Луис Ламур
Сребърният каньон (15)

Глава петнадесета

Боди Милър вкара коня си във вътрешния кръг и аз видях, че дяволът отново го беше обсебил. Тясното му и жестоко лице изглеждаше по-изострено от всякога; очите му бяха почти бели под периферията на ниско нахлупената му теснопола шапка.

Боди никога не беше се бръснал и светлорусите му косми покриваха челюстта му примесени с няколко по-тъмни кичура. Тези последните около ъгълчетата на устата му придаваха особено порочно изражение.

Той беше един гаден младеж, слаб, с тесни рамене, и дълги костеливи пръсти които никога не застиваха неподвижни.

Той се втренчи в мен, без дори да си направи труда да погледне тялото на Макларън, все едно че го нямаше. Уважавах чувствата вълнуващи в момента Том Фокс, неговото неистово желание да ме унищожи, защото това изразяваше безпределната му преданост към сюзерена му Макларън. Това обаче не се отнасяше за Милър. Той просто гореше от едно единствено чувство — да убива.

— Значи ти си бил, а? Един ден ще ти пръсна черепа.

— Не се бъркай, Боди! — заповяда с рязък глас Канавал, пристъпвайки напред. — Това не те засяга!

Омразата на Милър преливаше от очите му. Никога до този момент не бе приемал с охота заповедите на Канавал, и този път дори и не си направи труда да го скрие.

— Макларън е мъртъв — изрече той грубо. — Може би ти повече няма да си управител. Може би тя ще има нужда от някой по-млад за управител!

Циничната усмивка с която той съпроводи думите си беше повече от красноречива какво се криеше зад тях, и аз внезапно бях обзет от жаждата да убивам, и бях само на миг да го направя. Спря ме студеният и безстрастен глас на Канавал.

— Това ще го реши мис Мойра. — Той се извърна към нея. — Желаете ли да бъде още ваш управител?

Мойра Макларън изправи глава. Никога до този момент не се бях гордял така с някой близък човек, както с нея.

— Разбира се. — Гласът й беше равен и студен. — И първото ви задължение като мой управител ще бъде да изхвърлите Боди Милър.

Милър побеля от гняв, устните му оголиха венците, разкривайки едрите му неравни зъби, но преди още да успее да си отвори устата, аз се намесих.

— Не си отваряй плювалника, Боди. Просто не си го отваряй.

Стоях в спокойното и студено утро под надвисналите оловносиви облаци, заобиколен от група въоръжени мъже, изправен пред трупа на Руд Макларън, готов всеки миг да извадя револвера и да стрелям. Знаех, че трябва да убия този мъж или ще умра, и в този миг не исках да размишлявам повече. Исках да стрелям… веднага.

Злобата в погледа му беше невероятна.

— Двамата с теб все ще се срещнем някой ден — процеди той без да откъсва поглед от мен.

— На твоите услуги, Боди — изрекох аз и преднамерено му обърнах гръб.

Застанах до потока и си свих цигара, като гледах как мъжете качваха тялото на Макларън върху каруцата. Мойра избягваше погледа ми и аз не направих опит да се приближа до нея.

Чейпин и Канавал се бяха отдръпнали на една страна и си говореха тихо; след малко се обърнаха и тръгнаха към мен.

— Ние считаме, че ти си невинен, Бренан. Но имаш ли някаква представа кой може да го е извършил?

— Само, че е бил убит някъде другаде и след това е бил пренесен тук, за да хвърлят подозрението върху мен. И не вярвам да го е сторил Пайндър. Той не би застрелял в гръб Макларън. Руд не беше стрелец, не е ли така?

— Не… определено не беше.

— Но Джим Пайндър е стрелец… така че защо ще го застрелва в гръб? Същото нещо се отнася и за мен.

— Мислиш, че Парк ли се крие зад всичко това?

Аз отново повторих малкото, което бях научил от Лайъл, и онези подслушани няколко реплики в кантората на Букър.

Бандата на Слейд възнамеряваше да убие Канавал; каква друга причина би могла да се крие зад това, освен че Канавал беше дясната ръка на Макларън? А човекът наел ги да свършат тази работа беше Парк.

Както и очаквах, двамата ме изслушаха с резерви. Защото Морган Парк според тях нямаше никакъв видим мотив. Когато споменах доклада на пробирера, те просто го отхвърлиха с обяснението, че в района няма никакви минерали, така че нищо не би могло да свърже доклада с Парк. Нито пък Морган Парк имаше за какво да се бои от Руд Макларън, защото Макларън се беше отнасял благосклонно към посещенията на Парк в имението му, дори беше гледал на него като на бъдещ зет. Канавал ми съобщи, че Макларън няколко пъти бил питал Мойра защо не иска да се омъжи за Парк. Всичко, с което разполагах, бяха подозрения и няколко думи на един умиращ мъж… нищо повече.

Пушех и ги гледах как потеглят с каруцата. Мъжете от Бокс М бяха обкръжили четириколесната катафалка, една мълчалива почетна стража. Едва тогава тръгнах към Мойра.

Не знам дали ме видя да приближавам към нея. Тя пришпори коня си точно в този момент и потегли спокойно, а аз останах зад нея, обкръжен от малобройната си охрана, Мълвейни и момчетата на Бенарас.

Боб Бенарас бе останал в ранчото да го пази от неканени гости, и ме чакаше на двора.

— Тръгваме си за вкъщи — каза той, — но Джонатан и Джоли могат да останат с теб. В момента нямам работа за тях и не искам да бездействат.

Той не можеше да ме заблуди, но въпреки това му бях благодарен за помощта, и той го знаеше.

 

Известно време не се случи нищо.

Стените на къщата бързо започнаха да израстват когато вече четири чифта ръце се бяха ангажирали с издигането им. И четиримата бяхме млади и силни, а Мълвейни беше зидар. Той беше авторът на проекта на къщата, и на плана за работата ни. Забравили всичко, две седмици работихме като побъркани. Хълбокът ми отново възстанови еластичността си, а мускулите ми работеха с предишната си енергия. Чувствах се по-добре; започвах да заяквам.

Беше направено дознание по делото за убийството на Руд Макларън, но не бяха открити никакви улики или доказателства. Въпреки докладите на шерифа, който идва да разследва мястото два дни след убийството, много хора продължаваха да ме считат за неговия извършител. Просто нямаше кого другиго да заподозрат. Джим Пайндър дори бе отсъствал от околността, като си имаше непоклатимо алиби, защото същата нощ бе взел участие в някаква незначителна престрелка заради нечестна игра на карти в Хайт.

Макларън не беше оставил завещание, така че по закон ранчото беше наследено от Мойра. Но въпреки това нищо не беше уредено. Единствено Бокс М оттеглиха всичките си искове към Ту-Бар и каквито и да били части от участъка или водните източници.

Джим Пайндър остана във фермата си и не се мяркаше в Хатън Поинт.

На Боди Милър обаче започна да му се носи славата. Застрелял един човек в Хатън Поинт при скандал в един салон. Прострелял го още преди другият да успее да измъкне револвера си. Боди и Ред бяха докладвани, че се движат с голяма група хора извън закона от Хайт, много от които идваха от Робър Лууст. Разнесе се вестта, че в Бокс М се губели животни, и разказваха, че при тия новини Боди се скъсвал от смях. Пребил с револвера си един мъж в Силвър Рийф и бързо започнал да печели репутация на разбойник.

През цялото това време не спирах да размишлявам за Мойра. Веднъж дори отскочих до ранчото и разговарях с Канавал на двора. Мойра обаче не искаше да ме приеме.

Колкото и да беше странно, но ми се стори, че долових искрено съжаление в гласа на Канавал, когато ми предаваше думите й.

Той беше спокоен мъж, дистанциран, но дружелюбен. Косата му беше преждевременно посивяла; човек можеше да разговаря непринудено с него и да го чувства за свой приятел, макар че той не се задълбаваше във взаимоотношенията си. Той беше самотен вълк, който никога не се смесваше с останалите мъже от ранчото, като обикновено яздеше сам.

Не спомена нищо за бандата на Слейд, нито пък аз го запитах. Знаех, че сега беше по-близък на Мойра от всеки друг на света. Тя се осланяше на преценката му, макар и да знаеше достатъчно добре как да се оправя с една животновъдна ферма.

Макларън бе искал да уголеми земята си. Само две седмици след смъртта му Мойра започна да оползотворява максимално това, с което разполагаше. За пръв път в историята на Бокс М сеното беше окосено и подредено, а зърното беше посадено за фураж за конете.

Между Бокс М и Ту-Бар беше издигната ограда без врата по цялата дължина на границата им.

Деня, в който приключваха с издигането й, минах с коня през този район. Том Фокс отговаряше за работата.

Той потегли с коня си към мен като ме видя, че се приближавах. Враждебността му се беше стопила и ние спряхме конете си един до друг, като наблюдавахме строежа на оградата.

— Няма ли да има врата? — запитах аз.

— Не… няма да има.

Значи тя ми затваряше пътя към себе си, като се ограждаше. Ако Руд Макларън беше останал жив, можеше да се случи какво ли не, но сега смъртта му сякаш бе сложила край на всичко, веднъж и завинаги.

Мислите ми отново се насочиха към Морган Парк. Той се бе завърнал в ранчото си и от тогава не се беше мяркал насам, но това не можеше да ме накара да го изхвърля от ума си. Бандата на Слейд не даваше никакви признаци за присъствието си, и аз само можех да предполагам какво ли си мислеше Канавал.

Самият аз също бях претърпял промяна. Оня стар и неукротим дух за приключения беше възкръснал, но вече рядко надигаше глава. Работата беше тежка и аз поддържах здраво темпото. Скоро къщата ми беше завършена и градината, която бяхме планирали, вече започваше да се оформя. Дори бяхме присадили няколко дръвчета в двора на ранчото.

Направихме мебели и издигнахме тухлена стена около извора. Засяхме лози около къщата, а един ден отидохме до града и напълнихме каруцата с домакински принадлежности.

Същия този ден видях Мойра.

Връщаше се от пощенското отделение в станцията за смяна на конете и чакаше фургона си който идваше по улицата откъм универсалния магазин.

Тя излезе от сградата на слънце точно когато той приближаваше. Аз бях зад нея, и тъкмо стъпвах в стремето като извих глава към нея, отдалечен на почти на цял квартал.

Не можех да видя очите й, но когато нашият фургон приближи нейния видях я как извърна глава да изгледа гърнетата и тиганите, завити с нагънати индиански одеяла. Лицето й не се откъсваше от фургона и в този момент аз преметнах другия крак през седлото. В този момент тя ме съзря и извърна бързо глава. Още преди да я стигна тя се вмъкна във фургона си и потегли бързо.

Връщането ни в Ту-Бар беше бавно, защото всеки път когато погледнех назад, съзирах бледото и прекрасни черти на Мойра, виждах я застанала сама пред пощенската станция, проследявайки с поглед преминаващия покрай нея фургон. Всички тези вещи можеха да бъдат и на двамата. Зачудих се дали и на нея не беше й хрумнала същата мисъл?

Джоли Бенарас ме чакаше на двора.

— Ник се отби преди малко. Каза, че видял следи на изток оттук. Трима, може би четирима мъже.

Трима, може би четирима мъже… в безлюдната и неприветлива област на изток, местност, в която никой мъж не яздеше с охота.

— Къде ги е видял?

— Платото над Тъмния Каньон… доста дива местност.

— Може би е Боди Милър.

— Може би… макар че той не е на същото мнение. Боди не се отдалечава много от градовете. Умира да се прави на безжалостен убиец.

Кой можеше да е тогава?

Слейд и бандата му…

— Благодаря ти — казах аз, — утре ще наобиколя района и ще хвърля един поглед. Там отвъд има една долина където можем да закараме няколко крави да пасат, между другото. Ще проверя.

Ако това бяха хората на Слейд, какво очакваха тогава? Дали след убийството на Макларън вече им се струваше, че няма да имат повече удобен случай за друго убийство? Възможно беше да е така… но ако този който и да е си точеше зъбите за наследството на Макларън, то между него и мечтаната земя стоеше Канавал.

Пренесохме завивките в къщата и подредихме гърнетата и тиганите в кухненските шкафове. Влязох в широката всекидневна и се огледах. Изглеждаше гола и студена. Къщата беше готова, но още не беше станала човешка обител.

През нощите бях неуморен. Толкова много работа беше останала недовършена. Боди Милър се навърташе наоколо, и без съмнение крадеше от добитъка на Бокс М. Рано или късно обаче случаят щеше да го сблъска с работниците от ранчото и както разбирах от приказките, които се носеха, най-малкото, което го очакваше, беше въжето.

За капак на всичко наблизо сновяха и онези тайнствени конници на изток, сред онези загадъчни и тъмни каньони близо до хълмовете Сладката Алис.

Оседлах едно пони здрава порода и потеглих към потока Мейвърик където бях открил тялото на Руд Макларън. Конят ми издаваше тихи звуци в тъмнината докато се изкачваше по тревистия склон.

Спряхме до извора и аз пих, после напоих и коня си. В онзи ден по същото време на Макларън са му оставали само няколко часа живот… Изведнъж конят ми рязко наостри уши.

Мигновено застанах нащрек и проговорих няколко успокоителни думи на коня. Беше се приготвил да изцвили, но тихите ми слова го успокоиха. Вдигна глава в мрака към ранчото Бокс М.

Луната плетеше сребърната си паяжина в мрака. Оградата… Изправил се на седлото с ръка върху кобура с револвера аз предпазливо насочих коня към оградата, като внимателно местех коня си от сянка в сянка.

Внезапно дръпнах поводите.

Там в мрака стоеше един кон, извил глава към мен.

И в тъмнината дочух приглушено изхлипване… и конят ми продължи напред.

Бяхме съвсем близо вече до оградата когато другият кон изцвили. Изведнъж някаква сянка се изправи върху седлото.

— Мойра!

Тя застина за миг в седлото, после нададе тих крясък и пришпори коня си в галоп.

— Мойра!

Конят й се втурна напред, но в някакъв миг успях да различа бялото петно на лицето й в мрака когато се извърна към мен.

— Мойра, обичам те!

Но не последва никакъв отговор, отвърна ми единствено ехото на собствения ми глас и чаткането на отдалечаващи се копита.

Дълго време останах така покрай тънката телена ограда, втренчен мрака на нощта, заслушан с надеждата че отново ще чуя тропота на онези копита, които щяха да я върнат при мен.

Но не чух нищо повече… само една яребица нададе призивен крясък в нощта.