.

Оглеждаха терена пред нас и изведнъж видях един човек да излиза от една скална пукнатина носейки тежка раница. Той я положи на земята и свали палтото си, после с един копач и лост започна да разбива една гънка над пукнатината от която беше изскочил.

Мълвейни виждаше мъжа, но не и това, което правеше в момента.

Докато му обяснявах какво виждам, мъжът в далечината взе лоста и замахна силно към гънката. Скалата се пукна, после поддаде и рухна сред купчина отломъци и прах. След малко прахът се слегна. Скалната пукнатина вече не се виждаше.

Мъжът се огледа внимателно на всички страни, после скри оръдията си, вдигна пушката и раницата, и тръгна в посока към нас. Гледах го как се приближава и видях, че носеше черни джинси, силно прашасали в момента, и малка шапка. Лицето му не се виждаше под козирката й, но нищо от походката му не ми напомняше някога да съм го виждал.

Той изчезна от погледа ми, и дълго време след това не се чу никакъв звук.

Той не можеше да ни види, поне така си мислехме двамата с Мълвейни, но все пак се смъкнахме долу по скалите чак до дъното на каньона. Тъкмо се насочихме към страничния каньон където бяхме скрили конете си, когато се раздадоха два бързи изстрела.

Спогледахме се озадачени. Но никакъв звук повече не се чу докато изминахме нелекия път обратно до страничния каньон.

Мълвейни пръв видя какво беше станало и изпсува злобно. Това беше първият път, в който го чувах да псува.

Конят и мулето му лежаха проснати в локва кръв. Манерките ни бяха изпразнени и смачкани с камъни. Намирахме се на тридесет мили от най-близкото ранчо, и пътят ни дотам минаваше през може би най-дивата пустош на земята.

— Има вода, но няма с какво да я носим. Дали мислиш, че е разбрал кои сме?

— Ако е местен човек, няма начин да не познава коня ми — изрекох горчиво аз. — Това беше най-добрият кон който някога съм имал.

Това ми позволи да науча още неща за нашия човек, който и да беше той. Той беше абсолютно безмилостен. Той не бе прогонил животните, а просто ги беше застрелял. А и освен това беше благоразумен. Разбираше, че би се изложил на голяма опасност, ако се опиташе да ни приложи и на нас същия номер, който бе погодил на човека от бандата на Слейд.

— Ще разгледаме онова място, което затрупа с камъни. Трябва да е нещо много важно.

Почти се беше смрачило когато успяхме да изкопаем достатъчно от срутената скална маса, за да се доберем до тайната му. Мълвейни удряше с всичка сила скалата с копача си. Изкърти едно парче и ми го подаде с очи блеснали от възбуда.

— Сребро! Най-голямото находище, което някога съм виждал! По-богато даже и от онова в Сребърния каньон!

Парчето руда блестеше в дланта му докато го въртеше и го оглеждаше от всички страни. Значи заради това бяха загинали Макларън и останалите.

— Богато е — потвърдих аз, — но аз предпочитам Ту-Бар пред това тук.

— Но виж само колко е красиво!

— Тогава пъхни си го в джоба, защото ни чака дълъг път.

— Сега?

— Тази вечер… докато е хладно.

Сенките бавно се удължаваха докато крачехме напред и гъстият мрак полека се спускаше задушавайки в прегръдката си каньоните и планините. Разменяхме от време на време по някоя приказка и така се добрахме до Каньона на руините, откъдето се изкатерихме по една седловина на хълмовете Сладката Алис, и после се спуснахме до един извор от другата страна.

Там си починахме и се напихме до насита, като през цялото време не спирах да мисля и да си припомням различни неща.

Лагерът на Слейд, където бях видял бандитите му, не беше много далеч от мястото, където се намирахме в момента, там имаше вода и подслон, като те бяха сигурни, че единствено Морган Парк знаеше за скривалището им освен тях. Хората извън закона не обичаха много-много да си показват носа навън, и аз се съмнявах да са се преместили на ново място. А където имаше и бандити, там неизбежно щеше да има и коне.

Десетте мили до този момент ги бяхме извървели за пет часа, и нощта вече преваляше. По-голямата част от изминатия ни път лежеше по дъното на каньона. А сега ни предстоеше да прекосим платото на Тъмния каньон… грешка, тъкмо този беше каньонът, в който се криеха!

Колкото и да беше тъмно, не разменихме и думичка, докато вървяхме напред. Някъде в мрака клокочеше вода и прохладната влага в каньона ни действаше особено ободрително след жегата на проточилия се ден.

Чухме някой да пее преди да видим светлината на огъня. Стените на каньона улавяха и усилваха звуците. Няколко ярда по-нататък забелязахме огъня и отражението му върху нечие лице.

Там имаше трима мъже и единият от тях пееше докато си почистваше пушката.

Пристъпихме на границата на светлината хвърляна от огъня когато ни забелязаха, но аз вече държах уинчестъра си насочен срещу тях, а Мълвейни ги сочеше със страховития си четиристволен пистолет.

Слейд не беше глупав мъж. Замря на място с ръце на открито. Лицето му побледня, доколкото беше способен на това, и той зачака примирено.

— Кои сте вие?

Лицата ни бяха скрити зад периферията на шапките ни, а телата ни частично се затуляха от храстите.

— Казвам се Мат Бренан, и нямам никакво желание да си създаваме взаимно неприятности. Искаме само два добри коня. Можете да ни ги отстъпите доброволно или ще се наложи да ги вземем насила. Нашите — добавих аз, — бяха застреляни от същия човек, който уби партньора ти.

— Лот е убит?

Слейд ме огледа докато се мъчеше да осмисли новините. Никой от тях нямаше желание да предприема нещо лекомислено. Но въпреки това уинчестърът ми не слизаше от тях.

— Той се е сблъскал с един човек, когото преследвахме. Получил е куршум между очите. — Вдигнах ръка и бутнах шапката на тила си. — После застреля конете ни.

— Проклет да е всеки, който убива коне! Кой беше той?

— Оставя следа като тази на Морган Парк, но Парк е в затвора.

— Вече не е — каза Слейд. — Снощи е успял да духне от пандела един час след свечеряване. Измъкнал един стоманен прът от решетката в онази порутена стена и духнал.

Но мъжът, когото бяхме видели, не беше достатъчно едър, за да бъде Морган Парк. И въпреки всичко тая новина заслужаваше да я запомним.

— А с конете какво става?

— Вземете ги. Ние изчезваме.

— От резервните ли са?

— Имаме цяла дузина резервни коне. В нашия бизнес е жизнено важно да имаш под ръка отпочинали коне със свежи сили. — Той ми се ухили и бавно се отпусна на лакът. — Сърдиш ли ми се още, Бренан?

— Не… само бъди внимателен.

— С тия оръжия дето сте ги насочили срещу нас? Има си хас… Какво е това оръдие дето го държи приятелят ти? Дулото му стига да се пъхне цял човек вътре барабар с шапката.

Мълвейни отиде да вземе конете, и след малко ги доведе. Бяха оседлани и оглавени.

Слейд направи гримаса, като видя седлата, но не каза нищо.

— Да имаш някакви други вести?

Той ми се ухили злобно и отмъстително.

— Да. Боди Милър дрънка наляво и надясно в града, че ти си бил негова плячка.

— Здрав апетит има това момче. Дано само да не глътне нещо, дето ще му разстрои храносмилането.

Възседнахме конете.

— Ще ги оставим в градската конюшня.

— По-добре недейте — каза Слейд. — В горичката зад къщата на Армстронг има един корал. Там ги оставете.

Конете бяха отпочинали и изпълнени с желание да препускат, и ние отпуснахме юздите им. Толкова хубаво се чувствах отново на седлото, но двамата с Мълвейни вече бяхме каталясали след този дълъг преход пеша.

Яздехме без да говорим, защото нямаше какво да си кажем. Звездите избледняваха и небето бавно започна да посивява на изток, а след малко се обагри в бледожълто над планините зад нас. Розовите багри на зората обляха планинските склонове пред нас и ние забавихме конете си, като влязохме в утъпканите дири и загледахме изгрева на слънцето.

Денят ни завари да яздим по улицата на Хатън Поинт.